Отложеното влизане на България и Румъния в Шенген през пролетта на тази година обтегна отношенията между двете европейски съседки на Балканите. По медиите бяха разменени упреци за неподготвеност, за липса на единна позиция, чуха се и заплахи от страна на Букурещ за едностранен отказ от Механизма за сътрудничество и проверка с ЕС.
Какво прозира, обаче, зад медийната врява от двете страни на Дунава?
„Белите вълци от Турну Мъгуреле” /по Радичков/ новогодишно прецапаха Дунава и припалиха отново поредната „суматоха”, която този път на тема Шенген. В припряно интервю за печата, румънският външен министър посочи България като причина за отлагане приемането на двете съседки в мечтаната зона. Намерение, което  София и Букурещ очакваха с еднакво висок европейски ентусиазъм с надеждата да го трансформират в така нужният им в кризата и задаващите се избори вътрешнополитически успех. Уви. Това не се случи и вероятността Франция и Германия да променят позицията си по въпроса в близко бъдеще е минимална. И изложените от тях основания далеч не са за подценяване.

Реформи насила?
Случайно или не, в първите дни на Новата година испанският вестник „Ел паис” публикува поредната порция на Уикилийкс от шифрограми на американското посолство, в които през лятото на 2009 година тогавашната американска посланичка в София и сега високопоставена служителка в Държавния департамент на САЩ г-жа Макълдауни прави забележителното наблюдение, че „ЕК  е пробвала всичко за да накара българите да реформират правораздаването си, но е  заключила накрая „Как да ги накараме да се реформират, когато те не искат!”. Как опровергава това заключение сегашния български премиер Борисов, който на брифинг в София в края на декември сам признава, че „има корупция и недобра съдебна система”, че във времето до следващия междинен доклад през тази пролет България щяла спешно да приеме законите за съдебната система и да изпълни препоръките по отношение на границата при положение, че почти цялата 2010 година премина в хвалби за успешно осъществената съдебна реформа и пълната готовност на страната да стане външна граница на Шенген? Да не говорим за многозначителното изявление на говорителя на ЕК, който отказа да посочи датата за публикуване на въпросните междинни доклади за България и Румъния, дори и да потвърди, че тяхното писане е започнало.
Напиши писмо на граничаря

И още нещо. Дезориентираната от финансовия си колапс Гърция се осъзна и навреме се отказа от издигането на гранична преграда по дългата 206 километрова граница с Турция, по която през миналата година от турска територия са преминавали нелегално по 200 бежанци дневно за да поемат след това към Западна Европа. Засега е трудно да гадаем какъв ще бъде напливът по 260-километровата българска граница с Турция, но след като  само през мърлявия КПП „Капитан Андреево” всекидневно в двете посоки пресичат почти 1000 тира, 300 автобуса и 2000 леки коли, които при ваканционното преселение на гастарбайтерите набъбват на 20 000 автомобила в денонощието, не е трудно да си представим какво чудо ще бъде в пространството между реките „Резовска”,„Тунджа” до „Марица” на Запад!  Едва ли има трезвомислещ западноевропеец, който да си представи, че най-бедната, корумпирана и затънала в беззаконие европейска държава, може да удържи емигрантския наплив дори да възстанови отново граничните си кльонове и полоси от времето на Студената война и да пусне покрай тях войничетата с „калашници” и кучета. Което е абсурдно.
Всъщност това е големият Шенгенски проблем на България, а и на Румъния. Другото е само джафкане на „белите вълци от Турну Мъгуреле”  или хорови изпълнения на модерния български шлагер „Нашата полиция ни пази”.

Според прогнози на авторитетни европейски и световни икономисти рекордно бързото възстановяване на германската икономика след кризата ще продължи с увеличаване на инвестициите от 10 на сто през миналата година до 11 на сто през 2011, като растежът на БВП на Германия   ще достигне почти 3 процента.
Може  ли моторът на европейската икономика в лицето на Германия да ускори икономическите обороти  и на малка България?
Едва ли има съмнение, че през току-що настъпилата 2011 година Германия ще продължи да бъде най-важният търговско-икономически партньор на България. По официални данни над 5000 германски фирми имат делови отношения със страната, а 1200 от тях разполагат със собствени представителства в нея. През миналата 2010 година търговският стокообмен с Германия е достигнал почти 3 милиарда евро, като износът на германски стоки за България от милиард и половина евро, е с почти 8 на сто по-голям от предишната година. С инвестиции от близо 300 милиона евро само за 2009-та, Германия се е наредила на трето място сред чуждестранните инвеститори, като първите две места в този период са заемали Австрия и Холандия.
Акъл не щем, пари ни дайте!
По време на краткото посещение на Ангела Меркел в София през октомври миналата година, Германско-българската индустриално-търговска камара в България / ГИБТК/ успя да връчи на германската канцлерка интересен документ, посветен на бъдещото развитие на германско-българските икономически отношения. Става въпрос за изготвения от Камарата след интензивни консултации със сегашния кабинет план за действие, според който немските инвестиции и стокообменът между двете страни може да се удвои до 2015 година. За целта предстои създаването на обща работна група с представители на кабинета, която да съдейства за бързото уточняване на необходимите законодателни предложения и възможностите за тяхното прилагане в България. Според споменатия документ, с цел ускореното привличане на германски инвестиции в страната следва да се гарантира бързото усвояване на европейските средства за развитие на съвместни проекти, както и създаване на длъжността омбудсман на чуждестранните инвеститори за България. Планът за действие е втория интересен документ, изработен от Германско-българската браншова камара. През лятото, в разгара на разправиите около оттеглянето на германския енергиен гигант RWE от проекта АЕЦ”Белене”, Камарата представи на премиера Бойко Борисов известният списък със 101 идеи за законодателни промени и превръщането на България в по-добро място за чуждестранни инвестиции.
„Цап-царап” в България

В България канцлерката Меркел оцени положително предложените инициативи, но не спести пред своите домакини и затрудненията, които германските инвеститори изпитват в страната. Сред тях са несъобразяването от страна на България с европейските правила за защита на конкуренцията, липсата на обективни регулаторни мерки, местно фаворизиране на държавния сектор и други. В София,  в присъствието на българските министри на икономиката и регионалното развитие , г-жа Меркел  трябваше лично да чуе от  представители на 10 германски компании това, че неизплащането на застраховки и укриването на данъци на местни фирми създават условия за нелоялна конкуренция, както и че добрият бизнес климат за немските компании и фирми в България зависи от равните условия, които следва да им бъдат предоставени в страната.
Твърде сериозна перспектива пред двустранното търговско-икономическо сътрудничество беше очертана  и при на посещението на премиера Борисов  и министърът на икономиката Трайков през октомври в Бавария. В Индустриално-търговската камара в Мюнхен двамата очертаха конкретни възможности за увеличаване на инвестициите и динамизиране на двустранните отношения в търговията, туризма, енергетиката. В момента над  900 баварски компании с 250 свои клонове развиват бизнес в България в енергетиката, високите технологии, автомобилната промишленост, банкирането, застраховането и други перспективни области. В България се намира и едно от 12-те самостоятелни баварски представителства по света.
Седя и мисля, а после – само си седя…
Стабилният германски бизнес, тласкан от мощната икономика на своята страна, едва ли обръща сериозно внимание на редица безмислени, главно местни медийни терзания като, например,  дали България ще влезе в Шенген през тази или следващата година или защо някаква напориста млада българка е фалшифицирала дипломата си от Берлинския свободен университет. За този тип бизнес са важни стабилната икономическа среда, регламентираните условия за дейност и добрата печалба. Началото на новата 2011 година е добър повод управляващите в България да помислят и по тези въпроси. При това не само да мислят, но и да действат, защото излизането на страната от икономическата криза далеч не зависи от напомпания оптимизъм в  медийните изяви на финансовия министър, а от реалните чуждестранни инвестиции и интензивния бизнес, каквито предлага Германия.

След година и половина публично мълчание, енигматичната за българската политика партия ДПС отново даде признаци на живот. Какво съживи  от политическата летаргия в навечерието на 2011-та формацията на етническите български турци?
Най-лесното обяснение за изненадващото на пръв поглед връщане на ДПС в активния български политически живот е настъпването на  поредната изборна година. Местните и президентски избори, винаги са предоставяли пред формацията на Ахмед Доган възможността да консолидира своя електорат, да потвърди периметъра си в българската политика и да съхрани позициите си във властта. Показателни в това отношение са публикуваните тези дни данни на НЦИОМ, че от парламентарния вот преди година и половина досега  ДПС е запазило 90 на сто от своите подръжници за разлика от осезателния спад в потенциалните избиратели на останалите ключови играчи, в това число и на управляващата партия ГЕРБ.
Избраната от ДПС тактика за връщане на политическата сцена въпреки наследството от зулумите тройната коалиция и привидния натиск върху лидера Ахмед Доган за неговите  хонорувани за милиони консултантски практики, говори недвусмислено, че моментът за поредната офанзива е настъпил.  Или по неотдавнашното определение на  един от най-артикулираните депутати и заместник-председател на партията Лютви Местан, зрелостта на Ахмед Доган и ДПС се измервала с умението „в аванс да четем посоката на необходимата за България политика”.
Левантийските политически търговци
Първият абзац от въпросното предизборно „четене” се оказа предпазливия флирт с десницата, която според ДПС  в перспектива имала по-голям потенциал. Успоредно с този „иширет” на дясно,  движението обяви, че ще подкрепя реформите на кабинета, като по този начин отговори на подадения от премиера Борисов „нишан”, че за скандалния хидропроект „Цанков камък” били виновни БСП и НДСВ, но не и ДПС,  и то при положение, че делото срещу неговия лидер още не е приключило във Върховния административен съд. Междувременно прокуратурата върна за доработване доклада на данъчната служба за имотите на Ахмед Доган, а видимо режисираният медиен скеч за вътрешнопартийно неразбирателство около изявлението на депутат от ДПС по контролиран от неговата партия местен тв-канал, че движението било за пълна лустрация, а неговия лидер с агентурни псевдоними „Ангелов”, „Сергей” и „Сава”  бил готов да напусне политиката ако се тръгне в такава посока, следваше да подскажат колко петимни за предизборен „достолук” вече са и управляващите, и техните довчерашни политически противници.
Магията на гледаните вече  филми
Ако се съди по моментните социологически сондажи в края на 2010 година, които говорят за намаляващата подкрепа за ГЕРБ, октомврийските президентски избори догодина много трудно ще бъдат спечелени от кандидата на управляващата партия на първия тур. При такова положение подкрепата на 600-хилядния непоклатим и послушен електорат на ДПС се превръща в ключов фактор за успеха на всеки кандидат, достигнал до балотаж. Този факт  е известно не само на всички управляващи от 1989 година досега, но той е и фундамент на политическата тежест  на ДПС. И на неговия неизменен лидер, който преди година и половина, в навечерието на последния парламентарен вот, публично беше заявил: „Мога много работи, включително да управлявам и да управлявам тези, които управляват”, а през лятото в една от редките си публични изяви разви тази своя мисъл с категоричното „Без ДПС страната не може да се управлява”.
Което е на път да получи своето поредно потвърждение…

Обилният мокър сняг беше превърнал „Орлов мост” в кишав транспортен кошмар. По претоварения „Руски” към „Цариградско шосе” с рискова газ и сред фонтани от кални пръски шофьорите бързаха да преодолеят най-тежката „тапа” на София, когато внезапно между колите изскочи мъж. На средна възраст, с вехто палто и провиснали панталони той преодоляваше движещите се автомобили в геройски булеварден слалом преплитайки крака, без да се оглежда встрани и, странно защо,  с ръце на главата. Промъкна се твърдоглаво покрай фучащите двигатели пред изумените погледи на чакащите на спирката и светофара хора и спря на тротоара, на метри от мен. Пое дъх, вдигна поглед към небето и…смирено се прекръсти.
Тогава го разгледах отблизо. Градски човек, с очила, с брадясало, но интелигентно лице, и вероятно пийнал. Не знам защо веднага се усъмних, че само алкохолът го беше въодушевил да пренебрегне подлеза непосредствено зад него и да завърти рулетката на своя живот по този хазартен начин. Все пак има куп други способи окончателно да се освободиш от кръста на битието вместо да избереш за екзекуция несигурния удар от кола. И то на такова шумно място, под погледите на толкова много хора…
После, пресичайки към Борисовата градина, започнах да разсъждавам дали мъжът всъщност не искаше да каже с безумната си постъпка нещо друго на зяпачите? Като, например, че трябва да отстояват достойнството си на пешеходци пред мръсните метални четриколки или че все пак не бива да се подцентява предопределението на съдбата? А може би, че вярата в Бога наистина върши чудеса и може да те преведе успешно през иглените уши на живота?
И тъкмо когато наистина бях започнал  да си въобразявам подобни щуротии, местната софийска реалност бързо ме върна на земята. При това го направи  с чаткането на конски подкови по асфлта на задъхващия се от автомобили „Орлов мост”. Млад, усмихнат ром, яхнал запотеното си мършаво конче без седло, препускаше откъм „Канала”, после даде с ръка „десен мигач” на околните джипове и мерцедеси и след като зави, подкара живия си транспорт в достолепен тръс по магистралното „Цариградското шосе”. Пътьом дори помаха дружелюбно на отегчения пътен полицай.  Нито някой  го спря, нито някой му обърна внимание, нито засвяткаха бурканите  и се чуха сирените на „пътната полиция”, която да догони мургавия конник най-малкото за да го предпази от авария по това „правителствено” шосе…
Тогава спрях да мисля. Вече  беше напълно излишно.                              Особено когато до  Коледа и Новата година оставаха броени дни.

Годината е 1894-та и в княжеския дворец в София предстои невиждана изненада – на традиционният Коледен бал в набързо ремонтирания за нуждите на новия български монарх някогашен турски конак, грейват първите в столицата електрически лампи. Жиците за тях са изведени от пивоварната на братята Прошекови, или както е правилно на чешки „Прошкови”, където с 45-те си конски сили парната машина на фабриката задвижва докараното наскоро от Германия електрическо динамо. Дотогава дворецът е бил осветяван единствено със свещи и газени фенери, същите, които били използувани и на няколко места в центъра на новата столица.
По-възрастните софиянци свързват братята Иржи и Богдан Прошекови единствено със съществувалата до неотдавна пивоварна на улица „Сан Стефано” 22. Сега там зее огромна бетонирана дупка, от която трябва да се пръкне поредното високо строително чудовище, което инвеститорите ще нарекат я мол, я офис-сграда или нещо подобно. А всъщност истинската история на знаковата софийска пивоварна започва през далечната 1884, когато в нея започва да се вари чешка бира. В своите спомени внукът на Иржи Прошек по майчина линия, инж. Ян Кадела разказва как в Княжево, където много италиански работници намирали работа при строящата се тогава железница покрай Владая, предприемчив техен сънародник използувал котле за домашно варене на бира – нетрайна, но утоляваща жаждата напитка в летните горещини. Италианецът починал неочаквано и двамата братя-чехи, инженери по образование, побързали да купят устройството и да експериментират с родната си бира сред свикналите с вино и ракия българи. Само за няколко години чешкото Прошеково пиво получава отличия на изложенията в Брюксел и Прага, а пивоварната е пренесена от Княжево на нейното доскорошно място.
Миналото, което не познаваме
Делото на двамата чешки инженери в българската история далеч не е само в бирата. Малцина знаят, например, за връзките на младия инженер на строежа на Хиршовата железница Иржи Прошек с Васил Левски  и други български революционери, за ръководената от чешкия инженер акция по прекъсването на строената от него жп-линия над Одрин, с което забявя значително транспортирането на бързащите за битката при Шипка турски войски, за печатницата на ул.”Московска”, която братята Прошекови основават непосредствено след Освобождението и която от „Народна печатница” скоро се превръща в „Придворна печатница”, с право да използува царския знак.
Но ако има нещо наистина значимо, което Иржи и Богдан Прошекови са оставили на България, това е съвременното варненско пристанище. Технически директор на строежа до 1901 година, когато главните работи по пристанището са приключени, е инж. Иржи Прошек. Въпреки, че според преценката на европейски специалисти варненския порт е едно от най-съвършените черноморски пристанища в началото на миналия век, в резултат на мошеничествата на министри, администрации и акционери, окончателното пускане в експлоатация е забавено и братя Прошекови са принудени да пренасочат всички печалби от пивоварната в София за довършване на варненския проект. И когато официално го откриват през май 1906, неговите създатели не присъстват на тържеството, тъй като са починали предишната година.
Европейски технически мисионери

При бомбардировките на София през 1944 година са разрушени печатницата и голяма част от бирената фабрика на ул.”Сан Стефано”, а след идването на комунистите на власт от главния бараж на варненското пристанище е премахната паметната плоча с имената на петимата съдружници на пристанищната компания, сред които са Иржи и Богдан Прошекови. Двамата братя-чехи са погребани един до друг в Софийските централни гробища.
Защо точно навръх Коледа е добре  да си припомним историята на двама достойни европейци, заживяли  в освободена България като поданици на Австро-Унгарската империя и посветили живот и знания на малката балканска страна? Може би защото тъкмо в подобни истории се крие и отговорът на въпроса защо днешна България продължава да е най-бедната европейска страна, към която Стария континент продължава да се отнася със съмнения и недоверие. И защо любимата ни песен продължава да бъде: „Как ще ги стигнем …европейците”