ЗА НАСИЛИЕТО – БЪЛГАРСКО И ЧУЖДО

Wolfs 21.12.2016

Насилието започна да се превръща в част от живота на хората в т.нар. “цивилизован свят“. Терористични актове в навечерието на Коледа  и Нова година с десетки жертви и пострадали в Берлин и Цюрих, зрелищен публичен разстрел на високопоставен руски дипломат в Анкара, предупреждения на Европол за възможни „безразборни нападения по меки цели“ с цел сплашване на населението – това е само най-новия раздел от тревожната хроника на отминаващата 2016 г.

Факт е също, че разтърсващите събития на насилие мигновено ставаха достояние на милиони хора чрез интернет и телевизията и което е още по-стряскащо – те заливаха хората през цялата година –  постоянно и  методично! Което поставя въпроса дали днешният гражданин на света няма  да привикне  с насилието така, както вече е привикнал  с другите пороци на цивилизацията от 21 век, каквито например са  замърсената околна среда, дрогата, алкохола, самоубийствата, дори и с корупцията?

Насилникът у нас

Кризисният психолог д-р Младен Владимиров пояснява, че ние хората, носим насилието в себе си, защото то е вродено. Враждебността, яростта и  гневът имат свойството да ни помагат чисто инстинктивно и ние често оцеляваме чрез тях. Друг е въпросът дали сме в състояние  да контролираме природно вроденото си насилие чрез активирането на вътрешните „цензори“, които са част от възпитанието на всеки от нас. Както и дали  можем да разпознаваме това разрушително състояние,  за да можем да управляваме причините, които ни провокират да изпускаме своите гневни изблици. „Случващото се тези дни и публичността, с която насилието се афишира, водят до нещо много тревожно  – до опасността беззаконието  да се превърне в обществена норма. Ако насилникът е авторитет за нас, лесно можем да го превърнем в модел за подражание. Когато млад човек с лабилна психика търси да се идентифицира с някакъв тип организация, независимо дали тя е религиозна или екстремистка, той е в състояние дори да изпадне във онова състояние на екзалтираност и крайна привързаност към съмнителни идеи, които обикновено наричаме фанатизъм. Дори повече – насилието вече е започнало да се превръща и във форма на комуникация. Всички станахме свидетели как в определени моменти на предизборната президентска кампания в САЩ избухваше доста остра вербална агресия“, полемизира  д-р Владимиров.

Агресията като банална статистика

И все пак в  България хората започнаха да свикват с всевъзможните форми на  насилие  по пътищата, в училището, у дома. Дори повече. Днес някои  са  готови  безразлично да оневинят и медицинската сестра, заснета от видеокамери как малтретира недоносено бебе в родилното отделение. Побойниците в страната отдавна пораждат публично страхопочитание и зле прикривано медийно възхищение.  „Динковци“, неонацисти, местни сатрапи, какъвто е например прочутият кмет на с. Галиче, отдавна са символ на здравата българска ръка, те са своеобразна еманация на публичния респект!

Ето как кризисният психолог д-р Младен Владимиров обяснява нагласите на обществото, което става все по-безразлично и нечувствително към насилието: „Мантрата „Победителите не ги съдят“ е част от българската народопсихология. От  ранна възраст нас ни успокояват, че „Юнак без рана не може“,  с което всъщност ни внушават, че трябва да носиш болката със себе си, а не да я избягваш. Втълпяват ни, че „Не е мъжко да се плаче“ и други подобни неща. Тези  внушения се превръщат в обществени стереотипи и  стават част от нашите взаимоотношения“, коментира психологът.  Освен това той посочва колко бързо са действали германските власти при залавянето на насилника от берлинското метро Светослав Стойков и прави разлика с България, където действията на органите по сигурността обикновено са мудни и където липсва както безусловно налагане на закона, така и бързо адекватно правораздаване. „Ние не санкционираме насилието, то минава покрай нас и всички започваме да очакваме неговия  следващ пореден акт. Превърнали сме насилието в статистика вместо ясно да се разграничим от него и да заявим открито, че то просто не трябва да се случва!“, е категоричен психологът.

Ритник в гърба на системата

Факт е, че в  социалните мрежи някои патриотично обладани българи  бяха готови да защитят „нашия сънародник“, който хей така, сякаш за собствено удоволствие, ритна в гърба жена на стълбата в Берлинското метро. Какво може да бъде обяснението на подобна позиция?

„През последните години в България се научихме да мразим успелите. А Германия, с всичките си трудности и проблеми тези дни, за нас българите е  все още „Обетована земя“ и нещо като задгранична „Майка закрилница“. И когато тя не отговори на тези наши представи, по чисто примитивен, детски начин, ние започваме да я  мразим и съответно да удряме и да бием там. За мен момичето в метрото е своеобразен символ на Германия, а ударът в гърба  й всъщност е  ритник към цялата система на солидарност, която тази страна успя да създаде мисловните илюзии на хора, като „юнака“  от варненската махала „Максуда“. А тези илюзии са, че човек може да не е конкурентен в днешното общество, може спокойно да живее със социални привилегии и придобивки наготово и  когато не успее да ги открие в родината си, да тръгне да ги търси в друга държава. И когато там също не намери  очакваните подкрепа, награда и разбиране за това, че се смята за „социално слаб“, той се изпълва с агресия и желание за мъст към системата, която в крайна сметка го е заблудила и му е създала илюзията, че може да се  живее без да се  работи“, коментира д-р Владимиров.

Кога сме принудени да  „покажем зъби“?

Все пак трябва ли срещу насилието да се воюва също с насилие?

Д-р Владимиров определя насилието като изключително примитивно явление, срещу което следва непрестанно да показваме своята нетърпимост. „Нужно е обаче да търсим хуманни средства и методи за противодействие – когато знаем жертвата и насилника следва да работим еднакво с двете страни. Защото в Евангелието е казано, че не трябва да мразим грешника, а греха.

„Досега говорим за насилието „човек срещу човек“, но когато става въпрос за терористичен акт, всичко става много по-различно, допълва кризисният психолог. Тогава насилието като противодействие  е оправдано. Защото всяко живо същество, дори едноклетъчното, защитава своите граници, то притежава природната способност  да се „затваря“, както е написал още Дарвин.  Затова и ние, хората, в инстинктите си ставаме агресивни когато се налага да защитим територията си, подобно на животните, които показват зъби ако бъде нарушена тяхната територия. Насилието е многолико, има много аспекти. Ние просто следва да за сме наясно кога то се прилага за регулация на човешките взаимоотношения, и кога е в отговор на желанието да защитим своята територия. Във втория случай насилието е превантивен отговор на една евентуална агресия“, пояснява кризисният психолог д-р Младен Владимиров.

 

Leave a Reply

Your email address will not be published.