Category Archives: Общество

БРЕКЗИТ, ИЛИ НА СЛЕДВАЩИЯ ДЕН

 

01 февруари 2020 г.

Георги Папакочев

След възторзите на лондонската „Даунинг стриит“ и емоционално-сълзливите сцени в ЕП на официалното прощаване с Великобритания по повод нейния „изход“ от Европейския съюз, не само международните наблюдатели, но и самите англичани все по-често започват да си задават въпроси като „Е, и?“, „Сега какво следва?“, „Трябваше ли да се стигне дотук ?“„Наистина ли Брекзит настъпи снощи?“. Нека не забравяме, че за голяма част от  британците датата 1 февруари 2020 г. е начало на обещаното  избавление от диктата на Брюксел, но за останалите / а мнозина смятат, че те всъщност са по-голямата част от населението/ датата е повод за сериозни притеснения свързани със щетите, които Обединеното кралство ще понесе след напускането на съюза и най-вече със смътното предчувствие за  срив в жизнения  им стандарт.

Континентът – откъснат !

Всъщност онези, които гласуваха за излизането на референдума през юни 2016 –та, бяха повярвали в обещанията на някои британски политици, повечето от които днес са в управлението, че е много по-добре Островът да се затвори в себе си, да бъде сложен край на свободното движение на работници, както гласи  член 45 от Договора за функционирането на Европейския съюз, правителството да може да сключва свободни търговски договори с целия свят и така да участва в изработване правилата на световната икономическа политика. И най-важното, естествено – да превърне Обединеното кралство, според думите на премиера Борис Джонсън, в една „Глобална Великобритания“, която да символизира Обетованата земя, която бившата вече членка на ЕС ще си възвърне отново славата на световен лидер. Впрочем, определението „Глобална Великобритания“ се оказа заимствано от Джонсън от доклад на депутата Боб Сийли и експерта по международни отношения Джеймс Роджърс, изготвен по поръчка на неоконсервния мозъчен тръст за външна политика  „Хенри Джаксън“ в Лондон, специално за  неговата предизборна кампания.

Тъкмо тази представа на Джонсън и значителна част от неговата Консервативна партия съвсем не съвпада с мнението на милиони британски граждани, сред които избиратели от Уелс, Шотландия и Северна Ирландия. Те  просто не желаеха Великобритания да хлопва търговските си порти пред Европа и други развити части на света, да не говорим, че самото Обединено кралство отдавна не притежава съответния индустриален капацитет и в сравнение със САЩ и Китай, например, то все пак е едно икономическо джудже. И още нещо. С излизането от ЕС, за разлика от очакванията на официален Лондон, относителната политическа тежест на Великобритания със сигурност ще намалее значително. Впрочем, още отсега се вижда, как по важни международни проблеми, като кризата с Иран или казуса с китайския  телекомуникационен гигант „Хуауей“,  страната не е в позиция сама да взема своите решения и продължава да координира действията си със САЩ и ЕС. А  подобни стъпки обикновено не са  присъщи на една категорична световна сила. Колкото до промяната на правилата в световната търговия, едва ли е реалистично да се очаква, че Великобритания сама е в състояние основно да ги промени. Да не говорим, че нейните намерения подсказват по-скоро стремеж към протекционизъм, отколкото към свобода на търговския обмен.

От другата страна на Ламанша

Влезлият  в сила официален развод между Обединеното кралство и Брюксел без съмнение ще причини и загуби за 27-те членки на ЕС в политическо, военно, така и в икономическо отношение. Затова е любопитно как Европа тепърва ще подходи при започващите дълги икономически преговори около реалното оттегляне на британците от съюза. Ето, например лидерът на либералите в Европейския парламент  и координитор за Брекзит Ги  Верхофстадт досега постоянно внушаваше, че отговора на Брекзит следва да бъде по-тясна интеграция на националните правителства във всички сфери, още по-голяма власт на Брюксел и в крайна сметка  федерализация на Стария континент. Да, обаче проучванията сочат, че европейските граждани не изпитват особен ентусиазъм в тази посока, поради което евентуален бъдещ натиск от страна на Брюксел би се оказал доста непродуктивен. Да не говорим, че самите еврофедералисти в Европейската комисия и Европейския парламент практически изчезнаха от политическото пространство, макар най-заклетите привърженици на европейската интеграция да продължават да  твърдят обратното. Особено показателно се оказа  изявлението на говорителя на германското правителство, който в самото навечерие на Брекзит  и въпреки често захаросаните послания на Брюксел, потвърди официално, че  излизането на Великобритания от ЕС е откровено  „разцепление на Европа“. От своя страна френският президент Макрон изрично посочи, че „Брекзит стана възможен, защото ние не променихме достатъчно нашата Европа”.

Така или иначе,  живота на Стария континент едва ли е замрял  на днешния 1 февруари  2020 година след нощните възторзи на брекзитиърите в Лондон. Впрочем, сериозните трудности около първия официален развод в ЕС  започват на 3 март, когато стартират преговорите за търговското споразумение между Великобритания и Брюксел. Дотогава все пак могат да се случат и променят доста неща, но едно е ясно – „краят на едно начало“, по думите на Рей  Бредбъри, е вече факт. Сега настъпва времето за размисли и преговори.

 

ТОДОР СЛАВЧЕВ: АЛАДИНОВАТА ПЕЩЕРА НА ФОТОГРАФСКИТЕ СВИДЕТЕЛСТВА

14 юни 2019 г.

Днес, в рамките на станалия вече традиционен Европейския месец на фотографията, чието 10-то издание е под егидата на Фотографска академия „Янка Кюркчиева“, както и по повод 20-годишния юбилей на Академията, сме се събрали не само за да си спомним за един вечно усмихнат и неуморен фоторепортер, чиято личност в продължение на десетилетия беше знакова в журналистическите среди, но и да видим малка част от неговото творчество.  Всъщност, нашият  виртуален домакин е  Тодор Славчев, или „бай Тодор“, както го наричаха неговите приятели и колеги, а реална домакиня на експозицията е неговата уважаема внучка, г-жа  Яна Узунова. Тя  не само запази  архивите на своя дядо, но положи неимоверни усилия да разработи и популяризира  неговото фоторепортерско наследство.

През последните години, къде благодарение на интернет и социалните мрежи, къде поради гостуването в България на колекции на едни от най-известните имена на журналистическата и/ или репортерска фотография, забелязваме все по-засилващия се интерес  към автентичния фотографски документ, към образните доказателства не само за по- значими събития и личности от историята, но и към обикновения живот на хората през годините. В  рамките на по-малко от година видяхме, поне в София, част от творчеството на световно известни имена в жанра, като американките Мери Елън Марк и Вивиан Майер, на неподражаемият чех от „Магнум“ Йозеф Коуделка,  творци, чиито фотографски находки и документи се възприемат като еталонни.

За разлика от тези хора, чиито изображения  пълнят многотиражни луксозни фотоиздания, техни изложби обикалят света и  творчеството им е  обект на многобройни изследвания на изкуствоведи, теоретици и тълкуватели на фотографското изкуство, имената и  творчеството на  най-значимите български фотожурналисти от следвоенния период, са не само „световно“ неизвестни отвъд граничния  столичен булевард „Константин Величков“, но за съжаление потъват във все по-дълбока забрава и в собствената си родина.

А тези отдадени на професията си фотографи не заслужават подобна участ, повярвайте ми! Най-малкото защото в техните архиви могат да се открият ценни образни документи от най-новата ни история, много от които често са били старателно „премълчавани“ през годините на примитивния, а по-късно наречен странно защо „развит социализъм“, кадри, които са били игнорирани от печатните медии по куп идеологически и политически причини, или казано иначе – не са отговаряли на правилата на комунистическата пропаганда. А всъщност тъкмо тези кадри, които за щастие все по-често изплуват от забравата, макар и след десетилетия, са част от пъзела на истинската, а не идеологически митологизираната образна история на България от миналия и този век.

Затова днес за мен е особено удоволствие и чест след представянето на  колекциите на Георги Панамски и Никола Стоичков през последните две години, днес да кажа няколко думи и за уважаемия Тодор Славчев.

Всъщност аз отлично си спомням този, както вече споменах, вечно усмихнат, добронамерен мъж с гъста къдрава коса, характерни очила и с като че срасналия се към него репортерски „Контакс“, а по-късно и „Киев“ с неизменната фотосветкавица. Виждал съм го как снима събития, свързани с протоколните „мероприятия“ на СБЖ, организация, в която, признавам с известно неудобство, дори и аз някога съм членувал;  виждал съм го и  как следи с камерата си улични сюжети, манифестации, спортни прояви и други подобни „мероприятия“, които, както помним, изобилстваха в живота ни до 1989 година. А лично се запознах с Тодор Славчев, когато една вечер той дойде у дома в ателието на моя баща, и след като двамата приятелски си побъбриха повече от час, Петър Папакочев  му направи няколко портрета, сред които и един с двойна експонация /доста сложна техника за изпълнение върху  черна-бял планфилм и със студийна камера, впрочем!/. Днес този мулти портрет освен на сайта за фотографското наследство на Тодор Славчев, може да се види и в публикувания тези дни албум с фотографии на Петър Папакочев.

 

Впрочем, през 1990 г., в поздравление по повод 90-та годишнина на родения през 1900 година Тодор Славчев , тогавашният председател на СБЖ и главен редактор на в. “Култура“ Стефан Продев прави чудесен  комплимент-метафора, като пише:  „Навярно филмовата лента, която ти си заснел, опасва земното кълбо няколко пъти“, както и че „сътворените от Тодор Славчев фотографии, са давали облика на периодичния и ежедневен печат дълги години“.

И тези констатации на Продев съвсем не са лишени от основание!

Роденият в Пловдив Тодор Славчев през 1932 година първо членува в  Съюза на провинциалните журналисти, а след 1944-та и в СБЖ. Тук обаче има една много показателна подробност  – той никога през живота си  не е членувал в каквато и да е политическа партия! Бай Тодор просто следва репортерското си призвание – снима в Македония през 1941 г. след присъединяването й към Царството, регистрира върху филмите си разрушена бомбардирана  София през 43-44-та година, в началото на  септември 1944 година запечатва еуфорията около комунистическия преврат и окупацията на Червената армия на България. Тодор Славчев е един от първите фоторепортери, които заедно с Кольо Стоичков, Любен Антонов и  Михаил Ташев заминават за фронтовете на Първа българска армия, която воюва в Югославия, Унгария и Австрия  във финалния етап на битката срещу Хитлер.  След демобилизацията и завръщането в родината, Тодор Славчев насочва обектива си и  към завърналата се от фронта изцяло оредяла Парашутна дружина, повечето от чиито 800 членове са били убити в сражения и акции. Ето какво пише за тези „неудобни“ дори и днес мъже не друг, а покойния вече ляв историк Божидар Димитров: „Парашутната дружина, на която гледаха с недоверие, защото бе обучена в Германия, атакува смятания за непревземаем връх Стражин и го превзе в първата атака с цената на 54 убити. Единствено на парашутистите бе позволено да пренесат убитите си другари в София и да ги погребат във военното гробище.“  Снимките на хората от Парашутната дружина до неотдавна  бяха съвършено неизвестни. Или казано другояче – образно „премълчавани“ от властите. Сега благодарение на Тодор Славчев можем да видим лицата на тези храбри българи.

Впрочем, Продев се оказва прав –  през годините дължината на заснетата от фотографа лента наистина става километрична. Той запечатва върху нея  всичко, навсякъде и по всяко време в рамките на трескавата си репортерска дейност – регистрира с неистова страст „Нещата от живота“ на хората в социалната област, охраната на труда, селото и фабриките. Запомнящи се са кадрите на Тодор Славчев от т.нар. „Народен съд“, организиран от онези със съветските вече каскети, представете си, в сградата на Алма Матер! По-късно виждаме от снимките на фотографа как пожарникари гасят огъня на покрива на Университета. Алегорично, нали !

Обективът на бай Тодор регистрира жалките търлъци продавани на Женския пазар, които са били принудени да носят на краката си  хората на следвоенна,  купонна България. Той добросъвестно документира   ремонта на жълтите павета пред доскорошния Царски дворец, които вече покриват „Площад Девети Септември“, и в същото време портретира хлапаците от с. Елин Пелин и Самоков в края на 40-те с тяхната самоделна парцалена топка от парцали, обути в калта с кожени цървулки. Фотографът ни показва  продавачките от някогашния  пазар „Света Неделя“, да, там до известната софийска църква, кара ни да цъкаме с език на раздаването на айрян от цистерна в столичния център, да се чудим се на ентусиазма на зимния  мото-крос по калните софийски улици в началото на 50-те и…на какво ли още не! Обективът на Тодор Славчев улавя образите на културни дейци, партийни функционери, колеги журналисти, бригадирки, той не подминава дори и  „хубавите жени“ от плажа на станцията на Журналистите край Варна!  Мигове, преживявания, вълнения, хора всякакви и…образи, които говорят много, стига човек да може да ги разбере и „прочете“ вярно!

И тъкмо в тази  коректна и обилна документалност е силата на фотографията на Тодор Славчев, в нея са и каратите на образните му свидетелства. Тази уникална документалност, обаче, носи със себе си и голямата  отговорност към неговото фотографско наследство.

Да, това ценно наследство на Тодор Славчев  към днешна дата има  щастливата съдба да бъде събрано, обработено и представяно  от неговата ентусиазирана внучка Яна Узунова. Не такава, за съжаление, е съдбата на много други архиви, следите на доста от които вече са загубени. И към ден днешен продължавам да  изпитвам изгарящ срам от това, че невероятни документи и фотографски изображения се продаваха от вехтошарите за по долар парчето по време на кризата в началото на 90-те години! Подобна вакханалия се вихри и днес по битаците и в доста „антиквариати“. Позорно е и отношението на наследниците на някои български фототворци, които бързат да изхвърлят едва ли не на боклука кашоните с техни негативи и снимки! За съжаление бедната ни за подобни архиви държава не заделя средства за откупки, а и не демонстрира особена охота да издирва и съхранява особено важните и ценни колекции. Частният бизнес въобще не се интересува от всичко това! Да не говорим за заможните спонсори, които колчем чуят, че някои търси тяхната финансова подкрепа за издаване на фотожурналистика или художествена фотография в книга, албум или алманах, тутакси си нахлупват „шапката невидимка“. Същото е и с издателствата, които предпочитат да печатат оборотни каталози с атрактивни снимчици, отколкото да инвестират в издаването на  цялостна монография на отделен автор, да речем. Не говоря за техническата необходимост споменатите ценни документални архиви, какъвто несъмнено е този на Тодор Славчев, да бъдат сканирани висококачествено и съхранени цифрово, колкото и взискателен днес да е този процес.

Смисълът на фотографските изображения е те да бъдат виждани и осмисляни не само в пожълтелите семейни албуми и кашони, а в изложбените зали, на книжния пазар и, естествено, архивирани в „облачното“ интернет-пространство. Затова в ъзприемам прекрасната колекция с фотодокументи на Тодор Славчев, която тази вечер е пред нас, като своеобразен вход към Аладиновата пещера на неговия ценен фотоархив.  Убеден съм, че изненадите от тази пещера тепърва предстоят!

Затова – нека кажем „Сезам отвори се !“, да пожелаем „На добър час“ на изложбата и да поздравим отново г-жа Яна Узунова за онова, което тя е направила досега за наследството на своя дядо!

Г.Папакочев

„БРЕКЗИТ“ ПО ПЪТЯ КЪМ ЗАБРАВАТА?

29.03 2019

Все още помним, как след изненадващия референдум през юни 2016-та  ентусиазираните от минималното „да“ в допитването  британски вестници вече гърмяха със заглавия: „Англичаните взеха своето решение“, „Поемаме контрол върху страната си отново“, „Континентът – откъснат“  и други подобни, а наречените малко по-късно „брекзитиъри“ ударно започнаха да свалят звезди от небето за онези скептични британци, които все пак се опитваха да разсъждават реалистично.

И резултатите не закъсняха. Още в първия ден след референдума световните пазари реагираха бурно на решението за Брекзит, в резултат на което от борсите светкавично се „изпариха“ три милиарда долара, а бизнеса се озова на ръба на паниката. Тогава всички очакваха, че Брекзит ще се превърне в първостепенно глобално събитие, което ще детонира криза в световната икономика.  През следващите месеци обаче, събитието бързо се сви единствено до европейско, а към днешния ден то вече не изглежда дори и такова.

Разочарования

Очакванията от днешната съдбовна дата за напускане преди две години бяха, че курсът на британската лира вече ще е хаотичен, а валутните пазари, при отброяването  на последните минути от европейското битие на Острова, ще правят трескаво окончателните си изчисления за печалбите, а и загубите си около Брекзит. Днес обаче, не се наблюдава нищо подобно. Просто световните пазари и борси от дълго време гледат на британското напускане на ЕС по-скоро като на регионален европейски проблем. Защото сега върху обменния курс и цените на акциите много по-сериозно влияние имат доста по-сериозни фактори, отколкото е Брекзит. За това може да се съди от промяната в поведението на централните европейски, а и световни банки, които спряха да „затягат“ валутната си политика около напускането и вместо това започнаха да се занимават основно с овладяване спадовете в цените на държавните ценни книжа и засилващото се напрежение в търговските отношения между САЩ и Китай.

А и медийната шумотевица около Брекзит вече стана наистина  прекалена – медиите изглежда започнаха да разбират, че фактическото значение на самото напускане едва ли ще продължава да бъде толкова важно новинарско събитие.

Защо Брекзит стана пресилено събитие?

Първо – към днешна дата опасността от т.нар. „твърд Брекзит“ или „Брекзит без споразумение“ практически не съществува.  Сериозни икономисти прогнозират, че вероятността това да се случи е между пет и 10 на сто. Аргументите им са, че освен  част от британските Консерватори, нито една друга политическа партия  не подкрепя подобен вариант. Обратно, британският парламент е все по-склонен да приеме доста по-мек вариант от този на  министър-председателката Тереза Мей. От дебатите и гласуването на предложените от нея пет алтернативи тези дни, вариантът за напускането, или по-скоро за оставането в митническия съюз на Европа, загуби с най-малко гласове! При подобно положение, човек е трудно да си представи по-мек Брекзит, все пак. Затова борсите и пазарите вече се обзалагат върху прогнозите си за „мек“, „много мек“ или просто за „никакъв Брекзит“. И имат основания за това, защото състоялото се завчера гласуване в британския парламент говори за нарастване на вероятността от  втори  референдум или от предсрочни избори, които от своя страна ще предизвикат нов референдум.

И още.  През юни 2016 година пазарите и борсите се опасяваха, че Брекзит ще даде начало на т.нар.“ ефект на доминото“, сиреч след Великобритания и други членки на ЕС ще се наредят на опашка за напускане на съюза. Неслучайно тогава медиите вкараха в езикова употреба на нови съкращения като „Фрекзит“ за Франция, „Итекзит“ за Италия, а местните български медии дори допуснаха вербално и възможен „Булзит“. До днес нищо подобно нито се случи, нито ще се случи. Дори повече – ЕС не само не се разпадна, както очакваха крайно десните партии в Европейския парламент, но успя да демонстрира и завидно единство при отстояване на позициите в сложния преговорен процес за Брекзит. Не се случиха както „домино ефекта“, така и европейската „снежната лавина“ от напускащи страни. Просто 28-те си дадоха ясна сметка, че силата им е в единството. Което, всъщност, успя да превърне Брекзит от глобална заплаха в болезнен, но единствено континентален проблем.

Вероятната поука

Светът, всъщност, получи отговор на основния си  дали  напускането на Великобритания ще раздели и в крайна сметка ще съсипе ЕС.  До днес това не се случва. И затова, може би, Брекзит постепенно ще потегли към забравата.

 

Георги Папакочев, фотографът-журналист, който не иска да снима само боклукчийски кофи и техните всекидневни „ревизори“!

Интервю | Marginalia

06 март 2019 г.
Автор: Юлиана Методиева
http://www.marginalia.bg/aktsent/georgi-papakochev-fotografat-zhurnalist-kojto-ne-iska-da-snima-samo-boklukchijski-kofi-i-tehnite-vsekidnevni-revizori/?fbclid=IwAR2Uy7FCYCRYhdfX5EJjkh5_M0nA9FEUsL615UTPPgrnq8V_MLFsmN7kCfM

Наскоро по БНТ излъчиха  филмово есе на Георги Лозанов за актовата фотография на Деяна Стаматова. Какво мислиш за нейното творчество?

Георги Папакочев:  С фотографската си изложба „Тя“ на голо тяло през 70-те години на миналия век, Деяна  хвърли камък в блатото на местната цензура. Тя снимаше тотално различно, и през тези години създаде много изискана актова фотография. Нещо, което малко фотографи в социалистическия лагер си позволяваха да правят. Да, в някогашната ГДР също се снимаше акт, но те имат все пак стари традиции с голото тяло. Докато Деяна направи от голото тяло художествена фотография. След 1944 година у нас тази традиция тотално беше прекъсната. Аз съм виждал великолепни неща на придворния фотограф и кинооператор Бончо Карастоянов, на един от основателите на Българския фотоклуб Георги Ст.Георгиев, дори и на баща ми  Петър Папакочев. За съжаление през тези следвоенни години за актовата фотография дори не се и  говореше, което не означава, че добрите майстори не снимаха голо тяло.

Деяна Стаматова, тяло, 1982

Кое смущаваше цензорите?

Деяна Стаматова, любов, 1985

Голото женско тяло и въобще актът като жанр, минаваха за идеологическа диверсия! Да не говорим, че и самата художествена фотография тогава беше възприемана от властите като нещо много презряно. Нека помислим само защо  цялата система на българската фотография – Клубът на фотодейците, списание „Българско фото“, Държавното предприятие  „Българска фотография“ с подразделенията му в страната, „Централфото“ и особено  „София прес – не само се ръководеха от кадрови офицери на ДС, но и бяха плътно „шпиковани“ с агенти на тайните служби? Ако бъде направена справка в Комисията по досиета ще стане ясно , че цялата система всъщност е била една разклонена мрежа от агенти. При подобна ситуация за каква актова фотография, може да се говори, а и за сериозна документална журналистика, дори? Всичко трябваше да бъде като за стенвестник в клуб на БКП.

Деяна Стаматова, Майчинство, 1986

Искали са да следят дали фотографите отразяват възхода на комунистическия живот?

 На фотографите винаги се е гледало като на естествени шпиони. В повечето „разузнавачески“ филми по социалистическо време най-големият злодей, естествено е местният фотограф! Да си спомним унгарския филм „Хомо Фабер“, а и не само него!  Тези персонажи обикновено бяха мрачни фигури, за които не се знаеше  какви ги вържат в студиото, на улицата или в  „тъмната лабораторна стая“… Всъщност проф. Костадин Грозев, светла му памет, иначе талантлив американист от Софийския университет , обясняваше: “ Разбираемо е защо фотографите са вербувани като шпиони – в студиото им идват всякакви хора, те получават много информация от професионалния си контакт с тях“. Същото е и с продавачите на вестници – през прозорчето на своите будки те  следят скрито всички, наблюдават кой кога минава, накъде отива, с кого разговаря, какво пазарува.  Неслучайно до някогашното американско посолство на ул. „Стамболийски“ в София  допреди падането на комунизма се намираше фотографски магазин. От неговите витрини се водеше идеологическата битка с изображенията във витрините на самото посолство.  Срещу  тях беше БНБ, където на един от етажите е било пълно с камери, които са снимали всички и всичко отсреща!

Е, Деяна Стаматова и ти не попадате в категорията шпиони!

Имам няколко чудесни спомени, свързан с Деяна. Единият е от Прага. В антикварна книжарница разглеждах стар брой на тяхното много хубаво списание „Чехословашка фотография“  и видях в него  великолепно интервю на Деяна, дадено някъде през 80-те години.  В него тя разказва какви емоции са я вълнували, когато е създавала актовата си фото колекция, колко много се е притеснявала как тези снимки ще бъдат възприети в България. Удивителното е, че през тези години тя работеше като репортерка в различни издания, а актовата фотография в повечето случаи е прецизно е студийно творчество, което говори за богатството на нейния фотографски талант. А другият ми спомен е от наш провинциален град, където се бяха престрашили да покажат да три дни нейната актова изложба и то след като колекцията беше обиколила доста държави от социалистическия лагер!  Отиваме група студенти- фотографи да я видим защото в София тя беше забранена за показване. Вратата на салончето охраняваше от „симпатични“ късо подстригани мъже с черни костюми и вратовръзки, които тутакси ни разпитаха кои сме и защо сме дошли чак от София! Оказа се, че те не охраняват изложбата, а имат нареждане да връщат всички ученици от местните училища за да не се покварят от голотиите. Всъщност тези гавази и началниците им не можеха да знаят, че актовата фотография на Деяна вече беше отприщила нещо, което се трупаше отдавна. И това пролича от  първите „Фотоваканции“  на къмпинг „Оазис“, където основния сниман  жанр от участниците беше фотографския акт. Все пак хората бяха на морето и снимките на гларуси и рибарски мрежи им бяха поомръзнали доста.

Да поговорим вече за теб, Георги Папакочев. Познавам те като радио журналист от Дойче Веле, преди  това от Радио Свободна Европа, а още по-рано и от БНР.  В това интервю няма да говорим за журналистика, макар че с теб често споделяме оценките си за оцветяващата се във все по-кафяво местни и световни медии. Като фотограф ти започна активно да качваш във фейсбук снимки. Те са толкова различни, но аз ще отделя три типа. Първата серия са твоите „чешки снимки“. Там видях заснети изключителни личности, като например Вацлав Хавел…

Вацлав Хавел ,1996

Истината е,че аз рядко съм се разделял със своята фотокамера, дори и в радиото . Когато работех  в някогашната „Свободна Европа“ за кратко в Мюнхен, а след това цели десет години в Прага, на път за работа, да не говоря за почивните дни, винаги се опитвах да снимам. Притежавам уникална колекция от снимки на един от най-красивите градове в света  – Прага! Освен това в централата на Радио „Свободна Европа“  в чешката столица идваха специални гости, които изнасяха беседи, даваха интервюта, водеха дискусии с журналистите и беше просто грехота да не ги снимаш! Елена Бонер, Булат Окуджава,  политици, интелектуалци. Имах щастието да задам журналистически въпроси и дори да направя няколко кадъра от пресконференцията на Сюзан Зонтаг и нейният син! Тоест, снимал съм една от най-влиятелните икони на фотографската теория и художествена естетика! А Зонтаг беше една от недостижимите представителки на американския интелектуален елит! Не случайно, нейна интимна приятелка до самия край на Зонтаг е  Ани Лейбовиц- и до днес легенда на американската фотография!/

Прага, 1996

А какво е правила Сюзан Зонтаг в Прага?Ти си я интервюирал, снимал?

Това беше по време на обсадата на Сараево при разпада на Югославия в през 1992 г. Сюзън Зонтаг участваше в  много интересен свой проект „Театър по време на война“. През всичките бомбардировки, тя e останала в града. Сараево. Заедно със сина си Дейвид Рийс обикаляха европейските медии за да говорят за безумството на тази война! /http://www.kultura.bg/media/file/phpmkmVoq7157.pdf – това е линк към броя на „Култура“ с интервюто.

Както говориш за това единство на фотографа и журналиста , може ли да се каже, че откакто си приключил с Дойче Веле, си се върнал към нещо, което ти винаги си обичал да правиш – да снимаш?

Никога не съм спирал да пиша, както и да снимам. В  изложбата „Лицата на моята Прага“ в Чешкия културен център в София през 2017 г. показах някои любопитни черно-бели портрети от моя чешки архив. До неотдавна мислех, че съм загубил огромния си архив от черно-бели негативи, още от студентските години, но за късмет го открих. През 1974 г. бях на тримесечен стаж в Прага с колеги от Икономическия институт и оттогава този град се превърна за мен в нещо като съдба! Тогава, през 74-та никога не съм предполагал, че градът в който се влюбих в крайна сметка  ще се превърне и  в моя съдба…

Но днес ти вече снимаш по друг начин. В снимките ти има изключително интересни интерпретации на банални на пръв поглед детайли. Но искам първо да те питам за снимката с доктор Желю Желев. Каква е историята й?

Желю Желев, Стоян Гяуров, Георги Папакочев

На разходка по популярната пътека Бистрица-Железница с моя съученик и колега Стоян Гяуров случайно срещнахме д-р Желев и си направихме една импровизирана снимка за спомен. А иначе по проект на „Дойче веле“ година преди да напусне този свят трябваше да го  интервюирам, да запиша разговора си на магнетофон, да филмирам всичко това на видеоклип и накрая – да го снимам с фотокамерата си. Въпреки предизвикателството, успях да се справя с всичко това, почти едновременно. И удоволствието беше огромно, защото д-р Желев беше първия демократично избран български и аз многократно съм отразявал неговата дейност по „Хоризонт“ и РСЕ. Без съмнение тази наша последна среща беше наистина вълнуваща за мен.

Да се върнем на фотографската ти „днешност“. Какви цели си поставяш?

Вече съм „пожизнен стипендиант на държавата“, но продължавам да работя. За късмет мога да върша работата си в движение, само с едни слушалки на ушите. Имам карта за целия градски транспорт. Или пък с колата си обикалям. Докато работех интензивно в радиостанциите и телевизиите, естествено нямах време, а и възможност да снимам толкова, колкото ми се щеше. Сега вече мога! Мога да се доближа до своите сюжети,  да ги „огледам“ по различен начин! Самото снимане днес  е елементарен процес , стига човек да има око и, както казват фотографите, да носи на раменете си и „зад камерното устройство“.

Владимир Висоцки, Таганка

Понякога правиш фото-сатира…Търсиш послания от друг порядък?

Да, като журналист винаги съм работел на живо в открит ефир, като водещ много рядко съм прибягвал до запис. Затова нали  не си представяш, че човек с изострени репортерски сетива като мен ще пропусне да представи този постоянен диалог със средата наоколо и  визуално?! Търся и откривам различни сюжети, с надеждата да предизвикам мисъл и разговор за тях. Отново подсъзнателно се стремя най-бързия и точен начин да достигна до хората. Получава се, изглежда. Впрочем – не знам…

Това си е репортерство. Познавам фотографи, които като будисти стоят в собствения си кадър, не допускат никакви асоциации освен самата красота, която са заснели. При теб е различно…

Юрий Щегочихин, 1988

Не съм професионален фотограф и винаги съм се представял като фотолюбител, въпреки че още през 1978 г. бях удостоен със званието „Фотограф-художник“. Това звание не е отменено и днес, макар че отдавна вече не се присъжда на талантливи фотографи, което е много жалко. Свидетелството за „Фотограф-художник“ с номер 10 от 1952 г. е присъдено на баща ми  Петър Папакочев, моето е някъде номер 300, ако не бъркам.  Та, да се върна на въпроса. Професионалните фоторепортери са програмирани от своя занаят. И от изискването да отразяват онова, което им е възложено и което виждат с очите си. Почти 90 на сто от тях правят тъкмо това. Художествената  фотография попада в друга категория. Освен на отлични професионалисти, тя  е любимо занимание за хора с различни професии, които подхождат към фотографските обекти, сюжети, по един по-артистичен, по-интелектуален, визуално по-сложен начин. И малко са случаите, когато дори  много добър фоторепортер, може да направи снимка от категорията на артистичната фотография. Макар че, никой не може да твърди,че журналистическата фотография не може да бъде художествена! Виждаме как  снимките на един Картие Бресон, на различни други знакови ловци на мига, на момента, са класика не само в репортажа, но носят белезите и на  художествена фотография!

Говориш като преподавател в НАТФИЗ! По-красива ли намираш София сега, отпреди онези години? 

Инерция, особено след 16 години преподаване на „фотожурналистика“ в Кинофакултета на НАТФИЗ! А София, за голямо мое съжаление, отдавна не е градът, който обичах и познавах преди да тръгна по чужбина. Когато се прибрах окончателно в България, се наложи отново да преоткривам родния си град. И хората в него, след всичките им изпитания, на които са били подложени през „преходните“ години на откровена сиромашия.

Но ти си снимал такава атмосфера!

Това е някакъв порив към съхраняване  на духовното. Не искам да снимам само боклукчийски кофи и техните всекидневни „ревизори“! Естетическото чувство все пак се опитва да надделява.

И когато този порив не надделява, снимаш натюрморт със свински глави!

Такива  са реалностите, особено около Коледа ! Смятам, че за една сериозна фотография е недопустимо предварителното нагласяне на различни сюжети. Ако ти е направило впечатление в моите снимки липсва всякаква постановка!! Всичко е „telle qu’elle“, такова каквото е! В кадъра за който споменаваш съм регистрирал  един факт – в съботния пазар за животни до Подуенската гара. Там съм снимал и луканки от младо жребче! Поне така е написано на етикета. На същото място могат да бъдат снимани ужасяващи гледки на затворени или завързани животни за продан. Това си е чисто робство, но е факт, който дори не провокира вниманието на хората!

С подобни снимки отключваш в читателите/зрителите политически размишления. ..

Свободното пространство, интернетът, социалните мрежи, дават  възможност на всеки да тълкува и интерпретира изображенията както желае. Всеки възприема снимката по начин, по който са настроени неговите сетива, както и от вагоните книги, които е прочел. Или които въобще не е прочел…Това е радостното и демократичното в социалните мрежи. За съжаление, ако се върна отново на актовата фотография, един от най-големите майстори в жанра  Начо Каменов, е непрекъснато с блокиран профил във Фейсбук. Просто някои псевдо моралисти не разбират, че неговите голи тела са сериозно изкуство. И съответно, по стар тоталитарен обичай, го „докладват“ …

Познавам те много отдавна като остър, критичен, много модерно откликващ на проблемите журналист. Като евреин си – нали знаеш метафората за канарчетата? Умират като усетят газ-гризу в въгледобивната мина, та и евреите са такива – гледай от какво се тревожат, за да си сигурен какво зло се задава! И така пишеше, с остър усет особено за неофашистката вълна в Европа. Но в снимките си доста по-различен – метафизичен, тъжен…Много тъга има в твоите фотографии, защо?

Сравнението с евреин за мен е чест! Уважавам тези прекрасни хора не само защото съм отрасъл в т.нар. „еврейска махала“ между Синагогата  и Женския пазар в София, а защото и едни от най-близките приятели на моите родители бяха евреи, заминали по-късно за Израел. Вярно е, потиснат съм и за да го обясня, ще се отклоня малко. Моята фамилия е уникална. Бяхме трима  – баща ми, аз и сина ми с тази фамилия, сега сме само двама. „Папакочев“ в България е уникално име, просто няма други с такава фамилия! А това ме кара да се съобразявам с неподозирано много неща, не само преди 89-та година, но и днес. Просто не можеш да се скриеш зад някакво анонимно име Иванов, Петров, Василев и т.н. ! Ти вече си черната овца в стадото, не можеш да се скриеш и всеки, който е чул името ми вече знае  какви ги  говорил „този Папакочев“ !Имам мрачен спомен от Националното радио, когато след серия от курсове и препитвания, най-накрая ме пуснаха да чета новините по „Хоризонт“. Престрашиха се в началото на 1988 г. а както е известно, „Хоризонт“ беше орган на ЦК! Четях емисиите  най-неслушаното време – от 21 до 23 часа! На третото или четвъртото дежурство, при мен пристигна човек от радиото ръководството на Хоризонт, затворихме се в една стая и започна да ми разказва, как  в ЦК е постъпило оплакване, че човек с моята фамилия  е сложен в студиото да съобщава новините на Партията! Реагирах светкавично с думите: „ Ако искате да ме уволнявате, казвайте! Той обаче ми предложи да си сменя фамилията, с някоя геройска, като партизанско име, например. „Ето твои колеги вече си смениха имена и нямат проблеми“, поясни той. По-късно разбрах, че доста хора от БНР си бяха сменили фамилията, защото например пред тях е стояло грозното „Хаджи“, например! Естествено, отказът ми беше предаден на генералния директор, тогава беше Владимир Цаков , но той внезапно си отиде от този свят, а и „Вятърът на промяната“ вече беше задухал, та ме забравиха…

 Фамилията те задължава…

Как не! Във всяка от стотиците хиляди снимки на моя баща има печат с тази фамилия, а Петър Папакочев е формирал вкус, естетика!

Да се върнем към тъгата ти. Защо си тъжен?Твориш красота, откриваш я на неочаквани места

Моята красота е тъжна красота, за съжаление…

Една твоя великолепна фотография – зима, старовремски столове…В нея има меланхолия, но и по своему щастливо усещане за красотата на зимата!

Вече споменах – всеки има свое усещане за хубост. Транспонирането на онова, което фотографът усеща, избирането на онова, което иска да заснеме, е вече сложния творчески процес. Нека да не се лъжем. От многото снимки, които правя с даден сюжет, аз подбирам една или две. Лошото е,че не правя достатъчно много снимки, въпреки че съвременната цифрова технология дава такава възможност. Но избора, кадрирането, това е част от творческото удоволствие!

А светлината?

Светлината е основна за фотографията. Неслучайно наричат фотографията „светлопис“, фото-графиране. Тя не се докарва, тя се вижда. Днес фотокамерите имат техническия капацитет да заснемат всичко такова, каквото е при естествено осветление.

Мислил ли си някога да станеш комерсиален фотограф?

Никога, а не ми се е и налагало.  Бях добре платен журналист в БНР, в РСЕ, после в телевизиите. Уважавам професията на баща си и знам колко трудна е тя. Спомням си една среща с карикатуриста Борис  Димовски, който ми разреши да го снимам докато прави карикатура на моя баща. След „сеанса“ той ме попита /аз тогава бях студент по МИО във ВИИ“Карл Маркс“/:“ Вие професионално ли се занимавате с фотография? Казах не, просто съм любител. След което Димовски ме посъветва: „Никога не превръщайте хобито си в професия! То е същото като да се ожените за своето моментно гадже…“

Папакочев – „Целият софийски хайлайф е заставал пред неговата фотокамера“

Невена Борисова
е-vestnik
15 февруари 2019 г-

Георги Папакочев (вляво) и баща му Петър Папакочев. Снимки: личен архив, автопортрет на фотографа 1934 г.

Георги Папакочев е 69-годишен. Син е на прочутия в миналото фотограф Петър Папакочев. Завършил е английска гимназия в София и „Международни отношения“ във ВИИ „Карл Маркс“ (сега УНСС), и второ висше – журналистика. Работил е като редактор в списание „Патриот“, след това в БНР. Един от създателите на предаването „12 + 3“. От 1993 година е нещатен журналист в радио „Свободна Европа“ в София, а от 1995 година – в Прага. През 1991 г. е един от основателите на специалността „Художествена фотография“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, където преподава „фотожурналистика“.

– След успешна кариера като столичен фотограф, баща ви е попаднал на фронта през Втората световна война? Какво е оцеляло от неговите снимки?

– Във втората фаза на Втората световна война баща ми е бил мобилизиран като фотограф към щаба на Първа българска армия, която воюва в Югославия, минава през Унгария и стига до Виена. Снимал е много неща, включително т. нар. лобни места, където са погребани загинали български войници. След войната, той се връща демобилизиран в София и носи със себе си два брезентови чувала, пълни с изснимани фотографски ролфилми. Били са непроявени, защото къде би могъл да ги прояви по време на военни действия. Още на гарата е посрещнат от офицери от политотдела на армията, комунисти, те му взимат чувалите с филми с аргумента, че негативите са военна тайна и го уверяват, че ще бъдат запазени във военния архив. По-късно баща ми прави няколко опита да открие тези уникални фотофилми, но безуспешно. Единствената авторска снимка, която му разрешили да запази за себе си, е изкопираният от лаборант в Унгария уникален портрет на командващия Първа българска армия ген. Владимир Стойчев, заснет в стаята на щаба му в Унгария. Този портрет може да се види в книгата-албум с негови фотографии “Паметта на светлината”, която очаквам да излезе от печат. В нея са събрани 300 иконични студийни портрети, заснети от баща ми. Неслучайно го сравняваха с Юсуф Карш, най-големия канадски фотограф, пред чието фотостудио редовно е имало опашка от световно известни личности.

Портрет на Аспарух Лешников от Петър Папакочев, 1936 г.

– Значи, след дългогодишни усилия успяхте да намерите финансиране на книгата?

– Успях. Благодарение на една изключителна личност от Столичната община, Министерство на културата също отпусна известна сума. Сред спонсорите на изданието е и прекрасната журналистка от “Гласът на Америка” Мери Атанасова, която щом видя снимките в проекта, първа застана зад него. Имената на всички спомоществователи са в книгата. Чудесна работа свършиха бургаската издателска къща „Знаци“ на Румяна Емануилиду, както и Библиотеката на БАН. Представете си – 300 фотографии на хора, чиито имена и данни трябваше да се издирят и уточнят! В крайна сметка това са знакови портрети на личности, за които младото поколение има може би само бегла представа. Примерно, вие знаете ли кой е Тодор Мазаров?

– Не, за съжаление…

– Ето, виждате сама! Световно известен оперен певец, почти забравен в България. В семейството и с приятели много сме разговаряли как би се възприела подобна архивна, дори историческа, художествена фотография? Днес библиотеките в цивилизования свят са луди за такива изображения на известни личности, а у нас? В албума има удивителни портрети на цяла плеада известни личности не само в България, но и по целия свят. Музиканти, актьори, писатели, общественици, спортисти! Колкото до известния на поколения българи портрет на футболиста Гунди, това е, нека си кажем, най-крадената снимка, чиято некачествена репродукция беше разпространявана по стадионите още през 70-те и 80-те години. И то за броени стотинки…

Корицата на албума със снимки на Петър Папакочев.

– Една част от фотографския архив на баща ви е унищожена от бомбардировките?

– На 10 януари 1944 г. при бомбардировките над София пряко попадение на бомба изпепелява ателието на баща ми, което тогава е на ул. „Леге 29“. Тази сграда отдавна не съществува, сега там стоят гвардейците пред входа на президентството. Изгаря целият му дотогавашен архив – филми, снимки, апаратура. Това, което е останало, всъщност се е намирало във фамилните албуми и архиви на софиянци. Затова основната част от снимките в книгата-албум са правени след 1947 г., когато баща ми подновява студийната си работа. Първоначално на ул. „ Борис I“ 162, а след ‘57 г. на ул.“ Бачо Киро“2, там беше ателието, което беше и наш дом. Столичната община постави преди десетина години паметна плоча над входа и дори даде името му на улица в кв.“Манастирски ливади“. Хората се качваха на втория етаж и влизаха в семейното ни жилище, където живеехме натъпкани като в „Дядовата ръкавичка“, често дори по стълбището чакаха хора да ги снима.. Правенето на фотопортрет при Папакочев беше особено престижно, въпреки че през тези години имаше и други фото-студия с майстори в тях.

– Но той се е отличавал с нещо, все пак?

– Да, беше изработил свой собствен стил във фотографския портрет, a това се среща рядко, също както в живопистта или в писането.

Емил Димитров и Лили Иванова, снимани от Папакочев в края на 60-те години.

– В предварителния разговор споменахте, че всъщност Папакочев е бил „презряна“ фигура от властта. Защо?

– Моят баща никога не е вършил държавна работа, въпреки че много го убеждаваха да отиде в казионно студио, където освен да изпълнява плана, искаха да обучава младите. Той винаги е работил сам, с двете си очи и ръце. Помагаше му майка ми, която по образование и професия беше аптекарка – с прецизна везна тя мереше съставките на проявителите му, които се смесваха по негова рецепта. Когато станах по-голям и аз му помагах в ретуширането. Майка ми така и не можа да продължи аптекарската си професия, не й разрешаваха да я практикува в София, ако не изкара поне три години в аптека на село. Тя предпочете да остане у дома за да ни възпитава, сестра ми и мен. Когато поотраснахме, тръгна на работа, вече не по специалността си. Фотостудио „Папакочев“ бе изцяло семейно.

– А с какво бе забележителна улицата “Бачо Киро”?

– Това е удивителна столична улица от бул. „Дондуков“ до бул. „Сливница“. Сградата на номер 2 , в която живеехме и ние, всъщност е била част от печатницата на Тодор Плочев. По-надолу беше работилничката на лютиера Франц Христодоров, прототип на главния герой на романа „Балада за Георг Хених“ на Виктор Пасков . На ул. „Бачо Киро“ се намира и къщата на писателката Евгения Марс, майка на известния оперен певец Павел Елмазов.

Проф. Александър Балабанов. Снимка: Петър Папакочев

Моите родители бяха близки приятели със сем. Елмазови, с внучките на Евгения Марс сестра ми и аз сме израснали заедно. След тяхната къща е домът на издателите Чипеви, днес превърнат в музей. Тази прекрасна улица, обаче имаше един порок, за което вече съм писал. Точно срещу нашата къща се издига отблъскващата “Червена” кооперация, в която след 50-те години комунистическия режим настаняваше част от своите висши военослужещи със семействата им. Докарваха ги от провинцията и ги настаняваха в центъра на София, за да ги държат под око. Човек може да си представи каква киселинна комунистическа атмосфера създаваха тези самозабравили се властници. Да не говорим за техните деца, мои връстници…

– Общувахте ли с хората от тази сграда навремето?

– По-точно те се опитваха да „общуват“със съседите наоколо. Следяха кой къде ходи, какво говори, какво пазарува… Един от най-грозните ми спомени е свързан с баба ми Сийка, достойна и безкрайно фина градска жена. Беше в средата на шестдесетте, на някакъв първи май или девети септември. Помня как у нас връхлетя една мустаката ОФ-активистка и понеже освен баба ми и мен нямаше никой друг в къщи, истерично заповяда: “Папакочева, веднага слизаш долу и се хващаш на хорото!“. Баба облече неизменната си черна дреха, сложи шамията на главата си и слезе бавно с бастунче в ръка. През прозореца видях, как с вдигната глава и празен поглед се беше хванала на някакво истерично махленско хоро… Не желая да си спомням какви слухове разпространяваха същите хора за баща ми – че е милионер, буржоа, царски фотограф и какво ли още не… Естествено, че нищо от това не беше вярно, но всички те ужасно се дразнеха, когато към моите родители старите софиянци винаги се обръщаха с „госпожо“ и „господин“ Папакочеви. Парадоксален е и друг факт. В студиото на „Фото Папакочев“ идваха да се снимат и много хора от режима. Например Тодор Павлов, една от най-мракобесните фигури от сталинисткия период на местния режим. Или Карло Луканов, бащата на Андрей Луканов, комунист, министър на външните работи през тези години. Идваха генерали, полковници, носеха в куфарчета куртките си с медали и ордени: “Айде, Папакочев, я тука направи едно фото!”. Разбира се, повечето техни снимки няма да фигурират в подготвяната книга-албум, аз ги пазя във фамилния архив, като документи просто.

Георги Аспарухов Гунди, портрет: Петър Папакочев.

– А какво се знае за фотографите на Тодор Живков?

– Живков е позволявал единствено на фотографите от УБО да го снимат, на никой друг. Преди някакъв негов юбилей много нескопосен цветен официален портрет му направи зам.-директора на Българска фотография Арам Хаджолян, за който говорят, че през  войната е бил съветски шпионин във Варна. На татко му беше много неудобно да гледа грозната снимка на Живков и винаги казваше: “С Хаджолян сме приятели, той е от стара варненска фотографска фамилия, чудя му се как е могъл да го снима толкова зле!

– Баща ви е снимал и трима български патриарси?

– Да, той беше снимал дядо Неофит, днешният патриарх, като млад владика. Като студент помня как уча за изпит, главата ми ври от четене. Мисля, че беше късна зима, 1971 г. На входната врата на ателието се звъни, оттварям и виждам пред себе си достолепен свещеник с бяло покривало, златни дрехи, а зад него – трима високи и млади духовници. С жезъл в едната ръка, той ме поздравява с “Добър вечер” и подава другата си ръка за целувка. Направих някакво конфузено движение, все пак не бях целувал мъжка ръка дотогава. След което се досетих, че през целия ден биеха камбаните на „Александър Невски“ през деня са ръкоположили новия патриарх. И още същата вечер Негово Светейшество беше дошъл на крак в ателието на Папакочев, за да му направи той официалната снимка. Влязох при баща ми и му казах, че вероятно новия патриарх е дошъл за снимка. Татко искрено се притесни, защото никой не го беше предупредил предварително, и все пак успя да направи няколко пози на патриарх Максим. В същата канонична поза, в която беше заснел и предишния патриарх Кирил. След това посещение целият Свети Синод и Духовната академия се изредиха за снимки в ателието. И днес, по манастирите те могат още да се видят. Аз ги познавам отдалеч.

– Събирането парче по парче на това изгоряло, разпиляно фотографско наследство – как се случва?

– Много разчитам покрай отпечатването на книгата-албум, да бъдат открити още негови снимки, които очакват своята публичност в старите семейни архиви. Вие не можете да си представите колко много от тях вече съм събрал! Щом поместя снимка от Петър Папакочев във фейсбук, веднага се намират поне 10 души, които реагират като също качват изображения, направени от фотографа. Ето, например, моят колега и приятел Панчо Денев, бивш шеф на БТА, изпрати два портрета, заснети от баща ми през 1932 г., на които са неговите баба и дядо. Дипломатът Ивайло Бръзицов, също мой уважаван приятел, от фамилията на големия писател Христо Бръзицов, също изпрати снимки на куп хора от домашния албум.

– Баща ви е бил много продуктивен, все пак?

– За съжаление днес нямаме истинска представа какво е представлявала някогашната улица „Леге“ за софиянци. А да имаш там фото-ателие е било повече от престижно. На тази знакова столична улица се е намирал луксозният магазин на Карадочеви, търговци на скъпи кожи, модните шивашки ателиета, фризьорските салони и още много обекти на градския лукс. А баща ми тогава е бил млад и успешен фотограф, целият софийски хайлаф е заставал пред неговата фотокамера.

– Бил ли е следен след 9 септември?

– Това е повече от сигурно, все пак за комунистическия режим той винаги е бил един от „бившите хора“. Въпреки това до края на живота си той не прояви любопитство към собствената си папка в архива на Комисията по досиетата. Впрочем и аз лично досега също не съм погледнал в моето досие, макар че съм проверяван няколко пъти… През 1996 г., малко преди да си отиде от този свят, предложих на татко все пак да погледнем в своите досиета, това вече беше възможно. Отговорът му тогава беше направо философски: “Ти си мислиш, че аз не ги знам кои бяха тези доносници? Знаех ги много добре и, нека си призная, успявах да ги въртя на малкия си пръст. Сега обаче, към края на живота си, не желая да си развалям съня и спомените !”. Не се съмнявам, че татко наистина е знаел кои са били цивилните милиционери около него – той беше много мъдър човек, а освен всичко друго бе и брилянтен картоиграч. Картите му бяха страст и аз не помня да е губил някога на карти. Просто окото и умът му наистина режеха! Колкото до мен, аз най-сетне се зарекох все пак да погледна моето и на татко досиета. И така съзнателно да си разваля съня и спомените, вероятно.

– Позволявал ли си е баща ви да говори в домашна обстановка срещу режима?

– У дома, разбира се, не се говореше! А и майка ми винаги му е правила знак да мълчи, ако се отпусне да каже нещо пред нас, децата. Ако не е бил предпазлив в приказките си в компания или в общуването с всекидневните си многобройни клиенти, (сред които редовно е имало и много специално изпратени „куки“ на ДС), отдавна да е бил арестуван. Естествено в тясна приятелска компания сигурно са разменяли някои остроти, но това е правено много внимателно и с деликатно чувство за хумор. Помня как татко съвсем сериозно обичаше да пита по-младите преди 1989-та година какво, според тях, е Девети септември? Верният отговор, разбира се, беше: „Девети септември е рожба на Октомврийската революция“!

– Щастлив ли беше, когато дойде демокрацията?

– Естествено, че беше развълнуван, но дългият му жизнен опит го правеше реалист! Той отлично знаеше какво е това капитализъм и как се оцелява в свободния занаятчийски пазар, просто беше живял и в тази епоха. Впрочем, неговото голямо фотографско признание се появи през 1973 г., когато в сп.“Българско фото” беше публикувана обширна статия със снимки, в която беше сравнен с Карш. Критиката тогава се изказа много положително и това беше особено важно. Медиите внезапно започнаха да го търсят за интервюта, списанията започнаха да публикуват негови снимки. Покойният проф. Румен Георгиев, с когото навремето основахме специалността “Художествена фотография” в НАТФИЗ, редовно водеше студенти в ателието. Просто в тези години окончателно отпадна негласната стигма върху „частника“, „буржоазния“ и „бившия човек“ Папакочев, за късмет остана само големият майстор на обектива и художник на светлината.

Петър Папакочев (вляво) и карикатуриста Борис Димовски. Снимка: Георги Папакочев

– Баща ви се е познавал и с карикатуриста Борис Димовски, нали?

– В двора на къщата на ул. „Бачо Киро“ имаше ателие за художествена керамика с майстори, завършили Художествената академия. При тях често идваше и Димовски, там са се запознали, някъде около 80-те години, доста след инкриминирането на “Лютите чушки”. Димовски тогава беше в немилост, режимът ги беше поразил тежко с Радой Ралин. Въпреки това Димовски беше поискал разрешение от баща ми да му направи карикатурен портрет, а татко му беше отговорил: “Разбира се, за мен ще бъде чест !”. Аз попитах и двамата дали мога да ги снимам докато Димовски рисува. Съгласиха се и до днес пазя един артистичен фотопортрет на Димовски, заснет при много слабо осветление. А снимката, която Петър Папакочев направи в студиото си на Димовски ще може да бъде видяна в книгата-албум на фотографа.