Георги Папакочев
21 август 2023 г.
По обясними причини съветската инвазия под прикритието на Варшавския договор през август 1968 година не е любим сюжет за българските медии – вероятно позорното българско участие в тази окупация на тогавашна Чехословакия продължава да поражда все още някакъв остатъчен национален срам. Възможно е и друго – темата за нахлуването в Чехословакия, все още интерпретирана от днешна Москва като „оказване на интернационална помощ“, да се споделя напълно и от днешната българска журналистика, която изглежда се е вцепенила пред хибридните заплахи на Кремъл около „специалната военна операция“ в Украйна, от вдигнатия юмрук на своя сегашен президент и от зловещата фигура на гърдестия окупатор с автомат на МОЧА.
Впрочем, събитията преди 55 години в Чехословакия напомнят удивително много на руското нахлуване в Украйна през февруари 2022 г. Вярно, през 1968 година все още съществуваше т.нар. Варшавски договор и съветските окупационни части включваха военни подразделения от тогавашната ГДР, Полша, Унгария и, естествено, комунистическа България, но е вярно също, че единствено Румъния, под диктатурата на Николае Чаушеску тогава не участва в нашествието. Което през 1969 година накара хиляди чехи и словаци да се юрнат към румънското черноморско крайбрежие и така да изразят пасивната си неприязън към държавите, участнички в окупацията. Междувременно, след инвазията в Чехословакия останаха за „временно пребиваване“ десетки хиляди съветски войници, присъствие което се оказа постоянно до 1989 г.
Помним как след рухването на болшевизма Михаил Горбачов се захвана да прави „перестройка“ в СССР по подобие на чехословашкия комунистически лидер Дубчек, който през 68-ма се опитваше да организира „социализъм с човешко лице“. Общото е, че танковете с червени петолъчки решиха двете предизвикателства по един и същ начин – на 21 август 1968 година те нахлуха и вилняха в Прага, а през същия ден на август, но през 1991 година се наредиха пред Белия дом /сградата на съюзния парламент в Москва/ и дори изстреляха няколко снаряда срещу съветските пучисти. След това СССР се разпадна и Чехословакия, която също се разпадна година по-късно, се зарадва, че вече няма обща граница с Русия и че нейното пагубно съседство вече се е изтеглило далеч на изток.
Да, обаче само след по-малко от десетилетие относителен покой и съвземане на руската икономика, през 2000-та година имперските амбиции на Москва се пробудиха отново. Кремъл бързо се справи с опита на Грузия да си върне регионите с руски говорещо население, които и днес са под диктата на Москва. След „евромайдана“ в Украйна през 2013-2014 г. проруският президент Виктор Янукович беше свален от властта в Киев и Украйна се опита да насочи погледа си към Европа. В отговор руски „зелени човечета“ окупираха Крим и Кремъл обяви полуострова за част от Русия. През февруари миналата година Москва нахлу с войските си в Украйна, успя да окупира над сто хиляди квадратни километра украинска територия и набързо присвои 4 гранични области на страната.
Така аналогията с инвазията в Чехословакия става неизбежна. Просто през 1968 година Кремъл е трябвало да спре с танковете си демократизирането на една комунистическа държава, а през 2022 година с танкове, ракети и ядрен шантаж да задоволи своите имперски амбиции. И докато нашествието в Чехословакия все пак е било осъществено с формалното съучастничество на съюзни военни части, сред които, да не забравяме, над 2000 български войници и 26 български танка Т-34, нападението срещу Украйна се оказа пълно мащабна завоевателна война, причинила до днес хиляди жертви и ранени от двете страни на конфликта.
Всъщност, големият проблем на Украйна е, че е била, и винаги ще бъде, съседка на Русия, което я принуждава да се брани постоянно от руската завоевателна политика. Москва не само не крие, че нейната стратегическа цел във войната е изличаването на Украйна от картата на света, но и заплашва с готовността си да използва ядрени оръжия за постигането на тази цел. Тъкмо тези заплахи са факторът, който принуждава Европа и САЩ да ограничават военната си помощ за Украйна – просто евентуална ескалация на конфликта не съвпада с ничии интереси. И друго, процесът, който бившите сателити на Москва, дори отчасти и България, успя да ги отърве от комунизма след рухването на Съветския съюз, за жалост трудно ще протече и в Украйна. Просто мечтаният разпад на Руската федерация засега е по-скоро химера, отколкото реална възможност, а и радикални промени в Кремъл на този етап също не се очертават. Дори повече, когато се обсъждат имена на евентуалните наследници на Путин, съществува опасността тяхната позиция към войната да се окаже още по-твърда.
Така мирът в Украйна се очертава да бъде постигнат по най-трудния и кървав начин, на бойното поле и с помощта на целия цивилизован демократичен свят. А споменът за позорната инвазия на Русия и нейните съучастници от комунистическия Варшавски договор в Чехословакия през август 1968 г. ще продължава още дълго да е всекидневна реалност за Украйна, където танковете, артилерийските залпове, дроновете и безпилотните ракети продължават да предизвикват ужас, смърт и разрушения.
А ние, българите, изглежда ще продължим да наблюдаваме безмълвно този ужас и удобно да игнорираме Пражките уроци от 1968-ма. Просто защото те са срамни за нас, политически неудобни за сегашните ни „деликатни отношения“ с вечните братушки, и изглежда хич, ама хич не ни засягат.