През седмицата българите изпратиха в историята своите избраници от 40-то Народно събрание. Направиха го с недоволство и неприязън.
Причините?
„Едва една десета от гражданите имат доверие в своя законодателен орган”, призна с горест пред журналисти председателят на 40-тия български парламент Георги Пирински, докато от трибуната скоропостижно закриваха последното му заседание поради липса на кворум. С традиционната обща снимка пред фасадата с надпис „Съединението прави силата” в четвъртък беше сложена точка на дейността на едно от най-знаковите „народни представителства” в 20- годишния демократичен преход на България.
Знаково, защото:
Преди 4 години то започна мандата си със скандали около акушираната по сметка управляващата тристранна коалиция, която самия премиер Станишев нарече „непопулярна, но необходима” и го приключи безславно фрагментирано,

с изплували върху мътната политическа повърхност нови депутатски групи,

като БНД и РЗС, за чиито депутати избирателите никога не са гласували. Започнал със 7 и приключил с 8 групи, досегашния парламент изпрати предсрочно в небитието и  напълно разпадналата се депутатска формация на „Атака”.
За първи път 40-тото НС изгони, макар със скърцане на зъби, свой колега, осъден за педофилия. От парламентарната трибуна цели 48 месеца не спряха да се сипят компромати, клевети и ругатни, а в залата се наблюдаваха дори ръкопашни схватки между депутати.
От 240-те членове на досегашния парламент се пръкнаха 19 агента на комунистическата ДС. Най-много, шестима на брой, естествено принадлежаха на управляващата левица, следвани от четирима от другия коалиционен партньор ДПС, и четирима от иначе кресливата, но наричаща себе си „патриотична” Атака. Омерзени от дейността на народното представителство по свое желание го напуснаха две ярки фигури на десницата – бившият президент Петър Стоянов и първият демократичен премиер Филип Димитров, а най-полемичната фигура на левицата – Татяна Дончева, отвратена декларира, че се отказва от политиката. Поне засега.

При спазване традицията на гласуване с чужди карти

и под неимоверния натиск от Брюксел, депутатите все пак успяха да съгласуват българското и европейското законодателство, мнозинството от тях дисциплинирано спаси седем пъти кабинета от исканото недоверие и два пъти „ремонтира” състава на изпълнителната власт. Сред приетите за четири години 718 закона, само 97 от които са изцяло нови, се оказаха и т.нар. „закони – недоносчета”, които тепърва предстои да бъдат поправяни.
Вероятно някои от бившите вече депутати са се съзерцавали в мечтите и сънищата си как позират в светлата част на най-новата българска политическа история. Това е човешко. Реалностите, обаче, показват, че те ще могат да се радват на себе си единствено върху последната снимка за спомен, проектирани между жълтите софийски павета и тези дни замазаните пукнитани на фасадата с надпис „Съединението прави силата”. Където се снимат и всички туристи в българската столица.

В София продължава академично – студентският семинар, посветен на майските протести на българските етнически турци през 1989 година.
Малцина днес си спомнят любопитния факт, че  през декември 1988 година, малко след ареста на 16 активисти на Клуба за гласност и преустройство,  комунистическият диктатор Тодор Живков заминава за тогавашната Западна  Германия и в деня на отпътуването му всички заглушителни съоръжения на територията на България са преустановили дейността си за да не я подновят вече никога.
Късно.
„Вършачките” в българският радиоефир отдавна не бяха в състояние да заглушават предаванията на радио „Свободна Европа”, на ББС, „Дойче веле” и „Гласът на Америка”. По тях отдавна вече звучаха първите, макар и все още плахи протестни гласове на недоволните от комунистическия режим. Дори повече, според дългогодишната шефка на българската редакция на радио „Дойче веле” Румяна Таслакова, през тези решителни времена радиостанциите са си разменяли получаваните от България материали и информации, за да осъществят тяхното

по-широко разпространение сред българските граждани.

На 4-ти юни  89-та година основателят на „Демократичната лига за защита на правата на човека” Мустафа Юмер чете по „Свободна Европа” едно разтърсващо обръщение на най-многобройната тогава неформална организация на етническите турци срещу насилническата асимилаторска политика на режима, а неговият заместник Сабри Искендер разказа сега на семинара в София, как връзката между звената на Лигата е била осъществявана чрез емисиите на „Дойче веле” и ББС. През май същата година активисти на “Независимото дружество за защита на правата на човека” чрез

трите „вражески”, тогава, радиостанции разпространяват известното  “Обръщение към българския народ против асимилационната политика на режима”

Sunshine hd

,

като в предаванията непрестанно се четат текстове от името на неформалните сдружения или отделни техни членове в защита на турското малцинство. В края на юни проф.Антонина Желязкова разпространява своето “Отворено писмо до моя приятел Салих Бакладжиев”, в което иска извинение от турците в България за униженията и раните, които им нанася един авантюристичен и садистичен режим, а по същото време западните радиостанции бомбардират от ефира режима с есето на  Блага Димитрова “Името”, което дори е внесено в Народното събрание с общата декларация. След началото на т.нар.”Голяма екскурзия”, обявено по държавните медии лично от Тодор Живков на 30 май, за разлика от много активни и днес „рицари на микрофона и камерата”, журналистите там, отвъд клатушкащата вече Желязна завеса, измиваха срама на професията пред българите, убедено и неуморно.
Което за кой ли път поставя въпроса за нуждата  и днес от поглед отстрани и отгоре, от автентичен и почтен коректив на затъващата все повече в блатото на политическите, криминални и корупционни зависимости  българска медиа.
Срамота е след 20 години демокрация,  и то в Европа, да се правят подобни констатации. Но те са факт. При това – видим.

„Кой нормален човек извън политическите среди го вълнува проблема с досиетата?”-беше запитал риторично през 2007 г. бившият премиер Станишев. Днес, две години по-късно, публичният интерес към дейността на тайните служби в България не само, че не е отслабнал, но и носи добри приходи на предприемчиви медии.
Мечтата на Станишев да покрие с пепел престъпленията на комунистическите тайни служби не само не се сбъдна, но претърпя и развитие. Оказа се, че 20 години след края на тоталитарната власт, айсбергът на ДС в България продължава да  изненадва с колосалните си размери и могъщото си влияние върху практически цялата политическа, икономическа, държавна и медийна власт. Изненадва, защото въпреки сериозната съпротива срещу пълното разсекретяване на скритата зад „плаща и кинжала” дейност, всяка поредна емисия с имена на осветени агенти потвърждава топлите все още връзки на някогашните тайни служби с днешните им аналози, както и механизмите, чрез които две десетилетия България съзнателно е държана в положението на най-корумпираната, най-бедна и най-дезорганизирана държава в ЕС.
И най-манипулираната, естествено, доколкото почти цялата й медийна среда продължава да бъде

оперативна зона за явните и прикрити акции на спецслужбите –

бивши, настоящи, а защо не и бъдещи.
Фактът, че в началото на октомври премиера Бойко Борисов обеща прозрачност за това кой притежава и финансира местните медии, илюстрира само съзнателно подържания хаос, зад който успешно се крият основните  манипулатори в ефира, печата и Интернет. Увеличаващите с епидемична скорост „жълти” медии в страната са сигурен индикатор за новите възможности, които тайните служби виждат за използуване на своите класически  похвати – налагане на влияние, тиражиране на слухове, очерняне на противници, улесняване на корпоративни интереси, насочване на общественото мнение в една или друга политическа или социална посока. Култивираната съзнателно през последните десетилетия за целта аудитория, процес, който критиците откровено наричат „обуначване”, все повече приема за чиста монета онова, което послушни  и солидно заплатени журналисти, за чийто „звезден” ПР непрестанно се хвърлят огромни средства, „проповядват” денонощно от телевизионния екран или разпространяват като „сензационни разкрития” чрез

патологично високите тиражи на жълтия печат.

„Медийният валс” с тайните служби, или по-точно с тяхната омерзителна тематика, се оказва и доста доходоносен. Ефектният ПР в първосигнални новинарски емисии, камуфлиран, например, зад фалшивата постановка „журналисти привикани на кафе в ДАНС”, или хвърлянето на контролирани, уж  „взривни” публикации в общественото пространство, привличат все по-неудържимо зависимата от подобна тематика публика, която с бедното си левче, пипълметричната си бройка или с „чукването” върху Интернет-брояча, пълни касичката на медията. Без обаче да си дава сметка, че е станала поредната жертва на манипулаторския синдикат.
След като станаха ясни 102-мата агенти на ДС сред действащите и до днес собственици и „влиятелни журналисти” в българските електронни медии, според обещанието на Комисията по досиетата предстои да бъдат разкрити и папките на действащата секция „Печат” от бившата ДС. Това, обаче, едва ли ще задоволи окончателно обществения интерес, доколкото прикрити ще останат не само реактивираните в сегашните служби доносници, но и техните нови колеги. Всички те, освен че ще продължават да заработват своите „сребърници” с достойни и патриотични постъпки, отново ще бъдат герои. На жълтите медии, булевардните издания и гузното тоталитарно минало на нацията.

Проблемът с политическите назначения в българските дипломатически представителства в чужбина излезе отново на дневен ред, след като новата министърка на външните работи Румяна Желева обяви публично, че в Закона за дипломатическата служба липсва юридическа дефиниция на понятието „политическо назначение”.

Как българските политици досега тълкуваха въпросното понятие?

Основният пазарлък в предишния, 40-ти български парламент около приемането миналата година на първия от 100 години Закон за дипломатическата служба, се въртеше около процента на т.нар. политически назначения в мисиите на страната в чужбина. В последния момент тогавашните депутати отхвърлиха предложението на кабинета за 10 процентна квота и „вдигнаха летвата” на 20 процента.
Онова, което по-скоро съзнателно беше пропуснато тогава, се оказа посочването на начина, по който се определят въпросните назначения, като така най-сладката черешка от тортата на дипломатическата дейност остана за властимащите политически сили в момента.
Неслучайно по коридорите на външното министерство са се чували тъжно-ироничните вопли на служители, като, например, че
„Тук не можеш да направиш кариера, защото други приключват кариерата си в това ведомство” или че „При бай Тошо беше трудно да се задоволи една партия с посланически места, та камо ли сега, когато има 200 партии!”. Оказва се, че и след приемането на Закона, бутаницата на политическите „приятелчета” за постове в задграничните мисии е продължила и „черешките” на назначенията в последния момент на  мандата е държал в ръката си самия бивш премиер.
Едва ли е тайна, че от 1945 година до неотдавна, всяко назначение във Външното министерство на практика беше политическо. До 1989 година

дипломатическата служба се възприемаше като привилегия за комунистическия елит,

който задължително получаваше образованието си в Москва, естествено след одобрението на ДС. Впоследствие достъп до коридорите на външната политика получиха и хора на други  политически формации, чиято партийна лоялност често трябваше да компенсира напълно липсата на професионални умения в една от най-деликатните сфери на междудържавните отношения. Не бяха малко и „изгърмяни” вече политици, които бяха отпращани по една или друга причина като дипломати по-далеч от София. „Светлият” пример с посланичеството в Казахстан на бившия главен прокурор Филчев сега е на път да бъде повторен с консулството на досегашния шеф на ДАНС Сертов в Солун.

И още нещо твърде отблъскващо.

През 2007 година начело на българските посолства в четири важни страни, три от които членки на ЕС, бяха инсталирани като посланици хора с доказана принадлежност към репресивните служби на тоталитарния режим. През август 2009 година двама бъдещи посланици в ключови държави са също осветени агенти на някогашните тайни служби, назначени в последния момент от бившия вече кабинет.
Дали правителството на ГЕРБ и новата шефка на българската дипломация Румяна Желева ще устоят на натиска и ще проявят действителна воля да регламентират дейността на българските дипломатически мисии в чужбина тепърва ще се разбере. Не за друго, а защото т.нар.”политически назначения” са наистина сладка черешка за много партийни „другари” и съмишленици, които по традиция очакват своята награда. За какво, ли? Мандатът предстои, все ще се намери кога и за какво…

От средата на май, в България започват абитуриентските балове. Тази година  те преминават в условията на финансова криза и предизборна кампания.
Шумната майска глъчка в София и големите градове започна – клаксони на украсени автомобили, викове, цветя и групови снимки на необичайно облечени  млади хора, които дружно отброяват приключилите години на средното си образование. Абитуриентските балове, които в България са на особена почит, вече са в ход.
Местни психолози твърдят, че крещенето до прегракване на завършващите ученици било израз на радостта от края на тягостния живот в училището – институция, смятана от младежите масово като ретроградна. Проблематична и застинала в средата на миналия век като форма и начин на подготовка, въпросната институция се възприема от учениците по-скоро като препятствие пред „истинския живот”. А в масовите представи на навлизащите в него млади българи, въпросният живот изглежда като безкраен празник в скъпи заведения, под звуците на кръшна чалга и рева на мощни лъскави автомобили, които те отнасят

далеч от потискащото и тежко всекидневие.

Да, но тази година финансовата криза вече „отрезви” предварително  абитуриентите и техните родители. Все по-малко са онези щастливи майки и татковци, които са в състояние да хвърлят десетина хилядарки за модните тоалети на тийнейджърите и за тяхното луксозно няколкодневно прекарване на празника. Все по-често роклите и костюмите са взети под наем за бала, а популярната „втора нощ” след празненството преминава в многократно по-евтините морски курорти на южните съседки на страната, където спокойно можеш да бъдеш по дънки и фанелка.
Макар и да не се интересуват пряко от политика, волю или неволю

завършващите стават обект на политиката,

най-вече онези, които предстои за първи път да застанат пред избирателните урни. Колкото и да се опитваш да заглушиш с  .МР3-ката в уши  предизборните послания на кандидатите за властта в Страсбург и София, гласовете им натрапчиво те преследват навсякъде. Колкото да извръщаш поглед встрани от афиши и билбордове, ретушираните физиономии на вечните български политици от прехода подсъзнателно ти внушават колко важно е  да гласуваш тъкмо за тях и за никой друг, и че твоето бъдеще зависи единствено от тях, а не от самия тебе.
Накрая ти писва дотам, че посягаш към бутилката или към „вълшебните бонбонки”, както младежите наричат амфетамините или екстази, за да избягаш от всички и всичко около себе си поне в паметната вечер. Без да си даваш сметка, че когато празникът отшуми, онези от червените, сини, жълти и всякакви там билбордове, отново ще те убеждават, че твоя живот и бъдеще всъщност не са твои, а техни.
Всичко това, обаче, едва ли има значение щом балът започне. Големият абитуриентски бал на живота.