От самото обявяване през 1990 година на 3-ти март за национален празник, неговото честване нагорещява емоциите между русофили и русофоби в България. Известният български историк проф. Пламен Цветков, който е преподавател в НБУ и автор на повече от 10 научни труда, свързани с дипломатическата и политическа история на 20-ти век, убедено смята, че България има нужда от нов национален празник.
Започват ли вече българите да четат собствената си история като достоен народ след 22 години демокрация или все още я гледат през нечия чужда лупа?

Според проф. Пламен Цветков самият факт, че още се говори за наличие на русофили в България показва, че значителна част от българите, които се смятат за такива, продължават да четат собствената си история през чуждия поглед на Русия. За съжаление този русофилски, а това  според историкът означава противобългарски прочит на историята, продължава да заема и днес съществено място в учебниците, по които предметът се преподава в училищата. Самото деление, че тогава, в края на 19 век, имало едни русофили и русофоби, е крайно изкривена и елементарна представа за нещата, продиктувана отново от същия този чужд прочит на собствената история. Залогът тогава е бил самото съществуване на българите като народ и на България като държава. Тези, които се наричат русофили, всъщност са били проводници на руската имперска политика. Тази политика е имала за цел да завладее Цариград, Босфора и Дарданелите, и очевидно при нейното осъществяване просто е нямало място за съществуването на държави като Румъния и България, уточнява проф.Цветков.
И все пак 3-ти март е оспорван не толкова като дата, колкото като ден за национален празник. Защо?
Действително тази дата не бива да е национален празник, твърди историкът. Единственото събитие, достойно да се чества от българите на 3-ти март, е Брест-Литовския мирен договор, сключен на този ден през 1918 година, когато България заедно със своите съюзници от Първата световна война – Германия, Австро-Унгария и Турция – е на страната на победителите. Това е договор, който не носи някакви териториални придобивки за страната, но е документ, който я спасява от унищожение, тъй като е резултат от големия подвиг на българската войска в Добруджа и по-конкретно за невероятния героизъм на конницата на генерал Колев. И благодарение на военните победи в Добруджа, страната за пореден път отблъсква руската агресия към Цариград и проливите, и оцелява като държава. Факт, който за мен е много по-важен, отколкото осъществяването на националното обединение по-късно, уверява проф.Пламен Цветков.  Естествено когато малка държава отблъсне агресията на велика сила, тя заплаща по-висока цена и тази цена в случая е непостигнатият национален идеал, който е движел няколко поколения българи в тези години.
И все пак, за разлика от Паметника на Съветската армия в София, на никой българин днес не му и хрумва да оспорва паметника на Шипка, да речем?
Шипченският паметник е нещо друго, пояснява проф. Цветков. Трябва да се прави разлика между самата война и договорът, с който тя приключва. И той не е Сан Стефанският, а Берлинският договор. Санстефанският договор е предварителен мирен договор, който фактически регламентира окупацията на България от Русия и е продукт на известният граф Игнатиев. „Шипка” е нещо съвършено друго. В случая става въпрос не за руско-турска война, както обикновено я наричат българите. Аз предпочитам да я наричам войната от 1887- 78 година, защото срещу Османската империя тогава воюват няколко държави и народи, уточнява историкът. Това е Русия с основната си армия, но там са румънците и  българите с немалка военна сила/ в сравнение с руската тя е по-малка, но общият брой на опълченците и четниците в тази война се пресмята на 35 хиляди българи!/. Може да се прецизира също, че тогава Русия не воюва с Турция, която е създадена 40 години по-късно от Ататюрк, а  с Османската империя, което е по-точно понятие, макар че и тогава българите са наричали империята Турция. По-същественото е друго –във войната участва и Сърбия, която се включва към края, а всички тези сили, Русия, Румъния, България и Сърбия, всъщност преследват свои различни цели. За Русия това е войната, с която тя се стреми да си осигури хинтерланда Цариград, денонсирайки по същество България. Сърбите искат да заграбят Нишко и Поморавието, които дотогава са били част от територията на българската екзархия. Румънците воюват за независимост, тъй като през този период те са били васални на Османската империя.
Освободителна ли е била, все пак, тази война за България?
Несъмнено българското опълчение и четници се бият за свободата на своята родина, уточнява проф.Цветков. Целите на Русия, обаче, не са били освобождението на страната и това е обилно документирано. В договора от Сан Стефано договор се говори не за България, а за „балканска област” и това може да се прочете  в архивите на руския окупиционен фонд. Македония можела да бъде включена в тази „балканска област”  само ако България остане протекторат на Русия и други подобни неща могат да се прочетат в архивите! И името на България не фигурира там! То се появява едва в Берлинския договор, който налага международен контрол върху руската окупационна администрация, който ограничава времетраенето на руската окупация от две години на девет месеца, и който изрично задължава Русия след изтичането на 9-месечния период да изтегли всичките си войски от страната. Това е договора, който по признанието на историци дори от противниковия политически лагер, всъщност полага основите на съвременната българска държава.
Разграден двор ли е все още българската история? Защо повечето мастити български историци се оказаха хора на ДС, та и бившия президент, който също е историк, барабар?
Бившият президент не е точно историк, а само е завършил история, уточнява проф. Пламен Цветков.  За да стане човек историк трябва да мине известно време, да поработи като такъв и тогава  може да се нарече историк. За съжаление по време на комунизма историята не се смяташе за наука, а за идеологическа дисциплина. Тя служеше не както бащата на модерната историография Леополд фон Ранке сочи, че целта на историята като наука е да разбере какво всъщност се е случило, а тогавашната идеологическа дисциплина просто помагаше да търси оправдание за режима. Поради това за съжаление в историческите среди има силно присъствие на хора все още с комунистически убеждения, които  служат не на науката, а на Москва, заключава проф.Пламен Цветков.