След окончателната регистрация на 10 партии и 3 коалиции за депутатски места в Европейския парламент, в България започва същинската предизборна надпревара за вота на 7 юни.
Политическите централи, които ще участвуват в изборите, вече са номерирани и надеждата на много от тях, че не толкова името на партията или коалицията, а запомнящото се номерче на бюлетините ще допринесе за така мечтания успех в битката за 17-те български кресла в Европейския парламент, засега остава жива.
Едно, обаче, са очакванията на политическите сили, друго са надеждите на конкретните кандидати в листите, които до последния момент ще пресмятат, дали позицията им е избираема на фона на очакваната традиционно ниска избирателна активност. Защото ако прогнозите за 30-тина процента гласували избиратели се потвърдят, главните печеливши ще бъдат партиите с твърди електорати, като БСП, ДПС и „Атака”, а смятаната за фаворит на тези избори ГЕРБ евентуално би могла да се пребори за 5 мандата. Засега шансовете на все пак

оцелялата след тежки организационни драми  „Синя коалиция”

да вкара водачката на своята листа в европарламента са повече от съмнителни. Което означава, че ако за втори път традиционната десница не успее да произведе свой представител в най-голямата фракция на европарламента  – Европейската народна партия –  тя вече без никакви колебания ще припознае ГЕРБ за единствената реална дясна формация в България.
След огласяването на листите на партиите и коалициите, участващи в евровота, отново възниква въпроса за платените места на кандидатите. С голяма степен на сигурност може да се прогнозира, че проблема ще превърне в един от акцентите на предизборната надпревара, която ще бъде наблюдаванa особено внимателно от Брюксел.
Европейски експерти твърдят, че макар и срещано на Стария континент,

купуването на евродепатутски места не е масова практика.

За набралата солиден опит в този бизнес България съществуват няколко възможности за подобна търговия. Едната е лично или чрез подставено лице да финансираш съответната политическа сила с крупна сума и/или друг подарък, като медийно време, услуги на издателство, печатница, полезни чуждестранни и местни делови контакти, срещу избираемо място в листата. Друга възможност е влиятелен политически или финансов спонсор да се договори с партийните лидери за попадането на конкретни хора сред кандидатите. Не бива да се изключва и абсурдната практика с пазаруването на недостигащи за съответния кандидат гласове. Формално всичко това трудно се приема за нарушение на закона, тъй като е сложно доказуемо.
Естествено, в хода на започващата официална предизборна кампания, която вече се очертава като ожесточена и особено безпощадна, ще бъдат употребени огромни количества лепкава смес от изобилните в България пръст и вода, но това едва ли ще подбере успешно най-добрите кандидати за европарламента. По-скоро редица от тях ще се озоват в Брюксел и Страсбург с доста окаляно реноме, от което не печелят нито те, нито държавата.

Комисията по досиетата в България публикува част от имената на собственици на печатни медии и журналисти в тях с принадлежност към тайните служби на тоталитарната власт, което за пореден път доказа, че 20 години след промените, медийната среда в страната продължава да се намира в тежка зависимост от някогашните репресивни органи на властта.
Сред огласените 36 агенти има имена на хора, които пораждат допълнителни въпроси.
Осветяването на първата порция имена на агенти на комунистическата ДС от печатните издания  премина с обичайното безразличие от страна на медиите, задоволили се единствено мимоходом да регистрират констатациите на Комисията, с дежурните патетични „обяснения” и нервни изблици на някои от засегнатите от страниците на собствените им издания, и с експонирането на няколко любопитни фигури, чиито претенции в публицистиката са само допълнение към другите им основни занимания. Естествено се чуха и „принципни” възражения срещу подходите на Комисията, която си е позволила да освети доносниците само в 20 от близо 60-те подлежащи на законната процедура печатни издания, възражения, на които беше отговорено, че много вестници и списания не са изпълнили задължението си да изпратят списъци на своите служители, но това нямало да попречи проверката да бъде направена докрай.

Осветяване или „просветляване”?

Както обикновено, „увертюра” към обявеното за средата на седмица решение на Комисията по досиетата направи едно лице, чиито нерви видимо не бяха издържали на напрегнатото очакване и ден преди появата на името му в списъка започна по страниците на своя всекидневник да излива душата си за това, как навремето донасял даже и срещу себе си за да получи, представете си, софийско жителство. Ден след акта на „осветяването”, група други „агент-журналисти” пуснаха, отново в собствените си издания, познатата скърцаща грамофонна плоча с рефрена: „не съм донасял”, „бях подведен/а” и „защо само ние?”. А мастит коментатор дори увери заклинателно от колонката си, че винаги е принадлежал „само на журналистиката”.
Скучно, досадно и отблъскващо. И доста показателно, защото всичко това се случва в края на второто десетилетие от промените в България и тези позорни „принадлежности” не само не свършват, но както изглежда ще тровят европейското самочувствие на българина още години напред.

Академичният хор на ченгетата

Новото в първата емисия на агентурни имена от печата са фигурите на двама авторитетни историци с академични звания, които под една или друга форма са свързани с медийния занаят. Но не основно с него. На всеки от безкрайните национални празници, събитийни чествания, юбилейни годишнини, във всеки по-чувствителен скандал на тема „минало” / а напоследък те, като че следват един след друг!/ споменатите „камбани” на местната историческа наука от електронната и печатна медийна трибуна изнасят факти, правят оценки, дават насоки, громят колебаещите се, воюват с невярващите в учебникарската митология за древното минало и техният гръмовен звън е мобилизиращ марш в ушите доморасли националисти от всякакъв калибър. Те обичат да гастролират и в хора на „агентите-историци”, където музицират специалисти като държавният глава, министърът без портфейл, сегашни и доскорошни лидери на „патриотични” формации и движения, бивши и настоящи дипломати и кой ли още не. Така че сега отчасти става ясно кой е определял репертоара, на кого са раздавани партитурите и как са били разпределяни партиите в този „академичен” хор на ДС.
Отминаващата 2009-та може да бъде запомнена от европейска България  и като „година на осветените медийни ченгета”.
Наближаващите Коледни празници са повод за смирение и размисъл пред очакваното Рождество Христово. И за покаяние. За онези, които почувстват, че имат нужда от него. Останалите ще си останат същите, каквито са и сега.  В ефира и по страниците на печата.

Разпадането на парламентарната група на партия „Ред, законност и справедливост” поставя под въпрос  и  бъдещето на т.нар. „дясно – консервативен” проект в България, за който имаше сериозни международни надежди.

На „пожарната” си среща с премиера Бойко Борисов по повод надвисналата опасност от изличаване на парламентарната група на РЗС от парламентарните регистри, лидерът на българските тори г-н Яне Янев е поставил в руско-„трактирен” стил въпроса: „Уважава ли ГЕРБ дясно-консервативния проект на България и съобразява ли се с неговите позиции във вътрешен и международен аспект?”. В патетичното питане прозират не само обидата и гневът на един разочарован партиен лидер, заменил земеделското учение с идеите на британските тори, но и прагматичният ужас, че  смятаните до началото на това лято „надеждни партньори” на групата на консерваторите и реформаторите в ЕП, освен че от много месеци са ненадеждни, могат да престанат да бъдат и партньори. Просто защото политическото им представителство в националната и европейска политика вече клони към нулата.

Напред към светлото консервативно бъдеще!

В началото на април тази година нещата изглеждаха другояче. В отговор на клетвата на г-н Яне Янев дадена от трибуната на третия редовен конгрес на РЗС, че „Окото ми няма да трепне, докато в България не въведа ред и законност”, гостуващият на форума в София британски консерватор Джефри ван Орден прогнозира пред партийно екзалтираните делегати, че РЗС ще имат „двама-трима свои депутати след изборите за ЕП” и така ще придадат допълнителна сила и блясък на излизащата от ЕНП новосформирана група на „Европейските консерватори и реформисти”. Това, естествено не се случи, както и на парламентарните избори през юли готвещата се за най-малко 30 свои депутати партия на г-н Янев, успя със сетни сили да осигури мандати едва на десет свои активисти. И всички тези провали въпреки интензивните контакти на ръководството на РЗС с Уестминстърската фондация в Лондон, която се финансира почти изцяло от държавата и щедро отпуска средства на основните британски партии, както и на техните перспективни приятели в чужбина, въпреки ръкостисканията със самия лидер на британските тори Дейвид Камерън и оказаната от тях теоретична и методическа помощ при двете предизборни кампании това лято в България…
За жалост известният закон на Мърфи, който гласи, че

„когато нещата вървят зле винаги могат да станат още по-зле”

сработи срещу РЗС  и в самото навечерие на конгреса на ЕНП в Бон, на който ще участват цели 13 делегати от управляващта ГЕРБ и броени дни след влизането в сила на прословутия Лисабонски договор. Оказва се, че амбициозните носители на дясно-консервативния проект в България ще трябва надълго и безполезно да обясняват на обеднелите си  симпатизанти защо политиката на ЕНП е в разрез с тази на торите, защо те са срещу Европейската Конституция, срещу създаването на обща европейска армия, срещу въвеждането на Европейска Харта за Човешките права, срещу европейски закон за емиграция и европейска данъчна система. А може би и защо при това положение РЗС въобще подкрепя ГЕРБ?
На предизборна среща през май в Шумен, лидерът на местните тори г-н Янев беше отсякъл: „Не съм слънце да огрея навсякъде, но ако сега режем глави със скалпел, то с вашата подкрепа след изборите ще режем с резачка”. Пет месеца след споменатите избори единствената търкаляща се политическа глава е на неговата формация. Очевидно инструкцията за работа с консервативната „резачка” или въобще не е била прочетена, или просто не е била разбрана. Така, че язък за резачката.

През отминаващата седмицата комисарката по защита на потребителите Меглена Кунева обяви, че се отказва от депутатското си място в новия ЕП и  ще остане на сегашния си пост в ЕК до приключването  на своя мандат през септември.
Дотогава една от ключовите номинации на новото българско правителство на партията ГЕРБ ще бъде за поста нов комисар в ЕК. Защо това важно решение би следвало да не се взема на „запалянковско” равнище, а с отговорни политически доводи?
Избраната  за „Комисар на 2008-ма” и „Европеец на годината” от влиятелни организации сегашна комисарка по защита на потребителите Меглена Кунева, която през юни попадна в ранг-листата на „Файненшъл таймс” на 30-те най-влиятелни политици на Европа в обкръжението на сегашния, и най-вероятно, бъдещ председател на ЕК Жозе Мануел Барозу и новия генерален секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен, е „отсвирена” за следващ мандат в Брюксел, писа тези дни булеварден български вестник. „Госпожа Кунева избра нова професия, тя е евродепутат”, се надпреварваха да цитират прибързаните думи на бъдещия нов премиер Бойко Борисов повърхностни медии, политици, експерти, като с неудобство прескачаха припомнянето на  електронното издание EurActiv, че като успешен комисар и на практика мажоритарен водач на листата на своята политическа формация, Меглена Кунева  почти сама я изведе на четвърта позиция по брой на гласовете на евроизборите, и дори й осигури две места в ЕП.

Сега, когато НДСВ изпадна от А – групата в националното „политическо ръгби” ,

от екзалтираните клакьорските трибуни започнаха да се разнасят ругатни и да се мяркат обърнати надолу палци. Просто в следизборната еуфория местният запалянковски манталитет, който диктува първичното „ Всички губещи вън!”, пропуска поуката от разказа на Каравеловия Хаджи Генчо за онзи с гювеча, дето на път за фурната видял куче, оставил съдината в прахта за да хвърля камъни по псето и, естествено, стъпил в манджата.
Вероятно за подобно нещо  се  е досетил през тези „запалянковски” дни не друг, а държавният глава Първанов, който стреснато посъветва „отношението към Меглена Кунева да не бъде пренебрежително”, тъй като ни очаквал доклад, който никак нямало да бъде „лицеприятен”.
Нека припомним, че освен

доклад, чиито критики ще се стоварят върху гърба на новото правителство по подразбиране,

очакват го и доста отговорни преговори за номинация на следващия еврокомисар. Естествено то е в правото си да излъчи свой представител, който да бъде топлата връзка между „Дондуков 1” и европейското „правителство” в Брюксел, но приемането на тази личност сред сега 27-те, е деликатен процес, а ако Лисабонският договор не влезе в сила и комисарите бъдат редуцирани до 18, или дори до 12 човека, въпросната „връзка” въобще може да изчезне за следващите 5 години. Този „дребничък” факт би следвало да подсказва, че едва ли председателят на ЕК ще дава обещания някому преди 2-ри октомври, когато ирландците ще гласуват на втория си референдум, а още по-малко  предварително ще обяви окончателното си решение за своя нов екип.
И още нещо. Ако новото българско правителство препотвърди обещаната вече, според някои информации,  политическа подкрепа за втория мандат на г-н Барозу и в замяна получи уверение, че контролният механизъм за България по наблюдение и оценка ще бъде постепенно премахнат, за целта в комисията ще е  нужен комисар с вече изграден авторитет и канализирани контакти, който за броени дни и седмици би могъл да превърне ситуацията  от „нелицеприятна” в „поносима”, а в по-далечно бъдеще и успешна  за новото управление. Неслучайно, сегашната българска еврокомисарка Меглена Кунева подчерта в София, че „ЕК ще направи всичко възможно за да подкрепи Бойко Борисов и неговото правителство”, както и че след като се даде сегашния управленски мандат „у нас трябва да сложим настрани партийните различия”.
Очевидно политически коректната и национално отговорна позиция на комисар Кунева е непоклатима, макар че първите камъни срещу нея вече полетяха. И ако това продължи неразумно, „стъпването в гювеча” може да случи със сигурност.

Пускането в действие на новата, почти 6-километрова отсечка на единствената засега линия на софийското метро, се превърна в ключово медийно и обществено събитие в предизборна България.
Два дни след официалното откриване на новата отсечка на превърналото се в легенда софийско метро и аз реших да се кача. Дали защото беше неделя, а и времето беше хубаво, неколцината скърцащи и шумни все още вагони в посока „Младост”  се изпълниха най-вече с…отдавна остарелите обитатели на някога младежкия квартал. Къде сами, къде хванати уплашено за ръце по двойки, тези пенсионирани жени и мъже, съставляващи мнозинството от двумилионното столично население, оглеждаха с грейнал поглед вагоните и спирките, а срещу мен просълзен старец отрони, като че на себе си: ”Доживях…”

Още през 60-те години на миналия век започват гръмките обещания,

главно на комунистическите партийни конгреси, за строежа на подземна железница в разрастващия се столичен град. Дори повече, след дългогодишно организационно мъдруване в началото на 80-те години стартират и първите строителни работи, главно с безплатния труд на войската, за да спрат безславно няколко години по-късно поради тежкия финансов срив на режима. През 1998 година е пусната първата отсечка от 8 километра, отнела цели 23 години за строеж и облекчила, макар и символично, колабиращия транспортно вече двумилионен град. Сега, с държавни, общински и най-вече европейски и японски средства, се очаква градската железница, която в Европа функционира от средата на 19 век, да започне да транспортира

жителите на най-населения град в най-бедната европейска държава

от единия до другия му край.
Проточилият се с десетилетия строеж на софийското метро е  и образ на цялото българско стопанство. Символ на управленска немощ, липса на каквато и да е урбанистична визия за развитие, корупция, строителна немарливост, финансова и обществено – мисловна нищета, софийският метрополитен отразява като в огледало тъжната икономическа картина в държавата. Защото за 4 години, времето за което беше изградена новата, едва 6- километрова отсечка в София, други европейски държави прокарват десетки километри подземни трасета. Защото макар и жалка за строителните възможности на 21-век, въпросната отсечка беше зорлем превърната в първостепенно медийно събитие за да стане ключов аргумент в започващата официална предизборна кампания.
Всъщност, просълзеният възрастен софиянец, може би беше прав. Действително, „доживяхме…”