09 януари 2015

Почти не съм писал в първо лице досега – журналистическата професия рядко понася използуването на лично местоимение. Сега изглежда е дошло време да наруша това правило. Не за друго, а защото реших, че е време да погледна назад към спомените, съхранявани през годините с измамното усещане, че някои от тях непременно са забележителни и дори повече – биха могли да заинтригуват и някой друг освен моите близки и оредялите ми приятели.

Всъщност спомените на всеки от нас наистина са уникални. Животът е единствен и пътешествиетони през него е низ от неповторими лични срещи, преживявания, радости и разочарования, победи и загуби, любови и омрази. За мен, поне, миналото все по-често добива формата на някакъв дълъг, в по-голямата си част черно-бял фотографски филм, върху който хронологично са се отпечатали стотиците хиляди образи и събития, преминали пред обектива на фотокамерата на моя баща, а след това и на моята. Тези изображения са част от образния летопис на личното ми битие и удивителното е, че понякога те се превръщат в нещо като „машина на времето“, която ме връща към случки, които иначе биха кротували търпеливо някъде из гънките на паметта. С надежда за вашето читателско снизхождение предлагам няколко от тях.

ХОРОТО

Апартаментът ни в съпритежателския дом с номер 162 на една от най-дългите софийски улици „Цар Борис I“ през първите следвоенни години е бил истинска „Дядова ръкавичка“. Там, в някогашното обширно жилище на заможен предприемач, освен фотоателието и многолюдната фамилия на моя баща, жилищната следвоенна криза беше приютила и други наематели. На снимки от семейния албум се вижда стаята на моите баба и дядо, разделена със затворен стъклен портал от съседното помещение, където райсъветът беше настанил шумно семейство с две малки деца. Почти условната преграда между двете стаи беше прикрита от тежък мъхест ковьор с изображения на конски глави, който по никакъв начин не успяваше да изолира дори най-интимните звуци на съседите. Може би затова в стаята на баба и дядо се говореше шепнешком, понякога със знаци или просто на някакви странни за нас внуците езици.

Дядо Георги и баба Сийка бяха любопитни хора. Неговият род произхожда от планинското влашко селце Гопеш, а нейният – от отстоящият само на 60-тина километра по на юг град Битоля. Ето ги на пожълтялата тонирана снимка с неизвестен автор – млади, издокарани като за кадро, позират някъде в началото на миналия век с патриархално строги изражения върху традиционния годежен „Cabinet Portrait“. Тя е с бяла везана рокля и пристегнати от задължителната градска забрадка коси. Той е в тъмен двуреден редингот, с бял нагръдник и колосана якичка с обърнати краища, обгърната от светла вратовръзка. Лъснатите до блясък обувки естествено са покрити от неизменните филцови гамаши. Старателно завъртяната лимба на челото и мустаците са безупречно пригладени /преди лягане дядо окачваше на ушите си специална мрежичка, с която фиксираше техните вирнати нагоре краища за през нощта/. Тези мустаци по-късно се превърнаха в отличителен атрибут за мъжката част от неговата фамилия.

Когато баба и дядо се налагаше да си кажат нещо дискретно или интимно, те тутакси преминаваха на влашки или на гръцки, езици които и двамата говореха свободно. С децата и внуците си естествено общуваха на български с лек акцент, какъвто все по-рядко вече може да се чуе сред жителите на Пиринска Македония. Помня как двамата играеха на табланет върху малка кръгла масичка, пред очите ми са и сложните пасианси, които баба Сийка обичаше да „хвърля“ през кратките свободни от къщни грижи моменти. Неотдавна моята най-голяма братовчедка София разказа нещо удивително, което е запазила в детските спомени: понякога, когато когато нашите баба и дядо оставали сами в стаята си и съседите били навън, тя си спомни как те ставали и започвали да играят хоро. Само двамата, хванати за ръце и пеейки тихичко песни от родния край.

Анастасия /това е кръщелното име на моята баба/ беше матроната на фамилията на моя баща. Дребничка и изключително държелива, тя беше ядрото, около което гравитираше патриархалния все още свят на нейния син, трите й дъщери и осемте й внука. Нейният баща и мой прадядо, битолския свещеник поп Евтим, е бил прогонен от сърбите в България, където служил до края на дните си в църквата на някогашното село Новоселци, сега град Елин Пелин. Там, в църковния двор, почиват и неговите кости. Баба Сийка беше дълбоко вярващ човек, но тя общуваше с Бога по свой начин. След края на войната през 1945-та година тя решила да не стъпва повече в църква. Нейният домашен параклис се намираше в един от ъглите на кухнята и представляваше семпла дървена икона на св.Богородица с младенеца с малко стъклено кандилце. На всеки християнски празник, за здраве или за помен, пламъчето му осветяваше лика на Божията майка и в къщи всички знаехме, че денят е различен от останалите. Баба се прекръстваше кротко, присядаше обърната към иконата и устните й започваха безмълвно да помръдват.

Много по-късно, когато вече я нямаше на този свят разбрах, че след войната тя е доловила засилващото се лицемерие на църквата и все по-голямата й зависимост от тайните служби. И за да не излага децата и близките си на излишна опасност, баба беше потиснала навика да общува с Бога в храма чрез неговите служители. Тя просто предпочиташе да бъде с него в къщи и сама.

И както се оказа, била е много права. Още от първите дни през 1957 година, когато се преместихме в самостоятелно жилище на улица „Бачо Киро“ 2, съседите ни от столичния „център на властта“, както е известен и днес, започнаха да следят много осторожно семейството на баща ми, „частникът-фотограф“. По нареждане на тайните служби или просто от провинциално комунистическо любопитство, те постоянно засичаха къде ходят неговите членове, с кого се срещат, какво говорят, по колко и откъде пазаруват, как се обличат, въобще всички онези безумни подробности, които през тези години можеха да докарат на непредпазливия човек неимоверни ядове. И може би затова милата ми баба, която докрая на живота си не свали траурните дрехи и черната си вдовишка забрадка, се стараеше почти незабележимо да обиколи с пазарската си чанта съседните магазини или просто да са слее с множеството на Женския пазар, кръстен тогава странно защо „Георги Кирков“. Тя често ситнеше дотам пеша – хем да види най-голямата си дъщеря и двамата си внуци, които живееха в района, хем да спазари от селяните нещо по-евтиничко. Убеден съм, обаче, че е усещала на гърба си окото на вездесъщата власт, която изначално мразеше градските хора като нея и неслучайно ги наричаше „буржоазни издънки“. И въпреки че час по час неуморните досадни активистки на ОФ канеха баба ми на сбирки в местния клуб, на улицата я подпитваха за щяло и нещяло, те докрая се обръщаха към нея не с обичайното „другарко“, а със злобничкото тогава „госпожо“. Изглежда инстинктивно са усещали онези деликатни разлики, между автентичния градски човек пришълеца от село, между себеподобните си и техните атниподи.

В самото начало на ул.„Бачо Киро“ се намира прочулата се през 50-те години. „Червена кооперация“ – грозна масивна сграда в сталински стил с червена облицовка, в която настаняваха семействата на особено приближени до властта функционери и най-вече висши военни. Обикновено идвапха като капитани и майори от армията и милицията, но скоро пагоните им натежаваха от нашивки и пиринчени звезди, а издутите поатрини на парадните им мундири – от всевъзможни лентички, ордени и медали. Почти всички принадлежаха към новата привилегирована класа на „активните борци“, такива вероятно са били и родителите им на село, сватовете, съпругите и кой ли още не! Скупчени в огромното държавно жилище те не си позволяваха да пробутват помежду си своите дебелашки партийни фасони, но със своите съседи те вършеха това със злорадо наслаждение. И то спрямо онези от тях, за които които идеологическите им инстинкти безпогрешно подсказвха, че нямат нищо общо с тяхната работническо-селска власт.

Бил съм десетина годишен когато в деня на някакви избори чух в просъница сутринта как отсреща, пред Червената кооперация, духовата военна музика думна „Дунавското хоро“. Според партийните директиви тогава гласуването е трябвало да прераства в „спонтанен всенароден празник и веселие“, поради което още от зори махленските партийки и ОФ-активистки в бутафорни народни носии се скъсваха да подскачат на площадката пред избирателния пункт. След няколко часа, обаче, когато вероятно веселието е залиняло и хорото започнало да се разтуря, на входната врата у нас започна тревожно да се звъни. Баща ми отвори и една от махленските активистки, помня я, имаше видими мустаци и и тлъсти брадавици по лицето, заповяда безапелационно: „Жените от семейството бързо да слизат долу на хорото!“. Майка ми, за късмет тогава не беше къщи и единствената „потърпевша“ на нареждането се оказа баба Сийка. Активистката почти насила я затътри по надолу по стълбите и видях как зорлем я „захвана“ за хорото. Дори аз хлапакът тогава, забелязах пълния потрес върху физиономията на баба. Тя обаче се овладя, надяна на лицето си непроницаема маска, вдигна гордо глава и започна да пристъпва в такта на музиката. На своите 75 години да успяваше да спазва темпото и за щастие хорото скоро свърши. Тогава видях как баба, с тъмната си македонска шамия на главата, застана пред музикантите и им благодари с леко кимване за свирнята. Беше единствената, която направи това. Вероятно и дядо ми Георги, ако беше все още жив, щеше да стори същото. След което баба кротко и с достойнство се прибра у дома. За да поиграе в спомените си с дядо своето истинско семейно хоро.

Баба ми Сийка си тръгна от този свят внезапно и не успя да ми подари още малко време за да я опозная още по-отблизо. Въпреки това детските ми спомени за нея са останали ярки и релефни. Нейният двоен фотопортрет, в профил и полуанфас, с нейните телени очила и постоянното плетиво в ръце, който баща ми й направи в края на 50-те години и до днес е една от най-ценните фотографски реликви в нашия дом.