Имат ли вещите памет? Някои от онези напълно неодушевени предмети, които са служили някога и сега събират прахта някъде в мазето или на тавана, оцелели случайно от нашата консуматорска „чистофайнщина”, която пълни неуморно боклукчийските кофи или в най-добрия случай сергиите на многобройните битаци? Помнят ли нещо стените на онези обречени стари жилища, които изживяват последните си дни в неравната битка с „итонг”-а, гипсо-картона или стиропора?
Когато стените проговорят…

Неведнъж съм си задавал този абсурден въпрос без  да намеря досега еднозначен отговор. За повечето съвременни материалисти подобни терзания звучат наивно и дори елементарно, но в живота съществуват примери, които те караш да се размислиш…
Баща ми беше фотограф, ателиерен. При бомбардировките на София през 1943-та студиото му е разрушено до основи, изгаря цялата апаратура и почти целия му фотоархив. В първите месеци след края на войната той купува /на „черната борса”, разбира се/ немски фотоапарат „Роденщок” с обектив на същата фирма.
До средата на 90-те години, когато камерата прави последното „щрак” в ръцете му, пред нейния обектив вече са преминали стотици хиляди лица, настроения, погледи, флиртове, тоалети, булчински рокли и младоженски костюми, любопитни детски очички и старчески прощавания под мотото: „за спомен”.
Днес „Роденщок”-ът, с пожълтели от неуморната употреба метални части и с поомекнал от десетилетните разтягания мех, почива в спомените си, увит в черното платно, под което някогашните фотографи криеха главата си при снимка. Но колчем погледна и днес обектива му, той като че отново ми намига с неуморния си обтуратор и ми казва: всеки път, когато те поглеждам, споменът е гарантиран! Ти отново си в моята стъклена памет от светлини и сенки!
Памет като че притежават и други неочаквани предмети. Например, стените. Забелязвал съм неведнъж как по вътрешната мазилка на стари къщи са отпечатани историята, вкусовете и халът на фамилията. Дали баданосването е лиро постно или блажно, с каква боя са направени шарките от бояджийския валяк, къде са местата на картините или на семейните снимки, опушен ли е от „пернишката печка” слой на тавана или стопаните тогава вече са минали на нафта или на парно? За тези неща си спомнят стените на старите къщи, които се готвят да поемат  пътя към небитието.

Разказът на тухлата…
Това обаче далеч не е всичко! Спомени пазят и външните калкани на сградите! Когато минавам по улиците на моята изчезваща вече София, все по-често виждам как оголените тухлените стени на по-старите сгради изплакват „за последно” своите махленски мемоари.
От празното пространство на съборените вече постройки могат да се видят техните запечатани проекции върху съседските стени, често с останалия стърчащ умивалник в кухнята или зейналите отвори за кюнците към комина. Понякога там се виждат и хартисали рамки на картини и снимки по стените, избледнели надписи от някогашната военна и следвоенна София, почернели останки от покривни греди.
От пожарищата на бомбардировките през 1943-та, които са се опитали да изтрият паметта от фотоапарата на моя баща.

През седмицата Евробарометър отчете, че България се нарежда на трето място по бедност в Европа след Латвия и Румъния, а всеки трети българин се определя като беден.
И все пак населението на малката балканска държава се опитва да оцелява.

Как?
„Бедни са всеки двама, а не всеки трети българин!” – контрират форумните коментатори по Интернет заключенията на Евробарометър и цитират други неотдавнашни данни от Брюксел. Като, например, заключението на ЕК, че страната е с най-ниско конкурентноспособната икономика в ЕС, че по данни на Европейския парламент 51 на сто от българското население изпитва материални затруднения, което го превръща в най-мизерстващото на Стария континент, че според данни на правителството заради безпаричие и насилие в семейството близо 2500 българчета до три годишна възраст са изоставени от родителите си и живеят в социални домове, които всъщност са обикновени сиропиталища, че  само за миналата година броят на българите е намалял със 100 хиляди души и ако тези темпове се запазят, демографите очакват след десет години официално населението да се стопи с още един милион…

„Ври котел, казан бълбукай…”

И въпреки кризата – икономическа, социална и демографска, въпреки скъпата издръжка на живота съотнесена към санитарно ниските му доходи/ прагът на бедността за идната 2011 година вероятно ще остане неизменен със своите 105 евро на глава от населението и 120 евро минимална работна заплата!/, днешният „европейски” българин продължава да се опитва да оцелява, както може и както, всъщност, го е правил от столетия.
Още през септември навсякъде и масово се развихри вакханалията по „затварянето на буркани” със зимнина. Въпреки високите за есента цени на плодове и зеленчуци, в големите градове, по села и паланки, лумнаха дворните огньове с огромните казани за стерилизиране и към балкони и мазета потеглиха бурканите с туршии, лютеници, гювечи  и компоти, напук на всички молове и хипермаркети, които са препълнени с въпросните храни. Дори се чу, че градски пенсионерки и баби по селата заработвали допълнително, като наглеждали варенето на зимнината на по-младите и все още работещи семейства.

…само да те притежавам!

Независимо от слабата плодова реколта, производството на домашна ракия върви и тези дни с пълна пара. От самоделните казанчета църцори градусовия алкохол, който
българина нарича „домошарка”, „пукница” или „скоросмъртница” и го произвежда не само от плодове, но дори от мармалад или от евтини тунквани вафли, както съобщи неотдавна печата. Нищо чудно с очаквания  нов „рестарт” на българо-руските отношения, в местните ракиени казанчета да започнат да попадат и традиционни артикули за производство на домашната водка, като мебели, вакса за обувки и други подобни страховити суровини.

„Сървайвър” в България

За разлика от заможните европейски народи, където се шири т.нар.„култура на изобилието”, българинът исторически е създал своя „култура на сиромашията”. Тъкмо в този вид поведение на срама се крие обяснението на много от странностите, които правят впечатление на чужденците в българската битка за оцеляване. Като, например, да отглеждаш за месо зайци в мазето, защото бързо се плодят или да завъждаш хлебарки в електромера, с надеждата да прекъснат шайбата за отчитане на тока. Или да зазимиш такива количества буркани и кисело зеле, с неизбежните остатъци от които да умирисваш махалата си през лятото.
Казват, че оцеляването е изкуството да останеш жив. Древната и най-нова история на българите показва, че те владеят въпросното изкуство, въпреки превратностите на времето и щуротиите на своите управници. Обезпокоителното е, че в края на първото десетилетие на 21 век на „европейските” българи отново се налага да оцеляват. И то така, както са го правили в по-близкото и далечно минало – вироглаво и напук.

В България отново се заговори за предсрочни парламентарни избори. От Синята коалиция прогнозираха подобно развитие след местния и президентски вот догодина, когато десницата очаквала „промяна на политическата ситуация в страната”.
Доколко основателни са подобни очаквания?
Парадоксалното е, че предупрежденията за предсрочни парламентарни избори по-често идват от българската десница, която в по-голямата си част партнира подкрепящо на сегашното управление на ГЕРБ, а не толкова от опозиционната левица, която по подразбиране следва да се стреми към подобен вот. През тазгодишните юлски горещини лидерът на БСП Станишев прогнозира „възможни” предсрочни избори поради очертавалата се тежка зима без насъщния руски газ, но след подновяването на договорите с Русия, той  разумно спря с вещанията си,  давайки си сметка за безрадостната политическа кондиция на своята  партия.
На политическата пързалка
Другата фигура, която също редовно размахва плашилото на предсрочния вот, е самият премиер Бойко Борисов, но той го прави по-скоро за да стряска с безалтернативността на своето управление, отколкото от реална необходимост или някаква безизходица. Сега в групата на „желаещите” открито се включиха и двамата съпредседатели на Синята коалиция Костов и Димитров след като обявиха, че очакват промяна на политическата ситуация в страната след президентските и местни избори идната есен, което не изключвало възможността българите отново да застанат пред избирателните урни. Впрочем, съпредседателят Мартин Димитров още в средата на октомври огласи, че сините се готвят за подобен вариант и вече работели за разширяване на партиите в коалицията, а водачът на тъмно-сините Костов многозначително поясни, че целта на Бойко Борисов била да „удържи кабинета до президентските избори”.
Избори „три в едно”?
Очевидно източникът, който подклажда нетърпеливите политически надежди на мнозина, е управлението на партията ГЕРБ и по-конкретно, действията на нейният лидер Борисов.  Свирепите кризисни бюджетни ограничения, недоволството на все повече слоеве на обществото от липсата на реални реформи и все по-болезненото затягане коланите,  съчетани със засилващата се неприязън към  действията на финансовия министър Дянков, както и с неопроверганите, все още, подозрения в корупция срещу друга ключова фигура на властта, вицепремиерът и вътрешен министър Цветанов, със сигурност ще подкопаят сегашното обществено доверие към управлението. От друга страна самият Бойко Борисов ще трябва да реши окончателно дали ще се кандидатира за президентския пост или ще продължи започнатото в изпълнителната власт. От решението на въпросната дилема, което  следва да бъде представено най-късно до края на тази година, ще зависи до голяма степен дали политическият процес няма да се развие ускорено в изборната комбинация „три в едно” през идната есен.
И още нещо. Практиката от последните 20 години показва, че досега българските президенти винаги са били избирани с решаващата подкрепа на ДПС. Многозначителното мълчание и привидна пасивност на ръководството на тази партия в момента подсказват за изчакване на подходящия момент за начало на конкретни политически преговори. С всеки и за всичко на българският властови пазар. Преговори, които ще имат характер на уговаряне цената между купувач и продавач. Сиреч на известния и твърде характерен за местните практики политически пазарлък.

Едно от знаковите събития на отминаващата българска седмица се оказа организираната в Народното събрание нарочна конференция, посветана на проблема за сексуалната експлоатация, или казано по-просто – на проституцията в страната.
Защо проблемът с най-древната професия в света се оказва особено актуален  за сегашното управление на страната?
Известно е, че темата „секс” е спасителния пояс за медии, които обикновено няма какво да кажат или ги е страх да вземат отношение по нещо по-сериозно и значимо. Оказва се, че към тази ефикасна рецепта прибягват и политиците в България. В стремежа си да отклонят общественото внимание от острите проблеми в управлението и от все още низходящата спирала на икономическа криза, те се захванаха за кой ли път с проблемите на най-древния занаят. Е, сравнително новото послание в случая беше призивът към партийните активисти да не се поддават на „срастването” на проституцията с властта преди важните общински и президентски избори догодина, а патетичната констатация на един от високопоставените участници в парламентарната конференция, самият вицепремиер и вътрешен министър Цветан Цветанов, че „през последните 20 години корупционните схеми успешно са вкарвали в различни зависимости/ разбирай сексуални!/ много политици, полицаи и прокурори”, прозвуча като тежко предупреждение за всички онези, които вместо денонощно да мислят за своята политическа сила и управлението, са склонни да се превръщат в жертви на природните си импулси и долни инстинкти.

„От кекса до секса…”

На фона на винаги любопитните за публиката, макар и приблизителни данни, които власти и неправителствени организации огласяват чрез медиите на подобни форуми, този път впечатление направиха акцентите, върху финансовите измерения на „платената любов”. Експерти, например, установили, че само в София от секс-услуги се генерират почти 3 милиона евро месечно, макар според официалните данни в българската столица да практикуват едва 136 проститутки, а според думите на вътрешния министър, заемащата трето място по износ на момичета за сексуслуги в Европа България едва ли не подарява по около милион евро приходи на Стария континент, които му носели годишно всеки 6-7 местни секс-гурбетчийки.
Въпросните данни нито са нови, нито би следвало да бъдат пренебрегвани от онези, които през тези усилни за властта месеци са натоварени всячески да пълнят опразнената държавна хазна. Всъщност цитираните от министър Цветанов финансови постижения на родните труженички бяха огласени от Националната следствена служба още в началото на 2008,  и то не за Европа, а за привлекателният черноморски „Слънчев бряг”. А за да засили неимоверно интереса към професията, през това лято представяща се като моделка дама от бранша, отговорно обяви в медиите, че красиви млади момичета, които правят компания на богати и влиятелни мъже, изкарвали по 15-20 хиляди евро на месец.

Момите и фиска

Не са оставали на сухо и труженичките с по-скромни физически данни. Според анонимен сводник от черноморски курорт, през това лято на умерени цени „нощните пеперудки” са предлагали на многобройната си клиентела  цяла гама от национални секс-специалитети, сред които пози, започващи от тривиалната „текезесарска”, преминаващи през баналната „ кучешка”, за да достигнат до акробатичната „кремиковска количка”. “Когато мъжете са нервни, повече им се иска да отпушват бушона, така че кризата само ни помага”, твърдят професионалистките  и никак не ги е еня за полиция, данъчни, медицински прегледи или мнения на неправителствени организации.
Впрочем, чудейки се как да накарат палавите  секс-кокошчици да снасят златните си яйца и в хазната, няма да е лошо управляващите да хвърлят поглед върху една запазена в архивите от края на 19 век молба до столичната община на сводник от провинцията, който пише: “Доскоро съм бил съдържател на публичен дом в Кюстендил. Съм с честно поведение. Плащал съм редовно на момите. Искам да ми се отпусне място 2500-3000 кв. м за построяване на бардак. Обещавам да построя 3 отделения по 6 стаи. Такси ще взимам: І отделение – 3 лв., ІІ отделение – 2 лв., и ІІІ отделение – 1 лв.”
Кратко, точно и ясно. Без ангажименти за „кремиковски колички” или „вувузелки”. И най-вече – без тематични парламентарни конференции с тънки финансови сметки.

За втори път само през октомври, агенция Франс прес се спира на изобретателността на българските измамници и крадци с някои драстични примери, които и дават правото  да констатира, че страната е „истинска съкровищница за източване на средства”.

Кражбата на медната изолация от 9000 метра електрически кабели на нетна стойност от 12 хиляди евро, която спря преди няколко дни за цял час електрозахранването на значителна част от българската столица, видимо силно е впечатлила световната информационна агенция, но това едва ли може да се твърди за вътрешното ведомство на страната, което понастоящем е ангажирано основно със спасяване авторитета на своя министър и потушаване на социалното недоволство сред своите служители. А въпросната кражба е само детайл от поредицата драстични престъпления, които вече са толкова много и арогантни, че отдавна са престанали да шокират иначе обръгналият на всичко български „европеец”.

Кражбите – всенародна повеля!

Според статистика, огласена от българската Криминална полиция през октомври, от началото на годината поне 400 българи повече са излизали да крадат всеки месец – просто липсата на работа и перспектива  в страната са увеличили за този период установените обирджии с 4000 души повече. Всеки ден в България се опразват поне 200 жилища, магазини и офиси, а общо регистрираните случаи на кражби до края на август са били почти 50 000! Засега полицията не е в състояние да залови нито една от идентифицираните 4 професионални банди, както и някой от 20-те известни „суперобирджии” в страната.
Неотдавна заместник-кметът по сигурността на Столична община Иван Сотиров проплака в медиите, че повсеместно в София се крадат метални капаци и решетки от шахтите по столичните булеварди и улици. Зейнали отвори и дупки заплашват движението по пътя на новия терминал на софийското летище, както и по току-що изградения Драгалевски възел на околовръстното шосе. Металните решетки попадат в пунктовете за вторични суровини, а щетите за общината вече надхвърлят 50 хиляди евро.

Пещерата на Али Баба

Днес в европейската кандидатка за Шенгенското безвизово пространство продължава да се краде всичко и навсякъде. През май беше обран архива на поземлените комисии на едно от най-привлекателните районни кметства на София, като според криминалисти, с въпросните документи може да се продаде чужда земя за стотици милиони левове. А тези дни от митническия склад на софийското летище бяха задигнати 340 килограма злато, сребро и платина, конфискувани при една от шумните полицейски операции през това лято. Естествено крадците са действали заедно с летищни митничари, които са държавни служители, подчинени на прословутото българско Финансово министерство.
В своя коментар АФП акцентира върху изключителната изобретателност на българските престъпници, което, може да се изтълкува и като своеобразен „комплимент” за тях. Както и за държавата, която след като не е в състояние да ги въдвори където трябва, просто си ги отглежда. Като им изкупува краденото или просто се възползува от него.