В края на миналата седмица българския парламент прие на първо четене два законопроекта за „конфликт на интереси”. Законопроектите се отнасят за висши и обикновени държавни служители и на второто четене се очаква те да бъдат обединени.
Защо, обаче, приемането на този закон се забави толкова много?
През последните години т.нар.”политическа класа” в България е поставяна непрестанно в особено деликатната ситуация да не разбира основополагащи понятия в западното и най-вече европейско право или, което е по-точно, да се прави че не ги разбира. „Конфликтът на интереси”, който тегне като постоянен Дамоклев меч върху всички категории служители по света, наричан често на Балканите „цивилизован”, допреди две години и половина беше толкова отблъскващо неясен термин за министерско-депутатско-държавната прослойка чиновници в страната, че когато първият демократично избран министър председател на България и бивш посланик на страната в САЩ и ООН Филип Димитров внесе своя проект срещу въпросния „конфликт”, всички замряха от неприязън. Защото за първи път някой слагаше пръст в една от раните на корумпираната българска демокрация, която всъщност се оказваше

начин за пряко „доене” на облагите от властта.

Шамарът на ЕК, който извади от близо тригодишното вцепенение управляващите с настояването спешно да бъде приет този закон, обърка напълно правителството, което в за няколко дни изработи свой вариант, разкритикуван дружно от всички в парламента и в последствие, още по-спешно, пооправен. Сега, със стискане на зъби и иронични подмятания в Народното събрание, законът срещу „шуробаджанащината”, както най-вероятно ще бъде наричан Конфликта на интереси, ще бъде приет.
Дали, обаче, висшите и нисши държавни служители ще се откажат от усъвършенстваните в продължение на десетилетия местни практики,

родили уродливи понятия като „наш човек”,

„послушно момче/момиче”, „ от нашия край е”, „първо на кумеца, после на баджанака” и тям подобни, е съмнително. Защото тъкмо тези „фактори” играят основна роля в съмнителния преход, превърнал страната в нарицателно име на корупция и организирана престъпност, а държавата – в слаба формация на партийно-семейни бизнес кланове, за които основният конфликт не е „на”, а „със” техните собствени интереси.
Така твърдението, че „шуробаджанащината” е най-вулгарната част от конфликта на интереси може да се актуализира с констатацията, че в случая това е и начин на мислене.
Не само национален, но и регионален начин на мислене