В в стремежа си за влизане в Шенгенското пространство за свободно придвижване, България демонстрира, че е готова на всякакви компромиси за постигане на тази цел.
Дали, обаче, казусът с върнатите от Франция роми няма да се превърне в неприятен „препъни камък”?
Още миналия месец ЕК потвърди, че между Шенген и ромите няма връзка и интеграцията на националните малцинства не е част от шенгенското законодателство. Критериите за влизане в зоната за свободно движение на гражданите предполагат повишаване на вътрешния контрол по границите, строгото спазване на изискванията за издаване на визи, полицейското сътрудничество между страните-членки, готовността за свързваве и използуване на Шенгенската информационна система и защита на данните.
Въпреки всичко това, премиерът Бойко Борисов изрази в Брюксел страховете си, че ромския проблем може да попречи на влизането на страната в Шенгенското пространство догодина, поради което потвърди официално изразената от Външно министерство позиция, че „действията на Париж няма да се отразят на отношенията между двете държави”, и каза, че не иска България да попада „в един кюп” с държавите, които имат проблем с експулсираните роми. Така откровението „Вие – това сме ние!”, изречено от самият Борисов пред неговия приятел Саркози миналия октомври в Париж, се изпълни с истинско съдържание и на този фон изявленията на високопоставени френски представители, че няма да допуснат в Шенгенското пространство страни, които не са интегрирали своите роми, следваше да придобият само общ и незасягащ София характер.

„Лицев контрол” или „правила за обличане”?

Следваше, ако междувременно друг голям приятел на г-н Борисов, италианският президент Силвио Берлускони, не беше подкрепил в Брюксел позицията по ромския въпрос на Саркози, припомняйки по този начин събитията от края на 2007 година. Тогава румънски ром изнасили и уби италианска жена, с което взриви общественото мнение в страната, доведе до светкавичното експулсиране на няколко десетки балкански роми от Рим и породи идеята за приемането на специален закон срещу циганите дошли от региона. Още тогава италианският министър на инфраструктурата Антонио Ди Пиетро поиска въвеждането на тригодишен мораториум за престоя на българи и румънци в Италия и едва ли неговите колеги в наши дни ще се поколебаят да се обявят срещу влизането на двете балкански съседки в Шенген.
Сега голямата надежда на кабинета в София за подкрепа на българския шенгенски проект е в Германия. През юни, след срещата  си в София с германския външен министър Гидо Вестервеле, премиерът Борисов прогнозира, че Германия, която „винаги ни е помагала” , с „високата си оценка на правителството” ще даде възможност на българите свободно да се придвижват в Шенгенското пространство през 2011 година. Най-вероятно кабинетът ще поиска ново потвърждение за тази подкрепа и лично от канцлерката Меркел, която ще пристигне в страната на 12-ти октомври.

Да затвориш вратата отвън?

Дотогава, обаче, има доста време, още повече, че в края на януари в Берлин г-жа Меркел предупреди многозначително Бойко Борисов, че „Германия ще оценява по справедлив начин постиженията на България в желанието й за присъединяване към Шенген”. А немалко от споменатите „постижения” все по-често се поставят под въпрос, макар на пръв поглед да нямат много общо с ромските емоции. Миналия месец швейцарският „Тургауер цайтунг” посочи, че вътрешните министри на страните от ЕС не бива да решават приемането на България и Румъния в Шенген единствено въз основа на „техническите критерии”, а швейцарският „Тагесанцайгер” цитира германския евродепутат Елмар Брок да казва, че единствения начин за оказване на натиск срещу безразборното издаване на европейски паспорти от двете балкански съседки е „отказът за прием в Шенген”. В групата на скептичните медии се включи и австрийският „Винерцайтунг”, който съобщи, че дипломати вече обсъждали обвързването на приема в Шенген с „решителни” успехи в правосъдието и превенцията на корупцията.
В подобна обстановка тревогите на премиера Борисов са обясними и съвсем основателни. Защото освен всичко друго, 40-те върнати от Франция български роми са незначителна част от многобройните техни мургави събратя и сестри, които продължават успешно да „практикуват” в богатите европейски градове. С ловките си пръсти, протегнатата шепа и раздрънкания акордеон в метрото.

На днешния 15 септември в българските училища започва новата учебна година. Успоредно с това  парламентът предстои да гласува и проект на новия Закон за  училищното образование.
Защо, обаче, българите не се радват особено на този традиционно хубав ден?
Общините в България са предложили през новата учебна година  да бъдат закрити 20 училища. Причината – демографските промени, в населените места просто липсват ученици.Статистиката сочи, че през последните двадесет години над 1300 училища в страната са престанали да съществуват и 20 хиляди преподаватели са отпаднали от образователната система.
В същото време проучване на посреднически фирми сочи, че все повече български деца заминават за да получт средното си образование в чужбина. Най-често заможните българи изпращат поколението си да се образова в Англия, Италия, Швейцария, Ирландия и САЩ. Момчетата, изпратени в чужди гимназии били повече от момичетата, а съотношението на учениците от София спрямо провинциалните градове било четири към едно.

Кой е „най-великият” в Европа?

„Естествено, че ще пратя детето си да учи в чужбина, пише в един от многобройните Интернет-форуми, българска майка. Дори и да нямам пари, ще стискам зъби и ще го пратя. Какво да учи тук – как да се бие в час, как да псува, как да изнасилва, как с двойки да запише университет – я в Перник, я в Бухово, светила на световната наука? Да живее сред чалга, псувни, храчене, плюене, злоба и завист?”
Друг участник във форума отбелязва: „Когато поживееш извън България виждаш, че все пак не сме най- великте във всичко, че и другите хора имат добри идеи. Просто в България още от училище ни се хвърля пясък в очите, като ни се казва колко велика нация сме и това после избива в така типичния ни балкански манталитет  –  Аз съм най- великият, другите са бълъци и за това са ми длъжни…”

Gaudeamus igitur…

В края на учебната година през май, учителка в елитната столична гимназия за „световни шампиони” по математика припомни в медиите, че най-умните и даровити български деца  вече са „напазарувани” за чужбина, дори преди още да са завършили училище. „Бедата не е в това, че децата ще трупат знания в най-престижните университети по света. Страшното е, че никой от тях не се връща след това в България”, допълни учителката.
Особено драматична се очертава ситуацията в българските висши училища. Поради държавния недоимък студентите практически остават без стипендии, през зимата им се очертава 4-5 месечна дървена  ваканция поради невъзможност на университетите да плащат за отоплението, все повече млади хора прекъсват трайно или завинаги учението си поради високите такси и скъпата издръжка на живота. Всичко това обяснява защо през последните години се наблюдава ново покачване на желанието за емиграция при младите хора, като то е най-изявено сред по-ниско образованите слоеве.
Такива са реалностите към днешна дата. За перспективите е тъжно да се мисли дори и на традиционно прекрасен ден, като днешния…

Противно на очакванията, икономическата криза не намали броят на богатите българи – според данни на БНБ до средата на тази година броят на новите милионери в страната се е увеличил с 28 и сега те са 423 души.
Как най-бедната европейска страна продължава да произвежда богаташи?
Във финалния етап на своето управление Сергей Станишев поясни в чат по Интернет, че в България никога не е имало „истински олигарси, в смисъла, в който те съществуват в Русия” – били дребни бизнесмени, нямали влияние върху българския политически и обществен живот, каквото им се приписвало. Само няколко месеца след това изявление, тогавшният премиер беше получил доклад, подписан от главния прокурор и тогавашният шеф на ДАНС, в който били изброени 73 имота, чиято стойност не отгаваряла на доходите на техните собственици, нито на платените от тях данъци. В списъка фигурирали имената на  трима министри, четирима зам.-министри и двама шефове на държавни агенции от правителството, както и на редица съпартийци на Станишев. Освен въпросните имоти, хората във властта притежавали луксозни къщи, дори замъци в чужбина, скъпи автомобили, самолети, яхти.  И ако се съгласим с бившия министър-председател, че въпросните лица не са олигарси, то във всички случаи те са типични български чорбаджии, според историческото, а и сегашно значение на тази дума.

Куче влачи, диря не оставя

Днес никой не оспорва факта, че разграбването на България започнало още в края на тоталитарния режим, продължило при правителствата на Андрей Луканов и на БСП,  беше толерирано под една или друга форма и от следващите кабинети на прехода. В резултат си появиха крупните фирми и групировки, силовите охранителни структури набраха мощ и с тяхно участие т.нар.масова приватизация успя да прехвърли собствеността на всички апетитни предприятия, обекти, резиденции и други стойностни активи, в ръцете на близки до бившата комунистическа партия и тайните й служби лица. Декапитализацията на държавата продължи и при десните правителства, когато хора, близки на управляващите, често си лягаха като обикновени голтаци за да се събудят на сутринта като милионери. Неслучайно държавният глава Първанов вкара в разправиите си със сегашното управление на ГЕРБ въпроса за изнасяне на светло на икономическите досиета на прехода, а авторът на единствената „бяла книга” на тези досиета, някогашният вицепремиер и военен министър Димитър Луджев и днес продължава да апелира за нов преглед на икономическите престъпления от този период и за осветяване досиетата на богатите българи.

„Мизерията” на богатството

Това, най-вероятно, няма да се случи. Просто защото българските чорбаджии подкрепят финансово всяка власт, а тя, за отплата ги закриля, дори и когато твърди, че се бори с икономическата криза. Вярно, парвенюшките изяви с пищни купони по българските курорти, показните круизи със скъпи яхти по крайбрежието или пазаруването на бутикови луксозни стоки понамаляха, или по-скоро временно се „командироваха” в чужбина. Дори повече. Наскоро известен крайбрежен набаб се оплака, че кризата го е принудила да слезе от частния си самолет и все по-често да пътува със своя Мерцедес -„Майбах”, а на други им се наложи да продадат някой и друг демодиран вече брониран джип или бижута на своите приятелки,  дори на лека загуба!
Това, обаче, е временно положение. Защото сметките в швейцарските банки и монументалните бетонни дворци по курортите и вилните зони остават непокътнати. Както постоянна остава разликата в доходите на най-богатите няколко процента от населението, които са  над 15 пъти по-високи от тези на средните българи. В Швейцария тази разлика е 3 към 1.
А всъщност, може би тъкмо в това е тънката разлика между богатия човек и чорбаджията?

Наскоро в голямо европейско изследване под наслов „Животът на Европа” беше констатирано, че по бедност на населението България заема трето място след Латвия и Румъния.
Защо 20 години след демократичните промени страната не може да се отлепи от дъното на своята сиромашия?
Ако има някаква „червена нишка”, която да преминава през новата и най-история на България, това е бедността. Тежкото икономическо наследството на Османското владичество незначително се компенсира в периода на двете Световни войни, като основни характеристики на по-голямата част от българското население си остават мизерията и недоимъка. В рекапитулацията на 45-годишната власт на комунистите се оказаха 11 милиарда долара външен, 26 милиарда лева  вътрешен дълг, милиард и половина долара дългове на фалирали „братски” държави от Близкия изток и Африка, източени финансово държавни предприятия, съсипано селско стопанство, похарчени спестявания на гражданите, неконтролируем лев, изкуствено подържани чрез дотации цени и инфлация, която никога не е била отчитана официално.

Бедност до гушата

Днес над милион и половина българи от намаляващото 7-милионното население на страната съществува на прага на официалната бедност, която според Икономическия и социален съвет е около 100 евро на месец. Близо 25 на сто от българите живеят под въпросния праг, като немотията сред безработните продължава да нараства главоломно. Според експерти недоимъка в страната има и етнически характер – над 75 на сто от най-бедните са роми.
Някога един поет беше нарекъл България „земя, като човешка длан”. Двадесет години след промените, „дланта” на едни от най-бедните европейци продължава да е протегната за милостиня по европейските улици и по света. Като най-малката причина за това положение е глобалната икономическа и финансова криза.

Да дрънкаш канчето за дребни…

Статистиката сочи, че от години наред българите свиват все повече потреблението си. Както пролича покрай споровете, свързани с новите стандарти за хранителните стоки, хората купуват по-малко или по-евтини, но некачествени продукти. Намаляват разходите си за облекло и обувки, за подържане и обзавеждане на жилището, за транспорт. Над половин милион са т.нар.”работещи бедни”, които са със замразени, забавени и драстично намалени работни заплати в държавния и частен сектор. Емиграционните нагласи на младите се засилват, нараства броят на възрастни хора, които предпочитат да сложат край на живота си пред перспективата да гладуват и мръзнат. Наскоро медиите съобщиха за разтърсваща постъпка на 85-годишен старец, който тайно погребал своя  син-инвалид, за да оцелее някак с неговата пенсия.
На кого следва да се сърди българина за масовата си  и постоянна сиромашия? На историческото наследство, на своите управници, за които чинно ходи да гласува, на често отсъстващата държава или на олигарсите, зад които се крият престъпността и корупцията? А може би на самия себе си?
Смислен  отговор, засега, засегнатите не са си дали. Едно от възможните обяснения е, че безрадостното статукво задоволява местните европейци и те не са охотни да го променят. Дали наистина е така? Вероятно европейските партньори на страната вече са си отговорили  и на този въпрос. С повдигане на веждата…

Отоплението през зимата от години е тежък екзистенциален проблем на огромна част от българите с високите и постоянно покачващи се цени, с лошото качество на доставките на топлина и с неуредиците в тяхното отчитане.
Цените на основните енергоносители в България напомнят на прогнозите за глобалните климатични промени  – неясни, непредсказуеми и  винаги застрашителни. Зад неуморната медийна шумотевица около безкрайните преговори и договорености с основния доставчик на газ и нефт за страната, Русия, както и покрай тягостните национални терзания да бъде построена или не АЕЦ „Белене”, прозира тъжният факт, че през предстоящата все още кризисна и според очакванията особено тежка зима, много българи ще се сблъскат за пореден път с огромни трудности трудности по осигуряване на топлината за своите домове.
Въпреки постигнатите договорености с Москва през юли, под които стои подписа на българския и руския енергийни министри, а премиерът Бойко Борисов дори запази използуваната за парафа писалка за историческата си колекция, държавният монополист „Булгаргаз” оспори договореностите, обяви, че прогнозите на правителството и Държавната комисия за енергийно и водно регулиране за намаление от 15 на сто на синьото гориво не са верни и, декларира, че ще поиска поскъпването му с нови три на сто. Перспективата изпрати нови шок-вълни на потребителите, след като от 1 юли беше обявено рекордното поскъпване на газа с почти 25 на сто, на парното в столицата с 19 на сто и с повишаване цената на тока с около 2 на сто.

Парно да ти сложат, дано! И да си го плащаш!

Известно е, че едно от най-големите проклятия за живеещите в столицата и големите градове българи е парното отопление, което мнозина наричат „изчадието на зрелия социализъм”. Освен напълно икономически неефективно и трупащо огромни загуби за креещата „Топлофикация”, централното отопление се е превърнало в непомерно скъпа и почти нетоплеща неизбежност за 40 на сто от населението. Сложното общо отчитане на консумацията и безкрайните доплащания към космически високите основни сметки принуждават все повече хора да свалят радиаторите си или просто да не плащат дължимото. С което спиралата на злото за оставащите ентусиасти продължава.

Клошари по принуда

Останалите домакинства в България продължават да се греят на дърва, въглища и ток, тъй като бариерно скъпото директно отопление с природен газ засега се използува от под 1 процент от населението. Фактът, че страната потребява два пъти по-малко електроенергия от средното ниво в ЕС, официално се обяснява със съзнателното студуване на хората и  ограниченото ползване на електроуреди заради високите цени на тока, както и на предприеманите от някои домакинства отчаяни мерки за енергийна ефективност – смяна на дограмата и допълнителна изолация на жилищата. Онези, които се отопляват с дърва и въглища също са принудени да плащат подържаните от т.нар.”дървена мафия” високи цени за твърдото гориво.
Факт е, че през последните 20 години нито един български политик не можа да обясни защо електроенергията, отоплението, водата и редица други жизнено важни услуги са значително по-скъпи от тези в други ,развити при това, европейски страни. Защо, например, нито веднаж при спад на цените на нефта и газта в международен план, цените на тези енергоносители в България не се намаляват? Как тези постоянно покачващи се цени се отразяват не само на пробития джоб на най-бедните европейци, българите, но и на националната промишленост, на дребния и среден бизнес, на услугите и търговията?
Вероятно някои ще продължават да търсят отговор на подобни въпроси с тракащи от студ зъби у дома в дългите зимни нощи. Въпреки, че други знаят този отговор, но нямат политическия кураж да го признаят.