Даниел Грос е директор на Центъра за европейски политически изследвания в Брюксел и редактор на авторитетните издания Economie Internationale и International Finance. Работил е в Генерална дирекция-2 на ЕК и е бил икономически съветник в Европейския парламент. След участието му в дискусията в българския парламент по темата „ Европа на солидарността или Европа на егоизма” известният икономист даде специално интервю за ДВ. С него разговаря Г.Папакочев.
В своето изказване на дискусията  в София Даниел Грос подчерта, че истински обединена Европа, с повече солидарност и повече интеграция, би могла да се появи единствено, ако всички страни-членки на ЕС си напишат собственото домашно упражнение. Въпросът не е толкова какво се прави в Брюксел, дали спасителният фонд за еврото  е с 500 милиарда повече. Много по-важно е онова, което се случва в Гърция, Могат ли гърците да извлекат сега полезните уроци, така както българите вече са го направили по отношение на паричната политика, могат ли за година-две да изградят своя стабилна фискална администрация, която да събира приходите и да изплаща пенсии само на онези, които действително са ги заслужили? Попита риторично известният икономист и предложи своя отговор:  „Ако успеят да сторят това, тогава те биха могли да останат в еврозоната и тя би станала по-силна. Брюксел не може да изпрати 50 хиляди технически помощници в тази страна, просто отвън една държава не може да се промени. Това трябва да научат гърците!”, изтъкна Даниел Грос.
Европейската алпийска граница
През януари в своя статия директорът на Центъра за европейски политически изследвания Грос допусна, че е прекалено рано еврото да бъде зачерквано като валута поради относителната сила на европейската икономика. Днес в ЕК се говори за „мека рецесия” и редица наблюдатели прогнозират ново свиване на икономическия растеж през тази година. На въпрос на ДВ кой носи вината за тази отрицателна тенденция – политиците в Брюксел или само отделни страни-членки на ЕС, известният икономически анализатор посочи, че отговорността не ляга върху отделните правителства. Причината са финансовите пазари, които през миналата година станаха прекалено нервни. Поради това капиталите за инвестиции в южната част на Европа секнаха и икономиките на страните в района тръгнаха надолу. В северната част на Стария континент икономиките се справят твърде добре и там няма криза, посочи Даниел Грос.
Да се простираш според националната си черга
И все пак България се държи твърде прилично в тези бурни кризисни води  –  просто най-бедната членка на ЕС се опитва да бъде един коректен и отговорен член на европейския екипаж. Това, обаче,  се прави на една изключително висока икономическа и социална цена за нейните граждани.  Добър пример за ЕС ли са малките и относително бедни икономики, които са принудени да търпят драстични финансово-икономически лишения? В Ирландия преди време България и балтийските държави бяха посочени от анализатора  като положително явление?
Мисля, че България дава много добър пример по отношение на фискалната политика и според мен Гърция би могла да научи много от северната си съседка, каза Даниел Грос.  Въпросът е не толкова да си богат или беден, а е по-скоро да можеш да живееш според собствените си средства. България не харчи повече отколкото получава, докато Гърция изразходва много повече от приходите си. А подобно положение е просто несъстоятелно. Поради това не смятам, че България следва да променя своята политика. Просто е необходимо да се направи повече за развитието на страната и това не е въпрос само на пари. По-скоро става дума за подобряване  качеството на образованието, за повишаване равнището на съдебната система и за цяла гама подобни мерки, пояснява Даниел Грос.
Растеж, избори и солидарност
И все пак докато президентът на ЕК г-н Барозу говори за икономически растеж, редица европейски лидери се стягат за избори през тази и догодина, България също. Съвместими ли са тези два процеса?
Директорът на Центъра за европейски политически изследвания в Брюксел смята, че  Барозу има много добри идеи за заздравяване на вътрешния пазар, нещо от което със сигурност ще се облагодетелства и България. Даниел Грос вижда основният проблем в неохотата на германците да се реформират или да отворят собствения си вътрешен пазар. В тази посока би трябвало да бъдат съсредоточени повече действия, но за съжаление за Барозу е много трудно да упражни натиск върху Германия, казва икономистът.
Как би се изразила тогава европейската  солидарност спрямо България?
ЕС предлага един много голям пазар за стоки и услуги и твърде скоро за българските работници ще бъде отворен и пазара на труда. Всяка година на България се предоставят значителни суми от европари за развитие на българското селско стопанство и инфраструктурата. Това съвсем не малко, смята Даниел Грос, директор на Центъра за европейски политически изследвания в Брюксел.

В разгара на предизборната си кампания борещият се за втори мандат френски президент предупреди, че страната му ще напусне Шенгенската зона ако до една година в нея не бъдат направени структурни реформи, подобни на приетите наскоро с общата европейска валута. „Не бива управлението на миграционните потоци да се оставя в ръцете единствено на технократите и съдилищата, обяви на митинг Саркози и допълни, че в сегашната социална и икономическа ситуация Европа трябва „да овладее влизанията на нейна територия”.
Само няколко дни преди това изявление,  Германия и Австрия настойчиво поискаха от разклатената финансово и икономически Гърция да засили контрола по границата си с Турция и също предупредиха, че е възможно да възстановят проверките по собствените си граници ако Атина не овладее притока на нелегални имигранти в Шенгенската зона. По този повод австрийската вътрешна министърка Йохана Микъл-Лайтнер оприличи гръцко-турската граница с „отворена врата на хамбар”, а германският й колега Ханс-Петер Фридрих обобщи, че подобни неща ще продължават да се случват „когато една държава няма достатъчно възможност да пази достатъчно границите си”.
Да знаеш да чакаш…
Независимо от предизборния контекст на „анти-шенгенския” ултиматум на Никола Саркози и дежурното нахокване на обърканата в момента Гърция от страна на Австрия и Германия, двете послания едва ли са окуражителна новина за България и Румъния, които години вече безуспешно очакват приемането си в свободната от граничен контрол европейска зона. От една страна споменатите изблици са знак, че безпокойствата на големите държави около незатихващите имиграционни вълни към Европа се засилват до степен, която неизбежно ще доведе до структурни промени в управлението на самата шенгенска зона. От друга страна евентуалното превръщане на България и Румъния във външна граница на свободното от граничен контрол пространство ще бъде свързвано все повече не само географски, но и икономически с упоритата неспособност на Гърция да овладее  имиграционните канали покрай граничната река Марица, която гърците наричат Еврос, а турците – Мерич.
Чифтета и къчове
Необходимо е да се припомнят  и думите на холандския министър на емиграцията Герд Леерс,  който преди заседанието на Съвета на министрите на ЕС през декември миналата година изрази твърдата позиция на страната си, която иска да е напълно сигурна, че „онова, което се случва в Гърция, не трябва да се случи в България”. С тези думи той визираше тъкмо нейния граничен контрол независимо от уверенията на София, че държавата вече охранявала външните си граници „в пъти по-добре от редица членки на  Шенген” и въпреки съвместната българо-холандска полицейска операция „Посейдон” на българо-гръцката и гръцко-турската граница.
Сега, в очакване „с търпение и отговорност” /по определението на президента Плевнелиев/ на по-благоприятен мониторингов доклад на ЕК през юли и на благоволението Съвета на министрите през септември „да се върне към темата за присъединяване” на двете балкански съседки към Шенгенското пространство, официална София силно се надява на решение за сваляне поне на морските и въздушни граници в зоната. Същевременно няма да е зле българските власти да си припомнят и точната народна поговорка, че „когато атовете се ритат, обикновено магаретата страдат”. Или казано другояче, да разчетат правилно новия шенгенски код „червено”.

През седмицата акциите на европейските борси за пореден път се сринаха, еврото отново поевтиня, на Стария континент пак се заговори  за „мека рецесия” в ЕС. Причината е Гърция, но след нея проблеми могат да създадат и други задлъжняли европейски държави. Време ли е да погледнем на тези трусове като на предупреждение за предстоящ катаклизъм в еврозоната и оттам в целия ЕС? Въобще предсказуеми  ли са подобни драматични развития и дали  вече не е настъпил момента да се мисли за ограничаване на възможните бъдещи поражения?
Стефан Попов е изпълнителен директор на неправителствения институт за публични политики „Риск монитор” в София. С него разговаря Г.Папакочев:
Стефан Попов е доктор по философия и социални науки от New School for Social Research, Ню Йорк, програмен директор в Центъра за либерални стратегии (1996-2004), председател на Настоятелството на Институт Отворено общество (2000-2006). Специализирал е  конституционна политика (Виена, 1994 и Фрибург, 2003) и международна сигурност (Вашингтон, 1999).

Въпросът има две страни, уточнява Стефан Попов.  От едната е възможно Германия /тя е основният играч в случая с Гърция/ следвана от Франция, да успеят да спасят южната съседка на България и някакси да намерят решение на този частичен проблем. Но ако само още една страна, подобно на Гърция, закъса по подобен начин, а повечето държави от европейския юг не са в добра финансова кондиция, подобна криза не би могла да бъде овладяна не само от Германия и Франция, но дори и от повече европейски държави. При това положение еврозоната е изправена пред неизбежен провал и интересното е, че днес западни икономисти говорят за развитието на подобна ситуация като за неизбежна  реалност, за нещо почти предстоящо в близкото бъдеще.
Втората страна на въпроса е какви са по-далечните последствия на сегашната криза с еврото и с огромния гръцки дълг. Отвъд проблемите с общата европейска валута се простира цяла гама от следствия и отражения на сегашната криза, твърди Стефан Попов.  Затова на проблемите с гръцкия  дълг трябва да се гледа като на ясен сигнал, че в ЕС нещо по принцип не е наред. Еврото е просто един предупредителен знак! Дори да се преодолеят временните проблеми с общата валута и тя бъде спасена по някакъв начин – дали в сегашната й форма или с отделянето на зони с различни валути, дори с отпадане на една Гърция  или на някои други страни от еврозоната – изникват нови по-сериозни въпроси, за които сегашната криза е знак. Най-сериозният от тях, а той е и въпрос на цялото последно десетилетие, е стремежът на брюкселската бюрокрация, на централните европейски институции, подпомагани от няколко правителства по един или друг начин, да форсират възникването на някаква федерална рамка на ЕС, посочва изпълнителният директор на „Риск монитор”.

И все пак при евентуален разпад на ЕС, примерно на северна/ по-богата/ и южна/по-бедна и рискова/ зона, центробежните сили неизбежно биха тласнали не само България, но и други страни от балканския регион в някаква друга спасителна орбита. Около кого би започнала да гравитира страната след подобно предполагаемо развитие – Русия, Турция, а все пак може би около Германия? САЩ са твърде далеч…

Не очаквам, че подобна тежка геополитическа дилема ще се появи и не вярвам България да изпадне в обятията на някоя по-голяма сила, като Русия, например, казва Стефан Попов с допълнението: „Недай Боже да се сринем в подобен сценарий от 19 век!”  Според него подобни възможности и дилеми могат да бъдат предотвратени с едно по-гъвкаво поведение на някои основни европейски лидери, които биха могли да се заслушат внимателно в разумната страна на британския скептицизъм, например. Просто да разберат защо една Великобритания толкова внимателно и предпазливо гледа на интеграционни оферти от типа на еврото, да речем. Или да прекратят за малко, дори само да позабавят темповете на сегашната интеграция, преосмисляйки стореното през последните 10 години и възприемайки позициите, от които на ЕС да се гледа по-скоро като на своеобразен „агрегат” от международни договори, отколкото като на проект за федерация. При такава възможност ЕС би придобил една много по-широка гъвкавост, при която на съответните нива – икономически, политически, административни и други – България ще има различни отношения с основните /а това са и самите основателки на ЕС!/ страни. Сиреч, не става въпрос за някакво бедствие, а просто за необходимостта тази втвърдила се идея за бюрократична федерация, диктувана от Брюксел, да бъде смекчена.
И все пак има ли България някаква стратегия за действие в случай на тежък европейски катаклизъм или дори разпад? Какво би следвало да направи най-бедната членка на ЕС отсега нататък, ако въобще има някакъв ресурс за действия и капацитет за предприемане на някакви мерки?
България няма абсолютно никаква идея, липсва й не само стратегия, а дори и  мисъл на отговорно политическо равнище за това какво би могло да се случи с ЕС и къде отива страната тогава! А това е просто трагично, признава Стефан Попов.  Цял свят разсъждава по този въпрос, ние – не. Според изпълнителния директор на „Риск монитор”  онази част от правителството, която е най-силно свързана с ЕС, а това в момента са финансите, действа по един „отличнически” старомоден начин. Просто гледа инфлацията да е ниска, да  поддържа незначителен бюджетен дефицит без да разбира, обаче, дългосрочните последствия от това да няма никакъв икономически растеж. Изпълняват сегашната си политика като по учебник или по инструкция, но как изобщо страната би реагирала на някакви бъдещи трусове в ЕС, това е нещо, за което в правителството липсва каквато и да е артикулирана не само стратегия, но и идея за политики, казва Стефан Попов. Наблюдавам и нещо друго друго. ЕС и България са свързани чрез Механизма за наблюдение в областите правосъдие и вътрешен ред и страната се опитва, подобно на старателен отличник, да изпълнява буква по буква предписанията на ЕК. Държавата, естествено, не може да изпълни никакви други предписания, освен моментни, тъй като в докладите става въпрос за генерална критика на състоянието на цялостните сфери правосъдие и вътрешния ред. А там, както е известно, сериозно помръдване няма. Онова, което сега България прави, е не политика, а по-скоро опит да флиртува с централните структури в Брюксел така, че следващият доклад да бъде малко по-благоприятен за нея. Ето, последния доклад беше по-лош отколкото всички досега и в крайна сметка се вижда, че от тези критики особен резултат няма, допълва Попов.
Оттам нататък в широката българо-европейска сфера за правителството по-важни стават някакви други неща, като брандиране името на лютеницата и на ракията, например, а не сериозната политика, чрез която страната би следвало да се намества в това широко пространство спрямо останалите играчи по някакъв благоприятен за себе си начин.  Такава политика просто липсва. Съществуват един бюрюкратичен документооборот и цифри, които се въртят, но за политика, както и за отговор на въпроса какво правим ние в ЕС като автономен субект, идея засега просто няма, констатира изпълнителният директор на неправителствения институт за обществени политики „Риск монитор” Стефан Попов.

Днес /сряда, 07.03.12/ е последния срок, до който кадрите от висшата управленска и държавна администрация трябва да са върнали или дарили получените от тях бонуси. Отказалите да сторят това би трябвало вече да се намират в ръцете на „лошия” вицепремиер и вътрешен министър Цветанов, който по волята на премиера Борисов следва  незабавно да ги уволни от заеманите длъжности. С което на обществения скандал около допълнителните доходи за въпросната група ще бъде поставена точка. Или по-скоро многоточие…

През юли 2009 представяйки пред парламента програмната декларация на току-що избраното си правителство, премиерът Борисов изброи деветте принципа, по които ще се ръководи новото управление. Първият, за „повишаване на доходите на българските граждани, растеж и стабилизиране на икономиката”, е неуместно да бъде припомнян днес, най-малкото заради тежката икономическа криза, от която страната героически продължава да излиза вече трета година. Особено впечатляващ обаче е осмият управленски принцип на ГЕРБ, свързан със „завършване на административната реформа” и „целенасочена работа за повишаване на административния капацитет”, отговорността за която тогава изцяло пое правителството. И то действително като че запретна ръкави. В началото на 2010 вицепремиерът Дянков представи проект за реформа в администрацията, в която освен стартиралите вече масови съкращения се предвиждаха структурни промени в отделните министерства и куп други мероприятия, които да доведат до икономии за държавния бюджет. Сред  тях, например, се открояваше решението затворниците сами да си месят хляба и да отглеждат животни, с месото на които ще се хранят, като така чувствително облекчат издръжката на затворите.
Оценка „слаб”
Резултатите от шумните реформаторски усилия не закъсняха. В оценката на ЕК  на изготвените  от кабинета през миналата година Конвергентна програма за 2011-2014 г и Национална програма за реформи евроекспертите още тогава посочиха, че промените се фокусират главно върху съкращаване на щатове и няма да подобрят в достатъчна степен нито работата на чиновниците, нито бизнес средата в България. Констатирано беше също, че тежките бюрократични процедури остават и унищожават ефекта от ниските данъци, че борбата с корупцията в средите на регулаторните органи и институциите свързани със защита на конкуренцията не е ефективна, а това оказва отрицателен ефект върху икономическото и социално развитие на държавата, пречи и на усвояването на еврофондовете.
Изморените чиновници и бодрите данъкоплатци
По  същото време кабинета изслушва доклад на оглавявания от вицепремиера и финансов министър Дянков Съвет за административната реформа, в който обаче липсват данни откъде са били съкратени посочените 12 хиляди чиновници, не става ясно какво е спестено от държавата с въпросните уволнения, нито колко са бюджетните чиновници в МВР, отбраната и магистратите. В документа отсъства и ключово важния раздел за разходите извършвани от самата администрация. На базата на данни от документа анализатори от Института за пазарна икономика стигнаха до извода, че след като 30 на сто от администрациите нямат система за документооборот и в почти 40 на сто от тях липсват системи за управление на база данни, че след като в отчета дори се говори за феномена „изморени чиновници”, данъкоплатците трудно биха повярвали, че подобна администрация би могла да направи живота им по-лесен и по-добър както и че подобна организация може да повиши ефективността на държавните чиновници.
Давай чичо, давай бре чичо!
Дори повече. При липсата на прозрачност,  както и на точни принципи и правила за отчитане дейността на отделните административни звена, съмненията на българската опозиция за раздадени в ГЕРБ милиони левове за бонуси през миналата година, за противозаконно платено участие на зам.-министри и висши чиновници в  различни управетелни съвети, за парично награждаване на партийната лоялност на определени служители, започнаха да придобиват реални измерения. Връщането на получените пари далеч не заличава нарушаването на закона, ако такова бъде доказано то може да е само смекчаващо вината обстоятелство, припомнят тези дни от опозиционната левица, при това съвсем аргументирано.
Така след днешния окончателен премиерски срок за връщане на премиите очакванията, че на скандала ще бъде сложен край, могат да се окажат преждевременни. Просто защото при отсъствието на реална и ефикасна административна реформа, всичко е обречено да се повтаря. При това още по-скандално и все по-неморално.

От самото обявяване през 1990 година на 3-ти март за национален празник, неговото честване нагорещява емоциите между русофили и русофоби в България. Известният български историк проф. Пламен Цветков, който е преподавател в НБУ и автор на повече от 10 научни труда, свързани с дипломатическата и политическа история на 20-ти век, убедено смята, че България има нужда от нов национален празник.
Започват ли вече българите да четат собствената си история като достоен народ след 22 години демокрация или все още я гледат през нечия чужда лупа?

Според проф. Пламен Цветков самият факт, че още се говори за наличие на русофили в България показва, че значителна част от българите, които се смятат за такива, продължават да четат собствената си история през чуждия поглед на Русия. За съжаление този русофилски, а това  според историкът означава противобългарски прочит на историята, продължава да заема и днес съществено място в учебниците, по които предметът се преподава в училищата. Самото деление, че тогава, в края на 19 век, имало едни русофили и русофоби, е крайно изкривена и елементарна представа за нещата, продиктувана отново от същия този чужд прочит на собствената история. Залогът тогава е бил самото съществуване на българите като народ и на България като държава. Тези, които се наричат русофили, всъщност са били проводници на руската имперска политика. Тази политика е имала за цел да завладее Цариград, Босфора и Дарданелите, и очевидно при нейното осъществяване просто е нямало място за съществуването на държави като Румъния и България, уточнява проф.Цветков.
И все пак 3-ти март е оспорван не толкова като дата, колкото като ден за национален празник. Защо?
Действително тази дата не бива да е национален празник, твърди историкът. Единственото събитие, достойно да се чества от българите на 3-ти март, е Брест-Литовския мирен договор, сключен на този ден през 1918 година, когато България заедно със своите съюзници от Първата световна война – Германия, Австро-Унгария и Турция – е на страната на победителите. Това е договор, който не носи някакви териториални придобивки за страната, но е документ, който я спасява от унищожение, тъй като е резултат от големия подвиг на българската войска в Добруджа и по-конкретно за невероятния героизъм на конницата на генерал Колев. И благодарение на военните победи в Добруджа, страната за пореден път отблъсква руската агресия към Цариград и проливите, и оцелява като държава. Факт, който за мен е много по-важен, отколкото осъществяването на националното обединение по-късно, уверява проф.Пламен Цветков.  Естествено когато малка държава отблъсне агресията на велика сила, тя заплаща по-висока цена и тази цена в случая е непостигнатият национален идеал, който е движел няколко поколения българи в тези години.
И все пак, за разлика от Паметника на Съветската армия в София, на никой българин днес не му и хрумва да оспорва паметника на Шипка, да речем?
Шипченският паметник е нещо друго, пояснява проф. Цветков. Трябва да се прави разлика между самата война и договорът, с който тя приключва. И той не е Сан Стефанският, а Берлинският договор. Санстефанският договор е предварителен мирен договор, който фактически регламентира окупацията на България от Русия и е продукт на известният граф Игнатиев. „Шипка” е нещо съвършено друго. В случая става въпрос не за руско-турска война, както обикновено я наричат българите. Аз предпочитам да я наричам войната от 1887- 78 година, защото срещу Османската империя тогава воюват няколко държави и народи, уточнява историкът. Това е Русия с основната си армия, но там са румънците и  българите с немалка военна сила/ в сравнение с руската тя е по-малка, но общият брой на опълченците и четниците в тази война се пресмята на 35 хиляди българи!/. Може да се прецизира също, че тогава Русия не воюва с Турция, която е създадена 40 години по-късно от Ататюрк, а  с Османската империя, което е по-точно понятие, макар че и тогава българите са наричали империята Турция. По-същественото е друго –във войната участва и Сърбия, която се включва към края, а всички тези сили, Русия, Румъния, България и Сърбия, всъщност преследват свои различни цели. За Русия това е войната, с която тя се стреми да си осигури хинтерланда Цариград, денонсирайки по същество България. Сърбите искат да заграбят Нишко и Поморавието, които дотогава са били част от територията на българската екзархия. Румънците воюват за независимост, тъй като през този период те са били васални на Османската империя.
Освободителна ли е била, все пак, тази война за България?
Несъмнено българското опълчение и четници се бият за свободата на своята родина, уточнява проф.Цветков. Целите на Русия, обаче, не са били освобождението на страната и това е обилно документирано. В договора от Сан Стефано договор се говори не за България, а за „балканска област” и това може да се прочете  в архивите на руския окупиционен фонд. Македония можела да бъде включена в тази „балканска област”  само ако България остане протекторат на Русия и други подобни неща могат да се прочетат в архивите! И името на България не фигурира там! То се появява едва в Берлинския договор, който налага международен контрол върху руската окупационна администрация, който ограничава времетраенето на руската окупация от две години на девет месеца, и който изрично задължава Русия след изтичането на 9-месечния период да изтегли всичките си войски от страната. Това е договора, който по признанието на историци дори от противниковия политически лагер, всъщност полага основите на съвременната българска държава.
Разграден двор ли е все още българската история? Защо повечето мастити български историци се оказаха хора на ДС, та и бившия президент, който също е историк, барабар?
Бившият президент не е точно историк, а само е завършил история, уточнява проф. Пламен Цветков.  За да стане човек историк трябва да мине известно време, да поработи като такъв и тогава  може да се нарече историк. За съжаление по време на комунизма историята не се смяташе за наука, а за идеологическа дисциплина. Тя служеше не както бащата на модерната историография Леополд фон Ранке сочи, че целта на историята като наука е да разбере какво всъщност се е случило, а тогавашната идеологическа дисциплина просто помагаше да търси оправдание за режима. Поради това за съжаление в историческите среди има силно присъствие на хора все още с комунистически убеждения, които  служат не на науката, а на Москва, заключава проф.Пламен Цветков.