Преизбирането на 53- годишният досегашен председател на ЕК Жозе Мануел Барозу за нови пет години на поста автоматически го изправя пред следващото голямо предизвикателство – формирането на новия екип от 26 еврокомисари, които ще започнат мандата си от 1 януари 2010 година. Един от тези еврокомисари трябва да бъде българин.
Непосредствено след гласуването на 16 септември, Жозе Мануел Барозу заяви пред ЕП, че неговата партия през следващите 5 години ще се нарича „Европа”. С тези думи старият “нов” председател на ЕК намекна, че съставянето на неговия бъдещ екип едва ли трябва стриктно да копира партийното разпределение в европарламента, тъй като новите комисари по задължение трябва също да се запишат в партията „Европа” и по задължение да защитават интересите на цялата европейска общност.
Ако бъде правилно разчетен, сигналът на Барозу може до значителна степен

да облекчи терзанията около номинирането на новия български еврокомисар,

както и определянето на неговия ресор, към който страната ще прояви интерес. А въпросните „терзания” тепърва ще се задълбочават, независимо от датата 2 октомври, когато ирландците за втори път ще трябва да кажат „да” или „не” на Лисабонския договор или от личността на бъдещите европейски външен министър и председател, ако договорът бъде приет.
Вътрешният избор на българския кандидат за еврокомисар по принцип би могъл да бъде не толкова партиен или дори експертен, колкото повече или по-малко политически интелигентен. Ако към съответната кандидатура се подходи по футболно -запалянковски с аргумента „Ние бихме на изборите и купата е наша”, това би бил най-баналния и елементарен път към решаването на проблема. В тази област българина е ненадминат през последните 20 години и резултатите от подобен подход са все още очевидни. Слагането върху масата на Барозу на две номинации  – едната на кандидат от редиците на сегашните, другата – на бившите управляващи, с искане председателят на ЕК сам да избере българския комисар, на пръв поглед би наподобявало на демократичен жест, който обаче ще говори за вътрешна управленска неувереност при вземането на едно чисто национално решение.

Интелигентният и европейски избор,

обаче, би бил една визионерска и деликатна подкрепа на проверената, сериозна, компетентна и авторитетна кандидатура със стабилни позиции в Брюксел, независимо от принадлежността й към „другия” политически отбор, който, между другото, също подкрепи безусловно преизбирането на Барозу. Подкрепа, която честно би могла да бъде аргументирана като „най-добрата за България в момента”.
Едва ли е тайна, че ако комисарят на дадена страна се е представил добре в своя ресор, това би могло да доведе до смяна на неговото портфолио с по-добро. Неслучайно утвърдените и политически опитни европейски държави, като Германия, например, номинират един и същ комисар независимо от смяната на правителствата. Популярният в България от присъединителните преговори  Гюнтер Ферхойген беше в еврокомисията и при социалдемократа Шрьодер, и при консерваторката Меркел.
Възниква въпросът какво пречи София да възприеме подобен подход?
Какво ли? Отговорът едва ли е сложен. Просто българските политици все още не са в състояние да получат просветлението, че докато са управляващи, тяхната партия би следвало да се нарича „България”. Така, както Барозу и неговите комисари ще членуват през следващите пет години в партията „Европа”.