04.07.15

На утрешния референдум гърците едва ли ще имат наум сложния въпрос на своето правителство когато гласуват своето „да“ или „не. А той, съвсем накратко, е дали страната следва да приеме условията на международните кредитори за продължаване на спасителното финансиране или не. Както става ясно от многобройните репортажи и интервюта през последните дни гражданите на съседна Гърция всъщност са убедени, че в неделя трябва да решат дали да запазят еврото и да запазят членството си в ЕС.

Така излиза, че този тип референдуми малко приличат на игричката: „питайте ме каквото желаете, а аз ще отговарям на каквото си искам“. По този начин поведението на избирателите става непредсказуемо и техните настроения често могат да се обърнат срещу политиците, обявили допитването, защото се опасяват да носят отговорност за собствените си решения и последствията от тях.

Търсещите обществено алиби политици често се налага да плащат от собствения си джоб и левият гръцки премиер Ципрас е възможно да го усети в неделя. Просто референдумът не е върхът на демокрацията, както често се твърди. В много случай той е само знак за слабостта на избраните от хората политици.

Използването на референдумът за търсене на решение при сложни обстоятелства, които изискват експертни оценки едва ли е най-подходящото нещо. Ясно е в подобни ситуации обикновените избиратели не могат да решат какво точно желаят, а и предварително никак не е ясно какво ще се случи след допитването.

Така в стремежа към върха на демокрацията може лесно да се загуби свободата. И затова с референдумите трябва много да се внимава! Използването им е целесъобразно само когато се решават основни проблеми свързани със суверенитета на държавата и базисните ценности на обществото. Типичен пример в тази светлина бяха обществените допитвания в редица държави за влизането им в ЕС. От другата страна се нареждат местните референдуми. Те са добър механизъм за решаване на проблеми, по които избирателите от района са компетентни, каквато е практиката в Швейцария.

В пространството между тези два вида референдуми следва да функционира онази представителна демокрация, при която политическата легитимност се съчетава с експертните познания на професионалистите.

Хаосът, който цари около гръцкия референдум, при който никой не знае какво ще се случи след неделното „да“ или „не“ на избирателите, е достатъчно красноречиво свидетелство и повод за размисли. Особено преди българските местни избори, които ще бъдат съчетани също с референдум.

01.07.2015

„Нещо тежко и непознато се случва между България и Русия“ – това е енигматичната оценка на бившия президент Георги Първанов за опасностите от участието на американски танкове в поредното предварително планирано учение в България тази есен. По телевизията той поясни, че в подписаното през 2006г от тогавашния премиер Сергей Станишев споразумение за военно сътрудничество между България и САЩ подобно присъствие на НАТО не е договаряно и че тази тема дори не била обсъждана от военните министри на Алианса в Уелс през миналата година. Е, ако бившият върховен главнокомандващ на българската войска си беше направил труда да хвърли по-внимателен поглед върху клаузите на въпросния документ, той със сигурност щеше да разбере, че или е започнал да забравя, или навремето е бил информиран за него единствено с „честна дума“. По-важното в случая е неглижирането на българското членство в НАТО, което през 2004 година стана факт и с подписа на тогавашния държавен глава Първанов.

Пропагандният фронт

Подобна шумотевица се чу и от средите на БСП. „За България и българите Русия не е военна заплаха“, обяви червената опозиция, която обаче настоя, че споразумението от 2006-та не било достатъчно основание за разполагане на американско тежко въоръжение в страната и поиска от президента Плевнелиев обяснение пред парламента за „тайните“ договорености от Уелс. Естествено в акцията не закъсня да се включи и проруската крайно националистическа партия „Атака“, която от парламентарната трибуна побърза да предупреди властта да не въвлича страната във война и да не я превръща в руска мишена заради американските танкове. В офанзивата се хвърли и дежурната гвардия леви анализатори, които скокнаха да обясняват как разполагането на тежко въоръжение в Източна Европа било не ангажимент на България към НАТО а двустранна договореност със САЩ, и как за подобно решение била необходима суверенната воля на страната и поемане на съответната политическа отговорност.

Да не дразним Москва!

Всъщност цялата суматоха около страховитите американски танкове в България започна с неубедителните разяснения на военния министър Нколай Ненчев около решенията на военните министри от НАТО на срещата в Брюксел миналата седмица свързани с новите сили за бързо реагиране с намерението за разполагане на тежка военна техника в няколко източноевропейски държави. Рефренът светкавично беше подхванат от несекващата хибридна информационна пропаганда, която се води активно от Русия. Както вярно отбеляза в своя блог бишият български посланик в Москва Илиян Василев, „пропагандата на страха “да не раздразним Москва” има своите рупори в България и то на високи места. Вместо да представяме действията си в изпълнението на задълженията към колективната сигурност на НАТО, срещу което получаваме гаранция за националната си сигурност, хибридните войници разгръщат постоянна антиамериканска и антинатовска кампания, гарнирана с форсиран евроскептицизъм“. Василев стига дори по-далеч с твърдението си, че след атаките срещу ГМО фокусът на кампаниите е бил преместен върху „мръсните“ американски технологии за добив на шистов газ, в момента тече дискредитиране на подготвяното Трансатлантическото споразумение за инвестиции и търговия и същевременно се води превантивна битка срещу разполагането на въоръжения и войски на Североатлантическия алианс в страната.

Остатъчен шум в главата

Бившият зам.-военен министър и депутат от ГЕРБ Валентин Радев се изказа още по-категорично в сайта Медиапул. „В България има една прослойка, включително и хора на високо политическо ниво, подписали документите за присъединяване към НАТО и Европейския съюз, с някаква форма на шизофрения. След като сме взели решение да се присъединим към тези съюзи, трябва да се държим като съюзници“, е категоричен депутатът. Радев констатира, че поради близостта на българския и руски език и историческите наслоения „по-старите поколения, които са и управляващи в момента, по някакъв начин са привързани към Русия и имат някакъв остатъчен шум в главата, който им пречи“ и призовава: „Нека да кажем ясно и категорично в кой лагер сме“.

Кой застрашава българската сигурност?

В споровете беше принуден да се включи и външният министър Даниел Митов. По телевизията той поясни, че темата за разполагане на американска военна техника на българска територия се използва от „политически сили, които не работят за националния интерес“, че въпросното тежко въоръжение е само и единствено за учения, и че в страната се води пропагандна война. „Защо не бях потърсен за коментар когато Русия заяви, че ще разположи нови 40 ядрени бойни глави, че ще въоръжи Крим и ще струпа въоръжение там ?“, упрекна риторично медиите шефа на българската дипломация и отбеляза, че всичко това застрашава българската национална сигурност.

Пропагандните разправии за това колко чуждо съюзническо въоръжение може да има в страната и дали НАТО и САЩ превземат отвътре най-бедната и русофилска членка на алианса, всъщност са смехотворни. Защото 40 единици тежко въоръжение наистина са пренебрежима заплаха за страна извън Североатлантическия пакт. Ако обаче погледнем реално на безрадостното състояние на българските въоръжени сили, на няколкото съветски изтребители МИГ-29 с издухани двигатели, на средствата от единия процент от БВП, които се насочват за нуждите на армията, веднага става ясно и на неспециалистите, че единствения гарант за българската национална сигурност сега е НАТО. Същата военна организация, която ту каним, ту гоним от страната след като вече 11 години пълноправно членуваме в нея.

27.06.2015

Докато сраженията срещу агресията на Москва в Източна Украйна продължават, в коридорите на политическата власт в Киев се води не по-малко важната вътрешна битка за бъдещето на бившата съветска република. „Случващото се в тази избрала пътя към Европа млада нация по редица начини съвпада с българския опит. До каква степен този неин стремеж ще се увенчае с успех е отделен въпрос, но важното е, че сега в София можем да говорим за Украйна без да се фиксираме единствено в противопоставянето между Русия и Запада“ – с тези думи директорката на софийския офис на Европейския съвет за външна политика Весела Чернева представи на дискусия в Червената къща колекцията от есета на политолози и наблюдатели озаглавена „Какво мисли Украйна?“, както и гостуващите в България двама известни украински анализатори – професорът по политология Олексий Харан и депутатът от Върховната рада и бивш разследващ журналист Серхий Лешченко.

Реформи и война

Гражданското движение срещу бившия президент на Украйна Виктор Янукович, което носи името на централния площад в Киев „Майдан на независимостта“, от самото начало беше ненасилствено събитие, протест срещу един корумпиран диктатор, пояснява проф. Харан. Важното е, че издигайки руския флаг на протестите много руснаци в Украйна, както и украинци в Русия, дадоха да се разбере, че са осъзнали какво е независимостта за тях. „С руснаците сме братя по кръв, но не и братя по робство“, гласи един от популярните лозунги от вълненията през 2014-та. „Затова майданът беше вътрешен украински въпрос, а не резултат от някаква западна намеса, както го представят руските медии“, уточни политологът.

Депутатът Серхий Лешченко припомни, днес че страната преживява драматични промени след като част от нейната територия е окупирана, във военните действия са загинали над 2000 украински войници и 6000 цивилни граждани, предишният президент е оставил след себе си срината икономика и повсеместна корупция, която продължава да се шири в Украйна. „Това са най-лошите възможни условия за реформи в държавата, но те трябва трябва да бъдат извършени“, е категоричен депутатът. Въпреки че през последните месеци управлението в Киев е направило много за да стартира реформите, резултатите все още не се виждат в живота на обикновените хора и украинското общество е много недоволно от това. „Не мисля, че войната е оправдание за бавните реформи, но нека все пак видим картината. Сега 80 на сто от депутатите са нови лица. Въпреки това сегашният парламент е преходен и задачата му е да създаде предпоставки за изграждане на различен политически елит. Надявам се след няколко години във 450- местната Върховна Рада вече да заседават няколко стотин различни съвременни политици“, казва депутатът Лешченко.

Олигарси, корупция, нестабилност

Още от първите дни на своята независимост Украйна се опитва да разчупи железния триъгълник на властта на своите олигарси, на корупцията и финансовата нестабилност, обрекла държавата в бедност. Бившият разследващ журналист Лешченко определя корупцията в своята родина като по-опасна дори от войната с Русия днес. „Агресията на Кремъл стана възможна заради корупцията в Украйна, тя е резултат от тази корупция“, констатира той и разказва за приетите първи конституционни мерки за ограничаване на това пагубно за обществото явление. „През септември ще започне работа новосъздаденото антикорупционно звено, което ще се бори с корупцията по най-високите етажи на властта. Надявам се експериментът да бъде успешен. Назначеният за губернатор на Одеса бивш грузински президент Михаил Саакашвили също пое ангажимент за подобни мерки. Очакваните промени ще бъдат много важни за всекидневния живот на хората, особено ограничаването на корупцията и на по ниските нива“, посочва Лешченко.

Няма война, няма и мир

И все пак може ли да се говори за гражданска война в Украйна, както се опитва да внушава пропагандата на Москва? Според проф. Олексий Харан след като едва 3 на сто от територията на страната се контролира от подкрепяните от руснаците сепаратисти в Донецк и Луганск, на лице е инспириран и подкрепян от Кремъл обикновен сепаратизъм. „На Путин не му му е нужен Донбас както военните бази в Крим, той просто няма финансовите ресурси за да поддържа окупираните територии. Неговата идея е създаването на анклав, който да се контролира от проруските сепаратисти, а Киев и Западът да финансират възстановяването на промишлените предприятия, разрушени от руската окупация. Така целта е да се отклонят ресурси от украинската икономика, да се дестабилизира положението в Украйна, да се дискредитира новото управление на страната и в крайна сметка то да бъде сменено. Затова сега се намираме в ситуация в която няма война, няма и мир, преговорите продължават, но не водят до резултати“, обобщава професорът. Той смята, че след като на този етап Украйна не разполага с военни ресурси за да освободи своите окупирани територии, тя трябва да възприеме прагматичен подход, включително и по отношение връщането на Крим. „Целта ни е с подкрепата на Запад засега да се опитаме да „запечатим“ фронтовата линия на югоизток и да се концентрираме върху вътрешните реформи в страната“, пояснява проф Харан.

Англоезична Украйна?

И все пак Украйна е двуезична страна, в която се говори на украински и руски. Кой от двата езика ще бъде официален ? „Проблемът умишлено беше създаден от бившия президент Янукович през 2003 година по време на президентските избори. След кампанията темата влезе и в политическия дневен ред на Украйна- националистите застанаха изцяло зад украинския език. Днес обаче се обсъжда предложението официалните езици в Украйна да са три – украински, руски и английски. Предвидено е да се въведе изучаването на английски в училищата от ранна възраст и дори филмите да бъдат излъчвани на английски, без дублаж“, пояснява пред ДВ депутатът Серхий Лешченко.

Преувеличеният национализъм

Как ще приемат подобно многоезичие крайните националисти? И въобще те проблем ли са за младата украинска демокрация?

Проф.Харан е убеден, че страната ще остане двуезична, като официалния език ще бъде украинския.Той смята, че крайния национализъм в Украйна е териториален, а не етнически, тъй като се изповядва от граждани с различен етнически произход. „Много от бащите на местния национализъм са от руски, полски, дори еврейски произход, което е парадоксално. Разбира се в Украйна има крайно десни хора, но ако се видят резултатите от последните избори, техните представители в парламента са едва трима. Единият е етнически руснак, а другият, който е и говорител на т.нар. „Десен сектор“, е от еврейски произход. Така ролята им там е малко преувеличена и дори повече – един от батальоните под тяхно влияние, който воюва на фронта, сега води преговори да премине под пълното военно командване на страната“, пояснява в заключение проф. Олексий Харан.

27.06.2015

Да си припомним как през 2011 година, когато договарянето на спасителната програма за Гърция приближаваше своя край с европейското предложение за заем от 130 милиарда евро и намаляването с 50 на сто на стойността на гръцките държавни облигации, за изненада всички тогавашният гръцки премиер Георгиос Папандреу поиска референдум. На него гърците трябваше да се произнесат дали са съгласни с предлаганата помощ и нейните условия. Шокираните европейски лидери тогава набързо повикаха Папандреу на червения килим в Брюксел, той се вслуша в техните аргументи и отложи референдума.

Сега наследникът му Алексис Ципрас също обяви, че ще иска да се допита до гърците за бъдещите отношения с кредиторите – дали условията им да бъдат приети или не. И докато преди четири години идеята на Папандреу все още имаше някакъв смисъл, сегашния ход на Ципрас води южната съседка на България директно към пропастта. Просто тогава Папандреу искаше да прехвърли своята отговорност на народа в момент, когато отхвърлянето на европейската помощ все още можеше да бъде управляем процес и щетите щяха да бъдат минимални.

С отлагането на референдума и вземането на заема през 2011-та Папандреу по същество преформулира гръцката политика. От демокрация, Гърция се превърна в държава с управлявана демокрация. От Берлин и Брюксел, естествено. Впоследствие самият Папандреу беше свален от власт, а и неговия непосредствен приемник-технократ Лукас Пападимос също продължи да бъде зависим от волята на европейския елит.

Всичко това беше добре известно на Ципрас когато застана начело на властта в началото на тази година. Още в самото начало на своето управление той можеше да поиска референдум и ако допитването се беше състояло през март, три месеца преди изчерпването на европейските помощи, младият премиер щеше да има достатъчно време да организира едно достойно и управляемо излизане на Гърция от еврозоната.

Да, обаче Ципрас обяви референдум едва три дни преди крайния срок за постигане на споразумение, когато страната вече е в центрофугата на некоординираното изхвърляне от европейския валутен механизъм.

Така се оказва, че още преди половин година Ципрас е заложил сценария на драма, в която е отредил на своите сънародници ролята на заложници. Давайки си ясна сметка за безизходната ситуация, сега той символично им връчва „референдумния“ револвер, с който те трябва да се гръмнат те сами.

Гръцкият народ обаче далеч не заслужава подобно отношение, не го заслужават и неговите партньори и съседи. Затова приятелите на Гърция са длъжни по най-хладнокръвния начин да овладеят драмата в тази страна и да предотвратят една съвременна национална трагедия с непредвидими последствия.

17.06.2105 г.

На фона на острите сблъсъци в гърменската махала „Кремиковци“ и в столичната „Орландовци“ арестът на 13-те роми във варненското село Игнатиево премина на по-заден план. Това е обяснимо. Защото традиционното джебчийство сред ромите може да изненада само някой млад полицейски началник или ентусиазираните напоследък данъчната полиция и Дирекцията за национален строителен контрол/ДНСК/, но не и българските медии. Повече от две десетилетия вече те като по график пълнят страниците си и ефира с пикантни подробности за обичаите в този наследствен занаят, за ефектните техники на неговото практикуване в България и чужбина, за плячката, която се майсторски се измъква от джобове и чанти и не на последно място – за често необяснимата невъзможност на органите и съда да въдворят „виртуозите на ловките пръсти“ зад решетките. Така или иначе, в началото на юни във варненския арест се озоваха 11 мургави познайнички на полицията и двама техни помагачи. Те предстои да изяснят подозренията дали са плащали подкупи на охранители и полицаи, които да си затварят очите пред престъпните им практики, както и да докажат произхода на средствата, с които са вдигнали луксозните си къщи в Игнатиево. И понеже никой от арестуваните не е заловен в момент на кражба, а и конкретни улики срещу задържаните засега липсват, най-вероятно те ще бъдат освободени и бързичко ще се озоват отново на джебчийските си терени по българските курортите и в чужбина.

Престъплението като майсторлък

Още една важна подробност. За ромските барони и цариците на занаята ровенето в чуждите джобове и чанти съвсем не е престъпление. Напротив, то е почтен занаят, който може да изхрани цялата фамилия, особено ако се практикува в богатата и непредпазлива чужбина. Неотдавна експертът от ЦИД Тихомир Безлов разказа пред ДВ как редица европейски градове са почти като скачени съдове с българските ромските махали и даде за пример шуменци, които ходят основно в Холандия и Белгия, дупничани, които пътуват главно за Италия, а групите от Пазарджик и Пловдив обикновено се насочват към Германия. „Тезата, че тези хора стават все по-бедни въобще не издържа. Ромите са родов тип общество и лесно може да се проследи как той или тя пращат пари от чужбина на брат, сестра, родители, на децата, които са отглеждани от старите. В българските гета след промените вече живеят роми от трето поколение“, припомни експертът.

Кои са най-безогледните джебчии?

Занаятът на ромите с „хирургически пръсти“ обаче далеч не е само техен монопол. Дори повече – печалбите им са смешни в сравнение с постиженията на „конкуренцията“ в бранша от българския етнос. При нея мащабите и размахът на обирачеството вече достигнаха впечатляващи размери! Пример – чрез една скандална през последните две години банка от джобовете на данъкоплатците бяха задигнати цели четири милиарда лева. При това със завидна професионална лекота. Схемата тепърва ще се разследва в подробности и то от чужда одиторска фирма, но отсега е ясно, че парите са били раздадени като кредити на компании със собственици, които се укриват зад офшорни регистрации. Кои са тези компании, ще върнат ли те някога взетите пари, ще понесат ли предвидената от закона отговорност? Каквито и да са отговорите на тези въпроси, те едва ли ще опровергаят отблъскващия факт, че банковата система в България произвежда с пъти по-квалифицирани и безогледни джебчии, отколкото това правят ромските кланове и махали.

Корупцията като крадец

Други постижения несравними с ромските? Колкото щеш! Според доклад от края на миналата година на неправителствената организация Global Financial Integrity (GFI), заради престъпност и корупция за периода 2003-2013 година България е изгубила над 25 милиарда долара, а през въпросните десет години нелегалните финансови потоци излизащи от местната икономика са възлизали ежегодно по 2.5 милиарда долара. Неотдавна вицепремиерката Меглена Кунева съобщи публично, че през 2014 година в България са били реализирани 158 хиляди корупционни сделки, а на почти 60 на сто от фирмите е било попречено да спечелят обществен търг. Е, при подобна статистика възникват въпросите кой, всъщност, е големия крадец и откъде са измъквани средствата за финансиране на корупционните практики и престъпните сделки? От трамвайните ромски джебчийки? Едва ли. Те просто нямат достъп до дълбокия джоб на държавата, който се пълни с парите на българските и европейски данъкоплатци.

Ловките енергийни пръсти

И още. Само дни преди получаването на поредните смразяващо високи изравнителни сметки за парно и топла вода, държавата ловко промени наредбата за топлоснабдяване. С тази хватка хаосът в изчисленията на т.нар.“топлинни счетоводители“ стана пълен и напълно неразбираем за потребителите. Впрочем, създаването на блъсканица и суетня преди потеглянето на претъпканото превозно средство е характерен прийом за джебчийските бригади – тогава ровенето в джобове и чанти е най-ефикасно и безопасно. Така с промените в схемите за отчитане в последния момент излиза, че някой цели да бръкне още по-дълбоко в джоба на изцяло зависимия от „Топлофикация“ консуматор, а не „клиент“ както е нормалното, за да може той с мизерните си средства да спаси от фалит потъналия в дългове държавен монополист. Подобен ефект вероятно се търси и с несекващите скандали около повишаването цената на електроенергията /също известен джебчийски прийом за отвличане на вниманието/, което трябва да компенсира гигантския дефицит от почти 2 милиарда лева дефицит на НЕК. И сред разправии, в мъглата от цифри и проценти, парите отново ще бъдат измъкнати от кесията на единствения потърпевш – масовият потребител.

Затова когато търсим крадеца и ругаем мургавите крадли, нека имаме предвид, че към изтънелия джоб на българина са насочени и други алчни пръсти. Които са не по-малко ловки и брутални от ромските.