Фалшивата диплома за висше образование на доскорошната шефка на Държавния фонд „Земеделие”, далеч не възмути повечето българи. Мнозина дори  си казаха: „Кадърно момиче, успя да „изработи” всички!”

Ловките шарлатани винаги са били обект на на уважение и състрадание за българина. Дори да е пострадал, той обикновено не храни лоши чувства към техния майсторлък, находчивост, а често и вътрешно им се възхищава. Дори повече – нарича ги ласкаво „Пишкин човек!”, означаващо  опитен, сръчен, енергичен индивид, което обяснява и защо с неизтощимо удоволствие продължава да  гледа култовата си кинокомедия от годините на развития социализъм „Опасен чар”, заснета на базата на действителни персонажи и случки.
Естественият порив да се застава на страната на потърпевшия пречи на местните жители до последно да повярват, че миловидната и разговорлива млада жена, на която вчера си отворил вратата си и дори си поканил на кафе, всъщност е опасна измамничка, завлякла с пари десетки наивни, главно възрастни хора. Те все още трудно могат да допуснат, че представящи се за депутати, митничари, данъчни служители, застрахователни агенти, дори обикновени инкасатори, са всъщност професионални шарлатани, които намират своите жертви тъкмо сред публиката, която най-много им се радва!

Шапки долу!

Неотдавна полковник-пенсионер от криминалната полиция разказа в печата за прославени фигури от своя престъпен „контингент”, действали еднакво успешно както по тодорживково време, така и през демокрацията. Като, например, за неграмотен ром, който през  90-те успял да „преметне” зам.-министър на правосъдието и пресата, като основал фиктивно сдружение за подпомагане семействата на лишени от свобода, за което освен държавни субсидии, получил от властите официален кабинет с телефон и служебен автомобил. Или за артистичната „легенда” в лицето на 25-годишен етнически турчин от Шумен, който с преправен женски глас се представял по телефона за депутатките Емел Етем, Ширин Местан, а и на Весела Драганова, като „събирал помощи” за уж болно дете. Просто шапка да свалиш на такива таланти! Ами на удивителният кюстендилски „медик”, който успя да практикува като лекар цяло десетилетие без да има каквото и да е медицинско образование, и който дори се беше кандидатирал в началото на 2002 година за заместник-шеф на болница! Да не говорим за превърналият се в медийна звезда главен асистент по „Икономикс” в УНСС, който по различни дву- и трицифрени тарифи на заплащане беше уреждал изпити, а ректорът на неговия университет беше допрял до най-известното днес в България бившо ченге, номинирано за президент с прозвището „Октопода” който като „доцент д-р” в същото учебно заведение, трябваше да помогне за разнищване на мошеническата схема.

Бис! Бис!Бис!

През това лято в българския печат незабележимо се прокрадна информация за ареста на банда великотърновски фалшификатори, в чиято частна печатница били открити, представете си, дипломи за професори и академици на „Руска академия по проблемите на сигурността, отбраната и правовия ред”, подписани от руски генерал и вече надписани с имената на местния митрополит, на бивш ректор на градския университет и на, също бивш, градоначалник и общински съветник от БСП! Връчването не се е състояло по неизвестни причини, но начинанието, несъмнено, е било достойно за адмирации!
Макар и в тесен кръг, обществени овации получиха многобройните фалшификатори на дипломи за основно и средно образование в Шуменско / твърди се, че засега там били заведени над 1000 такива дела !?/, без които неграмотни младежи не можели да вземат шофьорски книжки от КАТ, както и съпругата и дъщерята на бивш зам.-министър на земеделието от БСП, които според европейското издание „Евронаблюдател” били  „усвоили” милионни агросубсидии в евро по европейски програми.  Искрени аплаузи за ловка изобратеталенсот породиха и близките на петимата висши магистрати, които регистрирани като крайно нуждаещи се, са закупили на безценица „безценни” имоти на черноморския бряг.
Въобще, плюшения салон на местния „Болшой театър на VIP-шарлатаните” е разтърсван постояно от бурни аплодисменти! Поводи – колкото щеш!  Като освен искрени, овациите са и заслужени! Действително заслужени!

Скандалът с фалшивата диплома за висше образование на бившата шефка на Държавен фонд „Земеделие” Калина Илиева направи отново актуален въпроса за търговията с подправени документи и заниженият контрол в тази област.
Търговията с фалшиви документи за образование – средно, висше и научни степени – далеч не е български патент. В САЩ, например, „фабриките” за недействителни дипломи по медицина съществуват от над 120 години и още след първите си прояви попадат под най-тежките удари на закона. Според германското законодателство да обявиш някаква институция за университет, за висше училище по приложни науки, или да предоставяш академични степени, без оторизирането им чрез специален акт от съответното Министерство по образованието във всяка отделна провинция, е тежко криминално престъпление. Такова престъпление е и фалшифицирането на диплома, ако тя не е преминала по съответния ред на акредитационно одобрение.

Дипломи на килограм

„Фабриките” за дипломи /или за академични степени/, както ги наричат на запад, всъщност са измамен престъпен бизнес, който се прикрива зад някакъв законнен колеж, университет или професионално учебно заведение. „Фабрикантите” печелят от продажбата на готови дипломи, от даване на академични препоръки или фалшифицирани документи на хора, които знаят, а могат и да не знаят, че въпросните книжа са невалидни, сиреч безмислени.
В България дипломи-менте за всичко и отвсякъде могат спокойно да бъдат напазарувани по Интернет. Просто е необходимо мераклията за вишист да плати 700 евро за бакалавърска, или 900 за магистърска степен, за което освен, че ще си спести досадното три или повече годишно губене на време над книги и изпити, ще се сдобие с фалшификат от високо качество, с всички необходими подписи и печати. При това за не повече от пет работни дни.
Менте вишисти

Засега операция на МВР и ДАНС с кодово название „Вишистите” не е известно да е осъществявана, но по данни на образователни експерти от тази година в България и чужбина циркулират 150 хиляди фалшиви дипломи и сертификати, като повечето са датирани от времето на 10 годишния хаотичен  етап на прехода, когато регистри на подобни книжа въобще са липсвали. Все още помним как към края на 90-те Гърция категорично отказа да признава дипломите на завършилите медицина в България, а от ноември тази година тежки приравнителни изпити за дипломираните в България студенти от всички специалности въведе и Турция, като едва ли има съмнение, че придобитите от тях български документи също ще бъдат разглеждани под лупа.
И още нещо. В началото на 2007 година държавата обяви нещо като амнистия за няколко десетки хиляди неправомерно издадени дипломи от незаконни филиали на иначе легални местни университети. Така „дипломните фабриканти” успяха да уредят с легално висше образование  и куп съмнителни фигури от партийните и политически среди, като по този начин постигнаха двоен успех – хем превърнаха държавата в свой съюзник, хем напълниха касичките си порядъчно.
Поради всичко това, казусът около фалшивата германска диплома на бившата високопоставена държавна служителка от фонд „Земеделие” придобива характеристиките на местен образователен оксиморон. Нещо като „чист боклук”, например.

Признавам – никога не съм си падал по вещи втора употреба, макар да съзнавам колко много всички източноевропейци всъщност сме свързани с тях. И в общото ни лагерно соц-минало, и в днешното ни общоевропейско битие.

Макар и малък тогава, помня как през 50-те години на миналия век жените в нашия дом не изхвърляха практически нищо, а просто подаряваха износеното, омалялото и окъсялото, непотребното вече, на други, които имаха нужда. Децата от фамилията износваха поред по-здравите дрешки и обувки, да не говорим за дефицитните следвоенни детски колички, бебешки кошчета, проходилки, играчки, шейнички, дървени ски и щеки, скиорски обувки, извити отпред кънки с „жабки” за пристягане и други лъснати от растежа на братчета, сестрички, братовчеди, роднини и съседи предмети, някои от които днес отново умиляват по-възрастните от витрините на вехтошарските и антикварни магазини.

Това обаче съвсем не беше всичко. От стария изтрит костюм на дядо или татко ставаха чудесни къси панталонки за лятото, а демодираните рокли на мама с помощта на ножицата и домашната шевна машина се превръщаха в приказни тоалети за момиченцата и младите госпожици. Тези шивашки метаморфози започнаха да изчезват, когато следвоенните магазини се понапълниха с конфекция, но никой никога не успяваше да замени дъхащото на нафталин старо бомбе или дамската шапчица с воалетка при наивните публични демострации на зрялост, наречени пубертет.

Магазин „рови-рови”

Днес предметите от втора ръка отново преживяват своя Ренесанс, но този път под английския етикет секънд хенд. След като Берлинската стена рухна, а виенският „Мексико плац” от Мека на евтини стоки за източноевропейците, отново се превърна в обикновен градски пазар, след като в средата на 90-те приключи и окончателното усвояване на западните хуманитарни помощи от ловки бизнесмени, отново дойде времето на вносните стоки втора употреба. И то какво време! Никога не съм допускал, че в днешна, макар и сиромашка България, те ще се радват такъв повсеместен и убедителен успех!

Битак = Bleche Markt = Flee Market

Убедете се сами: всякакви дрехи и обуща, които се продават в стотиците „дрип-шопове” в цялата страна, бяла техника, електроника, мобилни телефони, лаптопи и обикновени компютри, леки автомобили, камиони, трамваи, тролейбуси, ЖП-вагони и локомотиви, релси, кораби (пътнически и военни), дори самолети – също граждански и бойни! Нека си припомним как две пернишки гяволета успяха да направят родината си за смях пред Европа, като извършиха сложна препродажба с фиктивен внос на месопреработвателни машини от някогашната ГДР с европари, и как доста от внесените евтино 40-годишни вагони от БДЖ вече успяха или да катастрофират или да изгорят…

Не знаех, че предприемчиви бизнесмени правели вече и хляб втора ръка, като непродадените самуни били смилани и влагани в тестото за следващия ден, но – „човек се учи докато е жив и после пак ненаучен си отива”, както казваше поучително навремето бащата на мой приятел…

Понякога се питам – имат ли бъдеще стоките втора употреба? Засега отговорът ми е положителен, особено за гражданите на най-бедните европейски страни, които винаги държат в главата си другия, изстрадан вече от тях реторичен въпрос: „А хич?”

В последно време българският политически език отново започна да имитира безкрайните пошлости, с които местни медии, „вдъхновявани” главно от улицата и кръчмите, заливат всекидневно аудиторията.
За какво говори очертаващата се тенденция?

Двусмисленият въпрос на депутат от ГЕРБ към негова колежка от БСП по повод дебати около проектозакон, с който той я попитал в пленарната зала “Толкова ли няма един член, който да ви задоволи, та не млъкнахте три дни”, както и крилатото сравнение на премиера  Борисов пред журналисти “Да мачкаш Цветан Цветанов е все едно с голо дупе таралеж да мачкаш”, удариха аудиторията популистки право в целта. Фразите маркираха започващия пореден рунд в зоната на пошлото публичното говорене, като напомниха не толкова за приближаващите Коледни и Новогодишни празници, колкото за задаващите се през 2011-та местни и президентски избори.

„Пцовни”, мама, да ти мине!

Педагози-теоритици твърдят, че навикът да се ругае се корени в първите години от живота. Децата научават ругатните докато слушат другите, но използуването им се превръща в навик, едва когато започнат да получават удоволствие от произнасянето им. За много от сегашните български политици  публичното ругаене  и „соленият език” са се е превърнали в ритуал, пречистваща сила, и най-вече политическо оръжие – неща, които им е просто невъзможно да не следват. Често те дори не осъзнават смисъла на този език, който за мнозина от тях вече се е превърнал в автоматизъм на речта, изпреварващ действията и в повечето случаи отлагащ агресията. Скверният речеви поток, с който заливат своя противник, опонент или дадената ситуация, преследва единстваната цел да принизи „препятствието” и да го направи по-лесно преодолимо.

Животинската ферма

Ако погледнем в аналите на предишни парламенти през отминалите 21 години, ще се сблъскаме с „ласкави” оценки на депутати към свои колеги като лицемери, манипулатори, лакеи, тарикати, марионетки на мафията, пришълци, лапачи на кюфтета, сервитьорки по душа и други тям подобни. Кавалерството и джентълменската лексика на българския депутат е намирала израз в галантни оприличавания на колежки с гъска, патка, които обикновено са определени като „тъпа” и „проста”.
Особено цветист е езикът на лидера на крайните националисти, чиято партия днес подкрепя безусловно сегашното управление на ГЕРБ. Някогашен журналист, главен редактор на опозиционен вестник, а отскоро вишист по богословие, въпросният водач не се притесняваше да определи преди няколко години от парламентарната трибуна Симеон Сакскобурготски като „дебил, който не може да каже две изречения без да сбърка”, а лидерите на Синята коалиция  като „непълна лейка”, „болна жлъчка”, „клинични глупаци”, „злобни комплексари” и пр. И това са само примери за по-безобидната част от истинската и богата политическа „лексика” на въпросния депутат.

Днешните „гальотаджии”

Твърде „изискани” са словесните канонади и  от редиците на червената партия-столетничка, която често дава примери за истинско творчество в ругателския жанр. За лидерът на тази партия и бивш премиер, например, финансовият министър Дянков бил „слънчицето” на Бойко Борисов, който, отново по негови думи от началото на миналата година, съвсем се бил „разпищолил”. На което езиковият пурист Борисов беше отвърнал целомъдрено: „Това е каруцарски език, който може да се чуе на гарата”.
Наскоро експерти от Съвета за електронни медии огласиха данни от свое лятно изследване за публичния език в ефир. Резултатите за „медийните звезди” от парламента и партийните централи, са се оказали най-малкото шокиращи, а изводът, че „щом говорят в ефира, професионалните политици трябва да се научат да го правят правилно”, прозвуча почти като съвет на възпитателка от пансион за благородни девици. Защото ако бяха направили необходимата справка, експертите от СЕМ щяха да се сблъскат с едно от силните и запомнящи се определения, дадено публично от сегашния премиер в началото на неговата кариера, а именно, че „политиката е л…о, обвито в целофан”. И просто нямаше да се опитват да развеселяват местната публика с подобни учителски призиви.

В началото на декември Европейската комисия ще направи своята последна, седма поред, оценка по приемането на България и Румъния в Шенгенското пространство.
Доколко нейните констатации ще повлияят върху заключенията на Съвета на ЕС за премахването на контрола по вътрешните граници на двете балкански съседки?

Пет от оценъчните мисии на ЕК за Шенген бяха осъществени през 2009 година, а шестата, за „Сухоземните граници”, премина през този март. След две седмици започва оценката за Шенгенската информационна система и допълнителната проверка на сухоземните граници на двете съседни страни, чиято охрана може да се окаже основният технически препъни камък пред амбициите им да влязат догодина в европейската безвизова зона. В средата на този месец мисията от експерти на десет Шенгенски държави инспектира две граждански летища в Румъния. Ако нейните заключения са незадоволителни и предстоящата проверка на охраната и паспортните режими по румънско-молдовската граница, по отцепилата се Приднестровска територия, както и по границата с Украйна, покаже недостатъчна готовност и бъде решено контролът да бъде повторен, мечтаният март догодина автоматично отпада за неопределено време като набелязан срок. Дори да приемем, че България е изпълнила повечето технически условия за Шенген,  доколкото концепцията на ЕС за разширяване на зоната е построена върху едновременното приемане на двете дунавски съседки, тяхната светла безвизова мечта ще започне бързо да се отдалечава в неясното бъдеще.

Дунавските сиамски близнаци

Това, обаче, е „малкият дявол” за амбициите на София и Букурещ, които въпреки  спонтанният изблик на българският премиер Бойко Борисов през лятото за разграничаване на двете страни поради лошия доклад на ЕК за Румъния, са обречени да се движат в Европейското пространство като своеобразни балкански сиамски близнаци.  Големият им проблем беше формулиран миналата събота от френския президент Никола Саркози в Лисабон и той е успешното приключване на процедурата по наблюдение, упражнявана от ЕК спрямо двете страни. Продължителността на въпросният механизъм за мониторинг в областта на правосъдието и вътрешния ред не е фиксирана и  по правило междинният доклад на комисията се появява през февруари, а годишният – през лятото.

Я камилата, я камиларя…

Този период догодина, обаче, ще бъде твърде напрегнат както за Брюксел, така и за София. Предстоят сложни преговори около бюджета на ЕС, някои държави-членки, в това число и Франция, навлизат в предизборен период, а в България ще се състоят ключово важните за управлението на ГЕРБ общински и президентски избори. Предвид продължаващата икономическа кризисна обстановка, претенциите на сегашните Шенгенски държави към разширяването на зоната ще бъдат особено високи, да не говорим за отдавна демонстрираната доста неприкрито неохота към този процес на редица влиятелни европейски страни, като Холандия, Дания, Финландия, а не само на Франция и Германия, които никак не са убедени нито в борбата с корупцията, нито в реформите на съдебната система в двете страни.
Евентуалният Шенгенски провал на сегашното управление в България вече влиза в политическия арсенал не само на опозицията, но и на някои от подкрепящите кабинета партии. Ако приемането на страната догодина бъде отложено за неопределен срок, това ще е тежък външнополитически „нокдаун” за кабинета, от който неизбежно ще се възползуват неговите опоненти. Как точно – предстои да разберем.