ОСУЕТЕНАТА СЕКСУАЛНОСТ

Третият официален гей-парад в София в края на миналата седмицата искрено разочарова местните медиите и неговите противници, но неволно постави някои интересни въпроси към българското общество.
Натовареният с огромни медийни очаквания за „кръв, пот и сълзи” пореден гей-парад в българската столица премина организирано, масово и…весело. Забавляваха се всички – близо 1000-та участници в инициативата, публиката, която наблюдаваше усмихната шумното и шарено шествие по централни софийски улици и като че символично завършило в подножието на противоречивия Паметник на съветската армия. Приповдигнато беше настроението и на кохортата местни репортери, които след като разбраха, че побоища, насилия и екцесии няма да има, започнаха шеговито да си подсвиркват в такт с музиката и да снимат карнавала за удоволствие с ясното съзнание, че от всичко това сензационен „материал” няма да стане. Така, както сензация не направиха и петдесетината облечени в черно националисти, които в щурмовашки марш и с мегафонни крясъци изненадващо получиха разрешение за изпреварващо контра-шествие, на което скандираха „толерантни” и напълно „нерасистки” лозунги като: „Всички обратни в Уганда” и „Хомосексуалистите искат смърт за българите”. С което също развеселиха, по своему, случайната си публика.

„Който последен се смее…”

Най-много смях около гей-парада, обаче, отнесоха синодалните старци от БПЦ. Със своите архаични „содомо-гоморски” заклинания те предизвикаха иронични усмивки дори сред малобройното си паство, докато главният обект на тяхната загриженост, децата и младежите, с кикот твърдяха по интернет-форумите, че предпочитат да са „европейски грешници”, отколкото регионални праведници.
Така за агресивно настроените по традиция местни власти, медии и общество, се случи нещо, което по-схватливите следваше бързичко да умопостигнат. Насилието ражда насилие, агресията води до контра-агресия, натискът срещу „различния” предизвиква неговия равен отпор, спуканите с железни пръти глави рано или късно стават по-твърди и упорити и т.н. и т.н. Докато смехът, иронията и веселбата дори в наше време могат да извършат чудеса, при това с участието и одобрението на цярото общество.

Истинският цирк „Буш”

Защо след като българинът  е готов да плаща луди пари за шоутата на любимите  си „гей-фолк” изпълнители и изпълнителки, веднаж в годината да не се позабавлява на улицата безплатно така, както се забавляват милиони обикновени граждани в Берлин, Сао Пауло, Амстердам, Лондон? Какво пречи публично и най-вече медийно да бъдат окарикатурени местните нео-нацисти и „хард”-националисти, чието облекло, ритуали и лозунги в същината си са смешни и бутафорни? Къде е онази „изпреварваща интелигентност” на държавата, чиито аналози в цивилизования свят вече са постигнали забележителни резултати в това отношение?
Засега на българският хоризонт подобни явления не се забелязват, макар че от време навреме възникват поводи за размисъл. Какъвто, например, трябваше да бъде, според Светия синод “публичната, безцеремонна и срамна демонстрация на содомския грях”, която, както можеше да се очаква, не се изпълни с прогнозираното сатанинско съдържание.