Имат ли вещите памет? Някои от онези напълно неодушевени предмети, които са служили някога и сега събират прахта някъде в мазето или на тавана, оцелели случайно от нашата консуматорска „чистофайнщина”, която пълни неуморно боклукчийските кофи или в най-добрия случай сергиите на многобройните битаци? Помнят ли нещо стените на онези обречени стари жилища, които изживяват последните си дни в неравната битка с „итонг”-а, гипсо-картона или стиропора?
Когато стените проговорят…

Неведнъж съм си задавал този абсурден въпрос без  да намеря досега еднозначен отговор. За повечето съвременни материалисти подобни терзания звучат наивно и дори елементарно, но в живота съществуват примери, които те караш да се размислиш…
Баща ми беше фотограф, ателиерен. При бомбардировките на София през 1943-та студиото му е разрушено до основи, изгаря цялата апаратура и почти целия му фотоархив. В първите месеци след края на войната той купува /на „черната борса”, разбира се/ немски фотоапарат „Роденщок” с обектив на същата фирма.
До средата на 90-те години, когато камерата прави последното „щрак” в ръцете му, пред нейния обектив вече са преминали стотици хиляди лица, настроения, погледи, флиртове, тоалети, булчински рокли и младоженски костюми, любопитни детски очички и старчески прощавания под мотото: „за спомен”.
Днес „Роденщок”-ът, с пожълтели от неуморната употреба метални части и с поомекнал от десетилетните разтягания мех, почива в спомените си, увит в черното платно, под което някогашните фотографи криеха главата си при снимка. Но колчем погледна и днес обектива му, той като че отново ми намига с неуморния си обтуратор и ми казва: всеки път, когато те поглеждам, споменът е гарантиран! Ти отново си в моята стъклена памет от светлини и сенки!
Памет като че притежават и други неочаквани предмети. Например, стените. Забелязвал съм неведнъж как по вътрешната мазилка на стари къщи са отпечатани историята, вкусовете и халът на фамилията. Дали баданосването е лиро постно или блажно, с каква боя са направени шарките от бояджийския валяк, къде са местата на картините или на семейните снимки, опушен ли е от „пернишката печка” слой на тавана или стопаните тогава вече са минали на нафта или на парно? За тези неща си спомнят стените на старите къщи, които се готвят да поемат  пътя към небитието.

Разказът на тухлата…
Това обаче далеч не е всичко! Спомени пазят и външните калкани на сградите! Когато минавам по улиците на моята изчезваща вече София, все по-често виждам как оголените тухлените стени на по-старите сгради изплакват „за последно” своите махленски мемоари.
От празното пространство на съборените вече постройки могат да се видят техните запечатани проекции върху съседските стени, често с останалия стърчащ умивалник в кухнята или зейналите отвори за кюнците към комина. Понякога там се виждат и хартисали рамки на картини и снимки по стените, избледнели надписи от някогашната военна и следвоенна София, почернели останки от покривни греди.
От пожарищата на бомбардировките през 1943-та, които са се опитали да изтрият паметта от фотоапарата на моя баща.