Днес София е пълна с ровещи в кофите за боклук. Навсякъде, на всякаква възраст, мургави и светли, повече или по-малко парцаливи мъже, жени и деца търсят в градските отпадъци пластмаса, храна, празни бутилки или метал, които да продадат и с няколкото левчета да си купят алкохол или просто хляб. Товарният им „транспорт” е различен –стари бебешки колички, всякакви велосипеди, раздрънкани конски каручки или автомобили от „десета ръка“, които с приклекнал от препълнения с боклуци багажник с пъшкане и в синкав дим дефилират из целия град.

Преди година го мернах зад хотел „Плиска”. Гмурнал се беше наполовина в болкукчийската кофа и ровичкаше трескаво с пръчката. Нямаше да му обърна внимание /все пак гледката е обичайна/, ако погледът ми не попадна случайно върху нещо болезнено познато и близко. Колелото, подпряно на съседната кофа, беше черна дамска „Мифа” с елегантна рамка и фирмен надпис, все още лъскави хромирани кормило, звънец и ръчна спирачка, широка кожена седалка с пружини и солидни гуми върху ръждясващите вече капли. Отзад, на багажника, естествено, се кипреше зеленикава пластмасова касетка, закрепена с ластици, но удивителното беше колелото, колелото!

Първото, което ми хрумна беше колко странно е след много години да видя същата марка и модел велосипед, който беше една от семейните реликви на моите родители и неотлъчен мой приятел от детството. Приближих се до „мифата” и…Веднага разбрах, че това е същото колело, задигнато от тавана на семейното ни жилище преди 20 години. И как нямаше да го позная! Все още помнех наизуст всяка негова гайка, драскотина, вдлъбнатина от многобройните детски аварии след лудешко каране, а някъде сред старата покъщнина и днес продължават да се търкалят ръчната му помпа с метални щипки за рамката, динамото за фара, дори мрежестото филе от задното колело, предназначено да предпазва дамската пола от заплитане в спиците и което аз, с хлапашка гордост, бях откачил навремето от калника…

И „филмът“ на тази история започна бързо да се връща назад. Както е известно, след студената зима на 1947-ма комунистическата власт в България започва финансовия и икономически грабеж на населението с внезапна обмяна на парите, при която уж инфлационните вече над 2000 лева задължително били блокирани в банките като влог, но вече в съотношение 4:1. Така скътаните с труд и военни лишения спестявания на стотици хиляди българи за часове били превърнати в безполезни хартийки, а няколко месеца след паричния грабеж била извършена и прословутата национализация на над 6000 по-едри и дребни частни предприятия, които на бърза ръка преминавали в ръцете на финансовото министерство. С тези силови удари върху икономиката, стопанството на новия московски сателит България било поставено върху паянтовите коловози на социализма. И тъкмо в тези тежки дни на купонна система, черна борса, масов недоимък и несигурност, родителите ми, току-що направили семейството си, отчаяно решават да вложат хартисалите от обмяната пари в най-ненужната им тогава вещ – елегантен дамски велосипед, произведен в източната част на Германия и попаднал незнайно по какви пътища в ръцете на местни търговци. Години по-късно научих, че MIFA е абревиатура от името на основаната още през 1907 година фабрика в Зангерхаузен, Саксония-Анхалт „Mitteldeutsche Fahrradwerke AG”, която до днес произвежда и изнася велосипеди със същата марка за целия свят.

И докато всичко това се търкаляше с болезнена скорост в съзнанието ми, човекът с „мифата” изскочи от боклукчийската кофа и ме загледа подозрително. „Твое ли е колелото?” –попитах , а той стреснато заобяснява, че го бил купил преди години от „един човек”. Казах му, че това е стар семеен велосипед, с който съм отраснал и който е бил откраднат от нашия разбит таван заедно с куп бакърени съдове и друга покъщнина през откровено разбойническите времена в началото на 90-те, вероятно от същия този „един човек”, но…Погледът на собственика с пръчка в ръка стана още по-зъл, и от почти беззъбата му уста се чу едно ръмжащо: „Абе, я си глей работата, щото…”.

Седмица по-късно отново го видях и този път направо му предложих да купя колелото. След дълго сумтене ми поиска 500 евро, цена която, с удоволствие щях да платя, ако можех да си я позволя, но уви. Изчаках го да се гмурне отново в боклуците, извадих фотоапарата и направих няколко кадъра на старото си колело, така встрани и вече отдалеч.

Защо ли? Може би за да запазя един необичаен спомен. За следвоенната „Мифа”, купена от родителите ми като някаква отчаяна спасителна сламка срещу инфлацията и доживяла старостта си не като почитана семейна реликва, а като похитена някогашна красавица, която половин век по-късно все още е в движение и върши работа някому. И за която през 60-те и 70-те години искрено ми завиждаха всички онези, които със зор въртяха педалите на недодяланите велосипеди „Балкан” и ли „Украйна“ и най-вече младите дами с широки поли, които се заплитаха в техните спици. Дамите, към които през въпросните години се обръщаха с възторженото „другарко”…

Татко изпитваше истинска слабост към хората на изкуството и прекрасното беше, че  чувствана им към него  бяха взаимни. За тях посещението в неговото фотостудио беше гаранция, че ще бъдат увековечени върху професионално изработен портрет, но по-важното беше друго – там те задължително щяха да бъдат красиви. Срещите с тези хора за татко беше повече от удоволствие. Те му даваха възможност да ги наблюдава отблизо – не на сцената или на киноекрана, а през обектива на  фотокамерата и да „рисува“ по специфичния си фотографски начин техните лица. Татко общуваше със „звездите“ от сцената, екрана и книгите по непосредствен начин, за да ги отпусне пред обектива преди мигновения фотографски сеанс често отделяше часове за разговори с тях.  И те му се отблагодаряваха по своему. Билети за премиерата на първия ред, гратиси за голямото гала-представление, благодарствени писма,  лични посвещения и автографи върху снимките. И с пощенски картички, красиви и интригуващи, облепени с шарени гербови марки, идващи от забранения за простосмъртния българин Западен свят през 50-те и 60-те години. С комплименти и мила благодарност за това, че неговите снимки са им помогнали за ангажимента в миланската „Ла Скала“ или Парижката опера, в престижен симфоничен оркестър, в модерно западно вариете или под шапитото на обикалящ света цирк.

Не е тайна, че много от артистите през тези години, особено в началото на своята кариера, попадаха в категорията, която татко наричаше с фина ирония  „Богата фирма, бедно положение“. Въпреки това, когато когато някои от тях го „завличаха“  без да си платят направените снимки, той не им се сърдеше. За него най-важното беше, че артистът е тръгнал по пътя на своята кариера, че светът може  да го забележи, че причина за това биха могли да бъдат и  снимките, направени от него в София.

Неотдавна ровейки се в старата семейна кореспонденция попаднах на няколко писма, които ми разказаха и една друга история, свързана с пътуващите в чужбина български артисти в годините на комунистическия режим.

Историята започва в края на 40-те години на миналия век, след обмяната на парите, национализацията и масовото изселване на по-заможните столичани в провинцията. Тогава онези с мазните каскети бяха решили не само да „национализират“ техните имоти и пари, но и физически да ликвидират потърпевшите – радикално чрез присъдите на Народния съд и непряко като ги докарат до просешка тояга и ги довършат с глад и мизерия. Това бяха т.нар. „фабриканти“, притежателите на „едра градска собственост“, близките на хора „репресирани от Народната власт“ и дори далечни роднини на т.нар. „невъзвращенци“, успяли да избягат в чужбина от комунистическия терор. Тъкмо такава комбинация от капиталистически и буржоазни „грехове“ се беше стоварила върху главата на твърде заможната преди 1945 година фамилия на първи братовчед на моя баща. Две поколения нейни членове бяха насилствено въдворени в Долни Богров със забрана дори да стъпват в социалистическата столица, а на най-възрастните, 90-годишните чичо и леля на татко, великодушно беше позволено да доизживеят дните си в най-малката стаичка от  тяхната някогашна пищна вила в полите на Витоша. В останалите помещения  бяха настанени  семейства от „прогресивен произход“ с техните деца,  а през лятото, в огромния национализиран вече двор, проверени социалистически гувернантки тичаха с дебело намазани филии след изпратените там да летуват деца на генерали и  партийни функционери.

Защо разказвам всичко това, ли? Защото макар и хлапак тогава, знаех как в началото на 60-те двамата самотни почти столетници вече бяха станали съвсем немощни, близките им в Долни Богров все по-често боледуваха и всички те имаха спешна нужда от лекарства. За „бившите“ обаче, вносни медикаменти  не се намираха, а и те вече нямаха пари да ги купят дори на черно. Циничното в случая беше, че бедстващите роднини на баща ми имаха дъщеря, която след следването си във Франция разумно беше останала да живее в Париж и същевременно се беше омъжила за талантлив български музикант, по-късно станал концертмайстор на световно известен филхармоничен оркестър. И двамата бяха готови да помагат с пари и всичко необходимо за да не живеят близките им в мизерия, обаче… В комунистическа България това е било строго забранено и е трябвало да се търсят други начини за помощ.

Естествено в хуманитарната роднинска акция се беше включил и баща ми. Той започва да моли приятели-артисти, на които  през тези години е било разрешаванода пътуват до Франция, да пренесат пакетче-две с лекарства, все едно, че са за тях. Срещу съответната парична „компенсация“ за риска, естествено,  получавана на ръка от френските изпращачи, а и  от татко под формат на безплатна серия от  снимки . И схемата някак си проработва . Оперни артисти, балетисти, музиканти от филхармонията, дори циркови артисти  започнаха да пренасят в София животоспасяващите лекарства и после „под сурдинка“ споделяха с баща ми прекрасните си впечатления от щедростта и вниманието на богатата му близка в Париж. В няколкото няколко лични писма до татко, / без пощенски марки, защото са също са били пренесени на ръка /, заможната му братовчедка благодари искрено за неговата помощ и грижи към родителите й, кани го настоятелно да й гостува в Париж, но…Какъв ти Париж, какви „пет лева“ през тези унизителни времена на репресии, терор и тоталитарна изолация?

По-късно някои от татковите “аркашки” успяха ловко да превърнат контрабандата с дефицитни лекарства в истински социалистически бизнес. При турнетата си навън те купуваха липсващи препарати и ги продаваха в България на баснословни цени. Защото когато трябва да се спасява живота, нуждаещите се не жалят средства. По-късно, както по-възрастните помнят, контрабадндия бизнес се разшири с доставки на модни обувки, шарени блузи, чорапогащи, дънки и какво ли още не! Просто българите  вече искаха да обличат  нещо по-различно от грубоватите и грозни артикули на НарМаг, Хоремаг и ЦУМ.

Новото фотостудио на татко в семейното, вече собствено, жилище се намираха в красивата стара сграда към някогашна печатница на колекционера на книги Тодор Плочев на ул. “Бачо Киро“ 2. В края на 50-те години на миналия век центъра на София беше престижно място живеене – все пак адресът ти да е на стотина-двеста метра от гранитния триъгълник на властта означаваше много повече от удобство. За роящата неудържимо през тези години комунистическа номенклатура получаването на квартира в района беше признание за благонадеждност и осъществена  немислима столична мечта за доведените в София от села, паланки и провинциални градчета довереници на режима. Към средата на 60-те те вече си бяха въобразили, че са истински граждани, но това въобще не беше така. И този факт издайнически проличаваше сутрин, когато от балконите на техните жилища в столичния център сутрин се разнасяше бодрото кукуригане на някой отглеждан за празниците петел, а пред жилищните блокове, насясядали по набързо скованите дъсчени пейки до входовете можеха да се види как роднини на новопокръстените софиянци, често обути в шаечни потури и опинци на краката, възторжено зяпат завиващия от бул. „Дондуков“ трамвай.  По-късно петлите, цървулите и дъсчените пейчици изчезнаха за да отстъпят  място на  черните “волги” с еленче отпред и “москвичите” с каросерия от танкова стомана.

Естествено тези хора гледаха на останките от буржоазния „частен сектор“ в градския център с характерната си подозрителност и класово презрение. Въпреки това, освен фотостудиото на моя баща, което след края на войната винаги е било камуфлирано в семейното ни жилище, по нашата улица „Бачо Киро“ можеха да се видят и дюкянчетата на други „частници“. Непосредствено до входа на споменатата Плочева печатница се мъдреше малкото кожухарско магазинче на бай Киро. Страстен рибар /и до днес някъде пазя негова снимка как клечи с чепарето на созополския кей/ и неудържим гастроном, той шиеше от  парченца подплати за зимни палта, продаваше със затихващо търсене рунтави калпаци  и популярните от съветската мода тогава пухести ревери за дамските палта и астраганени яки за мъжките балтони. Срещу него, в една оцеляла като по чудо от бомбардировките сграда, натъпкана с наематели, се намираше музикалната работилничка на знаковия лютиер Франц Христодоров, увековечен от Виктор Пасков в неговата „Балада за Георг Хених“. По-късно синовете на Франц – Никола и Христо преместиха ателието по-надолу на същата улица, непосредствено до махленската бръснарничка на бай Борис. В тази малка, с един въртящ се стол за подстригване и три за чакащите клиенти стаичка, кварталният Фигаро  се бореше с тежката конкуренция на нароилите се по “Дондуков“ държавни бръснаро-фризиорски комбинати, от които по цял ден се носеше жужене на машинките и характерната миризма на спарена фризьорска къна. В тези „хигиенни предприятия“ посетителите трябваше да получат номерца за спазване на реда, а касиерка събираше парите за услугите задспециално гише над което обикновено се мъдреха казионни табелки с надпис: „Забранено е даването на бакшиш на персонала“ и „Миене с шампунь – 5 лв“. Да, конкуренцията за бай Борис наистина беше свирепа, но пък при него беше несравнимо по-уютно да почака човек, особено седнал до бумтящата пернишка печка, която бръснарят сам разпалваше в студените дни. А той знаеше  как  да поддържа  и лаф-мохабета за футбол, кино, и разказваше безобидните махленски клюки за приятели и клиенти. Никога обаче бръснарят  не си позволяваше да разказва вицове. Известно по какви причини.

Веднаж бай Борис звънна по телефона на баща ми за да го помоли за лична услуга – искал да си купи някаква модерна електрическа машинка за подстригване, та аз, който вече бях понаучил малко английския в подготвителния клас на гимназията, да му напиша писмото до американската фирма. След година чакане и тежки  разправии по митницата най-сетне отвъдокеанското  чудо  „запя“ само в меките от бръснарския сапун артритни пръсти на бай Борис. С тези пръсти той цял живот беше мачкал пружинените рамене на своята  механична  „Солинген“-ка, с която изхранваше семейството си. И в знак на признателност към  старата си машинка,  той помоли баща ми да го снима с нея. Така, просто за спомен.

Всъщност „частниците“, както партийците  наричаха тези работливи занаятчии, не само бяха обект на презрение, но и на перфиден тормоз от страна на властта. Омразата към тях се пораждаше от упоритата им неохота да се “колективизират” в държавния сектор с неговите ТПК и други подобни занаятчийски „колхози“. А истинските майстори-професионалисти бяха съвсем дефицитни там, поради което в сектора обикновено цареше напрегнат и безмислен труд. Освен това частните дюкянчета неприятно напомняха  на новите софиянци за всичко онова, коетоте  вече бяха идейно инструктирани да мразят – частната собственост, възможността да се печели от собствения труд, от личните умения и талант, а не да се краде от колективното. Тяхното съществуване беше и  видимото доказателство, че способният, предприемчивият и работлив човек, макар и частник , може да издържа семейството си сам, докато масовият социалистически труженик едва свързваше двата края дори когато и съпругата му беше принудена да работи. Не можеха да ги понасят защото частниците  бяха представители на онази средна класа, която т.нар. “работническо-селска” власт ненавиждаше неистово. А и обикновено частниците произхождаха от утвърдени занаятчийски фамилии, предавали майсторлъка от баща на син през цели поколения. Репресиите към занаятчиите бяха силни и заради подозрението, че в повсеместната социалистическа немотия те печелят едва ли не милиони като поставят каишки за часовници, ловят бримки на дефицитните тогава дамски  чорапи или обличат копчета в различни цветове. Тъкмо за това данъчните ги съсипваха с огромни налози, забраняваха им да наемат дори чираци, създаваха пречки в осигуряването на суровини и материали за своята частна манифактура, а в характеристиките на техните деца неизменно фигурираше заклеймяващото: „син/дъщеря на частник“.

И днес пазя аптекарската везна, с която майка ми измерваше до милиграм съставките за фотографските проявители на моя баща, които той сам си приготвяше. Няма да се разделя и с дървения пулт, върху който татко, а по-късно и аз ретуширахме заснетите от него негативи. Така беше с частниците – при социализма те можеха да разчитат единствено на членовете на своето семейство. И на никой друг.

  Когато наближило времето майка ми да се появи на бял свят, моята баба Стоянка решила окончателно да напусне родното си селце Горна Секирна. Братовчед й Рангел натоварил багажа й на коня, тя извървяла пеша седемте километра до съседното село и успяла да хване рейса до Перник. Там „устискала“ с раждането докато при нея дотичал дядо ми Йордан, строител – надничар в съседен град и двамата потеглили към София. Надеждата била до появата на бебето да намерят някаква квартира. Едва влезли в големия град, обаче, детето вече проплакало за първи път. В родилното някой дал акъл на дядо ми да потърси временен подслон в циганската махала до някогашната Захарна фабрика. Той поразпитал този-онзи в местната кръчма и… младото семейство на бърза ръка се приютило в малка, варосана стаичка на схлупена къща на улица „Татарли“. Хазяйката била възрастна циганка. Тя съжалила младата майка с кърмаче в ръцете, отворила къщата си за непознатите хора, приела ги като свои и дори не им поискала наем. Изкарали при нея само няколко месеца, докато дядо ми успял да спазари друга квартира в съседния квартал, но до края на дните си той и баба ми благославяха човещината, която старата циганка навремето проявила към тях. „ И тя имаше многолюдно семейство, деца, внуци, но ми помагаше като майка! А аз тогава бях съвсем сама в София и то с пеленаче на ръце!“, обичаше да разказва баба и очите й неволно потъваха в сълзи – от спомена за преживяното и най-вече от признателност. Години след това, когато се случеше да минем с трамвая или автомобил по бул. „Константин Величков“, майка ни припомняше тази нейна семейна история с почти назидателното: „Не е важно дали си циганин или българин, важното е да си човек!“. За съжаление баба и дядо никога не споменаха приживе името на своята благодетелка от циганската махала. Дали то се беше изличило от паметта им или самата тя е поискала това – не знам.

Сред улиците с имена на градове в кв.“Захарна фабрика“ беше и късата уличка „Видин“. Днес на нейно място се извисяват жилищни блокове, но в края на 30-те години на миналия век дядо ми Йордан на бърза ръка вдигнал там малка приземна къщичка с две тесни помещения. Най-сетне преселници в София имали собствен покрив над главата. И днес къщичката на „Видин“ 6 е пред очите ми – под грижите на баба прекарвах в нея най-безгрижните дни от ранното си детство, а спомените на тази възраст обикновено са пъстри и ярки. Помня китното дворче с цветя около външната врата и няколкото лехички със зеленчуци зад къщичката. Дървените тараби отделяха двора от съседите, в по-голямата си част също преселници със същите малки, пестеливо струпани къщички. Уличката обикновено беше покрита с прах и кал, а през обраслите в бурени вади от двете й страни се процеждаше нейзнайно откъде идваща вода. Естествено миришеше на тиня, през лятото гъмжеше от комари и жаби, но едва ли някой от обитателите на тази типична „кръпка“ от тогавашните софийски покрайнини е обръщал внимание на тези подробности. Като хора, надошли отвсякъде за по-добър живот и препитание в големия град, коумналните неуредици нямаха първостепенно значение. Най-важното е било да има работа и покрив над главата.

Срещу нас, естествено, имаше и цигански къщи и именно техните обитатели създаваха неповторимата атмосфера на махалата. Все още чувам врявата от безкрайните разправии и празненства в техните дворове, в ушите ми звучи музиката на флигорните и акордеона по време на сватби и кръщанета, пред очите ми са нагиздените в шалвари циганки с пискюлести кърпи на главата и винаги небръснатите мустакати лица на сухите мургави мъже. Нямам ясен спомен за децата им, с които сме тичали заедно по улицата, вероятно защото съм ги възприемал единствено като „хлапетата от махалата“. А и никой тогава не ми е забранявал да играя с тях – все на 5 – 6 годинки всички деца са еднакви и все още са на един акъл.

Веднаж, беше късен летен следобед, откъм двора на ромите отсреща се разнесоха писъци и по тяхната ограда набързо се залепиха любопитните комшии. През процеп на тарабите и аз видях как стария мустакат циганин, неудържимо пиян, гонеше из двора две жени, а те ужасени пищяха и сипеха клетви на своя език. Накрая силите на дядото привършиха, той падна по гръб в прахта и се опъна възнак. Двете жени светкавично се окопитиха, приближиха до пийналия си преследвач и почти нежно го завлякоха под сайванта на фамилната къща.

Сетих се за този живописен епизод години по-късно, когато на трамвайна спирка в центъра на София направих опит да отърва млада циганка от юмруците на нейния пиян баща или съпруг. Бутнах го рязко встрани, той се струполи на паважа и замря уплашен. Тогава се случи абсурдното. Вместо да избяга по-надалеч или поне да ми благодари, посинената от пердах жена ме нападна в гръб с крясъци: “Що го биеш бе, нема да го биеш!“. Изумен се отдръпнах назад, а тя саможертвено се хвърли да помага на опитващия да се вдигне на краката си насилник.

Оттогава съм се зарекъл да не търся разумно обяснение за темперамента и страстите на тези хора.

09 януари 2015

Почти не съм писал в първо лице досега – журналистическата професия рядко понася използуването на лично местоимение. Сега изглежда е дошло време да наруша това правило. Не за друго, а защото реших, че е време да погледна назад към спомените, съхранявани през годините с измамното усещане, че някои от тях непременно са забележителни и дори повече – биха могли да заинтригуват и някой друг освен моите близки и оредялите ми приятели.

Всъщност спомените на всеки от нас наистина са уникални. Животът е единствен и пътешествиетони през него е низ от неповторими лични срещи, преживявания, радости и разочарования, победи и загуби, любови и омрази. За мен, поне, миналото все по-често добива формата на някакъв дълъг, в по-голямата си част черно-бял фотографски филм, върху който хронологично са се отпечатали стотиците хиляди образи и събития, преминали пред обектива на фотокамерата на моя баща, а след това и на моята. Тези изображения са част от образния летопис на личното ми битие и удивителното е, че понякога те се превръщат в нещо като „машина на времето“, която ме връща към случки, които иначе биха кротували търпеливо някъде из гънките на паметта. С надежда за вашето читателско снизхождение предлагам няколко от тях.

ХОРОТО

Апартаментът ни в съпритежателския дом с номер 162 на една от най-дългите софийски улици „Цар Борис I“ през първите следвоенни години е бил истинска „Дядова ръкавичка“. Там, в някогашното обширно жилище на заможен предприемач, освен фотоателието и многолюдната фамилия на моя баща, жилищната следвоенна криза беше приютила и други наематели. На снимки от семейния албум се вижда стаята на моите баба и дядо, разделена със затворен стъклен портал от съседното помещение, където райсъветът беше настанил шумно семейство с две малки деца. Почти условната преграда между двете стаи беше прикрита от тежък мъхест ковьор с изображения на конски глави, който по никакъв начин не успяваше да изолира дори най-интимните звуци на съседите. Може би затова в стаята на баба и дядо се говореше шепнешком, понякога със знаци или просто на някакви странни за нас внуците езици.

Дядо Георги и баба Сийка бяха любопитни хора. Неговият род произхожда от планинското влашко селце Гопеш, а нейният – от отстоящият само на 60-тина километра по на юг град Битоля. Ето ги на пожълтялата тонирана снимка с неизвестен автор – млади, издокарани като за кадро, позират някъде в началото на миналия век с патриархално строги изражения върху традиционния годежен „Cabinet Portrait“. Тя е с бяла везана рокля и пристегнати от задължителната градска забрадка коси. Той е в тъмен двуреден редингот, с бял нагръдник и колосана якичка с обърнати краища, обгърната от светла вратовръзка. Лъснатите до блясък обувки естествено са покрити от неизменните филцови гамаши. Старателно завъртяната лимба на челото и мустаците са безупречно пригладени /преди лягане дядо окачваше на ушите си специална мрежичка, с която фиксираше техните вирнати нагоре краища за през нощта/. Тези мустаци по-късно се превърнаха в отличителен атрибут за мъжката част от неговата фамилия.

Когато баба и дядо се налагаше да си кажат нещо дискретно или интимно, те тутакси преминаваха на влашки или на гръцки, езици които и двамата говореха свободно. С децата и внуците си естествено общуваха на български с лек акцент, какъвто все по-рядко вече може да се чуе сред жителите на Пиринска Македония. Помня как двамата играеха на табланет върху малка кръгла масичка, пред очите ми са и сложните пасианси, които баба Сийка обичаше да „хвърля“ през кратките свободни от къщни грижи моменти. Неотдавна моята най-голяма братовчедка София разказа нещо удивително, което е запазила в детските спомени: понякога, когато когато нашите баба и дядо оставали сами в стаята си и съседите били навън, тя си спомни как те ставали и започвали да играят хоро. Само двамата, хванати за ръце и пеейки тихичко песни от родния край.

Анастасия /това е кръщелното име на моята баба/ беше матроната на фамилията на моя баща. Дребничка и изключително държелива, тя беше ядрото, около което гравитираше патриархалния все още свят на нейния син, трите й дъщери и осемте й внука. Нейният баща и мой прадядо, битолския свещеник поп Евтим, е бил прогонен от сърбите в България, където служил до края на дните си в църквата на някогашното село Новоселци, сега град Елин Пелин. Там, в църковния двор, почиват и неговите кости. Баба Сийка беше дълбоко вярващ човек, но тя общуваше с Бога по свой начин. След края на войната през 1945-та година тя решила да не стъпва повече в църква. Нейният домашен параклис се намираше в един от ъглите на кухнята и представляваше семпла дървена икона на св.Богородица с младенеца с малко стъклено кандилце. На всеки християнски празник, за здраве или за помен, пламъчето му осветяваше лика на Божията майка и в къщи всички знаехме, че денят е различен от останалите. Баба се прекръстваше кротко, присядаше обърната към иконата и устните й започваха безмълвно да помръдват.

Много по-късно, когато вече я нямаше на този свят разбрах, че след войната тя е доловила засилващото се лицемерие на църквата и все по-голямата й зависимост от тайните служби. И за да не излага децата и близките си на излишна опасност, баба беше потиснала навика да общува с Бога в храма чрез неговите служители. Тя просто предпочиташе да бъде с него в къщи и сама.

И както се оказа, била е много права. Още от първите дни през 1957 година, когато се преместихме в самостоятелно жилище на улица „Бачо Киро“ 2, съседите ни от столичния „център на властта“, както е известен и днес, започнаха да следят много осторожно семейството на баща ми, „частникът-фотограф“. По нареждане на тайните служби или просто от провинциално комунистическо любопитство, те постоянно засичаха къде ходят неговите членове, с кого се срещат, какво говорят, по колко и откъде пазаруват, как се обличат, въобще всички онези безумни подробности, които през тези години можеха да докарат на непредпазливия човек неимоверни ядове. И може би затова милата ми баба, която докрая на живота си не свали траурните дрехи и черната си вдовишка забрадка, се стараеше почти незабележимо да обиколи с пазарската си чанта съседните магазини или просто да са слее с множеството на Женския пазар, кръстен тогава странно защо „Георги Кирков“. Тя често ситнеше дотам пеша – хем да види най-голямата си дъщеря и двамата си внуци, които живееха в района, хем да спазари от селяните нещо по-евтиничко. Убеден съм, обаче, че е усещала на гърба си окото на вездесъщата власт, която изначално мразеше градските хора като нея и неслучайно ги наричаше „буржоазни издънки“. И въпреки че час по час неуморните досадни активистки на ОФ канеха баба ми на сбирки в местния клуб, на улицата я подпитваха за щяло и нещяло, те докрая се обръщаха към нея не с обичайното „другарко“, а със злобничкото тогава „госпожо“. Изглежда инстинктивно са усещали онези деликатни разлики, между автентичния градски човек пришълеца от село, между себеподобните си и техните атниподи.

В самото начало на ул.„Бачо Киро“ се намира прочулата се през 50-те години. „Червена кооперация“ – грозна масивна сграда в сталински стил с червена облицовка, в която настаняваха семействата на особено приближени до властта функционери и най-вече висши военни. Обикновено идвапха като капитани и майори от армията и милицията, но скоро пагоните им натежаваха от нашивки и пиринчени звезди, а издутите поатрини на парадните им мундири – от всевъзможни лентички, ордени и медали. Почти всички принадлежаха към новата привилегирована класа на „активните борци“, такива вероятно са били и родителите им на село, сватовете, съпругите и кой ли още не! Скупчени в огромното държавно жилище те не си позволяваха да пробутват помежду си своите дебелашки партийни фасони, но със своите съседи те вършеха това със злорадо наслаждение. И то спрямо онези от тях, за които които идеологическите им инстинкти безпогрешно подсказвха, че нямат нищо общо с тяхната работническо-селска власт.

Бил съм десетина годишен когато в деня на някакви избори чух в просъница сутринта как отсреща, пред Червената кооперация, духовата военна музика думна „Дунавското хоро“. Според партийните директиви тогава гласуването е трябвало да прераства в „спонтанен всенароден празник и веселие“, поради което още от зори махленските партийки и ОФ-активистки в бутафорни народни носии се скъсваха да подскачат на площадката пред избирателния пункт. След няколко часа, обаче, когато вероятно веселието е залиняло и хорото започнало да се разтуря, на входната врата у нас започна тревожно да се звъни. Баща ми отвори и една от махленските активистки, помня я, имаше видими мустаци и и тлъсти брадавици по лицето, заповяда безапелационно: „Жените от семейството бързо да слизат долу на хорото!“. Майка ми, за късмет тогава не беше къщи и единствената „потърпевша“ на нареждането се оказа баба Сийка. Активистката почти насила я затътри по надолу по стълбите и видях как зорлем я „захвана“ за хорото. Дори аз хлапакът тогава, забелязах пълния потрес върху физиономията на баба. Тя обаче се овладя, надяна на лицето си непроницаема маска, вдигна гордо глава и започна да пристъпва в такта на музиката. На своите 75 години да успяваше да спазва темпото и за щастие хорото скоро свърши. Тогава видях как баба, с тъмната си македонска шамия на главата, застана пред музикантите и им благодари с леко кимване за свирнята. Беше единствената, която направи това. Вероятно и дядо ми Георги, ако беше все още жив, щеше да стори същото. След което баба кротко и с достойнство се прибра у дома. За да поиграе в спомените си с дядо своето истинско семейно хоро.

Баба ми Сийка си тръгна от този свят внезапно и не успя да ми подари още малко време за да я опозная още по-отблизо. Въпреки това детските ми спомени за нея са останали ярки и релефни. Нейният двоен фотопортрет, в профил и полуанфас, с нейните телени очила и постоянното плетиво в ръце, който баща ми й направи в края на 50-те години и до днес е една от най-ценните фотографски реликви в нашия дом.