Поредният показен разстрел на фигура от престъпния  контингент в центъра на София се оказа не само своеобразно „новогодишно послание” на мафията към властите, но и за сетен път изнесе на показ тежките деформации в българските медии.
Изстрелите на столичния булвард „Стамболийски” в началото на седмицата прозвучаха като истинска „Ода на радостта” за обагрената в ярко жълто медийна среда на „европейска” България. Защото няма по-благодарна тема след постничкият откъм събития празничен новогодишен период, от поредна порция куршуми, трупове и кръв, този път гарнирана с печалната публичност на жертва, гравитирала нагло из многобройните маргинални радиостанциики и кабеларки в продължение на години и натрупала криминални „активи”, за които обикновено се лежи зад решетките повече от десетилетие.
Истинската драма, в този случай, се оказа не толкова логичната гибел на обречен млад авантюрист, колкото припознаването на въпросната личност като част от медийната общност в страната. Провъзгласяването на жертвата за „български разследващ журналист”, „радио и телевизионен водещ” , „хроникьор на мафията” и за „писател”, дори придаването на допълнителни карати на неговата медийна дейност с определението „скандален”, за пореден път постави пред публичното огледало местната журналистическата гилдия, за да може тя отново и отново сама да види реалната си професионална физиономия.

А тази физиономия е наистина отблъскваща и жалка.

Цяла седмица името и личността на отстреляната жертва не слязоха от информационните емисии, от студиата на практически всички електронни медии, в това число и женските кулинарни и козметични предавания, от вестникарските страници. Неизбежното митологизиране на личността на потърпевшия, който приживе е мамил по най-безобразен начин с огромни суми пари стотици наивни зрители, слушатели и читатели, премина от „бандитския шик” на връзките му с „героите” на националната мафия, бивши и настоящи, като стигна до сълзливите откровения на негови медийни колеги и  приятели на маса, които нищеха патетично последните си разговори с убития, обещавал им да направи в тяхното тв или радио студио, представете си, зашеметяващи разкрития около поръчковите убийства на знаковите престъпни фигури от българския преход! Дори повече, бивш работодател на убития в локална радиостанция/ естествено, осветен агент на някогашните тайни служби/ обяви на всеослушание, че жертвата била „най-добрия български радиожурналист през последните 15 години”, но той все пак го изгонил, защото въпросният пускал в ефир реклами за своя лична сметка.

Да задаваш въпроси или да търсиш отговори?

Така, вместо да  поставят до втръсване безсмисления въпрос кой и защо ликвидира поредната натрапчива фигура от подземния свят, добре би било малката, но все още разсъждаваща група местни новинари да запита как и срещу какво началниците на най-маргиналните частни електронни перачници на пари охотно са предоставяли телевизионен и радио ефир на човек с доказано тежко криминално минало?  Да се поинтересува дали чуждестранните медии съзнателно не бяха заблудени, че убитият е  „известен разследващ журналист” и „хроникьор на мафията” или да потърсят отговор на въпроса защо вместо в затвора, потърпевшият продължаваше до последно да вилнее в луксозни заведения, да се движи с бронирани маркови возила със скъпа охрана и да „грее” като слънце по телевизионните  и радио студиа?
И най-вече да проучат докога българите ще наричат откровения мошеник „оправно момче”, та дори той да е в парламента или на тв екран? Лично аз, погнусен, се отказвам от званието „радио” или „телевизионен” водещ. Поне докато нещо, макар и малко, не се промени.

Най-късно след седем дни премиерът Бойко Борисов трябва да обяви името на новия български външен министър след като сегашната шефка на дипломацията Румяна Желева заеме еврокомисарския си пост.
Кои ще са главните предизвикателства пред бъдещият дипломат номер едно?
След влизането в сила на Лисабонския договор, процесът по въвеждане на относителен порядък  в българското външнополитическо ведомство става особено актуален и неотложен. Очакваният от средата на 2009 година постоянен външен министър на страната, за когото засега се знае единствено, че ще бъде „умен и красив”, което по думите на премиера Бойко Борисов можела да бъде единствено собствената му персона, ще бъде изправен пред серия от предизвикателства свързани не само с дейността на „кризисните щабове”, уреждащи постоянно възникващи критични ситуации в международната сфера, но и с нормализиране на досегашната дейност на МВнР.

Енигматичният бъдещ външен министър

След традиционният кадрови „кадрил”, следващ идването на власт на всяко ново правителство от 20 години насам, през последната половин година външнополитическото ведомство на страната се оказа в доста сложна ситуация.  Без зам.-министър и постоянен секретар, напуснали заради принадлежност към комунистическата ДС, без посланици във Вашингтон и Истанбул, отзовани почти скандално заради нарушения при гласуването на българите в двете държави на парламентарния вот, с шокиращо признание на премиера Борисов, направено в Берлин, че 90 на сто от дипломатите във ведомството са агенти на бившите служби, с влязъл в сила едва през последния ден на отминалата година Устройствен правилник за управление на министерството, с министърка, за която от встъпването й в длъжност беше ясно, че няма да остане дълго на поста и с неясната като професионален профил, но щрихирана публично преди  цели два месеца фигура на бъдещия „умен  и красив” дипломат „номер едно” – всичко това предполага неотложното преминаване на външнополитическата дейност към състояние на цивилизована нормалност, така важна в сферата на съвременните международни отношения. Защото не е никак естествено действаща външна министърка и бъдеща еврокомисарка при публичните си изяви да говори непрестанно за своите лични  и партийни врагове, завистници и опоненти, които желаели да й „подлеят вода” за предстоящото прослушване в ЕП, вместо да се съсредоточава основно върху проблемите на националната външна политика.

Накъде в Брюксел?

Един от тези важни проблеми, например, е българското участие в новата дипломатическа служба на ЕС, която ще се нарича Европейска служба за външно действие и ще бъда оглавена от  „външната министърка” на ЕС, баронеса Катрин Аштън. Службата, която през тази година ще бъде формирана окончателно, ще ангажира над 3000 дипломати, които според първоначалните изисквания трябва да работят в ЕК, администрацията на Съвета на ЕС или във външното министерство на собствената си страна. Кои, какви  и колко ще са българските представители в тази служба? Доколко местните дипломати в нея ще бъдат равнопоставени и как ще бъдат разпределени постовете между страните-членки в новата структура? Какви промени в националния дипломатически корпус в чужбина ще има след като София си изясни какви права ще отстъпи на европейските дипломати за представляването й в трети страни? Как, къде и на каква база ще бъде извършено неизбежното закриване на посолства и какво ще струва това на държавата в ситуация на криза?
Тези, а и още много други проблеми неминуемо ще се стоварят като лавина върху главата на новия български външен министър, дори  и за няколко месеца той да се казва Бойко Борисов. Така че вместо да пърхат от радост, че страната се била „отървала” предпазните клаузи на ЕС, българите е хубаво да погледнат по-критично напред в своето международно битие. И затова следва да им помогнат освен Брюксел, и техните собствени международници. Ако, естествено, все още са в състояние да сторят това.

Убедителното представяне на втората българска номинирана кандидатка за еврокомисарския пост Кристалина Георгиева пред комисията на Европейския парламент, постави нови въпроси, свързани с подбора и използуването на кадри с висока международна квалификация.
Прякото предаване от изслушването на Кристалина Георгиева в Брюксел предостави отново възможността българинът да участвува, макар и само като свидетел, в демократичния процес по селекцията на бъдещия еврокомисар. Независимо от усещането за своеобразен „реванш” на националното достойнство, очакван след нелепото представяне на първата българска кандидатура, реакциите на местната политическа класа и медии бяха по-скоро стреснати, отколкото окуражителни. Просто отдавна закърнялата способност на гражданството и неговите представители във властта да се зарадват на индивидуалния успех, независимо от оцветяването на партийните очила или отвъд тежките комплекси на собствената посредственост и ниска образованост, до голяма степен се изрази в класическото абсурдно българско недоумение: „Не може да бъде, та тя ми беше комшийка!”.

Резервната национална гарнитура

Комшийка или не, г-жа Кристалина Георгиева беше вкарана в „еврокомисарския мач” не от резервната скамейка играчи на ГЕРБ – тя не членува в сегашната неопитна управляващата партия, а и деликатно отклони настойчивите покани да заеме вицепремиерския пост в правителството! Тя беше извадена от виртуалната национална кадрова банка, която включва доказалите  се на международния терен българи независимо дали са политици, експерти, учени, творци или студенти. Тяхното признание и опит са резултат от качествата и усилията, положени във формациите с международно представителство, в глобалния бизнес, в политическите органи на световни и регионални организации като ООН, ЕС, НАТО и много други, в елитните университети на планетата, където преподават и учат, в реномирани световноизвестни научни институти, в средищата на глобална култура и цивилизация. Те са основно сред 2-та милиона българи, напуснали през последните 20 години трайно родината си поради невъзможността да реализират в нея своите способности и интелект, но потенциално готови да й помогнат, ако тя знае кога и как да се обърне към тях.

Money, money, money…

А тя, България, за разлика от Чехия, Полша, Балтийските държави, очевидно има трудности в подобен тип комуникация. В първите години след прехода управляващите измислиха „Българският Великден” и „Бъдеще за България” не за да използуват потенциала на способните българи по света, а за да ги „скубят” за валута. Дори един финансов министър с нечовешко малко име, беше скастрил лакомо младите „великденци”: „Ний от вас акъл нищьем, пари носетьи!”. След неубедителното представяне на „сините якички” от НДСВ в управлението, тристранната коалиция реши да заложи основно на здравите сили със солидна съветска подготовка, резултатите от което днес са налице. Всичко това, обаче, не попречи на отделни личности да намерят индивидуално международно признание на своите знания и лични способности, независимо че произхождат от малка балканска държава и колкото и трудности да им е струвало това.

Художествена самодейност

Днес същите тези хора, подобно на новата бъдеща еврокомисарка, са готови да измият лицето на държавата, но на каква цена? Усетил киселинната политическа среда на София известният икономист проф.Илиян Михов побърза да отлети обратно за университета си в Сингапур, като отхвърли вицепремиерската оферта. Подобни са реакциите на десетки, дори стотици ентусиазирани кадърни българи, натирени зорлем обратно в чужбина от грубата местна партизанщина, посредствената завистливост и ендемичната корупция на своите сънародници.
Сега, след като с успеха си новата еврокомисарка Цветелина Георгиева показа на българите, че Брюксел не е сцена за читалищни изпълнения на провинциални самодейци от партийните драмсъстави, може би нещо с отношението към българската „виртуална резервна кадрова скамейка” ще се промени? Дай Боже, макар това да е малко вероятно. Причината –  местният „европеец”  не се променя лесно. Той просто не такъв човек.

Напоследък българският министър-председател Бойко Борисов все по-често прави остри публични забележки на министри от своя кабинет.
Кое е любопитното в тези характерни управленски практики?
Педагогическата руска поговорка „Когото обичам, него и пердаша” очевидно е придобила особено значение за българският премиер Бойко Борисов, който през последната половина година доста творчески я прилага спрямо министрите от своя кабинет. Естествено все още става въпрос за словесно публично скастряне на изявления и постъпки на някои непредпазливи членове на кабинета, но нищо чудно някой ден нервите на премиера да не издържат и той да премине към „шамарните корекции”, какъвто е бил разказаният от самия него случай с приятеля на неговата дъщеря.

Поводи за подобен гняв г-н Борисов има.

Само месец след началото на мандата неговите финансов и социален министър влязоха в остра полемика за замразените доходи на населението, което предизвика нуждата от премиерска намеса. Малко по-късно  уважаваният финансов министър нарече по тв-екран „малоумни” идеите, залегнали в икономическия доклад на президента Първанов, което принуди премиера да дава обстойни пояснения за същината на използувания термин. В първите дни след Нова година министърът без портфейл поиска 20 милиарда от Турция за земите на тракийските бежанци и заплаши, че ако парите на бъдат получени, България ще замрази европейското членство на южната си съседка. Това шокира г-н премиера до такава степен, че се наложи светкавично да заяви, че при следващо подобно изявление ще се раздели с министъра си тутакси.

Удари по глезена на управлението

Ядовете около министерският волунтаризъм, обаче не спряха. Оказа се, че двама от „двигателите” на здравната реформа – министърът на здравеопазването и негов колега-лекар от ПГ на ГЕРБ се разходили до САЩ при сериозни съмнения за конфликт на интереси, което принуди министър-председателят отново да размаха публично „жълт картон” пред шефа на здравното ведомство. В самото начало на седмицата – нов удар по правителствения „глезен” нанесе вицепремиерът и вътрешен министър, който в интервю за популярен всекидневник си позволи да каже, че „съдът е съпричастен към всички убийства от последните години”, а по късно призна, че има нещо „деформирано в съдебната система”. Резултатът беше унизителното примирие, което г-н премиерът трябваше да сключи с могъщия български Висш съдебен съвет и публично да даде „честна пионерска” дума, че нападките ще бъдат прекратени. Което накара вътрешния министър по държавната телевизия да посипе главата си с пепел  и да обещае, че за съдебната система вече ще говори „или само хубаво или нищо”.
Така, „со кротце, со благо и со малко кьотек”/по А.Ляпчев/ и с публично „набиване по министерското канче”  кабинетът на ГЕРБ превежда страната през кризата и във времето. Начело със своя лидер и премиер.

По време на петчасовият парламентарен дебат по искането за отстраняване от длъжност на президента в сряда както и в последвалата пресконференция на президента Георги Първанов бяха казани известни неща, ключови факти бяха полуизречени, а може би най-важното беше премълчано.

Сезонното първоаприлско настроение и очаквания с нетърпение Великденски отдих  лишиха обеднялата и вече силно отегчена от своите политици българска публика от сериозни коментари на определено безвкусният парламентарен дебат около намеренията за свалянето на българския държавен глава от поста, както и на неговата последвала пресконференция.  Дори и предизвестената, а всъщност мнима изненада, поднесена от Яневите „консерватори”  половин час преди началото на парламентарната разправия, не успя да освежи с нищо предварително подготвените речи на участниците, които се представиха в познатия си безцветен и политически банален стил, изпъстрен с втръсналите до болка от ТВ-ефир водевилни „остроумия”. Което неизбежно предизвика сравненията на българският парламентаризъм по-скоро с нивото на някои непрепоръчителни за подрастващи „реалити шоу-та”, отколкото с добрите аналози от европейската и световна практика.

Призраци в къщата

Парадоксалното в отминалия „безпрецедентен” за най-новата история на европейска България дебат на тема „импийчмънт” се оказа, че основните персонажи от предхождащия го скандал отсъстваха от разправията. В българското Народно събрание не дойдоха президент, премиер, финансов министър, нямаше ги дори основните „виновници” за провалената подкрепа на исканата процедура – шестимата депутати от РЗС, които от много време въобще не посещават пленарната зала. Въпреки че имаха не само правото, но и моралното задължение да изразят своите позиции, всички те предпочетоха да следят „сеира” отвън и встрани, вероятно с надеждата, че държат в ръцете си последния печеливш коз. Президентът Първанов се опита да отговори на някои въпроси на близо двучасовата пресконференция на Велики четвъртък, но го направи дистанцирано и не особено убедително.
Поради това като че „увиснаха” във въздуха някои загатнати припомняния, изразени от спорещите в пленарната зала  и извън нея депутати. Като, например, прелюбопитната конструкция, предложена от съпредседателят на ПГ на ГЕРБ Красимир Велчев, който потърси „разковничето” за поведението на „РЗС- дружинката” във веригата „президент, тайни служби, Яне Янев Алексей Петров и ДАНС”, както и в изпуснатото преди време публично признание на Румен Овчаров от БСП:” Създадохме РЗС и направихме грешка”.
Показателен се оказа и отново загатнатият факт, че двама от сегашните министри в правителството на ГЕРБ – Божидар Димитров и Вежди Рашидов са участвали в инициативния комитет за издигането на Първанов за втори президентски мандат, което накара ДПС да попитат от трибуната дали и сегашен депутат от ГЕРБ не е бил също член на въпросния Национален инициативен комитет по преизбирането на сегашния президент?

ДС в ролята на  кукловод

Без отговор остана, естествено, и намекът на един от сивите министри на Тристранната коалиция, сега депутат от БСП, дали „ГЕРБ и „Синята коалиция” не се притесняват от подкрепата на „Атака”, както и основателното му твърдение, че „в нито една европейска държава такива партии не стоят сред управляващите”.
В обичайната тъма остана и въпросът с ролята на тоталитарните репресивни служби в днешните механизми на държавната власт и най-вече в президентската институция. Представителите на „Синята коалиция” традиционно намекнаха за проблема, но ограничиха търсенето на отговор в чисто морално-етичната сфера, а не в политическата, където всъщност се крие въпросното решение. На своята пресконференция президентът Първанов, чийто агентурен псевдоним в ДС е „Гоце” обяснимо заобиколи отговора на същия въпрос.
В началото на март лидерът на РЗС Яне Янев пред свои съпартийци се обърна индиректно към министър-председателя Борисов с патетичното :”Единственото, което можеш да направиш е да ме разстреляш!”, изтъквайки своята „непримирима” опозиционност.
Междувременно същият Янев успя сам успешно да „разстреля” инициативата на ГЕРБ и сините за сваляне на президента от неговия пост, след като вече я беше подкрепил. Това напомня удивително на сценка от старите филми за Дивия Запад, където летят куршуми, разменят се юмруци, трошат се маси и накрая побеждава „добрият”. Кой е той след поредната българска парламентарна свада и почти двучасова пресконференция на слващия ден?
За мнозина, уви, това все още  е загадка, макар и не от трудните. И затова – безсмислена.