18.06.16

Предполагал ли е  някой, че банален корпоративен скандал между две известни „Фигури“ на местното задкулисие, доскоро партньори,  ще наруши толкова драматично статиката на цялата българска политическа система? Едва ли. Вярно, разрушителният потенциал на първата Фигура успя да изкара по площадите стотици хиляди възмутени граждани в продължение на година и да съсипе на практика цяло правителство и парламентарно мнозинство, но чак да разклати дълбинно  темелите на държавата, малцина са предполагали.

От друга страна приемал ли е някой сериозно „ясновидството“ на  втората Фигура в сегашния скандал, която в края на януари обяви пред  германския „Ханделсбладт“, че политиците в неговата  страна мислят, че са „всемогъщи и недосегаеми“  и прогнозира, че „политическата система в България е на път да се промени много скоро“? Едва  ли някой се е замислял казаното. Оказа се, обаче,  че пророческите му слова на банков гръмовержец са на път да се сбъднат запокитвайки  най-бедната и окаяна европейска държава в бездната на финансовия крах.

Признания в този дух направи и „бившият-бъдещ“ премиер и лидер на ГЕРБ  Бойко Борисов. След едноседмичното си  пребиваване в САЩ той обяви, че „България отвън изглежда отвратително – нестабилна, непрогнозируема, разкрачена между Изтока и Запада“ , предупреди, че продължаващото управление на сегашния кабинет е „катастрофа за държавата“  и препоръча „тези хора/ министрите – б.м/ да бъдат дадени на прокурор“.

За отиващия си кабинет това вероятно само предстои, но за подуправителят на централната финансова институция на държавата –  БНБ –  то вече стана факт. Човекът, който по задължение би трябвало да упражнява надзор над българските банки, беше е обвинен в липса на контрол върху две дузини лоши кредити, отпуснати, както се разбира, на банката на втория Фактор и съответно поставен под домашен арест. Ден преди това клиенти на въпросната банка, подплашени от трусовете около нея, извиха опашки пред касите й за да изтеглят своите вложения. А доскоро всички  те си мислеха, че в банката са основните пари на държавата! БНБ се видя принудена да се намеси в скандала  като спасителен пояс с уверението, че банковата система, включително и банката на втория Фактор, е с „висока ликвидност и капиталова адекватност и функционира нормално“, но доколко това закъсняло уверение може да успокои вложителите, предстои да се види. А и хората все още имат очи да прочетат мотивите на международната рейтингова агенция „Стандарт енд Пуърс“, която тези дни съвсем очаквано намали кредитния рейтинг на българските финансови институции. Според в. „Капитал дейли“, сред констатациите на агенцията са това, че „ Банковият сектор в България е “умерено нестабилен”, като фактори са ограничените перспективи за растеж на бизнеса и на печалбите на местните финансови институции“, както и че  „БНБ не се е представила особено добре в ролята си на регулатор  и се е оказала сравнително неуспешна в предотвратяване на нарастването на рисковете преди финансовата криза от 2008 г“.

Скандалът между двамата финансови „набаби“ успя да засили  и вибрациите на политическата криза, която от цяла година тресе държавата. Очакваната оставка на едно от най-недолюбваните правителства през последните 20 години не само не се състоя поради необяснимия инат на подкрепящите го партии, но нейното протакане вероятно ще предизвика допълнителни трусове на общественото недоволство. Силно сеизмична е и обстановката в парламента, където различните депутатски формации по-скоро беснеят показно в пленарната зала, отколкото извършват някаква затихваща законодателна дейност. В кулоарите демонтративно се късат писмени договорености, говори се за междупартийна „война“, за „реваншизъм до дупка“, логорейски се отказва правото на суверена да изразява отношението си към изборния процес чрез референдум. Дори повече –  подпийнал ляв депутат и бивш агент на ДС ласкае от парламентарната трибуна колегите си с епитета „лъжци“ плещейки неразбираеми дивотии, а в половинчасова пледоария лидер на парламентарна група „открива Америка“ с просветлението, че вината за ниската представителност на изборите била на партиите, а техният проблем бил „нашата /на политиците – б.а./ нереформираност, немодерност“.

Извън парламента положението е също хаотично. Въпреки заклинанията на МВ, битовата и уличната престъпност бележат нови рекорди, мафията отново си разчиства сметките с бомби, по улиците се стреля, бие и насилва, луксозни джипове мачкат деца и възрастни на пешеходни зони и спирки, касапницата по пътищата не спира. От друга страна ситуацията в социалната сфера остава драматична, здравеопазването е пред тотален колапс, еврофондовете  пресъхват окончателно, протестират недоволни животновъди, земеделци и кой ли още не!

През тези дни българите все по-често започнаха да стават свидетели на един отблъскващ феномен – политическата воня около тях се засили нетърпимо и всичко бързичко се оцапа с пресни кафяви  петна.  Макар нелицеприятно, явлението  е известно и се случва винаги, когато една провалена държава започне да се допира до вентилатора.

Казано леко метафорично и  твърде образно.

17.06.2014

В говоренето около  поредния рунд в битките между български финансови групировки, несекващите игрички на местното задкулисие както и за причините довели до драмата в Украйна, един от най-често спомнаваните термини е „олигархия“.

Бърза справка в речниците сочи, че олигархията е „форма на управление, при която властта е съсредоточена в ръцете на малка група от обществото, съставена най-често на базата на знатен произход, богатство и влияние“. Това определение, обаче,  като цяло се отнася до епохата на предвоенния капитализъм, докато терминът смислово обхваща и друг период от историята на Източна Европа – годините до прехода през 1989-та.

През тези години популярният термин не беше „олигархия“, а „номенклатура“. Какво, според речниците е „номенклатурата“?  Тя също е съставена от  ограничен кръг хора, обикновено елит от партийни функционери в някогашния комунистически лагер, които държаха ключови позиции във всички сфери на обществения живот: в изпълнителната власт, икономиката, финансите. „Номенклатурчиците“, както ги наричаха тогава, можеха да променят мястото си в създадената йерархия, но много рядко излизаха от нея. Неслучайно през тези години гражданственост беше придобил термина „червена буржоазия“, с който се означаваше онази класа на привилегировани партийни членове или хора от партийното обкръжение, които се ползваха с облаги, до които останалите членове на обществото в тоталитарните комунистически режими нямаха достъп.  „Номенклатурата“ вероятно не е била толкова богата, колкото олигархията, но в замяна на това притежаваше много по-голяма власт – просто е държеше в ръцете си съдбите на хората.

С падането на тоталитарните режими след 1989-та комунистическата номенклатура като че поизчезна, особено след като много нейни членове се вляха в олигархията. И след като вече не бяха обвързани с клетвата за вярност към комунистическата партия, номенклатурчиците започнаха да вършат онова, което винаги са знаели, че правят богатите хора. Построиха си луксозни домове и вили , купиха си скъпи автомобили, започнаха да летят частно  със  самолети и хеликоптери, като напълно забравиха границите на приличието. В същото време, обаче, продължаваха да  твърдят, че тъкмо това, което вършат,  е същинското лице на  въпросния капитализъм. И го правеха толкова „убедително“, че мнозина, които бяха далеч от олигархията, започнаха да се разочароват от капитализма и да си задават логичния  въпрос: „Защо в  началото на прехода ние се радвахме толкова много по площадите? И за какво, всъщност, „ядохме жабетата“ всички там?“

Тези разочаровани граждани така и не разбраха, че са били не само свидетели, но и преки участници в една голяма измама. Просто тогава не ставаше въпрос за капитализъм, а за започналото управление на т.нар. „плутокрация“, което, отново според речника, означава „съсредоточаване на държавната власт в ръцете на богатите“. „Плутокрацията“ е частен случай на „олигархията“ и  макар  двете да говорят за „равенство в обществото“, става въпрос за лозунг, предназначен за онези, които не принадлежат към тях. Да, олигарсите и плутократите са равни помежду си, но равенството им е съвсем различно от това с  хората, които те с апломб обичат да  наричат „народът“.

И когато неприятностите някой ден се появят, какъвто е случая със сегашната война между двамата български финансови набаби или  с кризата в Украйна, олигарсите инстинктивно побягват навън при своите пари. Те отдавна предвидливо са вложили авоарите си в сигурния западен капитализъм, надявайки се там да не ги загубят толкова бързо, колкото са ги натрупали в своите държави.  И тактиката им работи все още безупречно. На  първо време, поне…

11.06.14

С перспективите за някакво отпушване на затлачения от година управленски процес в България, политическа фауна в страната се озова във фазата на трансформациите. Пред очите на прегракналото от протести, отвратено до крайност от хаоса в държавата общество, лидери, партии, коалиции, формации и неизменно подскачащите около тях медии, започнаха да се променят като в анимационен филм – бързо, странно и грозно.

В създалата се топлинка при мисълта за  предстоящия вот и нетърпение за ново поредно преразпределение на властта, яйчицата  в партийните ядра вече прерастнаха в лакоми гъсенички и игриви попови лъжички, които в условията на предстоящата изборната метаморфоза трябва да се превърнат в поредните „прекрасни“ парламентарни пеперуди и шумно крякащи жаби и жабоци. Въпросното преобразуване е процес на съществено изменение в политическите организми на отделните формации, който обуславя  и дълбоки промени в индивидуалното развитие на техните лидери. Каквито, впрочем, главният герой на американския сериал Туин Пийкс беше синтезирал в своята култова фраза: „Совите не са това, което са!“.

Мимиките на левицата

През последните дни „морфирането“, този ефектен технически прийом в киното и анимацията, чрез който една физиономия преминава неусетно в друга, може да се види на живо на местния политически екран. Лидерът на ПЕС, по съвместителство такъв и на местните социалисти Станишев, който преди година заяви сакраментално, че „ако БСП не гласува за Пеевски, правителството на Орешарски си отива“, се оказа една от най-точните илюстрации.  След като запенено беше заклеймил опозиционното поведение  на ГЕРБ като „демонстрация на просташка безнаказаност и самодоволната наглост“, тези дни същият „мандатоносител“ поиска панически оставката на кабинета /„Още този петък!“/, призова за бързи избори през юли и… ни в клин, ни в ръкав артикулира, че довчерашният архипротивник на неговата партия Борисов  е човек с „държавническо мислене“ констатирайки, че след като гражданите били „уморени от политическата конфронтация, вече е необходим диалог“. Дакото подобна политическа трансформация може да се визуализира някакси  в съзнанието на 3D поколението, за огромната част от „сениорите“ на БСП метаморфозата е напълно необяснима.

Преливащите лица на ДПС

Не по-малко видоизменяща се е и позицията на ДПС, другият партньор на БСП в сегашния парламент. От непоклатим поддръжник на кабинета „Орешарски“, неговият лидер Лютви Местан набързо се превърна в  изразител на „отговорната“ политика на  своята партия, внезапно прегърнала тезата, че правителството не може да довърши мандата си, че бъдещето на Орешарски зависи изцяло от кризата на коалиционния партньор БСП и че сега основният въпрос е не дали, а кога да бъдат предсрочните парламентарни избори. И ако някой местен кинорежисьор все пак се престраши да морфира компютърно лицата на ДПС, в кино-портрета на формацията със сигурност следва да се мернат преливащи се едно в друго  лицата на нейния почетен председател, цялото й сегашно ръководство както и  „незабравимите“ знакови физиономии на депутата Пеевски и бившия заместник-председател Бисеров.

Крякащите проруски „лягушки“

Най-драстична и респективно най-грозна, е метаморфозата на третият партньор зад кабинета „Орешарски“ – партията „Атака“ или по-точно на нейния водач Сидеров. Започнала преди година с влизане въоръжен в парламента и криене под пластмасова маса от дъждът от яйца и камъни по него, преминала през скандалите в брюкселски ресторант, луксозните воаяжи до Париж и хулиганските прояви в самолета до Варна, абсурдната трасформация на „самоизградилото се момче“, както Сидеров сам обрисува себе си по телевизията, стигна до целуване ръцете на руския евреин „Йоска“ Кобзон на предизборния концерт в НДК и в крайна сметка до афиша „Оставка за Орешарски !“, закачен високо върху неговия „златен“ кворумен палец в парламента. Евразийската посока във външната политика на България, изграждането на руските „Южен поток“ и АЕЦ“Белене“ са само детайли  от „високо патриотичния“ имидж на крайните националисти, които от местни попови лъжички започнаха да се превръщат в кресливи руски „лягушки“.

Овидий: „…как в нови тела се превръщат

Формите“

             Политически метаморфози протичат не само в досегашната опозиция в лицето на ГЕРБ, но и сред видовете от вивариума на извънпарламентарните партии. Разнопосочните, често хаотични послания, които кънтят около тях  говорят за дълбоки вътрешни изменения, които вероятно протичат в техните политически организми.  В природата това е естествено  – в крайна сметка междувидовата битка за  оцеляване е жизнено важна за продължаването на рода. В местната политика започналото  домогване до властта е някаква застраховка за малко по-продължителна обществена екзистенция. Да  не забравяме, все пак,  че политическите пеперуди, изскочили от сегашните гъсеници, обикновено живеят само ден – два, а превърналата се в жаба попова лъжичка може да изкара на белия свят дори повече от един парламентарен мандат!

Така настъпващият пореден предсрочен изборен цикъл се оказва  екзистенциално важен за местната политическа фауна. Не само за нейното оцеляване, но и за това кой, в крайна сметка, ще бъде господарят на местното пресъхващо блато.

До следващата метаморфоза, естествено.

13.06.204

Помните ли най-забавното четиво, което кабинетът „Орешарски“ предлагаше за разтуха през тазгодишните Коледно-Новогодишни празници? Не? Тогава да припомним: на 21 декември за обществено обсъждане в интернет беше качен проекта на новия Наказателен кодекс, а срокът за това „популярно“ занимание беше ограничен точно на две седмици. Въпреки махмурлука и ваканционната инерция, в самия край на посочения срок бдителни юристи и правните хрътки от НПО все пак успяха да засекат купчината скандални текстове в новия текст и веднага биха тревога. Въпреки това още в средата на януари проектът беше одобрен от кабинета набързо и без много дебати с лаконичното обяснение колко важно било взетото решение за предстоящия доклад на ЕК за правосъдие и вътрешен ред. Тогава правосъдната министърка Златанова призна, че ако се допуснело забавяне с внасянето на проекта, критиките на Брюксел срещу нея щяли да бъдат за провал и неизпълнение на препоръките на комисията, след като НК е трябвало да влезе в сила до края на 2013г. Въпреки бързането, мониторинговият доклад на ЕК за пореден път се оказа унищожително критичен.

Гибелта на един проект

Според зам.-председателят на Движение България за гражданите и бивш директор на програмата за правна защита на БХК адв.Йонко Грозев проектът на новия НК е мъртъв и следващото правителство най-вероятно ще го върне за доработки на експертно ниво. Причините? Независимо, че под обществения натиск и възмущение на експертите от първоначалния текст на проекта все пак отпадна откровено цензурната забрана за непозволено фотографиране и филмиране извън публично събитие, за което дори беше предвидено наказание от 1 година затвор, както отпаднаха  и някои други юридически недомислици, в документа се съдържат все още много неясни и потенциално опасни формулировки, които въобще не биха се понравили на Брюксел, а още по-малко на местното гражданство. Затова докато поправките бъдат направни, в България продължава да се прилага сегашният НК, който беше подложен на съсипващи критики от страна на ЕК.

Добре охраняваните далавери

И не само от нея. Даниел Кадик, ръководител на проекта за Югоизточна Европа на фондация „Фридрих Науман“ посочва случаи, при които на журналисти от германски медии е било забранявано да заснемат отвън обществени сгради или публични места в София  просто защото на някой това му е било неприятно. „В Германия улица, сграда или публично пространство, които представляват обществен интерес, могат да бъдат снимани от журналистите. На екипа на германски тв-канал, например, беше забранено да снима отвън  сградата, в която се помещава централата на БСП в София. Според европейските стандарти това е скандално!“, признава шефът на фондацията „Фридрих Науман“.  Той е убеден, че сега българската медиа няма нужда от законови ограничения, още повече, че по отношение свободата на словото страната се е сринала  от 87 на срамното 100-място в тазгодишната класаця на „Репортери без граници“. „И това се случва с членка на ЕС!“, възкликва Даниел Кадик добавйки, че „не ограничения, а повече свобода е нужна на българските медии“. Според него забраната да се правят снимки на публични личности на обществени места без тяхно писмено съгласие, както  и изискването за  да се  получава изрично съгласие на разследваните лица от извършващите  разследвания журналисти пречи на българските медии. „И  затова също те имат нужда от повече свобода, а не от ограничения!“, е категоричен г-н Кадик.

„Скрита камера“ за очевадното

По силата на действащия досега НК в далечната 2004 година  на КПП Дунав мост шумно беше арестуван румънският тв-журналист Джордже Бухнич. Опитал се, представете си,  да заснеме със скрита в очилата камера нерегламентирано пазаруване в български безмитни магазини! След унизителна съдебна сага две години по-късно Бухнич все пак беше оправдан и дори му беше върната конфискуваната скрита камера, но инцидентът, внимателно наблюдаван в Европа, остави горчив посткомунистически привкус за нещо минало и недемократично.  През същата „славна“ 2004 –та,  журналисти от ББС, също със скрита камера заснеха в столичния хотел „Радисън“ пазарлъците на тогавашния шеф на Българския олимпийски комитет Иван Славков с фиктивни лобисти за кандидатурата на Лондон за Олимпиадата през 2012 г., което костваше пожизнения олимпийски пост на Славков, а  опитите за съдебно дело срещу журналистите от ББС се провалиха още в зародиш. Закани за съдебно преследване имаше и срещу авторите на филма на ББС „Изоставените деца на България“, които показаха злощастното съществуване на питомците от сиропиталището в с.Могилино, но те също не бяха  осъществени, въпреки жупела хвърлен от тогавашния президент и агент на ДС Георги Първанов, че филма бил „антибългарска пропаганда“.

Така с налагането на тактиката  „глад, бой и прелъстяване“, властимащите са превърнали повечето местни медии във свои „винаги готови“ политически държанки. Това очевидно не им се вижда достатъчно и за допълнителна гаранция час по час изсичат и по някоя  чепата правна „сопа“ срещу тях. За да се знае добре на кого служи т.нар.“четвърта власт“ в България и по чия свирка нейните танцьори потропван тъжната си медийна копаница.

11.06.2014

Тези дни изпепеляващият въпрос за българската политическа върхушка е как и кога точно ще падне правителството на Орешарски. За обикновените хора въпросът беше решен категорично, безкомпромисно и еднозначно точно преди година, когато на 14 юни десетки хиляди гневни мъже и жени спонтанно изпълниха улиците и площадите на страната с обърнат надолу палец за съдбата на едно от най-ненавижданите правителства от началото на прехода. На този ден българските граждани чуха разтърсващата новина за избора на Пеевски за шеф на ДАНС, претеглиха „аргументите“ на Станишев, че предложението на министър-председателя за този пост не било „стандартно“, но въпреки това той бил направил „правилния избор“ и точно  разшифроваха бръщолевенето на самия Орешарски, че външният специалист за ДАНС бил търсен „умишлено“, че изборът на Пеевски бил „удачен“ и той, видите ли, щял да възстанови „държавността“ в България. В следобедните часове на миналогодишния 14 юни общият вик „оставка“ всъщност беше смъртния акт на един мимолетен кабинет, преминал в политическото небитие само седмица след своето конституиране.

Живият мъртвец?

Противно на онези 70 на сто българи, за които леталният изход на кабинета вече беше факт и за които неговото изпращане в небитието трябваше да се случи час по-скоро, партийните орисници на правителството „Орешарски“ – БСП, ДПС и Атака – решиха да извършат най-отблъскващата некрофилска практика в съвременната българска история. С немислими парламентарни и властови прийоми, с брутално манипулиране на гладните и безгръбначни медии, с масираното използуване на усвоените  от времената на  АОНСУ и ДС техники за пропаганда и контрапропаганда, с невиждан парламентарен натиск върху опозицията, проруските левичари изправиха политическия труп на кабинета „Орешарски“ на националния прозорец  с намерението да внушат на Европа и демократичия свят, че мъртвецът всъщност е жив, шава и дори менажира изпълнителната власт.

     Пълни глупости!

Само месец след ритуалното самоубийство на правителството /парламентарното мнозинство и лидерът на ПЕС Станишев обикновено говореха вместо него/, възмутената зам.-председателка на ЕК Вивиан Рединг, пристигнала в София за да чуе тежненията на българите, категорично отказа да се срещне с Орешарски  и обяви, че симпатиите й са  към „гражданитете, които протестират срещу корупцията“. С изключение на няколкото протоколни пътувания до Брюксел, от една страна зомбираният премиер Орешарски не беше приет сериозен европейски или световен лидер, а от  друга  нито един авторитетен политик с международна  тежест така и не прекрачи прага на „Дондуков“ 1. Както при литературния „дядо Йоцо“,  безжизнения поглед на българският министър-председател гледаше единствено на изток, към Москва. И когато не друг, а  подчинените му външен и военен министър се опитаха да обяснят опасността, пред която е изправена България след анексирането на Крим и действията на Русия в Украйна и предизвикателствто за рехавата национална сигурност, което  поражда  тази криза, политически бежзизнения премиер повери проблема на тяхната БСП. И резултатът  не закъсня – посипаха се  заплахи за партийни санкции срещу Вигенин и Найденов за волунтаризъм и едва ли не паникьорство за отношението им към „святата“ дружба между „нашите два славянски народа“.

Йо, хо, хо, и бутилка ром!

Естествено скрити зад политическата мумия на премиера, политическите хитреци от парламентарното мнозинство успяха да свършат и други „велики дела“ през изминалата година. Те досъсипаха  националната енергетика, финансово замразиха  бедстващата социална сфера, снижиха до медицински маразъм общественото здравеопазване, блокираха още по-яко уж „независимата“ съдебна система, с „помощта“ на нискоквалифицираната си клиентелистка администрация успяха за пореден път да спрат евровондовете за ключово важни програми. Най-позорната им далавера, вкарала България в тежък принципен конфликт с ЕС и САЩ, се оказа представяният за европейски, а всъщност чисто руски проект „Южен поток“. Скритите врътки на поетите ангажименти и неизбежните корупционни практики около спорната газова тръба тепърва ще бъдат разследвани и  със сигурност, рано или късно, ще се появят наяве с надеждата прокуратурата да им обърне нужното внимание.

Голямото зомбиране

Мумифицирането на едно правителство за цяла година не можеше да не размърда и позабравената от комунистическия период „зомби култура“ на българина, който беше принуден реално да живее със „скъпия“ мъртвец в мавзолея. Отново започнаха да звънтят идеи за реиндустриализация / разбирай връщане от небитието на ръждясали грамади като „Кремиковци“, например!/, в лудостта си напорист политически параноик обяви, че ще връща комунистическата табелка „НРБ“ в сегашната конституция на държавата и ще възстановява наборната военна служба. На поклонение пред Паметника на Съветската армия фанатизирани русофили изгориха на клада от запалки „Зипо“ европейския флаг, окичиха се със странния за българската история  „Георгиевски трикольор“ и неясно защо изфабрикуваха лозунга „Братска победа“ с руския и български флаг      Каква „победа“, защо „братска“, срещу кого?

През 18 век италианецът Луиджи Галвани допрял медна и цинкова пластина до  ампутирания крак на жаба и бутчето започнало да шава.  През второто десетилетие на 21 век левичарските политически алхимици в продължение на цяла година галванизираха неживия кабинет „Орешарски“. Накрая бяха принудени да прекратят  отблъскващия си експеримент. Резултатът – пропиляни  по този престъпен начин 365 дни от живота на най-бедните, демографски сублимиращи, но все още съществуващи българи. Все още!