20.10.13

Вместо да  говорим  за риска, който бягащите от войната са консумирали в родината си, за преживяното от тях, ние говорим за риска за нас, българите. Защо?

Успяваме да заловим всички”, се похвали по БНТ вицепремиерът Светлин Йовчев по повод търсещите убежище в България чужденци допълвайки, че целта е да се намали потока, включително и с технически прегради. Според депутатка от партия „Атака”  тези “неидентифицируеми ислямистки елементи”, идващи в страната с етикета “бежанец”, минавали  през умишлено неохраняваната „зелена” граница извършвайки престъпление и поради това трябвало да бъдат върнати откъдето са дошли. През миналата седмица АФП съобщи за плановете на Главна дирекция „Гранична полиция” за издигане на 30-километрова ограда край Елхово, откъдето минавали почти 85 на сто от нарушителите на границата с Турция. /А само преди две години на същото място щяха да издигат подобна ограда срещу преминаване на болни от шап животни!/.  В сводки на МВР се говори за „нелегални бежанци от Сирия”, а лидерът на националистическата формация „Атака” Волен Сидеров не спира да нарича търсещите убежище „пришълци” и да призовава за затваряне на  границата с Турция.  Според данни на Върховния комисариат на ООН за бежанците съобщени на обществена дискусия в София,  досега в в териториалните поделения и на свободен адрес в България са регистрирани  около 5600 човека преминали границата с Турция по нередовен начин . Докато допреди два месеца местните власти и медии в страната са ги определяли   като „нелегални имигранти” или „търсещи убежище”, сега те говорят за тях единствено като за „бежанци”.

Кой е какъв?

Какви, всъщност са тези почти 6 хиляди човека, които показаха, че българската държава е напълно неподготвена да ги приеме и предизвикаха криза, която вътрешният министър и вицепремиер Йовчев определи като най-глямото предизвикателство пред страната през последните години?

Те могат да бъдат наричани „бежанци” само ако българската държава вече им е дала бежански статут, декларирайки с този свой акт, че молбата им за закрила е приета и властите са готови да изпълнят международните си ангажименти свързани с тази закрила. Дотогава хората в центровете са единствено „търсещи убежище”. Ако получат отказ за даване на статут, те се превръщат в „нередовно пребиваващи мигранти”, а не в „нелегални имигранти” , както масово и неправилно биват наричани. Международният комисариат на ООН за бежанците определя  „мигрантите” като  хора, които се намират в чужда страна за по-дълъг период от време / година или повече, за да се различават от туристите и командированите/, а „имигрантите” като лица в чужда страна, които имат намерение да се заселят и живеят в нея. Така бежанците, сиреч тези изключително уязвими хора, които бягат от място, в което животът им е застрашен  защото са преследвани или заради военен конфликт, се оказват  малка част от миграционните „процеси” и „потоци”.

„Стереотипиране” по български

Достъпът на журналисти до центровете, в които са настанени търсещите закрила в България практически е забранен, а информацията около тях идва единствено от сводките на МВР и българската Агенция за бежанците. Според главната координаторка на  Европейската мрежа срещу расизма (ENAR) за страната Елена Дянкова съобщенията, че на границата са изпратени прокурори и полиция, а не социални работници, психолози и лекари,  всъщност подсказват на българите, че тези хора са опасни, че националната сигурност е застрашена, че те следва да бъдат третирани като потенциални престъпници.

Защо, обаче,  лидерът на Атака Волен Сидеров ги нарича „пришълци”? Маргарита Илиева от БХК  поясни, че това е част от редовните за  тази формация ксенофобски внушения срещу хората, които не са българи. Определението ”пришълци” влече сугестия за нещо което ни застрашава, което ще открадне нашите ресурси, което ни е дълбоко чуждо. Тази пропагандна теза е повтаряна през годините за това колко чужди са външните хора и нашите малцинства, колко „несъвместими” са те с нас културно и всячески. Тезата  е инструмент за дехуманизация на търсещите закрила, акцентиране върху измислени техни характеристики, които ги оразличават от българската общественост и потискане на това, че те имат едно универсално качество, което ги прави същите като нас човешки същества. По повод твърденията, че влезлите през Турция в България търсещи убежище сирийци  вече не били „бежанци”, правозащитничката поясни специално за ДВ , че когато закрилата бъде дадена, няма значение колко страни са преминали бягащите. Това е въпрос не само на българското законодателство, на Конституцията и Закона за убежище на бежанците, но и на международно правните задължения на страната, които са императивни и не се отменят от това, че България не граничи със Сирия.

Медиите като огледало на човечността?

Образът на бежанците е дехуманизиран в медиите, също констатира Маргарита Илиева  от БХК.  Те не показват перспективата на отделната личност, досега в тях липсва интервю с търсещ закрила човек! Предисторията на тези хора не се съобщава на аудиторията, не се анализира въпроса каква е тази „злочестина”, която принуждава тези хора да бягат  за да търсят закрила в страна като България! Вместо да се говори за риска, който те са консумирали в родината си, за преживяното от тях, ние говорим за риска за нас, българите. Освен крайно егоистично и примитивно, това не съответства на правовата държава, която по Конституция  ние искаме да бъдем, е категорична експертката от БХК.

А на въпрос на ДВ дали ако България успее да  овладее сегашната криза с търсещите убежище сирийци  това ще повлияе върху мечтата й да влезе в Шенген, представителят на Държавната агенция за бежанците инж. Иван Миланов отговори оптимистично: „Няма друга опция! Просто сме задължени да се представим добре!”.

10.10.2013

Проектът ROMACT, възлизащ на 700 хиляди евро, обхваща Унгария, България, Румъния, Словакия и Италия, като в неговата реализация ще участват  също  Европейският алианс на градовете и регионите за ромското включване и Фондация „Отворено общество”-Будапеща.

Проблемът с интеграцията на ромите не е от вчера, не са нови и стъпките, които Брюксел предприема за на ускоряване на този процес, пояснява ръководителят на представителството на ЕК в София Огнян Златев.  Не трябва да забравяме също, че  ромската интеграция е  в националните компетенции на всяка една от страни-членки – още през 2011 година България и другите страни от ЕС  представиха  своите инвивидуални програми за интеграция на малцинствата. Новата инициатива ROMACT е съвместно дело на ЕК и Съвета на Европа, като към него е включен и Европейският Алианс на градовете и регионите. Целта  на програмата е да спомогне за усъвършенстване уменията на градовете и регионите с  концентрирано на ромско население да разработват стратегии и политики за неговото приобщаване.  Вярно, предвидените 700 хиляди евро са незначителна сума, но тя е насочена към подобряването на капацитета на местните общини и региони да разработват и реализират съответните мерки. Самият Златев очаква да научи повече за конкретните български измерения на програмата на 14 и 15 октомври на годишната среща на Сдружението на общините в България в курорта Албена, където ще бъде даден старта на кампанията в страната, а българското Сдружение на общините ще е водещо в изпълнение на програмата.

Как да се получат евросредствата?

Всъщност  новото при ROMACT е, че  този  път усилия Брюксел ще бъдат съгласувани с други организации, които работят за интеграцията на ромите, като  Агенцията на ЕС за основни права със седалище във Виена и Институт „Отворено общество”, допълва Боян Захариев,  програмен директор в института в София. Идеята е във всяка държава да бъдат подбрани по 5-10 общини със значително ромско население и с различна големина, включително   градове с ромски махали, какъвто е случаят с България. След това съвместно, в продължение на две години, да бъдат положени усилия за  по-значим напредък в местните политики за интеграция и прилагането на конкретни програми. Съветът на Европа ще предложи обучение и с авторитета си на международна организация ще се опита да съгласува със съответните кметове мерките, които следва да бъдат предприети. От своя страна Институт „Отворено общество” ще помага безвъзмездно на НПО, училищата и на самите общини да подготвят качествени проекти за интеграцията на ромите, с които да кандидатстват за програми на ЕС така, че за добрите идеи да бъдат осигурени и средства. Агенцията на ЕС за основни права от друга страна ще изработи индикатори за наблюдение на това дали предприетите мерки и инициативи ще дадат очаквания резултат, уточнява Захариев.

Кой се заиграва с антиромското говорене?

И все пак има ли връзка между ROMACT и антиромската полемика, която се шири в някои големи европейски страни, дали програмата не е част от предизборната кампания за Европейски парламент догодина?

Според Огнян Златев става въпрос за рутинна стъпка в усилията за ромска интеграция на общоевропейско ниво. Вярно е, че от известно време се наблюдава цикличност в антиромското говорене в редица членки на ЕС и то обикновено е свързано с някои нелицеприятни вътрешни проблеми в тях.  И тогава се оказва много лесно да се извади  от ръкава „Черния Петър”  на  ромите, а защо не и на българите и румънците, срещу които в някои страни също говорят откровено днес, коментира  ръководителят на ЕК в София.

В този контекст програмата е още по-добре дошла, тъй като е предназначена тъкмо за местата със значимо ромско население, допълва Боян Захариев.  Италия е приемаща страна, в която живеят много имигранти, докато другите включени държави „произвеждат” изходящ поток хора, в това число и роми. Посочените места са със сериозни проблеми –  в България, например, има градове със значими гета, докато в повечето източноевропейски страни ромите все още населяват предимно  селските райони. Подобни инициативи на ЕК и СЕ не са новост и в контекста на антиромската вълна програмата се появява много на място.

Всички сме граждани на Европа

Неотдавна комисарят по социалните въпроси Ласло Андор недвусмислено призова България и Румъния за „активни мерки” свързани с ромската интеграция. Ще спомогне ли новата програма в тази посока?

Средствата, които се отпускат по линия на Европейския социален фонд са достатъчно големи за страни като България и те могат да бъдат използувани за съвсем конкретни инициативи и действия по отношение на ромската интеграция, пояснява Огнян Златев.  Сред тях са предоставяне на възможности за квалификация, за започване на някакъв малък бизнес, за мобилност на работната сила. Съществуващите европейски фондове по същество са в ръцете на всяко правителство стига то да намери  най-добрия начин да получи и усвои тези средства. Естествено споменатите 700 хил. евро са незначителна част от онова, което е необходимо за ромската интеграция  дори в  голям български град, твърди от своя страна Боян Захариев, но тези средства са само за някои видове обучение на местните власти, за привличане на консултанти, предимно от Европа, които да им помогнат за съставянето на добри проекти. А основните средства би трябвало да дойдат от самите държави и от успешното кандидатстване по европейските програми.

Както всички нас, ромите са равноправни с гражданите на ЕС. В този смисъл е неуместно каквото и да е  антиромско говорене да ги причислява към някаква друга категория хора. Те са граждани на Европа и затова следва да се възползуват от своите права така, както правим всички ние, е категоричен ръководителят на бърото на ЕК в София Огнян Златев.

   09.10.13  Цяла година вече България е съвършенно ненормална страна. Улиците и площадите й кипят от недоволството на хората от всичко и всички. И най-вече от  собствената им държава, която с фактическото си отсъствие ги тика  към още по-безпросветна бедност, задушава ги с неовладяемата ендемична престъпност и ги ограбва поголовно  чрез хищните пръсти на своите свещени и недосегаеми  олигарси.  Четири дълги месеца  иначе  фрагментираното  българско общество облива всекидневно своите  министър-председател, президент, парламент и  т.нар.„стълбове” на държавната власт с искреното си  презрение,  негодувание и омраза. Всяка вечер улиците на страната се тресат от искания за оставка на кабинета, за предсрочни парламентарни избори, за социална справедливост, за елементарно приличие в начина, по който се управлява  държавата и за  възмездие, макар и някакво, за измамените надежди на цели поколения български граждани.

Уви, споменът за  възприетите след 1989 година демократични нрави и  обществени обноски отдавна е  избледнял, дори  лицемерното съобразяване с възприетите що-годе европейски правила след 2007-ма изглежда вече излишен  разкош.  Тяхната липса логично доведе  до най-драстичният парадокс в днешната ситуация –  целият  унищожителен за изчезващата демографски  нация  политико-икономически тайфун  да се вихри цяла година около кого? Около одиозната фигура на някакъв 33-годишен, „успял”/ по собствените му слова!/ местен олигарх, на когото необяснимо защо се позволява да върти най-бедната европейска държавица около своя пръст и да принуждава европейските и световни партньори на страната да потръпват от неприязън и потрес! Зад мастития силует на тази  скандална фигура отдавна вече прозират митичната мощ на  държавата с нейните органи и лостове на властта, независимата /ужким!/ съдебна система, гъмжилото  от всякакви политически партии и партийки, „сивата” и „светлата” олигархчна икономика, банковият сектор, немислимите за малко над 6-милионното население медийни империи, службите от системата на т.нар.” национална сигурност” и не на последно място несменяемата българска орисия в лицето на комунистическа ДС!

Приличието е нравствена категория, на която всяка уважаваща себе си държава би следвало да държи. Но, изглежда,  не и  българската. Какво приличие се съдържа в упорството да твърдиш, че властта и нейните институции работят, когато след предсрчните избори през  май тази година те практически бяха блокирани? С какви очи заставаш пред своите избиратели като народен представител, когато си подготвил, подкрепил и гласувал кандидатурата на един еднозначно недолюбван от обществото арогантен олигарх да оглави не друго, а националната сигурност на страната? С какво държавническо и законово достойнство си се вкарал в схемата, която след всичко случило се дотук и политическите признания, че изборът на тази личност е бил „грешка”, ти наложи да го върнеш отново сред народното представителство, което е призвано да кове законите на страната? С какъв фасон въпросната фигура ще продължава да бълва от парламентарната трибуна своите странни и неразбираеми послания, след като вече е получила  голямото „НЕ!” в българската политика? Докъде може да стигне „гьонсуратлъка” на онези, които продължават да се кефят от  подкрепата си за въпросния субект, само за да си мерят властовия инат и  моментната си политическа тежест на избирателната теглилка? Съзнават ли те каква е цената на този отблъскващ властови експеримент, който все повече разширява пропастта между държава и общество и отдалечава непреодолимо страната от европейските и световни стандарти за демокрация и цивилизованост?

След като  в продължение почти една година плюеш върху  фасона на държавата, подобно „осъзнаване” едва ли има някакво значение. Най-малко за онези, които всекидневно се редят  на „Терминал 2” или зяпат сеира на родината си отвън. А за разочарованите остава надеждата, че в неспиращите скандирания  „Оставка!” и „Искаме да живеем в нормална държава!” все пак са останали някакви следи от приличие. Дори и позакърняли.

  03.10.2013 Членът на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа Лъчезар Тошев внесе писмен въпрос до Комитета на министрите на 47-те страни членки за това как Руската федерация изпълнява ангажиментите си свързани с връщането на т.нар.”трофейни архиви”, прехвърлени през 1944-1945г. в М осква. Ето мнението на Лъчезар Тошев и новият председател на ДА”Архиви” Иван Комитски по този важен и за България проблем:

Още когато Руската федерация стана член на Съвета на Европа през 1996г., ПАСЕ поиска от Москва да реши въпроса с т.нар.”трофейни архиви” съдържащи не само документи, но също произведения на изкуството и други предмети. Всички те са  взети като трофеи от Червената армия в края на Втората световна война  и транспортирани в Москва, пояснява Лъчезар Тошев. Всъщност тези архиви принадлежат  на различни страни от Стария континент, които днес са членки на Съвета на Европа. Архивът на Паневропеският съюз, например, е изнесен от Виена от съветските войници, и съдържа ценни свидетелства за една от началните прояви на паневропейската идея. Първият конгрес на съюза  е през 1926 година и на него  участва видният български интелектуалец и дипломат проф. Иван Шишманов. Защо тези документи днес трябва да бъдат третирани като „секретни” или „поверителни”, след като в тях няма никаква специална информация и те представляват единствено интерес за изследователите? Защо тези писмени свидетелства да не бъдат достъпни за всички историци, след като  са свързани с политическото минало на днешна Обединена Европа?, се пита Лъчезар Тошев.

По долар на страница

Според директора  на Държавната агенция „Архиви” Иван Комитски, въпросът с достъпа и връщането на българските „трофейни” архиви от Русия все пак не е в задънена улица. Най-важното, което се е случило след един подготвителен период през 2008-2009 година е, че искането за връшнане на изнесените оригинали  вече е поставено офицално пред руската страна. Сега всъщност стъпваме на сключен през 2008 година договор за сътрудничество, който урежда  копирането на трофейните документи от периода след Втората световна война и към днешна дата вече имаме предоставени значителен обем от копия, пояснява Иван Комитски.

През 2008 г. при посещението на Владимир Путин в София въпросът  за българските архиви  му беше поставен официално, но само устно. В началото на следващата година българската страна изпраща  официално писмо, а няколко месеца по-късно  получава  отговор, в който се напомня, че през 1995 г. в Русия е приет закон за защита на културните ценности, с който тези документи са обявени за трофейни, заради което  страната няма право да ги получи в оригинал. В края на 2011 година България получава около 20 хиляди фотокопирани страници, които по руските тарифи са стрували по един долар на страница.

Особената плячка „архив”

Моят писмен въпрос към Съвета на министрите към Съвета на Европа не се ограничава само с изнесените български архиви, но поставя по-общо проблема с архивите  и на други европейски страни, казва Лъчезар Тошев. Той пояснява, че „трофейните архиви” са особен вид плячка вземана от воюващите страни по време на военен конфликт. Тяхното укриване и пазене далеч от обществения и научен  интерес не е нормално днес, когато Европа е обединена, а от 1996 година Руската федерация е пълноправна членка на Съвета на Европа, като  за нея важат всички препоръки и решения на авторитетната европейска институция. Шефът на  държавния архив Иван Комитски също цитира разбирането на руската страна, че за българските архиви ставало въпрос за трофейни документи, които принадлежали на тяхната страна. При едно продължаване на преговорите с Москва бихме могли да постигнем по-добри условия при копирането и заплащането на тези копия, смята Комитски.

Кой предложи България за 16-та съветска република?

Според Лъчезар Тошев особен интерес продължават да представляват архива на Тайната царска канцелария и някои други документи свързани с българската политика преди и по време на Втората световна война. Според български изследователи  особено важно е да се разбере, дали освен в четирите известни големи руски архиви български документи не се съхраняват и в наследначкита на съветският КГБ – сегашната ФСБ. Въпреки официалният отрицателен отговор на тази служба, съмненията остават. Значителен интерес за запълване на все още многобройните белит петна в българската следвоенна история биха представлявали също автентичните съветски архивни документи, като например  свързаните с отказа на комунистическа Москва да признае официално България за 16-та съветска република  въпреки двукратното настояване на българското партийно ръководство, или документите от съветското посолство в София за тяхната резидентура в България.

Историята – на светло

И все пак възможно ли е получаването на достъп до тази секретна святая-светих на руските архиви? Редица страни по света вече са направили такава крачка, предоставяйки достъп до своите национални архиви, пояснява Тошев.  Например САЩ осигуриха пълен  достъп до своите архиви за Втората световна война. Сега разполагаме с американски документи разсекретени още през 70-те и 80-те години, които дават възможност на българските историци да уточнят ключови моменти от националната ни история. Затова смятам, че въпросът трябва да се реши и от Руската федерация, е категоричен Лъчезар Тошев.