От средата на май, в България започват абитуриентските балове. Тази година  те преминават в условията на финансова криза и предизборна кампания.
Шумната майска глъчка в София и големите градове започна – клаксони на украсени автомобили, викове, цветя и групови снимки на необичайно облечени  млади хора, които дружно отброяват приключилите години на средното си образование. Абитуриентските балове, които в България са на особена почит, вече са в ход.
Местни психолози твърдят, че крещенето до прегракване на завършващите ученици било израз на радостта от края на тягостния живот в училището – институция, смятана от младежите масово като ретроградна. Проблематична и застинала в средата на миналия век като форма и начин на подготовка, въпросната институция се възприема от учениците по-скоро като препятствие пред „истинския живот”. А в масовите представи на навлизащите в него млади българи, въпросният живот изглежда като безкраен празник в скъпи заведения, под звуците на кръшна чалга и рева на мощни лъскави автомобили, които те отнасят

далеч от потискащото и тежко всекидневие.

Да, но тази година финансовата криза вече „отрезви” предварително  абитуриентите и техните родители. Все по-малко са онези щастливи майки и татковци, които са в състояние да хвърлят десетина хилядарки за модните тоалети на тийнейджърите и за тяхното луксозно няколкодневно прекарване на празника. Все по-често роклите и костюмите са взети под наем за бала, а популярната „втора нощ” след празненството преминава в многократно по-евтините морски курорти на южните съседки на страната, където спокойно можеш да бъдеш по дънки и фанелка.
Макар и да не се интересуват пряко от политика, волю или неволю

завършващите стават обект на политиката,

най-вече онези, които предстои за първи път да застанат пред избирателните урни. Колкото и да се опитваш да заглушиш с  .МР3-ката в уши  предизборните послания на кандидатите за властта в Страсбург и София, гласовете им натрапчиво те преследват навсякъде. Колкото да извръщаш поглед встрани от афиши и билбордове, ретушираните физиономии на вечните български политици от прехода подсъзнателно ти внушават колко важно е  да гласуваш тъкмо за тях и за никой друг, и че твоето бъдеще зависи единствено от тях, а не от самия тебе.
Накрая ти писва дотам, че посягаш към бутилката или към „вълшебните бонбонки”, както младежите наричат амфетамините или екстази, за да избягаш от всички и всичко около себе си поне в паметната вечер. Без да си даваш сметка, че когато празникът отшуми, онези от червените, сини, жълти и всякакви там билбордове, отново ще те убеждават, че твоя живот и бъдеще всъщност не са твои, а техни.
Всичко това, обаче, едва ли има значение щом балът започне. Големият абитуриентски бал на живота.