23.12.2015

След близо двегодишни колебания в навечерието на Коледните и Новогодишни празници, ръководството на БНР се реши да преустанови излъчването на конфликтното предаване „Деконструкция“ по програма Хоризонт. Аргументите – поради едностранчиво представяне на фактите от водещия Петър Георгиев /по-известен с псевдонима си „Волгин“/ и неговия екип се стигнало до „липса на обективност и многообразие на гледните точки“, както и до „ограничаване на свободата на словото и налагане на цензура“, което отнемало „възможността на слушателите да изказват свое мнение“. Генералният директор на БНР Радослав Янкулов поясни, че предаването е свалено от ефир по силата на Закона за радио и телевизия, а председателят на СЕМ Георги Лозанов допълни, че БНР може да бъде глобено и с 3 000 лева, защото авторите на „Деконструкция“ системно отказвали да спазват изискването за плурализъм на мненията, което е задължително за обществените медии. Новината за спирането породи емоции в социалните мрежи, предизвика скромен протест на симпатизанти на БСП пред сградата на бул.“Драган Цанков“ в София и опресни боята върху разделителната линия между русофили и русофоби в българското общество.

Ето някои от по-любопитните изявления, направени след обявения край на конфликтното радиопредаване:

Авторите и съмишлениците

Петър Волгин, водещ: „Предаването „Деконструкция“ винаги е критикувало управляващите – в момента това са ГЕРБ, президента Росен Плевнелиев. Този конфликт ще продължи, защото ще говорим и мислим така, независимо от всичките цензурски мераци. Спирането на едно предаване е форма на тежка цензура. Центрове на властта нареждат на председателя на СЕМ какво да направи“.

Калина Андролова, редакторка „Срещу войнстващата посредственост думите са безсилни. Но не към войнстващата посредственост е адресиран този текст. А към малкото останал нормалитет в тази държава. Хора, свалянето на „Деконструкция” от ефир е поредният напън за ликвидиране на изговарянето на истината. Не виждате ли това, не го ли разбирате! Това /държавата – б.а/ е протекторат, в който медиите са фиктивни. В който истината е смазана“.

Атанас Мерджанов, говорител на БСП: „В БСП сме възмутени от решението на УС на БНР да свали от ефира си предаването „Деконструкция” с водещ Петър Волгин. Взето под груб натиск от страна на председателя на СЕМ и след заплаха от глоба, подобна цензура не прави чест нито на регулатора, нито на общественото радио. Обвиненията в липса за плурализъм звучат абсурдно за предаване, което в голямата си част предоставя свободна линия за граждани.”

Михаил Миков, председател на БСП във Фейсбук: „Днес граждани излязоха на протест в защита на правото да говорим свободно. Нали още имаме право да мислим, да се изказваме без цензура, да критикуваме без страх? Ако някой го ограничава – да каже поне на какво основание, по кои правила! Или в България вече няма нито права, нито правила?”

Позиция на СБЖ: „Решението на УС на БНР за спиране на предаването „Деконструкция” издава страх и безсилие. Страх от истината и безсилие да я отстоиш  пред силните на деня. Срамно и недостойно е поведението на СЕМ, който вместо да защитава  демократичните ценности  в журналистиката, се превърна в цензор на свободното слово“.

Критиците

Георги Лозанов, председател на СЕМ: “Волгин е най-устойчивият нарушител в сферата на обществените медии години наред. Спорът е ясен – той изразява своето мнение, но като водещ трябва да дава достъп и на други гледни точки. Ако ще да е критика на марсианците, ако има друга гледна точка, тя трябва да се чуе в ефира”

Проф. Огнян Минчев, политолог, фейсбук: „На “Деконструктора” /Волгин – б.а./ му беше дадена неограничена възможност да клевети, да лъже, да манипулира, да пуска в ефир “правилните” гласове, да отсвирва поради “несъстоятелност” критичните мнения и да си създава една по същество радио-Атака. Разликата с уличния фюрер е, че “Деконструкция” не бие французойки, не насилва студенти и не цъкли безумен поглед по площадите. Но върши – и то по-добре – същата работа: да истеризира обществото, да сее омраза и да рисува светло евразийско бъдеще, маскирано като “лява” алтернатива. БНР трябваше да намери начин на този човек – и на екипа му – да му бъдат задавани в пряк ефир въпроси. Неудобни въпроси, които Волгин прекъсваше с нервен жест върху вилката на телефона, когато поредния слушател-събеседник се оказваше “костелив орех” сред ентусиазираната атакистка – “деконструктивистка” тълпа слушатели“.
Проф. Евгений Дайнов, политолог: „Днес, 12 декември 2015 година, в предаването „Деконструкция” г-ца Андролова /редакторка и коментаторка в „Деконструкция“- б.а./ нарече (цитирам) „Лумпени!” онези граждани, които снощи, 11 декември, протестираха за възстановяване на правото и справедливостта в Република България. Г-ца Андролова не беше на протеста и няма как от собствени наблюдения да е стигнала до констатацията, че става дума за лумпени. Аз обаче бях. Сред протестиращите граждани забелязах философа проф. Христо Тодоров, антрополога доц. Васил Гарнизов, публициста и преподавател д-р Тони Николов, както и други наши колеги от академичния свят. … Аз и горепосочените ми колеги, както и всички данъкоплатци, издържаме БНР със своите данъци и не очакваме от неговия ефир да ни наричат „лумпени”. Всяка обществена медия, каквато е и БНР, е длъжна да спазва добрите нрави. Ръсенето на обиди и сквернословие от ефира на БНР не е признак на добър нрав, а напротив“.

Експертите

Мария Черешева, Асоциация на европейските журналисти-България: „Позволихте си /авторите на „Деконструкция“ – б.а./ да присвоите претенциите за ново ляво в България, с което допълнително допринасяте за това да се чувствам непредставена. Лявото не е и не може да бъде расистко, хомофобско, ислямофобско. Всеки нормален или радикален ляв извън България не би повярвал, ако чуе за какво става дума. Но и ние, слушателите, не сме някакви идиоти. Обидно е да се свири на русофилската струна, или пък да се използва носталгията на българите по социализма за прокарване на про-путинска пропаганда. За проповядване на външнополитическите интереси на руската държавна машина. (нарочно не казвам държава). За отявлена защита на партньорите му, масови убийци като Башар Асад, който изтребва систематично невинните си граждани“.

Бойко Боев, медиен юрист в Лондон, фейсбук: „BBC има нещо общо с БНР (колкото и да е невероятно понякога това). Става дума за това, че те са по закон обществени. Тоест, трябва да служат на цялото общество и затова дори да спазват по-строги правила за съдържанието си. Ако сте слушали и гледали ВВС, сигурно ви е направило впечатление, че много български радио и телевизионни предавания, включително това на Волгин, са меко казано “пропагандни” в сравнение с предаванията на Би Би Си. Обяснението ми е, че във Великобритания спазват правилата за съдържание, а в България позволят на журналисти от националното радио и телевизия да не се спазват правилата“.

Началникът

Радослав Янкулов, Генерален директор на БНР: „Ако има цензура, то тя беше в предаването “Деконструкция“. Лично аз повече от две години крепя Волгин като “рохко яйце” и опитвах с аргументи, търпение и разбиране да го защитавам срещу тези, които го нападаха. Няколко хиляди лева ще бъде глобата, която ще ни бъде наложена. Кой да я плати?! Петър Волгин ли ще я плати? Тя е към Радиото и то ще я плати”.

Послеслов

Повредата едва ли е във вашия радиоприемник! Затова – извинете за неудобството…

04 януари 2015 г.

Отворено писмо от Георги Папакочев и Йордан Лозанов до програма „Хоризонт“ на БНР

На 4 януари 1989 година за първи път се в радиоефира се появи „12 плюс 3”, обедното предаване на програма „Хоризонт”, което продължава да звучи вече четвърт век – с актуалните новини, информации и теми, с познатите си сигнали, а и с високите изисквания  на своите многобройни слушатели. От самото начало на демократичните промени в България екипът на „12 плюс 3“ е отстоявал професионалните стандарти на независимата журналистика, плурализма на мненията, политическата безпристрастност. На тях учехме и новото поколение радиожурналисти – пред микрофоните на предаването израснаха много радио и телевизионни звезди, професионално укрепнаха чудесни репортери, а през стажантската школа на „12 плюс 3“ преминаха журналисти, които доказаха качествата си в Би Би Си, Си Ен Ен и други световни медии.

Ние, като част от неговите създатели, първи водещи и редактори, се гордеем с юбилея на своята професионална рожба. Наред с това, обаче, днес се срамуваме:

• От това, че напълно основателно повече от половин година протестиращите срещу правителството на антиевропейската, русофилска олигархия освиркват шумно и с нескрито презрение името на шефа и един от водещите на предаването Петър Волгин.

• От това, че от студиото на „12 плюс 3“ в ефира все по-често се лее неприкрита и целенасочена политическа пропаганда в полза на силните на деня.

• От това, че в опит да се манипулира аудиторията се използват перфидните агитационни методи на ЦК на БКП и ДС, за да се лансират груби антиевропейски и антизападни нападки за сметка на проруските и евразийски тези – нещо, което е далеч от официалната /засега поне в нейната видима част/ политика на България и което е несъвместимо с националните й интереси.

• От това, че авторитетът на „12 плюс 3“ постепенно се срива, нещо, което други талантливи журналисти, изпълняващи коректно своята работа като водещи и редактори в предаването, не заслужават.

Наистина е тъжно, че вместо с радост отбелязваме четвъртвековния юбилей на „12 плюс 3“ с подобни неприятни размисли. Правим го, обаче, с ясното съзнание, че обедното предаване на „Хоризонт”, което е надживяло и други неспокойни времена, отдавна принадлежи на своите слушатели.

Затова заставаме зад аудиторията, която създадохме с труда и професионалните си журналистически усилия и на която благодарим, че остава такава, каквато я виждахме в мечтите си на 4 януари 1989 година – рождената дата на „12 плюс 3” преди четвърт век!

Йордан Лозанов  и Георги  Папакочев – двама от създателите и първи водещи на „12 плюс 3“.

4 януари 2014 г.,
София

  Dec 18, 2015 г.

И сега ми е пред очите – с неизменното елегантно бомбе, със задължителните костюм и папийонка, с преметнат върху ръката тънък бастун и постоянно димяща цигара между пръстите. Същински двойник на Еркюл Поаро!

Разказвам за човека, към когото никой, дори най-отявлените партийци навремето, не смееше да се обърне с почти задължителното тогава „другарю”. Човек, който до последните си дни в края на 80-те носеше с особено достойнство девалвираната в България титла „инженер”.

Днес няма да откриете името на инженер Виктор Бойчев в глобалната мрежа, колкото и „търсачки” да пускате. Със сигурност обаче то фигурира под някои от най-трудните и сложни технически публикации в някогашно фотографско списание – с чертежи, математически формули и обяснения, обикновено неразбираеми за повечето щрак-ентусиасти.

Инженерът четеше в библиотеките единствено немска техническа литература в оригинал и правеше дори рутинните си изчисления не с популярните навремето калкулаторчета „Елка”, а с малка, сложно разграфена логаритмична линийка, която никога не напускаше вътрешния му джоб.

На пръв поглед инженер Бойчев беше екзотична, но иначе безкрайно интересна личност. Като студент по машинно инженерство в Мюнхенската политехника през 30-те години на миналия век, подобно на други млади българи в Германия, той се жени за хубавица от Бавария и въпреки смутните години в семейството се раждат 6 деца. Фамилията преживява войната в София, където е по-спокойно и сигурно, а в средата на 60-те съпругата, само с три от децата, успява да се завърне в родината си, тъй като „народната власт” не позволява на останалата част от семейството да емигрира от социалистическия рай. Което беше превърнало Виктор Бойчев в безпощаден и неприкрит критик на тоталитарния режим.

И въпреки всичко режимът го търпеше. По-скоро беше принуден да го търпи, тъй като Инженерът притежаваше уникални технически познания в област, за която тогава въобще липсваха специалисти. Това бяха модерните полиграфични машини и специална копирна техника, купувани основно от тогавашната ФРГ и други западни държави.

Изготвянето на подробните и сложни спецификации за внос и монтажът на тези високотехнологични за времето си устройства беше личен патент на достолепния мюнхенски възпитаник. Друга негова уникална квалификация беше техническият превод от немски и на немски език, което го правеше незаменим посредник в контактите със западногерманския машинен бизнес.

Така той успя сам да отгледа половината си деца в България и същевременно поддържаше на изумително ниво своя професионален авторитет. Неведнъж съм го питал защо не опита да се събере със семейството си в Германия. „Късно е вече за мен, дано тукашните ми деца поне имат късмет!”, отговаряше замислено той и дърпаше учестено от вечната цигара.

При една от последните ни срещи в центъра на София,  през 1988-ма беше, инж. Бойчев ми подхвърли сякаш случайно: „Знаете ли, тези, партийците, няма да изкарат дълго. Просто не е възможно. Помнете ми думата!”.

„Тези” си тръгнаха от властта само година по-късно. И както обикновено, мюнхенският Инженер се беше оказал прецизно точен в своите изчисления и прогнози…

Радостите ми от започналото през 1969 година следване във ВИИ „Карл Маркс“ основно бяха две. Първата, че влизането в казармата се отлагаше с цели четири години, което си беше сериозен успех. Втората, че с много от моите съучениците от „Английската“ се прехвърлихме някак си пакетно от тогавашния бул.“Йорданка Николова“ на ул.“Стефан Караджа“, където се намираше ректората на Икономическия институт. Това означаваше, че досадата от попадане в напълно непозната среда щеше бъде минимална , още повече, че „колежанските“ гимназиални традиции в общуването имаха своите малки предимства, особено на първо време. На редовните купони участваха познати хора, които пригласяха под акомпанимента на кухата китара любимите на всички английски парчета, „светваха“ те за клюките около изпитите и, което беше най-важното, евентуално те запознаваха с някоя загадъчна колежка от „потока“, на която от дълго време си хвърлил око и все нямаш кураж да заговориш.

До 1989 година ВИИ“Карл Маркс“ се славеше като безспорен идеологически стожер на комунистическия режим. Това означаваше, че почти цялата  програма на учебното заведение беше построена върху двата основни стълба на „политическата икономия“ – единия на капитализма, а втория, според тогавашните идейни представи, на социализма. И ако все пак зубренето на томовете на Маркс и Енгелс можеше да даде някаква идея за капиталистическата икономика, усвояването на „социалистическата“ политикономия беше пълна загуба на време поради тоталната теоритическа несъстоятелност на въпросната наукообразна измишльотина. Въпреки това дисциплината беше въздигана в култ, почти толкова висок, колкото прословутия „култ към личността“ и благодарение на нея куп комсомолско-партийни натегачи успяха да направят своите академични кариери. След 1989 година същите тези апологети на “развитото социалистическо общество” и СИВ, без никакви идейни угризения прегърнаха  пазарната икономика и доскоро презираното от тях капиталистическо стопанство. Резултатите от тази тяхна концептуална „конвергенция“ днес най-добре личат от безрадостното дередже на българската икономическа мисъл и нейното практическо  приложение.

Въпреки лепкавата идеологическа атмосфера в Икономическия институт, оттам съм запазил няколко много весели студентски спомени. Единият е свързан със самия другар Тодор Живков, който щеше да участва лично в някакво юбилейно университетско събрание в началото на 70-те години. С ултимативен тон факултетното комсомолско ръководство ми беше вменило  в дълг да заснема за бъдещите поколения  незабравимото събитие. Презумпцията на институтските комсомолски натегачи беше, че след като баща ми е фотограф, аз задължително трябва да съм също такъв. Какво да правя, в крайна сметка приех, защото един евентуален отказ можеше да ми навлече куп неприятности при дипломирането, а и при намирането на работа след това. Бедата обаче беше, че известното ми фотографско семейство не притежава  важната за такъв вид снимки принадлежност, наречена фотосветкавица. Просто татко искрено ненавиждаше „светлинната белина“ с която този уред буквално „изпираше“ лицата на сниманите и вместо него използуваше  в своето студио силни лампи с рефлектори.

Фотографското ми спасение дойде от чичо Станчо Джиджев, колега на татко и собственик на „Фото Луна“, което се намираше на „Патриарха“ до Френската гимназия. Преди години на втора ръка той беше придобил  германска професионална светкавица „Мултиблиц“, с която понякога снимаше сватби и кръщанета в гражданското. Взех назаем тежичкото съоръжение с рефлекторна лампа и акумулаторна чанта и без никакъв опит с подобно чудо на техниката дотогава, почти гордо се изправих зад кулисите в Партийния дом готов за фоторепортерски подвизи. След обстоен обиск охраната подозрително все пак ми разреши да направя само една снимка на президиума, тъй като не ме беше виждала никога досега. Приклекнах пред трибуната съвсем близо пред Тодор Живков и геройски натиснах спусъка на камерата. Мощният блясък на „Мултиблиц“-а обаче така заслепи височайшия докладчик, че той започна да примигва на синкопи, а аз почти не разбрах как светкавично бях изнесен почти във въздуха от сцената и после с ритници и приглушени ругатни бях изхвърлен навън. Просто чичо Станчо, светла му памет, бил нагласил светкавицата си на пълна мощност и  беше пропуснал да ме предупреди. Естествено снимката не се получи, ръководството остана без скъпия си спомен с другаря Живков, а аз завинаги се дискредитирах като институтски фотограф.

Вторият знаменателен инцидент се случи на тържествената „първа копка“ за новата институтска сграда в Дървеница. С нейното построяване трябваше да се реши тежкия “жилищен” проблем на стожера на българския икономически комунизъм с името на Карл Маркс, тъй като аудиториите му бяха разпръснати в различни сгради столичния център. Освен на ул. “Стефан Караджа“ и бул.“Раковски“/ сега там се намира кинофакултета на НАТФИЗ/, учебни  аудитории и стаи  имаше на “Граф Игнатиев“ в сегашната сградата на ВСС, на “Искър“ до Пожарната команда, дори и в една съмнителна стара постройка на тогавашния бул.“Георги Димитров“ преди Лъвов мост, за която се говореше, че някога е била обикновен публичен дом,  както  и мнозина къщи в района. Тази разпокъсаност, която допринасяше за добрата физическа кондиция на препускащите из столичния център студенти, се беше превърнала в тежест за застарелия преподавателски състав и за все по-натежаващите от хапване и пийване млади преподаватели.

Така въвеждащите церемонии и почерпки около очакваната с нетърпение „първа копка“ бяха започнали отрано още в ректората на ул.“Стефан Караджа“. След това академичното ръководство беше натоварено на черните „Волги“, които час по час докарваха в Дървеница и останалите височайши гости на милото тържество. Ректор на ВИИ“Карл Маркс“ през тези години беше проф. Кирил Григоров, когото ние студентите незлобливо наричахме  „Кики“. Възрастният професор беше верижен пушач, в устата му постоянно стърчеше догарящ фас, чиято пепел обикновено декорираше  реверите на протритото му сако. Изглежда този славен ден другарят ректор не е бил безразличен и към хубавия коняк, защото и с просто око можеше да се забележи как застрашително се люшка на място докато се изливаха дежурните речи на партийните  велможи. И когато настъпи сюблимния момент на ритуалната „първа копка“, професор „Кики“ изплю гнусливо фаса от устата си, надигна юнашки връчената му кирката и…полетя след нея стремглаво към земята. Сред бурния кикот и иронични ръкопляскания на публиката черната „Волга“ го набързо го отведе някъде. А ние, студентите, веднага си казахме, че на новия институт ще му върви не  по вода, а  „по коняк“. Както и се случи по-късно, впрочем.

  Майка ми, по образование аптекарка, беше складирала ученическата си цигулка върху големия семеен гардероб с вързоп стари ноти и задължителния сгъваем метален статив за тях. Като ученичка е ходела на уроци по цигулка и дори е свирила в някакъв оркестър. Татко, искрен почитател на певческото изкуство, можеше да му се възхищава единствено в операта и оперетата. Баба ми Сийка знаеше наизуст стотици македонски песни и дори Костадин Гугов, сладкогласен техен изпълнител през 70-те години, редовно идваше в къщи за да записва в тефтерчето си автентични текстове, които по памет му казваше на баба. Въобще ако не музикално, семейството ни силно обичаше музиката и мое „детско величество“ естествено не можеше да остане назад. Придобиването на пиано беше скъпо, сложно и ангажиращо жилищна площ занимание и затова беше изоставено като вариант. Цигулката, този мъчителен за околните във фазата на  изучаването му инструмент, също беше несъвместим с фотоателието на татко и постоянното присъствие на  клиенти у дома. Затова изборът на родителите ми падна върху популярния през тези години акордеон. И за моя собствена изненада и уж на шега в началото, този инструмент се превърна в неизменна част от юношеското и младежкото ми битие, та чак до студентските години.

Първите уроци взех в читалище „Природа и наука“, което заемаше няколко стаи в стара сграда на нашата улица „Борис първи“. След това музицирането ми продължи в школата на тогавашния ЦДНА, която се намираше в задната приземна част на Военния клуб. Попмя как моята преподавателка там, наскоро завършилата консерваторията изящна пианистка Лили Атанасова почти съзаклятнически ми написваше в нотната тетрадка някои „джазови“ американски мелодии, които можех да свиря само у дома и то след като съм „поработил“ здраво върху задължителните упражнения за дясната ръка и басовете. И съм изгладил детайлите от  поредния виртуозен валс, а по-късно и в немислимата  за изпълнение на акордеон „Токата и фуга“  от Бах!

Музикалната ми школа съвсем естествено се пренесе в акордеонния оркестър при тогавашния Дворец на пионерите. Репетициите, концертите, турнетата и преживяванията с този чудесен състав, оглавяван от незабравимия маестро Христо Илиев, акордеонист по любов и валдхорнист във филхармонията по професия, сами за себе си са  тема на малък роман. Не по-малко любопитните събития, обаче,  се случваха на друго място – в моята 114-та гимназия с изучаване на английски език, известна накратко като „Английската“.

Още към края на подготвителния клас учителката ни по музика и прекрасната преводачка в тогавашното „Архивно кино“/ днес кино „Одеон“/ Катя Гончарова съвсем строго ме беше задължила да изсвиря нещо на годишния „акт концерт“ на гимназията. Така и стана. Когато се появих на сцената с лъскавия си италиански акордеон с марката „Скандалли“, залата се разшумя, разнесоха се обичайните закачки и майтапчийски подхвърляния – малцина от хората дори в нашия клас знаеха за музикалните ми занимания, а по-големите по правило  не обръщаха внимание на така наречените „подготваци“. И тъй като всички очакваха ат сцената  да „изпраскам“ дежурнтите хоро или ръченица /каквито така и не се научих да свиря/, реших да ги изненадам с  любимата си около 10- минутна увертюра към оперетата „Ако бях цар“ на Тео Адам. Увертюрата не беше  трудна, бях я шлифовал до тънкости. По-сложното обаче се оказа да накарам цялата гимназия да преглътне факта, че на акордеон може да се изпълняване само фолклорна, но и класическа музика.

От продължилата необичайно дълго след последния акорд на пиесата тишина в залата, последвана от взрив  ръкопляскания все пак разбрах, че  съм се представил добре. Неочакваната оценка за изпълнението  обаче дойде седмица по-късно, по време на започналата  лятна ваканция. Тя се появи по формата на кратка бележка, написана  на английски език от нашата класна  тогава Бойка Пейчева. Просълзена от умиление, мама ми я връчи в „Пирогов“, където се възстановявах след неочаквана операция от апендицит. Освен пожеланията за бързо оздравяване, на бележчицата пишеше, че за чудесното акордеонно изпълнение на концерта, името ми е вписано в „Златната книга“ на Английската гимназия. Признавам,  едва не паднах от болничното легло от изненада и радост! И то не за друго, а защото още в подготвителен клас бях попаднал в престижния училищен регистър. И то не като победител в математическа олимпиада или  отличник на випуска, а за обикновено музикално изпълнение. При това – на акордеон…

В началото на 70-те години аз и връстнииците ми бяхме обсебени изцяло от една друга музика, особено заразна за назнайващите английски език възпитаници на елитната гимнация. „Бийтълс“, „Ролинг стоунс“, „Питър и Гордън“, „Анимълс“ – това бяха магическите звезди на внасяните почти нелегално от чужбина /най-вече от бивша Югославия!/ младежки списания и техните изпълнения можеха да бъдат чути, при това едва-едва, единствено по старателно заглушаваните от властта и безкрайно далечни чужди радиостанции. Е, и от някоя промъкнала се тайно през процепите на „Желязната завеса“ западна грамофонна плоча. В гимназията, а и не само там, хората от моето поколение имаха нужда да слушат тези изпълнения, да се захласват от музикалните класации, да научават подробности за живота на своите идоли и просто да ги подражават!

Още пазя двете поомачкани тефтерчета с пружинки, в които с бърз разкрачен почерк съм регистрирал подреждането на хитовете от „Топ-20“ излъчвани всеки четвъртък в 20.30ч. по ББС. На първите места беше лесно – „Бийтълс“ обикновено бяха начело, следваха ги „Стоунс“ и други по- известни състави. Сложни бяха новопоявяващите се групи и изпълнители, чиито имена трябваше да бъдат допълнително уточнявани и сверявани – чудесно занимание за подрастващи пубери от английската гимназия. И понеже през тези години магнетофонът беше рядка, луксозна и почти непостижима за притежаване от обикновените хора вещ, хитовете просто трябваше да се запомнят наизуст. И да се интерпретират от някой , който можеше да ги „хване“ на някакъв инструмент или най-често на превръщащата се  тогава в масова мода китара. Понеже тогава всеки правеше това, което може, признавам: за целта  използувах акордеона. Докато  по пращящото радио върви изпълнението, улавях с клавиатурата на бърза ръка мелодията, записвах си „за подсещане“ някои акорди и се опитвах да след това с налучкване  да сглобя  чутото. Знаех, че колегите ми от акордеонния оркестър правеха същото и в неделя, след репетицията в коридора Семинарията успявахме да “докараме” някои парчетата почти до съвършенство, но как това можеше да стане в гимназията?

Решението се появи неочаквано. Всяка сутрин по училищната уредба в класните стаи с радиоточки се излъчваше задължителната през тези години физзарядка.  Учителката по физкултура, която се нуждаеше от музикален съпровод за упражненията се беше досетила за мен  и аз получих  нареждане да й акомпанирам.  Всяка сутрин, застанал до нея, започвах някакви импровизации в такт две четвърти зад нейния властен  глас. Свирех каквото ми дойде на ум – маршове, естрадни песни, всичко. Докато една петъчна сутрин, все още под въздействието на снощния хит от „Топ-20“, не подкарах по радиоуредбата знаменитата „Хело-гудбай“ на Бийтълс. Постепенно  класните стаи се разшумяха, започнаха да се чуват възгласи  и дори ръкопляскания! От което стана ясно, че гимназията снощи също беше слушала ББС. И най-новия хит на Бийтълс!