На двудневното  неформално заседание на Съвета на ЕС по икономически и финансови въпроси в Мадрид на 15-16 априлр, българският вицепремиер и министър на финансите Симеон Дянков се опита да защити изработената в началото на годината Конвергентна програма на кабинета за развитие до 2012 година, както и да спаси идеята за влизането на страната в „предверието” на еврозоната.
Доколко възможно е всичко това?
Ако някой все още изпитва съмнения около валидността на  закона на Мърфи, че „щом нещата вървят зле, бъдете сигурни, че те ще станат още по-зле“, той  може спокойно да хвърли поглед върху финансовата и икономическа ситуация в България. Обърканите изявления на управляващите, техните, като правило непредсказуеми действия, и заложените мини на Тристранната коалиция, на които кабинета стремглаво продължава да „налита” вече цели десет месеца, създават усещането за зараждащ се хаос, усилван от вихрите на икономическата криза. А и за все по-често бягство в сферата на романтичните управленски мечтания.

Финансовият „Олимпийски принцип”

В началото на годината кабинетът на ГЕРБ представи пред ЕК своята Конвергентна програма, в която бяха очертани основните аспекти от подготовката за участие на България във Валутен механизъм 2 като етап от процеса на присъединяването към Еврозоната и бяха  описани основните параметри на макроикономическата политика и реформите, които правителството се ангажира да прилага до 2012 година.  Първоначалните уверения на могъщият финансов министър Дянков, че най-късно до ноември миналата година ще бъде депозирано официалното заявление за влизане в евро-чакалнята  бяха променяни неколкократно, за да се стигне до неотдавнашното печално признание на премиера Борисов след срещата на европейските лидери в Брюксел, че сега било „най-неподходящото време да се повдига темата за приемане в Европейския валутен механизъм”, което през миналата седмица прерастна в ясен отказ от икономическото „мероприятие номер едно” на кабинета за 2010-та.
На извънредна пресконференция министър-председателят и неговият вицепремиер обявиха, че в резултат на разкритите нови договорни задължения на държавата към бизнеса за над 2 милиарда лева, държавата няма да покрие критериите от Маастрихт за бюджетен дефицит под 3 на сто от БВП и се налага да се откаже от еврозоната. Поне засега.

А бъдещето?

В представите на финансовият министър Дянков, то е светло. След като утре и вдругиден ЕК даде своята „висока”, „блестяща” или „недвусмислена” оценка за съставената през миналата година Конвергентна програма, след като Брюксел се трогне до сълзи от честността и прозрачността на кабинета, понесъл с достойнство икономическата „гърбица”, завещана му от Тройната коалиция, доверието към  некорумпираната, заможна и правосъдно перфектна европейска членка  – България, ще бъде съхранено. На 1 януари 2011 година  ERM 2 ще я посрещне с аплодисменти  в своята финансова, както я видя г-н Дянков, „фитнес зала”. Дотогава, отново според г-н финансовият министър, българските граждани ще са се обзавели с нови телевизори и ще са прекарали най-безгрижните си летни почивки по морето и планината, тъй като потреблението ще се е вдигнало и икономиката ще е дръпнала напред.
Числените параметри на предстоящият икономически подем  ще станат ясни идната седмица, на 21 април, когато статистическата служба на ЕС – Евростат оповести истинските данни за българският бюджетен дефицит.
Дори и управлението да не си е направило труда да ги представи.

Данните на ЕК, публикувани в редовния Доклад за сближаване в ЕС, потвърдиха, че България не е готова за влизане в еврозоната. Дори повече – Брюксел изрази съмнения за способността на страната да изпълни двугодишните изисквания за престой в т.нар.”чакалня” на Общия валутен механизъм.
Защо и как се стигна дотам?
Трескавите мечти за влизане в еврозоната съпътстват българските управляващи още от първите дни на 2007 година, когато страната влезе в ЕС. Между постоянните страхове дали ще бъде наложена предпазна клауза и ще спрат ли от Брюксел европарите по предприсъединителните и структурни фондове, социалистите на Станишев тръбяха колко непълноценна европейска членка е новоприетата балканска държава без тя да се е присъединила към еврозоната и все още митичното тогава „шенгенско пространство”. И когато, в крайна сметка, въпросните фондове бяха блокирани, а българската икономика с развети пропагандни червени байряци започна стремглаво да затъва в кризата, през март миналата година на извънредната среща на върха в Брюксел, тогавашният премиер обяви, че участието на страната в механизма ERM-2 щяло да бъде „силен импулс за реформи, както и силен сигнал към инвеститорите за финансовата и макроикономическа стабилност” на държавата.  Още тогава председателят на ЕК Барозу и комисарят по икономическите и валутните въпроси Алмуня дадоха да се разбере, че ЕК не е ПР-рекламист на едно провалено управление и най-малкото е некоректно въпросът да бъде повдиган от страна-членка, чиито еврофондове са блокирани поради тежка корупция и измами.

Евро, евро, евро!

Три дни след изборната си победа на 5 юли миналата година, готвещият се за поста тогава финансов министър Симеон Дянков се похвали пред Ройтерс, че през ноември България със сигурност ще кандидатства за еврозоната и то при известният фиксиран курс на еврото. Съвсем празнично в навечерието на първата следизборна конференция на партията ГЕРБ в началото на този януари, премиерът Бойко Борисов обяви публично, че „всичко е в ред, готови сме да поемем пътя към еврозоната до края на месеца и влизането в нея е първи приоритет за външната политика на моето правителство”.
Защо точно „външната политика”, а не финансите и икономиката на страната следваше да изпълняват критериите от Маастрихт, спазвани стриктно от Европейската централна банка, тогава не стана съвсем ясно, но важното е, че байраците на пропагандния ентусиазъм бяха поотръскани от прахоляка и отново вдигнати високо, както и че дебатът, с участието на вечните „говорещи глави”по медиите, титуловани като експерт-икономисти, финансисти и политици, продължи да се развива без сянка на съмнение в готовността за бързо влизане в евро-чакалнята.

Финансовият махмурлук

Никой не се вслуша сериозно в думите на експертът за Източна Европа в „Дойче банк” Гюнтер Дойбер, казани в началото на март, че институциите, отговарящи за приемането на страната в еврозоната – ЕК и ЕЦБ – са „скептично настроени” към българската кандидатура, тъй като държавата има „масивни проблеми” с дефицитите по текущата си сметка и със способността си „да издържа на натиска на международната конкуренция”. Други трезви гласове се опитаха да обяснят на финансовият министър Дянков, че едва ли е особено продуктивно той лично да обяснява на председателя на еврогрупата Юнкер или на германския финансов министър Шойбле какви широкомащабни реформи планира кабинетът на ГЕРБ, вместо да докладва за вече извършени реални промени и предприети радикални мерки в ограничаване на разходите.
През седмицата ЕК обяви, че за разлика от 2008 година, сега България отговаря само на един от четирите критерия за приемането на общата европейска валута. Дори повече, комисията автоматично стартира процедура срещу страната за свръхбюджетен дефицит. На този фон политическият елит продължава да води спорове дали да се посегне на фискалния резерв за запушване на бюджетната дупка или все пак да се иска спешен заем от МВФ. Някои от вездесъщите „говорещи глави” дори вече се възрадваха, че страната е извън еврозоната на фона на гръцката финансова драма и поставиха под въпрос смисилът от едно бъдещо членство.
Така за българското евро-бъдеще предстои все по-често да се говори в минало време. Както за неясен спомен и далечна мечта.

Новата стратегия „Европа 2020” на ЕК е на път да раздвижи някои институции в България – президентът и  външното министерство обявиха, че ще дадат началото на  отделни дискусии по темата.
Ще заговори ли официална София на един глас за мястото на страната в новата стратегия за следващите 10 години?

На среща с прогимназиални ученици през седмицата, българският президент Георги Първанов постави началото на широкомащабна кампания, в която той възнамерявал да води лично „десетки, а може би стотици дискусии в цялата страна” за българската позиция в стратегията „Европа 2020”. По същото време новата говорителка на външното министерство Весела Чернева обяви, че външният министър Николай Младенов възнамерява също да предизвика дискусия за координиране усилията на редица министерства по отношение новата стратегия на ЕК. Плановете са процесът на обсъждане да обхване както най-широк кръг държавни институции, така и неправителствения сектор, бизнеса и всички, които имат отношение към постигане целите на европейската инициатива.
През миналата седмица ДПС притисна правителството да реагира на официално обявената на 3 март от председателя на ЕК Жозе Мануел Барозу десетгодишна стратегия, както и в спешен порядък да представи национален антикризисен план под заглавието „България 2020”.  В интервю за печата бившата еврокомисарка за защита на потребителите Меглена Кунева обясни защо „Стратегията 2020” е важна за „разчитане” в България и констатира, че „ докато в Европа говорят за широколентов интернет, ние българите говорим за дупките по пътищата; докато мислят за “интелигентна мрежа” на енергетиката, ние нямаме връзка със съседите – членове на ЕС, а темата за производството и енергоспестяването я ограничаваме до електрическите крушки”.

Дуетът България – ЕС

Добрата новина от всички изразени досега намерения е, че темата „Европа 2020” вероятно ще изплува на повърхността на обществения дебат от мътилката на политическите разправии независимо от сложната икономическа и социална обстановка, породена от кризата. Неприятната новина е, че официална София трудно ще постигне общонационална позиция във въпросния дебат, тъй като той още в своя зародиш вече се използува за вътрешнополитически и партийни цели.
На 23 февруари в Брюксел президентът Първанов предложи на президента на Европейския съвет Херман ван Ромпой България да поеме координираща роля в „стратегическите търсения за региона на Балканите” в рамките на десетилетието до 2020 година и до „седмица-две” да му представи своя концепция, която всъщност щяла да бъде „проект на всички български институции”. През споменатите седмици досега Първанов успя да обтегне докрай отношенията си с правителството след скандала с вицепремиера Дянков, в резултат на което управляващата партия ГЕРБ започна проучване около възможностите за снемането на държавния глава от неговия пост. На състоялата се през януари кръгла маса с мотото „България – накъде след кризата” държавният глава се обяви за по-висок бюджетен дефицит, мярка, диаметрално противоположна на правителствената икономическа стратегия в момента.

Полифоничният консенсус?

На неформалната среща на външните министри на ЕС в Кордоба, Испания, българският дипломат номер едно Николай Младенов потвърди становището на премиера Бойко Борисов, че новата европейска стратегия за следващите 10 години е и стратегия на България, но преди срещата, в София, за разлика от „координаторските” балкански идеи на държавния глава, настоя за за “запазване на финансовия дял на кохезионната политика и подкрепата за по-бавно развитите страни-членки”, каквато несъмнено е България.
Въпреки създалата се през прехода традиция за разнопосочно говорене по важни международни проблеми, свързани с националния интерес, тежките кризисни обстоятелства налагат България поне по европейските въпроси да бъде постигнат някакъв вътрешен консенсус. Просто защото, според думите на бившата комисарка Меглена Кунева, стратегията „Европа 2020” е „план за онова, което правим сега за следващите 10 години, а не какво трябва да правим в продължение на 10 години”.
Дали, обаче, гласът на разума ще надделее над тесногръдото партийно мислене?  И дали жалките междуличностни политически боричкания ще продължат да пречат на решаването на чисто екзистенциалните обществени проблеми на страната?
Въпроси, въпроси…Засега без никакъв отговор.

Скандалът около злополучната стенограма на „помирителния” разговор между финансовия министър Симеон Дянков и държавния глава Георги Първанов вече втора седмица ангажира публичното говорене на политиците и обществените настроения в България.
Докъде ще доведе поредната шумна разправия между правителство и президент?
От гранитните сцени на държавната власт в най-бедната и тежко закъсала от икономическата криза членка на ЕС отново кънти водевилна гюрултия. Този път кавгата беше провокирана от поредната инфантилна телевизионна изява на вицепремиерът и финансов министър Симеон Дянков, който съзнателно или не, изръси в ефира на развлекателно тв-шоу многозначителна двусмислица по адрес на внезапно станалия изострено чувствителен към намеци за корупция президент Георги Първанов, който му поиска или обяснение, или оставката. Доскорошният главен икономист в Световната банка беше накаран спешно да се помири с някогашния лидер на БСП и докато  се усети, че наивно е влязъл в заложения от най-личния ловджия в държавата и неговите викачи „вълчи капан”, на бърза ръка беше тръшнат на земята с предварително подготвеното за отстрел на политически дивеч словесно брекене. Трофеят, под формата на стенограма, светкавично беше провесен в Интернет, и съответно за броени часове врявата набра обичайните за местните географски ширини, сила и мощ.
Докато през последните десетина дена политическа и медийна София се тресат в запенена еуфория от разправията, този път публиката извън границите на страната мълчаливо наблюдава сеира. Мълчи Брюксел, мълчи Вашингтон, дори Москва и Скопие мълчат. Кимат с глава и недоумяват откъде българите намират толкова излишна енергия в кризата, за да я пилеят в безкрайните си „семейни” политически кавги. Когато, например, стартираха полицейските операции „Наглите” и „Октопод”, отвън се чуха окуражителни възгласи, сиреч, действайте, във ваша полза е да се отървете от най-сериозните си апаши. Приказките за новият американски противоракетен „чадър” също породиха емоции на изток и запад от държавата. Сега, обаче, мълчанието е тревожно и тежко, тъй като ако след финансовия срив в Гърция и България се плъзне по спиралата на евентуална политическа и икономическа криза, Югоизточна Европа би могла на бърза ръка да се върне сред драматичните световни новини.
На този етап от поредната „национална” гюрултия става ясно, че участниците в нея, правителство и президент, ще използуват всички похвати на сценичния политически пердах за да отвличат публиката от нейните тежки социални и икономически проблеми, от опасно засилващата се бедност,  както и да трупат „точки” за бъдещите местни и президентски избори. Несъмнено в импровизирано родилото се „шоу” по традиция ще се мернат обичайните втръснали и свежи, повече или по-малко талантливи политически аркашки, статисти и комедианти, които под „зоркото” око на демократичните български медии ще изпълняват, кой както може, своите монолози, коронни номера и трикове от последните две десетилетия. И за да не остане незабелязан за историческите хроникьори един ден, справедливо е сегашният спектакъл да бъде озаглавен „Шоуто на Георги и Симеон”. Което не отнема възможността за изява и на други, освен президентът и финансовият министър, следващи таланти!
Така че сезонът на политическите представления в България комай отново настъпи, не дочакал дори пукването на пролетта.
„Шоу тайм!” – време е за шоу, както казват американците!

В България все повече се засилва натискът от страна на представители на бившите комунистически тайни служби, части от Закона за досиетата да бъдат обявени за противоконституционни, тъй като не давали „достатъчна защитеност на националната сигурност” на страната.
Какви са рисковете от подобни действия?
Непосредственият повод за атаките срещу действащият Закон за досиетата е предстоящото разкриване на тайните агенти от бившите репресивни служби в сегашните МВР, ДАНС, НРС, НСО и в Министерство на отбраната. След тях предстои осветяване на  сътрудниците от банковата сфера, дипломатите и университетските преподаватели. Аргументи на защитниците на агентурното „братство” /познати представители на Шести отдел в Шесто управление на някогашната ДС и  на Асоциациите на разузнавачите и на контраразузнавачите от запаса/  са „недостатъчната защитеност на националната сигурност” и възможността да бъде накърнено „доброто име и авторитета на редица граждани”. С надлежна жалба беше сезиран омбудсманът на страната, който трябваше да атакува Закона пред Конституционния съд, но той не се подаде на изцяло натиска, поради което жалващите се обявиха, че ще потърсят „разбиране” от… министър-председателя.

Тука има агент, тука нема агент…

Подобно „разбиране” от тогавашния кмет на София и все още неформален лидер на ГЕРБ, потърсиха през 2007 г. 39 претенденти за кметове, които като кандидати на партията се оказаха сътрудници или служители на бившата ДС. Тогава сегашният премиер се закани, че ще провери един по един агентите в редиците си за да се увери лично кой е работил в полза на родината и кой е доносничил. В крайна сметка в столичната управа и до ден днешен като зам.-кмет по финансите се подвизава бивш „старши разузнавач” от ПГУ на ДС, а сред общинарите от управляващата партия действа вече втори мандат агентът на Шесто  и Първо управление с псевдоним „Първан”.Чрез  листата на ГЕРБ миналата година в парламента  се опитаха да се шмугнат и други 11 бивши ченгета, но това се удаде само на сегашният министър без портфейл за българите в чужбина, известен и  с агентурните си имена ”Кардам, Тервел и Телериг”. Впоследствие от осветяване на досиетата им „изгоряха” зам.-министър на външните работи и главен секретар на външнополитическото ведомство в сегашния кабинет, които напуснаха постовете си уж по собствено желание.

Само сиренето в капана за мишки е безплатно

Ако за миг допуснем, че сегашният министър-председател се отметне от миналогодишните си предизборни обещания да разкрие „всички досиета” и прояви „разбиране” към воплите за корекция на Закона, ще чуем щракването на капана, който са му заложили  притеснените „неосветени”. Командването на фронта, който управлението на ГЕРБ твърди, че е открило срещу организираната престъпност, окончателно ще бъде поето от създателите и охранителите на въпросната престъпност, с което битката ще бъде с предсказуем край. Същото се отнася и за корупцията по „високите етажи на властта”, за измамите с европейски пари, за злоупотребите в армията. Изпечените в източване на държавните финанси банкери-ченгета с нов устрем ще продължат да практикуват наученото от началото на 90-те, а българските дипломатически мисии в чужбина ще останат все така „карантинирани” срещу старата комунистическа зараза. В университетите ще продължи да се сервира притоплената постна левичарска манджа, а медиите ще забавляват публиката с 20-годишната кавърверсия на „Нас червеното знаме роди ни…”
Но, засега да спрем с кошмарите и сенките от миналото. Тревогите на кризисното настояще са достатъчно много. И все пак добре е да се помни, че капанът на „неосветените” винаги остава зареден. И готов тутакси болезнено да щракне.