08.05.2015

След състоялата се в София дискусия по темата „Какво се случва в Русия и как да реагира ЕС?“, известният политолог Иван Кръстев, председател на УС на Центъра за либерални стратегии и член на борда на Европейския съвет по външна политика /ЕСВП/ разговаря с Г.Папакочев:

–    Сегашното напрежение между Запада и Москва изглежда някак „неподредено”. За какъв конфликт всъщност става дума – между Русия и САЩ, между ЕС и Русия, а може би между САЩ и ЕС?

– И трите конфликта са реалност. От една страна Русия вижда всичко, което се случва в пост-съветското пространство като резултат от американската политика и поради това се опитва да си обясни всички действия на ЕС като резултат на американски натиск. По същата причина руската политика отказва да види ЕС като суверенен актьор, който има свои страхове, свои интереси и притеснения. От своя страна ЕС вижда в руската активност в Украйна и желанието на Кремъл да спонсорира крайно десни и крайно леви партии вътре в рамките на ЕС като стратегия за дезинтеграция на ЕС. Затова много европейски лидери, /това е изключително силно от гледна точка на поведението на Берлин/ виждат руската политика като насочена директно срещу ЕС. Колкото до американско – европейските отношения, проблемът при тях не е по какъв начин САЩ и ЕС оценяват дали е добро или лошо случващото се в Украйна, от тази гледна точка там разлика няма. Разликата е друга. ЕС е силно свързан с Русия – икономически, географски, а има страни, за които тя е ключов търговски партньор. Основният проблем, който САЩ виждат в Украйна, е създаването на прецедент за промяна на границите със сила, който може да бъде използван и в други части на света. Затова американците са склонни да гледат на случващото се като на военен конфликт и да търсят някакъв тип военно решение, главно превъоръжаване на Украйна. Русия не е толкова важна в икономически и стратегически план за САЩ, но става много важна в електорален план – за част от републиканците до голяма степен атаката срещу Путин е по-скоро атака срещу политиката на Барак Обама.

– Споменахте руската стратегия за дезинтеграция на ЕС с помощта на крайно левите и крайно десните в Европа. Как да си обясним странния парадокс, че в Европа на Путин симпатизират както крайно левите, така и крайно десните?

– Три са основните неща, които правят възможна тази невъзможна коалиция. Между другото, това е една от основните дефиниции на криза. Кризата е ситуация, в която виждаме раждане на коалиции, които преди сме мислели за невъзможни. Една от причините, която обединява крайната левица и крайната десница в Европа, е идеята за суверенитет. Левицата и десницата дефинират по различен начин кой е народа. Крайната левица, например испанската „ПОДЕМОС“, ще включат в народа и емигрантите. Крайната десница ще ги изключат. Идеята е, че суверенитетът, народът, политическият суверен е този, който трябва да взема решения и това е свързано с нежелание да се приемат ограниченията на една общоевропейска политика. Другото е антиамериканизма. И крайната левица, и крайната десница имат своите възражения по отношение на САЩ и ролята им в света. От тази гледна точка те харесват Путин не затова, което той е, а това, срещу което той стои. И двете крайни течения обаче имат своите проблеми с Путин. За крайната левица, например, руският капитализъм е една от най-отвратителните капиталистически форми – изключително високо социално неравенство, по-голямо от това в САЩ. Много от политиките, свързани със сексуални и други малцинства са напълно неприемливи за левицата, от друга. Десницата се радва на консервативното говорене на Путин. Първо, тя е много по „евро-центристка“ и не толкова склонна да приеме лесно Русия като европейска сила. Второ, тя се притеснява, че зад това консервативно говорене в Русия стои една много неконсервативна социална реалност – особено висок процент на аборти, огромен брой разводи. Така се поражда напрежението, при което крайната левица и крайната десница са готови да подкрепят някак Путин, но както се казва: „Да имат връзка с него, но не да живеят заедно на семейни начала“.

– Агресивна ли е наистина политиката на Русия или тя по-скоро е отбранителна? Анексирането на Крим какво е –  разширяване или затваряне в „естествените граници”?

– Това, което наблюдаваме сега, е агресивен изолационизъм. Всъщност Русия се опитва не толкова да промени своите граници, колкото да промени техния характер. Руският елит и Путин гледат на тези отворени граници, през които минават капитали, идеи, идентичности, като пречка Русия да извърши своята национално-образуваща консолидация. Затова едно от основните неща е да се промени характера на границите, да се прекара чертата, да стане ясно „къде сме ние и къде не сме“. Поставянето на този тип черти обаче, крие проблеми. В известен смисъл Крим беше най-лесното, защото в продължение на години голяма част от руското общество е виждало полуострова като свой. Освен това Крим беше овладян без жертви, той изглеждаше като подарък от съдбата. Сега въпросът какво се прави в Източна Украйна, готова ли е Русия за издръжката на всичко това там създава друг тип проблеми. И изведнъж се оказва, че всъщност Крим е единичен случай, който не би могъл да бъде повторен от гледна точка на своя политически, а не толкова военен ефект.

– Каква е продуктивната реакция на Европа към Русия : да води твърда политика, да следва САЩ и да дава повече пари за въоръжаване, или да търси възстановяване на диалога с Москва, да премахва санкциите и да търси сближаване с Евроазийския съюз?

– За ЕС най-важното в тази криза е да не позволи две неща. Първо, разпадането на съюза под натиск отвън и второ, запазването на ЕС, но с жертване на основните принципи, на които той е построен. От тази гледна точка Европа няма интерес от ескалация, най-малко военна по отношение на Русия. Общественото мнение на континента, с изключение на т.нар.“фронтови държави“, показва незаинтересованост от такава политика. В този смисъл Европа има нужда от политика на „студено отдалечаване“, която поставя отношенията й с Русия не на постоянно ескалираща реторика, а на това какво европейците сме готови да приемем, без да вярваме, че можем да променим Русия, например. Колкото до Евразийския съюз – той съществува. Не можем да забраним на страни като Казахстан, Белорусия или Армения да бъдат част от него. Ако Русия иска да приемем, че определени постсъветски държави желаят да се присъединят към ЕС, това означава Русия от своя страна да приеме, че други постсъветски страни, като Грузия, Молдова и Украйна желаят да влязат в съюза. Това е важно, тъй като Евразийският съюз има едно предимство пред други руски проекти, какъвто, например, е проблема за „Руския свят“. По своя характер Евразийският съюз е икономически проект, а за мен най-важното в политиката на ЕС по отношение на Русия е да се направи опит противопоставянето, което не може да бъде избегнато, да се разиграва на терена на икономиката, а не на военната сила.

– Защо в Русия европейските ценности, либерализмът, свободата и човешките права срещат все по-малко разбиране? Каква роля отреждат там на православието?

– Това не е нещо, което ние българите не можем да си представим. По особен начин православната църква изглежда много силна, много популярна, но от друга страна руснаците, които редовно ходят на църква в неделя са само 1%. От тази гледна точка Русия е много по-малко организирано-религиозна. Православната църква, обаче дава на Русия онова, което тя преживява много драматично –липсата на национална идентичност и отговор на въпроса: „Кои сме ние след края на Съветския съюз? За Путин и руското ръководство проблемът с православието и неговите ценности не е лесен, защото Русия е многонационална страна с голямо ислямско малцинство. Колкото да е странно, една от особеностите на руската политика е, че се опитва да разглежда своите ценности не просто като православни, а такива, които позволяват православния дискурс да съществува заедно с радикалната ислямска позиция. По едно и също време, когато руският външен министър Лавров отиде Париж за да изрази солидарност с жертвите от „Шарли Абдо“, чеченският лидер Рамзан Кадиров организира половин милионен митинг в Грозни срещу антиислямското ругателство на карикатурите. Така тази двойственост винаги присъства. Руската държава е по-силна от своята църква и тя гледа на нея като на помощник, а не като духовен водач. Независимо от факта, че руският патриарх /Алексий II/ е достатъчно популярен, подкрепата за него зависи пряко от това доколко той подкрепя Путии.

– Европа, макар с известно забавяне, си даде сметка за опасностите на асиметричните и информационни видове война. Кои са мерките за противодействие?

– Напълно не си струва Европа да се опитва да повтаря стратегии от годините на Студената война, от времето на общества изпитващи не само стоков, но информационен дефицит. Тогава можеше да им предоставяш информация, която хората нямаха и така да се опиташ да прокараш своята гледна точка. Проблемът е, че руската пропаганда днес е много различна от съветската. Русия не се опитва да убеди западноевропейците, че в Русия хората живеят много добре и тя е бъдещето на човечеството. Тя иска да ги убеди в нещо, в което голяма част от тях сами са убедени, а именно че техните елити са продажни, че не се интересуват от това, което мислят обикновените хора. В този смисъл посланието днес не е „Вярвайте на нас!“, а е „Не вярвайте на никого!“. Много трудно е да се противодейства срещу такъв тип послание, защото новите технологии, сами по себе си веднага водят до фрагментация на общественото и публичното пространство, всеки започва да получава информация от тези източници, които препотвърждават неговото мнение. Информационният натиск в наши дни е реалност, но за да бъде разбран и да му се отговори, много по-важно е да си представим как функционира цялото общество, отколкото да търсим някаква контрапропаганда. И нещо много важно: всяка пропаганда се проваля, когато започва да казва на хората нещо, което е свързано с техния личен опит. Огромният проблем на съветската пропаганда беше да твърди, че има хляб, когато всъщност хляб няма или има нещо друго. В момента, в който пропагандата навлезе на ниво икономически реалности, които хората виждат сами, тогава тя губи своята мощ. Силата на политическата пропаганда е когато тя казва на хората нещо, в което те искат да повярват. Какъвто е примерът, че „проблемите на Русия идват отвън, а не отвътре“, че „ние сме велика нация“, че ако имаме проблеми, причината е че „голяма част от света е срещу нас“.

Най-смешното е, че сегашната криза събуди носталгия по Студената война и от двете страни. У Русия – защото за нея СССР е бил супер-сила, у Запада – защото е спечелил Студената война. Изведнъж тази носталгия се превръща в създаване на идентичност. Информационно, обаче, ситуацията която наблюдаваме сега няма нищо общо с времето на Студената война.

06.05.2015

Напосредствено след 9 септември 1944 година от пристанището в Лом специална част на окупационния Трети украински фронт изнася за Москва 130 чувала с „трофейни“ български документи, които са разпределени в различни руски архиви. Доколкото липсват всякакви описи и номера на отнетото и до днес не е известно какво точно съдържат документите, каква ценност представляват те за историческата наука и къде точно са складирани те. От 2004 година българската държава прави опити да си върне архивите или поне да се сдобие с техни копия, но досега, както се изрази тези дни по телевизията шефът на Шести отдел на Шесто управление на ДС и кандидат на историческите науки проф.Димитър Иванов, „огромният и силен“ руски свят се е отнесъл към искането „недостатъчно уважително спрямо България“. Председателят на държавната агенция „Архиви“, доц.д-р Михаил Груев смята, че е нормално всяка държава, независимо от това каква е била нейната историческа съдба по време на Втората световна война, да има основанията и правото да възстанови документалното си наследство сътворено от нейните институции. „Проблемът не е само български, а стои пред почти всички държави, окупирани от Червената армия. Странното е, че отношението на Москва към настояванията на всяка страна е индивидуализирано – към някои е по-враждебно, но спрямо България то е по-скоро равнодушно“, пояснява пред ДВ историкът.

Селекцията за ГУЛАГ

Според доц. Груев появилите се през последните години малко известни за обществото факти за дипломацията на Сталин за България непосредствено преди и по време на Втората световна война, по принцип са известни на историческата наука, обаче новото е в тяхната интерпретация. Той все още няма обяснение за странния подбор на изнесените български архиви и защо руснаците са задигнали точно едни документи, а не многото други, които са се намирали в националните хранилища. „Голяма загадка, например, е попадането в изнесените чували на архива на Съюзната контролна комисия, която е действала в България след Първата световна война. Тези книжа са свързани с плащането на репарациите по силата на Ньойския договор в периода 1919 – 1928 година. Вероятно много от документите са били известни на съветската агентура в България – известно е, че са имали доста добра представа къде и какво точно да търсят – но при подбора видимо е имало и елемент на случайност“, пояснява историкът.

Бившият председател на държавната агенция „Архиви“ доц. Мартин Иванов преди време изнесе в печата данни, че в руските чували е попаднала и документацията на Германския научен институт от 1939 до 1944 г. В нея е имало списъци на българите изучавали немски език, които след 1945 година вероятно са били репресирани. Дори повече, взети са и документи свързани с т.нар.“бяла емиграция“ в България, състояща се от руснаци, намерили убежище в страната след Първата световна война. Впоследствие част от тези хора са били арестувани и изпратени в ГУЛАГ.

Елитът на разпит в Подмосковието

За доц. Груев по-важно значение от българските имат оригиналните руски архиви за България и най-вече протоколите от разпитите на регентите, министрите и на целия елит на Царството. Веднага след окупацията тези хора са били откарани със самолети в Подмосковието, били са „прослушани“ обстойно от руските служби и след това върнати обратно в родината за да бъдат предадени на т.нар.Народен съд. „Протоколите обаче са собственост на руската страна и за съжаление ние не можем да претендираме за тях. Именно оттам очаквам по-големи изненади, тъй като сведенията в тях ще хвърлят повече светлина върху случилото се през бурните дни и месеци на 1944-1945 година не само за нас историците, но и за цялото общество“, смята шефът на държавния „Архив“. Той припомня как в началото 90-те български изследователи все пак са успели да влязат в специалните руски архиви и са прочели „нещичко“, обаче при Путин режимът на достъп до тях е бил затегнат силно. „Подборът на хората които да бъдат допуснати до тези фондове е строго субективен и се определя от руската страна“, допълва доц.Груев.

„Разочарования“ от архива на КГБ?

През 2011-12 година държавната агенция „Архиви“ е изпратила запитване до руската ФСБ / наследничката на КГБ/ дали при тях има български архиви, но отговор не последвал. При на посещението на Путин в България през 2008-ма се появиха информации, че при разговор с тогавашния президент Георги Първанов, руският му колега дискретно го предупредил, че отварянето на архиви на КГБ „може да донесе немалки разочарования за българската страна“. Доц. Михаил Груев вижда в тези твърдения по-скоро опит за медийна сензация. Той е съгласен, че от фондовете на КГБ и ГРУ вероятно могат да се научат нови подробности за руската агентура в България и кои българи са работили за нея през и след войната, но като цяло мащабите на тези данни не са нещо непознато за българското общество. „Официално думите на Путин пред Първанов никога не бяха потвърдени, но вероятно най-срамните страници ще са за наследниците на БКП, замесена в чистки и политически убийства през ХХ век по съветски образец“, отбелязва по този повод в авторския си сайт desebg.com разследващият журналист Христо Христов.

Историкът доц.Михаил Груев от своя страна е убеден, че наследената от комунистическото минало идеологическа и пропагандна историческа митология най-сетне ще започне да ерозира сама от фактите и документите. „Вероятно това ще отнеме време. Веднъж, за да узрее още малко обществото, и втори път докато истинската фактология постепенно засили обръщението си в академичната историческа наука“, казва директорът на агенция „Архиви“ доц. Михаил Груев.

  29.04.2015 г.

Отказът на повечето европейски и световни лидери да присъстват на Парада на победата в Москва на 9 май, към които се присъедини и българският президент Росен Плевнелиев, постави за пореден път въпроса за доста премълчавани досега исторически факти, свързани с периода непосредствено преди и по време на Втората световна война.

Д-р Георги Боздуганов, бивш съветник по националната сигурност в правителството на Филип Димитров и автор на книгата „България – военният трофей на Сталин“ смята, че още през ноември 1940 г. Сталин е търсил съгласието на  Хитлер да получи България, да изгради военни бази и да се устреми към Босфора и Дарданелите. В замяна дори е предлагал СССР да влезе в Тристранния пакт и той да се превърне в четиристранен. „Сталин съвсем категорично инструктира Молотов за преговорите с фюрера в Берлин с нареждането: “България трябва да бъде главният въпрос на преговорите”, разказва пред ДВ изследователят. Също по негови указания, през юни 1943 г. съветското външно разузнаване приема план, който изрично предвижда “да не се допусне сключване на сепаративен договор на България със Западните съюзници.” С помощта на дипломатически маневри и манипулиране на отделни български политици, през 1944 г. е попречено да се подпише примирие преди Червената армия да окупира страната. „Така че списъкът на вече известните, но неудобни факти, се оказва доста дълъг“, твърди д-р Боздуганов. Според него спасяването на българските евреи е едно от чудесата на Втората световна война. България може да се гордее, че въпреки натиска на нацистката върхушка, е единствената държава от Тристранния пакт, която е съхранила своите евреи. “В официалната статистика на Яд Вашем в Ерусалим е посочен броят на жертвите на Холокоста във всяка европейска държава. За България цифрата е нула!“, припомня изследователят.

Молотов и бомбардировките над българските градове

Професорът по история от Великотърновския университет „Св.св.Кирил и Методий“ Пламен Павлов също твърди, че вече влязла във войната на страната на Оста, България на практика е продължила да пази неутралитет. „Редица български правителства имат грехове през този период, но ако България е откажела да се присъедини към Тристранния пакт, тя е щяла да бъде прегазена от германската армия, която от Румъния е търсела коридор да излезе на Бяло море. Когато се разсъждава за събитията от онези далечни години не бива в главите ни да е матрицата на днешното статукво”, допълва проф. Павлов.

Д-р Бозудганов стига в разкритията си по-далеч. Позовавайки се на разсекретени документи, той доказва, че съветският външен министър Молотов е настоявал пред американския посланик в Москва Аверил Хариман за продължаване и засилване на съюзническите бомбардировки над български градове, търсейки развитие на съветската политика в два аспекта. Първо – създаване на лош образ на Западните съюзници в очите на българите, които не следва да очакват нищо добро от тях, а да гледа с надежда за “братска” помощ към Москва. „Дори съветската радиопропаганда и  легацията в София са били натоварени със задачата да засилват тези настроения“, допълва изследователят. И второ – с бомбардировките е трябвало да бъде разстроена работата на правителството и държавната администрация, като по този начин се даде възможност за мащабни въоръжени акции на контролираното от Кремъл комунистическо партизанско движение. „Въпреки това, през януари 1944 г. бомбардировките са спрени за почти два месеца по нареждане на президента Рузвелт, за да може България да пристъпи към сключване на примирие“, допълва д-р Боздуганов.

Кой убива цар Борис III?

Изследователят смята също, че вероятно Сталин е наредил да бъде отровен цар Борис III, в чието лице е виждал най-сериозната пречка към завладяването на България. Убийствата на неудобни политически дейци в чужбина са били обичайна практика на съветското разузнаване, докато западните съюзници са нямали никакъв интерес да бъде отстранен от политическата сцена българския държавен глава. „По това време царят започва тайни преговори със САЩ за излизане на страната от Пакта. А ръководителят на американското Управление на стратегическите служби генерал Уилям Донован изготвя „План за изваждане на България от войната”, получил впоследствие одобрението на Държавния департамент и президента Рузвелт“, допълва д-р Боздуганов.

Преоценка на историческите факти

Според проф. Пламен Павлов България е загубила много от участието си във финалната фаза на Втората световна война на страната на съюзниците през 1944-1945 година. „Целият БВП на страната е изразходван за финансиране на българските военни действия, хиляди са загиналите офицери и войници. Въпреки това на Парижката мирна конференция през 1947-1948 година Москва по никакъв начин не показва, че гледа на България като на съвоюваща и в крайна сметка на неутрална и приятелска държава през цялата война. Затова е нужна преоценка на историческите факти и много европейски държави вече я направиха. По същата причина категорично български политици нямат място на тазгодишния военен парад в Москва на 9 май“, казва историкът Павлов.

Военният трофей на Москва

„Червената армия през 1944 година напада, окупира и в продължение на 3 години разграбва България. Така страната действително става военен трофей“, е убеден д-р Боздуганов. „ За да бъдат легализирани тези действия, Московското споразумение за примирие започва с потресаващата лъжа още в неговия Чл. 1 а, където е написано: „България като спря военните действия срещу Съюза на съветските социалистически републики на 9 септември 1944 г….” Истината е, че България не е спирала военните действия срещу СССР, защото ниикога не ги е започвала. До 5 септември, когато Сталин ни обявява война, дипломатическите отношения са запазени, а страната е приета като невоюваща, неутрална, държава да преставлява интересите на Германия, Унгария и Румъния на съветска територия. От тази дата правителството на Константин Муравиев е скъсало с Германия, обявило й е война, а срещу нахлуващата Червена армия не е произведен нито един изстрел. Като “награда” за това добронамерено поведение, България  е присъединена към сталиновата империя и фактическа губи своя суверенитет“, казва Георги Боздуганов.
„Денят 9 май е съветски празник и не мога да проумея какво чувство на празнична радост трябва да изпитваме на тази дата след всичко, което СССР е причинил на страната ни. Тези обстоятелства ме карат да приемам единствено честването на 8 май като израз на солидарност към борбата на европейските народи за освобождение от хитлеристка окупация и почит към дадените жертви. Въпреки че вместо да получи признание, България понася само напълно незаслужени загуби“, е категоричен изследователят д-р Георги Боздуганов.

22.04.2015

В доклада за дейността на Национална разузнавателна служба /НРС/ през миналата година, публикуван наскоро в интернет, е отбелязана открояващата се активност на специалните служби от „държави с конкретни интереси в страната ни, включително от рискови или кризисни региони“. Дори повече, българското разузнаване отчита в документа, че са били засечени „опити за вербовка на български граждани, за оказване на влияние върху наши външнополитически позиции в съответствие с чужди интереси, установяване степента на сътрудничество между България и нейни съюзници и др.“

Също тези дни беше съобщено, че на 27 април президентът Росен Плевнелиев свиква Консултативния съвет за национална сигурност /КСНС/ по темата за „Въоръжените сили и тяхното развитие“. За участие в заседанието специално са поканени директорът на НРС генерал-майор Драгомир Димитров и изпълняващият длъжността директор на служба “Военна информация” полковник Светослав Даскалов. Да припомним, че началото на април правителството одобри „Доклад за състоянието на въоръжените сили“, в който се изразява безпокойство от опитите за „манипулиране на общественото мнение чрез дезинформация, пропагандни кампании, медийна манипулация, използване на социалните мрежи за дезинформация и опитите на популистки партийни лидери за манипулиране на групи избиратели и за предизвикване на объркване сред населението“.

Хладнокръвна оценка

Как специалистите тълкуват регистрираната повишена активност на чуждите служби и опитите да се въздейства върху външната политика на държавата? Доколко това представлява заплаха за националната сигурност и какви са предизвикателствата пред българските специални служби?

О.р.полковник Юлий Георгиев, бивш шеф на българското контраразузнаване и директор на НРС от 1995 до 1997 година допуска, че констатациите в доклада на службата се отнасят за разузнаванията на някои съседни балкански страни, както и за службите на Русия и Украйна. „Това не са необичайни извънредни действия, винаги ги е имало, но заради напрегатата обстановка в Близкия Изток и Черноморския регион сега процесите се развиват по-интензивно и в това е разликата“, каза пред ДВ експертът. Той смята, че за сериозна професионална оценка са необходими дистанциране от „старата-нова“ лексика по темата и по-хладнокръвен поглед върху ситуацията. Глобалното демократизиране на обществената среда днес е създало както невиждани досега условия както за свободен обмен на информация и идеи, така и за целенасочени манипулации, безпрепятствено провеждане на информационно-психологически, пропагандни и дезинформационни операции, за открито лансиране на популистки и на крайно радикални концепции. „В тези условия е изключително трудно да се управляват произтичащите рискове, защото противодействието няма как да има резултат, ако не включва силови въздействия, ограничителни и забранителни мерки. Те, обаче, едва ли ще бъдат приети безкритично от обществото, дори ще имат обратен ефект“, коментира Юлий Георгиев. Според него въпросът не опира толкова до наличния капацитет на тайните служби, колкото до намирането на оптимален баланс, с който да не се нарушават гражданските права и да се разклащат устоите на демокрацията.

Действия и резултати
Директорът в Агенцията за комуникации и информация на НАТО в Брюксел Велизар Шаламанов смята, че едва ли може да се каже повече от посоченото в доклада на НРС, тъй като действията на службата са въпрос на класифицирана информация, но със сигурност следва да се очакват и оценяват резултатите с разкрити нарушители – български и чужди граждани. „Констатациите в документа трябва да доведат до действия и резултати!“, е категоричен военният експерт. Той очаква от българското правителство „добре подготвена и управлявана стратегическа комуникация за разобличаване на манипулациите, както и целенасочено информиране на гражданите за реалното състояние и плановете в сферата на гарантиране на суверенитета на България, участието на страната в Плана на действие за готовност в НАТО и развитие на Европейската отбрана“. Велизар Шаламанов е убеден, че оценката за готовността на специалните служби ще зависи от намаляването на обхвата и влиянието на чуждата пропаганда в страната.

Селекция на рисковите групи

Кризата в Украйна повдигна и темата за т.нар. „пета колона“ на Москва в България, за нейното активизиране и разширяване. Дали неутрализирането на т.нар.“предателство отвътре“ трябва да е една от задачите на спецслужбите в страната?

Полк.Юлий Георгиев припомня, че българските тайни служби са изживяли периода на някогашните догми и термини като „враг на народа“, „идеологическа диверсия“, „пета колона“ и други. Според него самото изразяване и публично демонстриране на симпатии или антипатии към Русия, Турция, САЩ и други държави отдавна не се третира като доказателство за противоправно поведение и съответно не води автоматически до правни последици. Това не е признак, по който специалните служби селектират днес рисковите групи. Когато обаче отделни хора и групи замислят, подготвят и извършват конкретни противоправни действия посочени в глава „Престъпления против републиката” на НК, тогава службите и полицията са задължени да използват целия си арсенал от сили и средства без да се налага изрично да бъдат мотивирани за това. „Ситуацията в момента не изисква прилагането на подобни мерки в пълен обем“, смята бившият шеф на контраразузнаването.

Велизар Шаламанов е убеден, че парламента и неговите специализирани комисии следва отблизо да контролират и оценяват задачите, поставени на специалните служби. За да е ефективен този контрол, обаче, следва да съществува доверие в системата за издаване на разрешения за достъп до класифицирана информация, както и режима за подобен достъп за всеки, включително за депутати и министри. „Противодействието се осъществява чрез прекъсване на дейността на чуждите служби у нас, намаляване на паричните потоци за купуване на медии и влияние, информиране на отговорните за стратегическата комуникация с цел успешно оборване на манипулациите. Поне такава е практиката в останалите държави от НАТО и ЕС“, казва военният експерт.

Как се действа срещу „руската школа“?

По-лесно или по-трудно е противодействието на днешните руски специални служби в България? Българските професионалисти добре познават техните методи от миналото, в същото време днес те трябва да се съобразяват със съюзническите изисквания на НАТО и ЕС?

Според полк.Юлий Георгиев руското разузнаване днес е възможно най-силният и труден противник за България и е наивно е да се смята, че сами сме в състояние да му се противопоставим ефикасно със скромния потенциал, с който разполагаме. „Убеждението, че познаваме особеностите на „руската школа” и сме запазили силни спомени от времето, когато бяхме съюзници е остаряло и не отговаря на действителността. Руското разузнаване отдавна не е същото, то се модернизира, изживя последиците от „Елциновия период” и сега ефикасно се вписва в променената среда за сигурност. В българското контраразузнаване не останаха професионалисти, които познават този почерк. Те бяха отстранени или изпратени в пенсия“, констатира бившия шеф на българското разузнаване

Военният експерт Велизар Шаламанов смята от своя страна, че прекъсването на връзките със служби от страни на бившия Варшавски договор, които сега не са членки на НАТО и ЕС, е много трудно практически и изисква специално внимание, специфична оценка на риска и елиминиране дори на най-малките предпоставки за зависимост и влияние. „Без такива мерки обществено доверие към работата в това направление у нас никога няма да има, а още по-малко ще го има и у нашите партньори. Подобна програма изисква висок професионализъм, интегритет и сътрудничество със съюзниците, които често разполагат с повече информация и по-голям опит от нас. Това определено беше подценено в България и сега създава сериозни проблеми“, заключава военният експерт на НАТО Велизар Шаламанов.

15.04.2015

Седем години след образуването на единната германска държава през 1871 година, дело на княз Ото фон Бисмарк, на картата на Европа се появява Третата българска държава. Председател на Берлинския конгрес от 1878 г. е германският „железен канцлер“, който отново изиграва своята ключова роля в европейската политика, този път при създаването на новото Княжество България. Девет дни след тържественото отбелязване на 200 – годишнината от рождението на „създателя на модерна Германия“ Ото фон Бисмарк в Берлин, БАН посвети специална научна сесия на неговата личност и ролята му за българското освобождение.

„Неудобната“ истина

През 1978 година в тоталитарна България е публикувано изследване на един млад тогава доктор на историческите науки, специализирал вече в Мюнхен и Бон. Името му е Константин Косев, а книгата носи заглавието „Бисмарк, Източният въпрос и Българското освобождение 1856-1878 г.“ . „Тиражът й беше минимален – едва 500 бройки и аз като автор не успях да взема дори два екземпляра за собствения си архив“, разказа пред ДВ академик Косев. Той допълни, че изследването му било посрещнато с учудване от историческата общност, след което последвала пълна тишина. „Такива бяха тогава времената“, припомни историкът. Неговият колега акадмик Георги Марков също разказа за наслояваното през тези години предубеждение, че Бисмарк бил представител на аристокрацията, на реакцията, на милитаризма. „Константин Косев доказа още тогава с факти и документи, че канцлерът няма вина за разпокъсването на Сан Стефанска България и за първи път открои неговата подкрепа за България на Берлинския конгрес“, поясни пред ДВ акад.Марков.

„Османската империя няма повече място в Европа“

В БАН акад. Косев отново припомни своите исторически изводи отпреди 37 години. „Установено е, че в плановете на фон Бисмарк империята на султаните е нежизнеспособна държава, която може да стане изкупителна жертва Русия в името на германските интереси и в съответствие с тази своя външнополитическа стратегия канцлерът е започнал да проявява все по-голяма благосклонност към национално-освободителните движения на Балканите, включително и българското“, каза историкът и допълни, че в това отношение особено му помага Априлското въстание в България през 1876 година. „Неслучайно Бисмарк го възприема като истински дар от небесата, а неговото потушаване му дава възможност веднага да присъедини своя глас към възмутената европейска общественост в защита на българите. Особено показателна е публичната му реч пред Райхстага на 5 декември 1876 година, която завършва с думите: “След извършените злодеяния на черкезите в България, за Османската империя повече няма място в Европа“.

Следва ласкавия прием на българските пратеници Драган Цанков и Марко Балабанов в Германия и думите на канцлера, който ги е уверил: „Аз съм убеден, че Русия няма да ви остави в беда и ако трябва, ще действа със сила, тя ще извади меча. А ние сме нейни приятели и ще я подкрепим.“ След разгрома на султана, в най-критичните моменти на Берлинския конгрес, фон Бисмарк отново се намесва и благодарение на неговата подкрепа Варна и Софийска област /санджак/ са присъединени към Княжество България, уредена е процедурата по избор на български княз и е уточнено времетраенето на руската окупация на страната, посочи акад. Константин Косев.

Заветите на „железния канцлер“

Историкът акад.Георги Марков от своя страна се спря върху двата завета на фон Бисмарк. Единият, „Внимавайте с руснаците, бавно запрягат, но бързо карат!“, се основава на историческия опит на Германия от 7-годишната война през 1762г. и Наполеоновите войни през 1813-та, когато руската армия за втори път стига до Берлин. Вторият завет, „Никога война на два фронта“, е пренебрегнат, по думите на акад. Марков, пагубно както от кайзер Вилхелм втори, така и от фюрера Хитлер. „Със следването на тези завети българският цар Борис трети, който е бил голям почитател на Бисмарк, може да се обясни факта, че той не скъсва отношенията си с Москва и не изпраща български войски на Източния фронт“, посочи историкът. Той цитира думите на българския монарх, казани на една от срещите му с Йоахим фон Рибентроп, външния министър на Третия райх. Нацистът попитал царя дали може да формулира с едно изречение своята политика през тези години. „Винаги с Германия и никога против Русия“, отговорил монархът. „В условията на тази жестока Втора световна война цар Борис трети действително успя – в нея участва един български санитарен влак и нищо друго. Това изигра своята роля в края на войната и беше зачетено“, обобщи акад. Георги Марков.

За „българския Бисмарк“

Наричайки Бисмарк „богът на разумния компромис, на средното участие“ друг известен историк, проф. Андрей Пантев, формулира основния завет на канцлера към българската драма: „Без максимализъм!“. Според него ролята на фон Бисмарк за европейската политика на Балканите трябва да бъде подложена на хладен анализ с всички отрицателни и положителни страни без амплитудни отклонения и крайни изхвърляния. „Да, Бисмарк има главната заслуга Варна да остане извън пределите на Източна Румелия, което до голяма степен обезмисля самото съществуване на Източна Румелия. В същото време не можем наречем Бисмарк „освободител на България“, смята проф. Пантев. „Той не позволи на княз Александър Батемберг да продължи управлението си и наричаше неговото пребиваване в България „батембергиада“. Дори повече – наричаше кандидатурата на Фердинанд като „толкова смешна, колкото самия кандидат“. Той не позволи брак на българския княз с една от дъщерите на кралица Виктория, защото в него имаше политическа мотивация, адрес и възможност за реставрация“, анализира историкът и продължи с цитат: „Бисмарк казва :“На Балканите трябва да гори огън, за да може Германия да стопля ръцете си“. Иначе е безразличен, презрителен към съдбата на „конекрадците/ или овцекрадците/ край Долния Дунав“. Това е крайният извод. Днес се ласкаем да говорим за „българския Лувър“ и да твърдим, че Стамболов бил „българския Бисмарк“, това обаче не говори високо за нашето самочувствие. Не можем да се учим само от собствената си история, а трябва да знаем и историята на другите. Може и със закъснение, но рано или късно ние българите отдаваме заслуженото на всеки“, каза в заключение проф.Андрей Пантев.

На научната сесия в БАН беше официално обявено, че по решение на столичната община един софийски площад вече ще се нарича „Княз Ото фон Бисмарк“.