Практиката политици да оказват натиск върху медиите или просто да флиртуват с тях  обикновено предизвиква шумни скандали по света, които обикновено водят до съсипване на старателно изграждани реномета, а често и до оставки от високи постове. В България ситуацията е диаметрално противоположна –медиите с малки изключения ухажват своите политици, а интимните отношения помежду им се приемат като нормални. Защо в този неприличен танц на „четвъртата” с останалите власти ролите са разменени?
Новата година не започна добре за германският президент Кристиян Вулф. Под натиска на пресата и общественото мнение той трябваше да признае от тв-екран, че обаждането му до главния редактор на в.”Билд” за предотвратяване на публикация за взет изгодно жилищен заем е било „груба грешка”, за която трябваше да поднесе своите извинения. По този повод шефът на борда на Международния прес институт /IPI/ във Виена Карл-Ойген Еберле в специална декларация по случая заяви: „Всеки, който се опитва чрез използуването на личен контакт с главен редактор да дава насоки за работата на новинарите, заплашва безпристрастността и независимостта на журналистите. Един президент би трябвало да признава и уважава всичко това”.
Медиен гулаш и лондонски боби-та
Още по-зле следпразнично тръгнаха нещата с новата унгарска конституция. Освен редицата недемократични промени в нея,  министър-председателят Виктор Орбан и неговата управляваща партия Фидес наложиха и строг контрол над държавните медии, довел до масови уволнения,  принудително пенсиониране на „непослушни” журналисти и затваряне на единственото останало опозиционно радио в страната. Което предизвика недоволство и масови протести сред унгарците. Тежки упреци тези дни понесе и лондонската полиция. В доклад свързан с незаконните практики на вестникарската империя на Мърдок парламентарната експертка Елизабет Филкин посъветва британските „боби”-та да прекратят близките си отношения с медиите и ги предупреди да се пазят от „флиртуващи журналисти”, които се опитвали да ги напиват за да получат интересни истории. Филкин цитира  и сведения за полицаи, които си позволявали да дават информация /представете си!/  на журналисти срещу заплащане, а други били просто „омаяни” от тръпката, че разговарят с репортер/к/и.
Танци по никое време
Всичко това изглежда като розов захарен памук на фона на медийната ситуация в България, където подобни събития отдавна предизвикват единствено иронична усмивка докато повечето образни, ефирни и печатни представителки на „четвъртата власт” с изгарящо нетърпение очакват поредната покана за танц с най-влиятелните фигури от управлението. Вече трета година конфликти или разногласия между двойките на публичния дансинг напълно  липсват и всекидневно от телевизора,  радиото или по страниците на печата се демонстрират синхронизираните окончателно стъпки на танцьорите  и техните еротични чупки в кръста. Естествено има и по-слаби, обикновено млади, изпълнители или участници с несъвършено още чувство  за ритъм, но те стават все по-малко и по-незначителни. Просто българската традиция е такава – на политическия дансинг управляващите винаги да се радват на сговорчиви и дащни медийни партньори. И по комунистическо време, когато единствените държавни телевизия и радио, подобно на изкъсо контролираните няколко вестници и списания, потропваха страхливото хорце с Първия държавен и партиен ръководител, и след 1989-та, когато телевизията вървеше „винаги с победителите”, а медийните танцьори все пак следваше да бъдат „нахранени”, та до днес, когато иначе отруденият Премиер сутрин успява да обиколи всички възможни и невъзможни тв-студиа, а после пред някоя ремонтирана детска градина или пътна отсечка да завърти в шеметен словесен валс пред камери и микрофони  щастливото ято  репортерки с грейнали очи. Които културологът Александър Кьосев още през 2004 година в свое есе нарече ласкаво „Момиченца”…
Огледалце, огледалце…
Видно е, че неприличните танци между медии и власт обикновено са своеобразен вертикален израз на хоризонтално желание, а то рано или късно, не може да не създаде своите плодове. Още през 2006 година американският посланик в София Джон Байърли докладва на началниците си отвъд океана: „Борисов изгради PR машина, която му спечели подкрепа във всички възрастови и социални групи. Журналистите споделят в частни разговори, че Борисов плаща в брой за позитивно отразяване и заплашва тези, които пишат негативни репортажи”. Три години по-късно, през 2009-та, неговата колежка  Нанси Макълдауни, предава от София: „Българските медии са силно манипулирани и все повече концентрирани в ръцете на няколко души. Репортери и издатели приемат подкупи за да пишат различни материали, да печатат пропаганда под формата на новини и съответно да не печатат информация, която спонсорите им не одобряват”.  Сегашният американски посланик Джеймс Уорлик от своя страна споделя публично почти на ухо: „Както един бивш високопоставен български служител ми каза, консолидирането на медиите в България е “мръсна симбиоза” между медиите, бизнес интересите и правителствения контрол над публичната информация”.
Танци до зори!
В докладите на Държавния департамент на САЩ и на правозащитната организация  „Репортери без граници” постоянно се говори за тревожната липса на пари и морал в българските медии, а директорът на европейския клон на организацията Оливие Базил отбеляза миналото лято в София: „Каквито и да са политическите тенденции, като цяло отношението на управляващата класа към медиите все още носи отпечатъка на комунистическото минало. Много политици оказват натиск, заплахи и извършват дори манипулации спрямо медиите. В страната съществува и поръчкова журналистика, което е видно от скъпите автомобили, в които се возят някои нейни представители.”
Което показва, че всъщност „купонът” просто продължава. И „мръсните” танци също! Както когато неотдавна централен български всекидневник задъхан от щастие информира в хрониката си: „Премиерът дойде на гости в редакцията на „Х” за да поздрави новата главна редакторка „Y”. Той бе посрещнат от президента на Издателския борд „Z”. В коридора премиерът видя своя фотография отпреди 10 години и възкликна:”Я, колко съм бил млад!”.
След което вероятно e гръмнала музиката и долепените двойки отново влюбено са се понесли във вихъра на танца…

През 2005 година, когато България подписва договора  за присъединяване към ЕС, всички вярваха, че с този перспективен политически ход  страната ще преодолее основните си икономически и политически проблеми. Две години по-късно, с реалното влизане в Обединена Европа, хората очакваха началото на онзи амбициозен тласък за модернизиране на някогашната комунистическа държава, което ще я превърне в достойна членка в „клуба на богатите”, както местния печат наричаше тогава ЕС. Днес, след 5 годишно пребиваване в съюза, българите са все така бедни, разочаровани и скептични. Защо се получи така?

Единствената полза, която българите усещат за себе си в края на първата година от своето еврочленство, е улесненото пътуване в Европа само с лична карта. Социологически сондажи в началото на 2008 сочат, че благополучието на хората е останало непроменено, цените на храните растат непрестанно, а доминираното от БСП правителство на тройната коалиция без дебати и на бърза ръка ратифицира в парламента Лисабонския договор. В същото време държавният глава Първанов призовава Брюксел да промени своя механизъм за контрол /това са прословутите ежегодни доклади на ЕК за напредъка в борбата с организираната престъпност и корупцията/, който имал „не съвсем ясни параметри и критерии”. Заради източване на евросредства и откровени кражби в средата на същата година Брюксел замразява над  400 милиона евро по програмите ФАР и САПАРД, а след двата показни разстрела в София на фигури, свързани с мафията, от кабинета е изгонен вътрешният министър Румен Петков. Посланичката в Германия Меглена Плугчиева спешно е върната в страната като вицепремиер със задачата да пооправи батаците около замразените половин милиард евросредства. В края на годината три четвърти от българите декларират, че членството в ЕС не оказва никакво влияние върху живота им, а половината са убедени, че след политиците от евроинтеграцията най-много печелят мошениците и корумпираните.
Пирът на бедняка
Изборната 2009-та започва със спешни визити в София на високопоставени европейски чиновници, които задъхано обясняват на управляващата тристранна коалиция необходимостта от спешно подобряване капацитета на държавната администрация и на съдебната система, от поддържане на строга фискална политика, значително намаляване на бюрокрацията, модернизиране на образованието в България, съчетаването му с изискванията на пазара и намаляване на случаите на ранно напускане на училище. На недвусмисленото напомняне на Барозу в София, че до средата на годината ЕК очаква „дела, обвинения и присъди на босовете на организираната престъпност и за корупцията по високите етажи”, премиерът Станишев обяснява, че „промяната не ставала за ден”, че правителството е правило грешки и има провали, но „процеса на реформи щял да бъде ускорен”. Междувременно става ясно, че за трите години членство в ЕС България е внесла в Брюксел около 1.1 милиарда, получила е 1.8 милиарда, и така се е възползувала едва от жалките 700 милиона евро. Идването на власт на ГЕРБ не променя особено нещата. В края на 2009 почти 80 на сто от българите декларират, че еврочленството на страната не им се отразява по никакъв начин, а 15 на сто дори отчитат загуби от присъединяването към общността.

Държава в клинично състояние

„Славната” за ГЕРБ 2010 година започва с емоциите  около въпроса какъв ресор в ЕК предстои да получи партийно номинираната за еврокомисар външна министърка Румяна Желева. Шоковите вълни около нейния шеметен провал пред ЕП и последвалите спешни рокади в кабинета отлагат с месеци решаването на трупащите се проблеми с ЕК, която междувременно през юни същата година отчита трите най-слаби места в българската икономика – енергийната сигурност, конкурентноспособността и иновациите. Успоредно с това Европейският съд за правата на човека класира България на шесто място от близо 50 държави по непригодност на нейната съдебна система, което даде основание на някои наблюдатели да твърдят, че по отношение правоприлагането страната се намира в нещо като „будна кома”.
Зъбатата европейска усмивка

В началото на 2011 Ройтерс отбелязва, че икономиките на България и Румъния все още не са почувствали ползите от членството  в ЕС и те предстои да „изостават дори от централноевропейските си съседи години напред” заради корупцията, неефективната съдебна система, липсата на реформи, лошата инфраструктура, слабото усвояване на парите оевропейските фондове, а често и недостига на квалифицирана работна ръка. „Разумната фискална политика на двете страни сама по себе си не е достатъчна, за да привлича инвестициите, които се стичат в страни като Полша и Чехия”, отбелязва Ройтерс. Непосредствено преди президентския и местен вот ЕК отново отправя остри критики към цялостната икономическата среда в България и отчита като недостатъчни реформите в секторите на администрацията, образованието и пенсионната система. В редовния си доклад по мониторинговия механизъм  комисията за пореден път посочва, че България „не е постигнала достатъчно в борбата с корупцията и организираната престъпност и не е направила необходимото в съдебната система”. Което дава основание на бившия посланик на Германия в София Клаус Щрамайер да отбележи в интервю, че в България „със скърцане на зъби взимат предвид често пъти неудобните изисквания, идващи от различния свят на Запада и – волю-неволю – ги превръщат в писано право”.
На дъното
Въпреки кризата и обвитите в неяснота икономически и финансови перспективи на Стария континент, стотици хиляди българи вече пета година успяват да  намерят работа в ЕС, откъдето само през 2011 година са изпратили в бедната си родина над 700 милиона евро. Независимо от финансовите неблагополучия в еврозоната  почти 7 милиарда евро все още са на разположение в Брюксел за финансиране проектите и инициативите на българските предприемачи и селски стопани до 2013 година. Дали до края на мандата на ГЕРБ през оставащите година и половина изостаналите реформи тепърва ще бъдат придвижени напред е твърде съмнително, особено преди ключовите парламентарни избори. Дори и за най-големите скептици обаче е ясно, че без членството си в ЕС България отдавна щеше да е ударила твърдото дъно. В тинята, която също има своите дълбочини.

В почти двумилионна София препитание и подслон намират не само хора дошли отвсякъде, но и волните птици. А сред тях вече могат да се забележат необичайни гости…
За първи път ги видях през един летен ден в самия център на София. Изненадващо от небето се разнесоха познати от морския бряг крясъци,  ято бели птици прелетя над булевард „Дондуков” и се насочи към ларгото. Бяха гларуси, с жълти крака, с характерните извити клюнове и вдигаха  обичайната си врява на най-необичайното място в България. Признавам, трябваше ми известно време за да повярвам на очите си, но сякаш  да докаже, че е истинско след широк кръг над задръстения от автомобили булевард ятото пикира отново над мен и шумно накаца върху покрива на висока кооперация.
И замирисва на море…
Е, казах си, вече и те са в столицата, нищо че тук все още няма море. Но кофи с боклук и изхвърлена храна – колкото щеш! Все пак менюто в почти двумилионния град е къде по-богато от несигурната рибна диета край черноморския бряг, който подобно на София също вече е отблъскващо бетониран и замърсен…По-късно разбрах от орнитолози, че морските птици започнали завладяването на страната от дунавските градове, стигнали чак до Видин, свърнали на юг и най-първите  кандидати за софийско жителство свили гнездото си върху… покрива на Министерския съвет. Защо точно там, ли? Шегобийци твърдят, че на това място се разнасял особено силен дъх на вмирисана откъм главата риба, та той ги привлякъл. Доказан факт обаче е, че вече десет години  птиците гордо се поклащат между президентството и бившия партиен дом, досущ като някогашните напористи плажни ергени по морето наричани „гларуси”.  И че в шумотевицата на новогодишните площадни  празненства понякога в небето над жълтите павета може да се чуят и гласове от морския бряг.
Махленският талисман
Сетих се за пернатите морски софиянци след друга удивителна среща с птица, която ми се случи няколко дни преди Коледа. Покрай боклукчийските кофи пред моя жилищен блок в „Младост”, от които се прехранват дузина безпризорни кучета и махленските гълъби, внезапно мернах необичайно красива птица, която водеше истинска битка върху снега с другите пернати за няколко корички изхвърлен хляб. Отново шок, разтъркване на очите  и… отново изненада – истински голям  папагал с жълта глава и дълги яркосини пера! „Избягал е от кафеза!”, светкавично ми мина през главата и веднага си представих драмата на екзотичния красавец в ледената софийска зима. И докато се суетях как да постъпя, зад себе  си чух женски глас, който ласкаво подвикваше името „Сашо”. Попитах съседката, която вече държеше шепа ечемик за птиците, дали знае откъде папагалът е избягал, тя ме погледна учудено и каза: „ Как така избягал, та той живее в квартала вече трета година, дори малките деца го познават!”  „Ами през зимата?”  – продължих недоверчиво аз. „А, свикнал е, нищо му няма, нощува в някой от панелните тавани, но през деня е по околните дървета и край кофите, там намира храна. Просто истински махленски талисман!”
Пернатият „Александър Велики”
Оказа се, че папагалът „Сашо” е от благороднически род с корени в Евразия. Видът му носи името на Александър Велики, който заповядал на войниците си да го разселят из цялата империя – в Анадола, Средиземноморието, Европа.  Екзотичен, издържлив и непретенциозен, „Александър” от столетия обитава  Стария континент и днес украсява много  паркове в Германия, Белгия, южна Англия и Холандия. А както стана ясно, вече преживява и сред бетонните квартали на София.
Съм ли съм, или не съм?
Може би вече се питате, уважаеми читатели, какво общо имат тези птичи истории с новогодишната нощ и  настъпващата 2012 година? Вероятно нямат, освен може би дребната подробност, че морските гларуси и папагалът „Александър” хем отдавна са станали софийски жители, хем не са съвсем. Подобно на близо двата милиона българи в чужбина, които хем се смятат за граждани на света, хем в себе си не са съвсем такива. Или на осемте хиляди бежанци задържани при опит да влязат в България през годината, които биха искали да посрещнат 2012-та в родината с близките си, но вече не могат.
Въобще малко странни истории за странни съдби на странни същества. При това – новогодишни…

В нощта преди Коледа, според народните представи, настъпват часове на свръхестествени страхотии.  Студеният мрак  се изпълва с вампири, таласъми и караконджули, които бодрите песни на коледарите прогонват. На сутринта древният езически ритуал в прослава на зимното слънцестоене прелива в радостта от раждането на Сина Божий за да постави новото начало за всички християни –  католици, протестанти и православни.
През тази година финансовите и икономически страшилища на кризата напъплиха Европа дълго преди Рождество Христово. Силно свитите бюджетни разходи, увеличаването на данъците, мрачните перспективи  за рецесия през 2012 и несигурното бъдеще на еврото принудиха много европейци да ограничат до минимум традиционните си коледни покупки и празненства. Повечето от тях се оказа, че търсят в магазините възможно най-евтиното за празника, а статистиците в Брюксел прогнозираха свиване на продажбите в 27-те членки на ЕС със 7 на сто от обичайното ниво. Гърците отбелязват четвъртата си Коледа в икономическа рецесия, като при тях ситуацията става все по-сложна. В Испания, където една пета от трудоспособното население вече е безработно, празничните разходи се очаква да са се свили с цели 20 на сто. В Португалия много семейства обявиха, че ще регистрират своята първа „Коледа без подаръци”, а осем от всеки десет италианци говорят за повече от „скромно” тазгодишно Рождество.
Греховните български политици
В България, където купувачите също видимо са оредяли,  проблемът с кризисните страхотии  има и друго измерение. Той рефлектира в един особено лукав грях на управляващите, който се състои в лъжливото им усещане за изобилие на лични духовни дарования. Наричат го „прелест”, която православните християнски духовници описват като „състояние на нездрава мистика, свързано с погрешна висока оценка на вярващия в своите духовни преживявания или убеждението, че Бог изпитва особена любов към него, вид духовна измама, когато злите сили се представят за добри или духовна прелъстеност от дявола”. В подобно състояние най-често изпадат отдали се на ревностен пост и молитви монаси, но в най-бедната европейска държава в заблуждението „прелест” пребивават и не малко политици.
Нагоре към бездната?
Например, след като агенцията „Стандард енд Пуърс” потвърди, че досегашния скромен кредитен рейтинг на България е със стабилна перспектива, министър-председателят Борисов реши, че Всевишния /когото той публично нарича и  „Началник”!/ изпитва особена слабост към него, финансовия му  министър и правителството. В резултат на което изпадна в лъжливо наслаждение и започна да се хвали по медиите двусмислено /”по-добре да го вдигаш, отколкото да ти пада”!/ за възможен през следващите пет години икономически растеж на страната. А всъщност американската рейтингова агенция прогнозира, че през 2012 стопанският растеж в България  ще рухне до санитарните 1.5 на сто, което неминуемо ще продължи да прогонва купувачите от магазините не само за Коледните, но и за всички останали празници, ще замрази допълнително заплати, пенсии, социални помощи, ще стагнира още по-силно икономиката и ще постави под въпрос бюджетните приходи. Свиването на растежа ще надуе броят на сегашните милион и половина/ според „Евростат”/ бедняци в страната на над два милиона, а онези 43 на сто от българите, които сега все още могат да си купят месо два пъти в седмицата ще намалеят още повече и гладът ще придобие съвсем реални и масови измерения.
Самопрелъстяване и гордост
Затова преди Коледа може би е редно все пак да припомним на властимащите богословското мнение, че в крайна „прелест”  изпада онзи, който е развил в себе си присъщото за хората самопрелъстяване, гордостта, който е встъпил в общение с дявола и е станал негов храм и оръдие. Или думите на един от най-големите духовни учители на Балканите, св. Григорий Синаит, който  още през 14-ти век предупреждава: „Онзи, който желае с безсрамие и наглост да се приближи до Бога и който се сили да Го придобие в себе си, такъв лесно се побеждава от демоните заради това, че търси да достигне целта си преждевременно, самонадеяно и дръзко, не съгласно с личното си духовно състояние, влачен от тщеславие”.
Пророчески наблюдения, които и днес би трябвало да пораждат размисли. Най-вече в Святата нощ и Коледа, когато караконджулите биват прогонвани от тъмнината и настъпва новото начало.

В деня, в който почина първият чешки президент, драматург и дисидент, на уеб-страницата на Съюза на младите комунисти на Чехословакия се появи лозунг: „Празнувайте хора! Умря врагът на народа Вацлав Хавел!”. В протоколно съболезнователно писмо българският държавен глава Георги Първанов нарече Хавел „интелектуалец, политик и държавник, посветил целия си съзнателен живот на борбата за демокрация”, а в свое послание премиерът Бойко Борисов благодари посмъртно на „великия европеец”, който „върна Източна Европа там, където й беше мястото”. Местните медии информираха формално за кончината на бившия чешки президент, а неколцина блогъри пуснаха в Интернет дори откъси от негови книги и речи. И толкова.
Комунистическите посредници
А само преди две десетилетия всичко беше доста по-различно. Още в началото на февруари 1991 г. през първите дни на поста „председател-президент” на България Жельо Желев заминава на официално посещение в тогавашната все още Чехословакия по покана на нейния нов президент Хавел. Година по-късно, през април 1992-ра бившият чешки дисидент вече е в София за да продължи размяната на демократичен опит и идеи с българските си колеги. Специално за Дойче веле тези дни първият демократично избран български президент Жельо Желев се върна в миналото към един от първите си разговори с Вацлав Хавел в Прага : „Как се справяте с вашите комунисти в България”, попитал Хавел . „Ами стараем се да се справяме някак”, отвърнал Желев. „А те как се държат?”, продължил с въпросите си домакинът. „Надменно се държат и се смеят на нашата демокрация, че нямала кадри, нямала опит, липсвали подготвени хора”. „О, позната история, въздъхнал Хавел,  и у нас старите комунисти постоянно спекулират с това, че те знаят, че имат връзки, че притежават влияние върху важни личности на Запад…”
Възпитание и принципи
След разделянето на Чехословакия през 1992 година, София една от първите признава създаването на Чешката република и веднага установява дипломатически отношения с нея. Удивителното е, че покойният вече някогашен чешки дисидент никога не е посещавал България официално като президент на Чешката република. Насрочената  за края на септември 2001 негова визита в София е отложена след терористичните нападения срещу САЩ на 11 септември, а до края на своя президентски мандат през 2003 година Хавел не пожелава да отново да дойде в страната. Защо? Частичен отговор на този въпрос на Дойче веле дава Петър Стоянов, вторият демократично избран български президент от 1997 до 2002 година: „От многобройните приятелски и често неформални разговори с Хавел винаги са ме впечатлявали неговата чувствителност и възпитание. Просто той беше типичен представител на старата чешка интелигенция, от чиито среди произхождаше и неговото семейство. Независимо, че поради своето възпитание той не можеше да каже лоша дума за никого, Хавел отстояваше железно принципите си по отношение на комунизма, на бившите комунисти, на техните дейци. И струва ми се това е част от обяснението защо той не пожела да посети България като президент”, казва Петър Стоянов.
Думи, които се помнят
Авторът на тези редове също има личен спомен от Вацлав Хавел. В навечерието на очакваната покана към България за влизане в НАТО, която трябваше да бъде отправена на срещата на върха на алианса в Прага в края на 2002-ра, чешкият президент даде специално интервю за българските радиослушатели. Записът се състоя в кабинета на Хавел в Пражкия храд и разговора, както можеше да се очаква, продължи на четири очи доста след изключването на касетофона. Просто харизматичният чешки президент уважаваше българите въпреки участието им в комунистическата военна окупация през 1968-ма, пазеше топли чувства към своите приятели-демократи в страната и се радваше на свободните вече медии. За които по-късно написа: ”Безпристрастна информация, открит достъп до нея, както и свободата тя да бъде разпространявана и дискутирана без журналистите да са изправени пред насилие, затвор или смъртни присъди, това беше нашата историческа позиция”.
Констатация на драматург, изстрадал дисидент и политик. И истински европейски демократ, чиито житейски и политически възгледи не трябва да обрасват в бръшляна на забравата.