„Кой нормален човек извън политическите среди го вълнува проблема с досиетата?”-беше запитал риторично през 2007 г. бившият премиер Станишев. Днес, две години по-късно, публичният интерес към дейността на тайните служби в България не само, че не е отслабнал, но и носи добри приходи на предприемчиви медии.
Мечтата на Станишев да покрие с пепел престъпленията на комунистическите тайни служби не само не се сбъдна, но претърпя и развитие. Оказа се, че 20 години след края на тоталитарната власт, айсбергът на ДС в България продължава да  изненадва с колосалните си размери и могъщото си влияние върху практически цялата политическа, икономическа, държавна и медийна власт. Изненадва, защото въпреки сериозната съпротива срещу пълното разсекретяване на скритата зад „плаща и кинжала” дейност, всяка поредна емисия с имена на осветени агенти потвърждава топлите все още връзки на някогашните тайни служби с днешните им аналози, както и механизмите, чрез които две десетилетия България съзнателно е държана в положението на най-корумпираната, най-бедна и най-дезорганизирана държава в ЕС.
И най-манипулираната, естествено, доколкото почти цялата й медийна среда продължава да бъде

оперативна зона за явните и прикрити акции на спецслужбите –

бивши, настоящи, а защо не и бъдещи.
Фактът, че в началото на октомври премиера Бойко Борисов обеща прозрачност за това кой притежава и финансира местните медии, илюстрира само съзнателно подържания хаос, зад който успешно се крият основните  манипулатори в ефира, печата и Интернет. Увеличаващите с епидемична скорост „жълти” медии в страната са сигурен индикатор за новите възможности, които тайните служби виждат за използуване на своите класически  похвати – налагане на влияние, тиражиране на слухове, очерняне на противници, улесняване на корпоративни интереси, насочване на общественото мнение в една или друга политическа или социална посока. Култивираната съзнателно през последните десетилетия за целта аудитория, процес, който критиците откровено наричат „обуначване”, все повече приема за чиста монета онова, което послушни  и солидно заплатени журналисти, за чийто „звезден” ПР непрестанно се хвърлят огромни средства, „проповядват” денонощно от телевизионния екран или разпространяват като „сензационни разкрития” чрез

патологично високите тиражи на жълтия печат.

„Медийният валс” с тайните служби, или по-точно с тяхната омерзителна тематика, се оказва и доста доходоносен. Ефектният ПР в първосигнални новинарски емисии, камуфлиран, например, зад фалшивата постановка „журналисти привикани на кафе в ДАНС”, или хвърлянето на контролирани, уж  „взривни” публикации в общественото пространство, привличат все по-неудържимо зависимата от подобна тематика публика, която с бедното си левче, пипълметричната си бройка или с „чукването” върху Интернет-брояча, пълни касичката на медията. Без обаче да си дава сметка, че е станала поредната жертва на манипулаторския синдикат.
След като станаха ясни 102-мата агенти на ДС сред действащите и до днес собственици и „влиятелни журналисти” в българските електронни медии, според обещанието на Комисията по досиетата предстои да бъдат разкрити и папките на действащата секция „Печат” от бившата ДС. Това, обаче, едва ли ще задоволи окончателно обществения интерес, доколкото прикрити ще останат не само реактивираните в сегашните служби доносници, но и техните нови колеги. Всички те, освен че ще продължават да заработват своите „сребърници” с достойни и патриотични постъпки, отново ще бъдат герои. На жълтите медии, булевардните издания и гузното тоталитарно минало на нацията.

Проблемът с политическите назначения в българските дипломатически представителства в чужбина излезе отново на дневен ред, след като новата министърка на външните работи Румяна Желева обяви публично, че в Закона за дипломатическата служба липсва юридическа дефиниция на понятието „политическо назначение”.

Как българските политици досега тълкуваха въпросното понятие?

Основният пазарлък в предишния, 40-ти български парламент около приемането миналата година на първия от 100 години Закон за дипломатическата служба, се въртеше около процента на т.нар. политически назначения в мисиите на страната в чужбина. В последния момент тогавашните депутати отхвърлиха предложението на кабинета за 10 процентна квота и „вдигнаха летвата” на 20 процента.
Онова, което по-скоро съзнателно беше пропуснато тогава, се оказа посочването на начина, по който се определят въпросните назначения, като така най-сладката черешка от тортата на дипломатическата дейност остана за властимащите политически сили в момента.
Неслучайно по коридорите на външното министерство са се чували тъжно-ироничните вопли на служители, като, например, че
„Тук не можеш да направиш кариера, защото други приключват кариерата си в това ведомство” или че „При бай Тошо беше трудно да се задоволи една партия с посланически места, та камо ли сега, когато има 200 партии!”. Оказва се, че и след приемането на Закона, бутаницата на политическите „приятелчета” за постове в задграничните мисии е продължила и „черешките” на назначенията в последния момент на  мандата е държал в ръката си самия бивш премиер.
Едва ли е тайна, че от 1945 година до неотдавна, всяко назначение във Външното министерство на практика беше политическо. До 1989 година

дипломатическата служба се възприемаше като привилегия за комунистическия елит,

който задължително получаваше образованието си в Москва, естествено след одобрението на ДС. Впоследствие достъп до коридорите на външната политика получиха и хора на други  политически формации, чиято партийна лоялност често трябваше да компенсира напълно липсата на професионални умения в една от най-деликатните сфери на междудържавните отношения. Не бяха малко и „изгърмяни” вече политици, които бяха отпращани по една или друга причина като дипломати по-далеч от София. „Светлият” пример с посланичеството в Казахстан на бившия главен прокурор Филчев сега е на път да бъде повторен с консулството на досегашния шеф на ДАНС Сертов в Солун.

И още нещо твърде отблъскващо.

През 2007 година начело на българските посолства в четири важни страни, три от които членки на ЕС, бяха инсталирани като посланици хора с доказана принадлежност към репресивните служби на тоталитарния режим. През август 2009 година двама бъдещи посланици в ключови държави са също осветени агенти на някогашните тайни служби, назначени в последния момент от бившия вече кабинет.
Дали правителството на ГЕРБ и новата шефка на българската дипломация Румяна Желева ще устоят на натиска и ще проявят действителна воля да регламентират дейността на българските дипломатически мисии в чужбина тепърва ще се разбере. Не за друго, а защото т.нар.”политически назначения” са наистина сладка черешка за много партийни „другари” и съмишленици, които по традиция очакват своята награда. За какво, ли? Мандатът предстои, все ще се намери кога и за какво…

От средата на май, в България започват абитуриентските балове. Тази година  те преминават в условията на финансова криза и предизборна кампания.
Шумната майска глъчка в София и големите градове започна – клаксони на украсени автомобили, викове, цветя и групови снимки на необичайно облечени  млади хора, които дружно отброяват приключилите години на средното си образование. Абитуриентските балове, които в България са на особена почит, вече са в ход.
Местни психолози твърдят, че крещенето до прегракване на завършващите ученици било израз на радостта от края на тягостния живот в училището – институция, смятана от младежите масово като ретроградна. Проблематична и застинала в средата на миналия век като форма и начин на подготовка, въпросната институция се възприема от учениците по-скоро като препятствие пред „истинския живот”. А в масовите представи на навлизащите в него млади българи, въпросният живот изглежда като безкраен празник в скъпи заведения, под звуците на кръшна чалга и рева на мощни лъскави автомобили, които те отнасят

далеч от потискащото и тежко всекидневие.

Да, но тази година финансовата криза вече „отрезви” предварително  абитуриентите и техните родители. Все по-малко са онези щастливи майки и татковци, които са в състояние да хвърлят десетина хилядарки за модните тоалети на тийнейджърите и за тяхното луксозно няколкодневно прекарване на празника. Все по-често роклите и костюмите са взети под наем за бала, а популярната „втора нощ” след празненството преминава в многократно по-евтините морски курорти на южните съседки на страната, където спокойно можеш да бъдеш по дънки и фанелка.
Макар и да не се интересуват пряко от политика, волю или неволю

завършващите стават обект на политиката,

най-вече онези, които предстои за първи път да застанат пред избирателните урни. Колкото и да се опитваш да заглушиш с  .МР3-ката в уши  предизборните послания на кандидатите за властта в Страсбург и София, гласовете им натрапчиво те преследват навсякъде. Колкото да извръщаш поглед встрани от афиши и билбордове, ретушираните физиономии на вечните български политици от прехода подсъзнателно ти внушават колко важно е  да гласуваш тъкмо за тях и за никой друг, и че твоето бъдеще зависи единствено от тях, а не от самия тебе.
Накрая ти писва дотам, че посягаш към бутилката или към „вълшебните бонбонки”, както младежите наричат амфетамините или екстази, за да избягаш от всички и всичко около себе си поне в паметната вечер. Без да си даваш сметка, че когато празникът отшуми, онези от червените, сини, жълти и всякакви там билбордове, отново ще те убеждават, че твоя живот и бъдеще всъщност не са твои, а техни.
Всичко това, обаче, едва ли има значение щом балът започне. Големият абитуриентски бал на живота.

Преизбирането на 53- годишният досегашен председател на ЕК Жозе Мануел Барозу за нови пет години на поста автоматически го изправя пред следващото голямо предизвикателство – формирането на новия екип от 26 еврокомисари, които ще започнат мандата си от 1 януари 2010 година. Един от тези еврокомисари трябва да бъде българин.
Непосредствено след гласуването на 16 септември, Жозе Мануел Барозу заяви пред ЕП, че неговата партия през следващите 5 години ще се нарича „Европа”. С тези думи старият “нов” председател на ЕК намекна, че съставянето на неговия бъдещ екип едва ли трябва стриктно да копира партийното разпределение в европарламента, тъй като новите комисари по задължение трябва също да се запишат в партията „Европа” и по задължение да защитават интересите на цялата европейска общност.
Ако бъде правилно разчетен, сигналът на Барозу може до значителна степен

да облекчи терзанията около номинирането на новия български еврокомисар,

както и определянето на неговия ресор, към който страната ще прояви интерес. А въпросните „терзания” тепърва ще се задълбочават, независимо от датата 2 октомври, когато ирландците за втори път ще трябва да кажат „да” или „не” на Лисабонския договор или от личността на бъдещите европейски външен министър и председател, ако договорът бъде приет.
Вътрешният избор на българския кандидат за еврокомисар по принцип би могъл да бъде не толкова партиен или дори експертен, колкото повече или по-малко политически интелигентен. Ако към съответната кандидатура се подходи по футболно -запалянковски с аргумента „Ние бихме на изборите и купата е наша”, това би бил най-баналния и елементарен път към решаването на проблема. В тази област българина е ненадминат през последните 20 години и резултатите от подобен подход са все още очевидни. Слагането върху масата на Барозу на две номинации  – едната на кандидат от редиците на сегашните, другата – на бившите управляващи, с искане председателят на ЕК сам да избере българския комисар, на пръв поглед би наподобявало на демократичен жест, който обаче ще говори за вътрешна управленска неувереност при вземането на едно чисто национално решение.

Интелигентният и европейски избор,

обаче, би бил една визионерска и деликатна подкрепа на проверената, сериозна, компетентна и авторитетна кандидатура със стабилни позиции в Брюксел, независимо от принадлежността й към „другия” политически отбор, който, между другото, също подкрепи безусловно преизбирането на Барозу. Подкрепа, която честно би могла да бъде аргументирана като „най-добрата за България в момента”.
Едва ли е тайна, че ако комисарят на дадена страна се е представил добре в своя ресор, това би могло да доведе до смяна на неговото портфолио с по-добро. Неслучайно утвърдените и политически опитни европейски държави, като Германия, например, номинират един и същ комисар независимо от смяната на правителствата. Популярният в България от присъединителните преговори  Гюнтер Ферхойген беше в еврокомисията и при социалдемократа Шрьодер, и при консерваторката Меркел.
Възниква въпросът какво пречи София да възприеме подобен подход?
Какво ли? Отговорът едва ли е сложен. Просто българските политици все още не са в състояние да получат просветлението, че докато са управляващи, тяхната партия би следвало да се нарича „България”. Така, както Барозу и неговите комисари ще членуват през следващите пет години в партията „Европа”.

Два конгреса и една партийна конференция в рамките само на три  дни откроиха дисбалансите в българско политическо пространство. Кои саъзможните последствия от неблагополучията на дясната и лява опозиция в страната?
Всяка система в природата и обществото се стреми естествено към равновесие, което й позволява не само да съществува, но и да се развива във времето. След юлските парламентарни избори политическата система в България за първи път от 20 години насам изпадна в ситуация, при която управляващата дясноцентристка партия ГЕРБ се оказа без опозиция нито в лявото, нито в собственото й дясно политическо пространство. Така формацията, която до началото на лятото дори нямаше парламентарно представителство, вече почти 100 дни „стърчи” в управлението на държавата практически сама, без здравословните критики от двата условни на полюса съвременните демокрации.
Шокираща особеност в случая е, че елиминирането на опозиционната левица и десница не е заслуга толкова на „Гражданите за европейско развитие на България” и на техният лидер, сегашен премиер, колкото на самоунищожителните процеси, протичащи в самите тях. Процеси, които недвусмислено говорят за криза в основните елементи на системата. Индикативните конгреси през уикенда на бившата комунистическа партия, сега БСП и на националистическата ВМРО, както и конференцията на синия политически „минзухар” на демокрацията, СДС, демонстрираха безнадеждната неадекватност на тези вече

„сламени” формации в местното обществено пространство.

Дори повече,  все повече под въпрос  е и тяхното бъдеще в сегашния им вид.
Преизбирането на бившия премиер Сергей Станишев с огромно мнозинство начело на формацията на бившите комунисти демонстрира открито вледеняващият страх на олигархичните структури в най-масовата лява партия от надвисналото възмездие за безобразното, дори престъпно, управление на водената от нея тристранна коалиция. Циничните изповеди на старият нов партиен лидер, който откровено нарече на неделния конгрес съпартийците си „банда негодници, които се ръфат взаимно”, след което цинично говори за „алъш-вериша зад затворените врати” на своето управление, демонстрират ужасът на загубилите властта и идейната безпътица, в която те затъват.
Подобни са процесите в националистическата формация ВМРО, която изпадайки от парламента, лиши своите „войводи” от

достъпа до вкусното държавно „чеверме”,

в резултат на което шумният им балкански патриотизъм деградира до елементарни кавги и разправии.
Особена печал породиха на партийната си конференция функционерите на най-знаковата досега дясна формация СДС. Продължаващата повече от десетилетие драма на сините в търсене на подходящия лидер, в безконечните вътрешни разцепления, личностни междуособици и липса на политически характер доведе до тяхното обезличаване дори като смислен коректив на властта. Неслучайно наблюдателите вече говорят за терминално заболяване на тази знакова, едва 20-годишна формация, която непрекъснато продължава да се самоунищожава с особена страст.
Дебалансирането на всяка демократична политическа система е опасно. За България то може да се окаже и кризисно, доколкото практическата липса на дясна и лява опозиция лишава неопитните „гербери” от така необходимите им за управлението корекции и критики. Затова проблемът с възстановяването на равновесието в системата е не по-малко важен, отколкото битката с икономическата криза. Как и кой следва да реши този проблем, засега е неясно. Видимо  е само, че на този етап опитите за самолечение са, уви, безуспешни.