Преизбирането на 53- годишният досегашен председател на ЕК Жозе Мануел Барозу за нови пет години на поста автоматически го изправя пред следващото голямо предизвикателство – формирането на новия екип от 26 еврокомисари, които ще започнат мандата си от 1 януари 2010 година. Един от тези еврокомисари трябва да бъде българин.
Непосредствено след гласуването на 16 септември, Жозе Мануел Барозу заяви пред ЕП, че неговата партия през следващите 5 години ще се нарича „Европа”. С тези думи старият “нов” председател на ЕК намекна, че съставянето на неговия бъдещ екип едва ли трябва стриктно да копира партийното разпределение в европарламента, тъй като новите комисари по задължение трябва също да се запишат в партията „Европа” и по задължение да защитават интересите на цялата европейска общност.
Ако бъде правилно разчетен, сигналът на Барозу може до значителна степен

да облекчи терзанията около номинирането на новия български еврокомисар,

както и определянето на неговия ресор, към който страната ще прояви интерес. А въпросните „терзания” тепърва ще се задълбочават, независимо от датата 2 октомври, когато ирландците за втори път ще трябва да кажат „да” или „не” на Лисабонския договор или от личността на бъдещите европейски външен министър и председател, ако договорът бъде приет.
Вътрешният избор на българския кандидат за еврокомисар по принцип би могъл да бъде не толкова партиен или дори експертен, колкото повече или по-малко политически интелигентен. Ако към съответната кандидатура се подходи по футболно -запалянковски с аргумента „Ние бихме на изборите и купата е наша”, това би бил най-баналния и елементарен път към решаването на проблема. В тази област българина е ненадминат през последните 20 години и резултатите от подобен подход са все още очевидни. Слагането върху масата на Барозу на две номинации  – едната на кандидат от редиците на сегашните, другата – на бившите управляващи, с искане председателят на ЕК сам да избере българския комисар, на пръв поглед би наподобявало на демократичен жест, който обаче ще говори за вътрешна управленска неувереност при вземането на едно чисто национално решение.

Интелигентният и европейски избор,

обаче, би бил една визионерска и деликатна подкрепа на проверената, сериозна, компетентна и авторитетна кандидатура със стабилни позиции в Брюксел, независимо от принадлежността й към „другия” политически отбор, който, между другото, също подкрепи безусловно преизбирането на Барозу. Подкрепа, която честно би могла да бъде аргументирана като „най-добрата за България в момента”.
Едва ли е тайна, че ако комисарят на дадена страна се е представил добре в своя ресор, това би могло да доведе до смяна на неговото портфолио с по-добро. Неслучайно утвърдените и политически опитни европейски държави, като Германия, например, номинират един и същ комисар независимо от смяната на правителствата. Популярният в България от присъединителните преговори  Гюнтер Ферхойген беше в еврокомисията и при социалдемократа Шрьодер, и при консерваторката Меркел.
Възниква въпросът какво пречи София да възприеме подобен подход?
Какво ли? Отговорът едва ли е сложен. Просто българските политици все още не са в състояние да получат просветлението, че докато са управляващи, тяхната партия би следвало да се нарича „България”. Така, както Барозу и неговите комисари ще членуват през следващите пет години в партията „Европа”.

Два конгреса и една партийна конференция в рамките само на три  дни откроиха дисбалансите в българско политическо пространство. Кои саъзможните последствия от неблагополучията на дясната и лява опозиция в страната?
Всяка система в природата и обществото се стреми естествено към равновесие, което й позволява не само да съществува, но и да се развива във времето. След юлските парламентарни избори политическата система в България за първи път от 20 години насам изпадна в ситуация, при която управляващата дясноцентристка партия ГЕРБ се оказа без опозиция нито в лявото, нито в собственото й дясно политическо пространство. Така формацията, която до началото на лятото дори нямаше парламентарно представителство, вече почти 100 дни „стърчи” в управлението на държавата практически сама, без здравословните критики от двата условни на полюса съвременните демокрации.
Шокираща особеност в случая е, че елиминирането на опозиционната левица и десница не е заслуга толкова на „Гражданите за европейско развитие на България” и на техният лидер, сегашен премиер, колкото на самоунищожителните процеси, протичащи в самите тях. Процеси, които недвусмислено говорят за криза в основните елементи на системата. Индикативните конгреси през уикенда на бившата комунистическа партия, сега БСП и на националистическата ВМРО, както и конференцията на синия политически „минзухар” на демокрацията, СДС, демонстрираха безнадеждната неадекватност на тези вече

„сламени” формации в местното обществено пространство.

Дори повече,  все повече под въпрос  е и тяхното бъдеще в сегашния им вид.
Преизбирането на бившия премиер Сергей Станишев с огромно мнозинство начело на формацията на бившите комунисти демонстрира открито вледеняващият страх на олигархичните структури в най-масовата лява партия от надвисналото възмездие за безобразното, дори престъпно, управление на водената от нея тристранна коалиция. Циничните изповеди на старият нов партиен лидер, който откровено нарече на неделния конгрес съпартийците си „банда негодници, които се ръфат взаимно”, след което цинично говори за „алъш-вериша зад затворените врати” на своето управление, демонстрират ужасът на загубилите властта и идейната безпътица, в която те затъват.
Подобни са процесите в националистическата формация ВМРО, която изпадайки от парламента, лиши своите „войводи” от

достъпа до вкусното държавно „чеверме”,

в резултат на което шумният им балкански патриотизъм деградира до елементарни кавги и разправии.
Особена печал породиха на партийната си конференция функционерите на най-знаковата досега дясна формация СДС. Продължаващата повече от десетилетие драма на сините в търсене на подходящия лидер, в безконечните вътрешни разцепления, личностни междуособици и липса на политически характер доведе до тяхното обезличаване дори като смислен коректив на властта. Неслучайно наблюдателите вече говорят за терминално заболяване на тази знакова, едва 20-годишна формация, която непрекъснато продължава да се самоунищожава с особена страст.
Дебалансирането на всяка демократична политическа система е опасно. За България то може да се окаже и кризисно, доколкото практическата липса на дясна и лява опозиция лишава неопитните „гербери” от така необходимите им за управлението корекции и критики. Затова проблемът с възстановяването на равновесието в системата е не по-малко важен, отколкото битката с икономическата криза. Как и кой следва да реши този проблем, засега е неясно. Видимо  е само, че на този етап опитите за самолечение са, уви, безуспешни.