САМОЛЕЧЕНИЕ НА БОЛНАТА СИСТЕМА

Два конгреса и една партийна конференция в рамките само на три  дни откроиха дисбалансите в българско политическо пространство. Кои саъзможните последствия от неблагополучията на дясната и лява опозиция в страната?
Всяка система в природата и обществото се стреми естествено към равновесие, което й позволява не само да съществува, но и да се развива във времето. След юлските парламентарни избори политическата система в България за първи път от 20 години насам изпадна в ситуация, при която управляващата дясноцентристка партия ГЕРБ се оказа без опозиция нито в лявото, нито в собственото й дясно политическо пространство. Така формацията, която до началото на лятото дори нямаше парламентарно представителство, вече почти 100 дни „стърчи” в управлението на държавата практически сама, без здравословните критики от двата условни на полюса съвременните демокрации.
Шокираща особеност в случая е, че елиминирането на опозиционната левица и десница не е заслуга толкова на „Гражданите за европейско развитие на България” и на техният лидер, сегашен премиер, колкото на самоунищожителните процеси, протичащи в самите тях. Процеси, които недвусмислено говорят за криза в основните елементи на системата. Индикативните конгреси през уикенда на бившата комунистическа партия, сега БСП и на националистическата ВМРО, както и конференцията на синия политически „минзухар” на демокрацията, СДС, демонстрираха безнадеждната неадекватност на тези вече

„сламени” формации в местното обществено пространство.

Дори повече,  все повече под въпрос  е и тяхното бъдеще в сегашния им вид.
Преизбирането на бившия премиер Сергей Станишев с огромно мнозинство начело на формацията на бившите комунисти демонстрира открито вледеняващият страх на олигархичните структури в най-масовата лява партия от надвисналото възмездие за безобразното, дори престъпно, управление на водената от нея тристранна коалиция. Циничните изповеди на старият нов партиен лидер, който откровено нарече на неделния конгрес съпартийците си „банда негодници, които се ръфат взаимно”, след което цинично говори за „алъш-вериша зад затворените врати” на своето управление, демонстрират ужасът на загубилите властта и идейната безпътица, в която те затъват.
Подобни са процесите в националистическата формация ВМРО, която изпадайки от парламента, лиши своите „войводи” от

достъпа до вкусното държавно „чеверме”,

в резултат на което шумният им балкански патриотизъм деградира до елементарни кавги и разправии.
Особена печал породиха на партийната си конференция функционерите на най-знаковата досега дясна формация СДС. Продължаващата повече от десетилетие драма на сините в търсене на подходящия лидер, в безконечните вътрешни разцепления, личностни междуособици и липса на политически характер доведе до тяхното обезличаване дори като смислен коректив на властта. Неслучайно наблюдателите вече говорят за терминално заболяване на тази знакова, едва 20-годишна формация, която непрекъснато продължава да се самоунищожава с особена страст.
Дебалансирането на всяка демократична политическа система е опасно. За България то може да се окаже и кризисно, доколкото практическата липса на дясна и лява опозиция лишава неопитните „гербери” от така необходимите им за управлението корекции и критики. Затова проблемът с възстановяването на равновесието в системата е не по-малко важен, отколкото битката с икономическата криза. Как и кой следва да реши този проблем, засега е неясно. Видимо  е само, че на този етап опитите за самолечение са, уви, безуспешни.