След като през седмицата агенция „Фич” намали рейтинга на 6 от най-големите банки в света, а „Муудис” сви кредитната си оценка за трите най-известни френски банки, мнозина отново започнаха да се питат в какво се крие силата на световните рейтингови агенции и доколко достоверни са техните вездесъщи индекси дори и за страни като България?

Едва ли в далечната 1860 година авторът на предназначената за инвеститори счетоводна история на американските железници и изкуствени канали Хенри Пуър е допускал, че век и половина по-късно неговите последователи редовно ще подслаждат или вгорчават живота на куп държави и световни корпорации. Доста по-късно, през 1906 година на бял свят се появява статистическото бюро „Standard”, което се захваща с проучвания на финансите на всички останали компании. През 40-те години на миналия век двете фирми се обединяват в рейтинговата агенция „Standard&Poor’s”, която тези дни предсказа лека рецесия в еврозоната и слабо икономическо възстановяване на САЩ през 2012. В началото на миналата година агенцията повиши оценката си за България, а в началото на този месец ощастливи българската столица с рейтинг „положителен” заради нейните стабилни финанси.

Тука има, тука няма

Неприятните новини в края на тази година дойдоха от наследниците на американеца Джон Фич, който през 1913 година създава своята рейтингова агенция, която днес е с френско мажоритарно участие. На фона на влошаващото се икономическо и финансово положение в Европа „Фич” наскоро ревизира икономическите перспективи за България, Чехия, Латвия и Литва и отчитайки, че вероятността за подем през следващата година на четирите държави е намаляла, понижи техния рейтинг от „положителен” на „стабилен”.

Другият рейтингов колос „Муудис”, създаден от през 1909 година от Джон Мууди за да класира по стойност ценните книжа на американските инвеститори, още в началото на управлението на ГЕРБ прогнозира рецесия в България от пет процента и през 2009-та предупреди новото правителство, че „икономическата сила на държавата вече страда от спада на вътрешното търсене, чийто бум приключва”. Тогавашните очаквания на агенцията, че „спадът е временен и нивото на реалните доходи ще остане стабилно” се оказаха, уви, не съвсем точни.

Учениците в „глобалното село”

Какво представляват оценките въпросните агенции и защо тяхната власт е толкова голяма в условията на криза? Оправдано ли е създаването на европейска рейтингова агенция, която да не „стряска съня на световните лидери”, според определението на българския премиер Бойко Борисов?

Ако си представим, че в гимназията на „глобалното село” има учители, които класират правителствата и големите компании по света според способността им да изплащат своите задължения като им поставят текущи оценки, бихме могли приблизително да схванем същината на въпросните агенции. Колкото по високо стоят длъжниците в тази класация, толкова по-ниска ще бъде цената/лихвата/, по която те заемат своя дълг. Наподобяващите на американски ученически оценки означения AAA, CCC Ba3, Ca всъщност са система от индекси, които информират заинтересованите купувачи на дълг колко голяма е вероятността той да бъде погасен и каква ще бъде тяхната печалба от сделката. Когато дадена държава или фирма попадне в т.нар.”дългов водовъртеж”, тя е принудена да изразходва по-голямата част от бюджета си за плащането на лихви по своите заеми / например Гърция, Италия, Испания, Португалия/, което я принуждава да прави нови дългове за да компенсира финансите си или да затяга болезнено колана на своята икономика.

Европа: „Искаме и ние!”

Затова изготвянето на текущи оценки за платежоспособността на длъжниците и за сигурността на изплащания дълг освен милиарден бизнес за самите рейтингови агенции, оказва огромно влияние върху финансовите пазари. И доколкото тази власт на агенциите притеснява сериозно в кризата и Европа, през лятото няколко големи държави, сред които Германия, призоваха не само за по-голяма прозрачност при определянето на рейтингите и носене на отговорност при допускане на грешки в тях, но и предложиха съживяване на старата германска идея за създаване на аналогична европейска институция, която да има еднакъв статут с американските диктатори в бранша. Идея, която през тази седмица българският премиер ентусиазирано подкрепи пред бизнесмени, но с изискване бъдещата агенция да бъде обективна и да не пожали „нито една държава, която не спазва финансова дисциплина”.

В търсене на „философският камък”

Агенцията „Standard&Poor’s” уверява, че нейните актуални рейтинги се изготвят от групи от пет до осем експерти, които при оценките си се съобразявали с дълъг списък от индикатори като икономически, регулаторни и геополитически влияния, мениджмънт и корпоративно управление, конкуретноспособност , сиреч с всичко необходимо за постигането на максимална точност. На въпрос какво обуславя постоянните промени в рейтингите, агенцията обяснява, че причините могат да бъдат разнообразни, да са свързани с цялостни изменения в икономиката и бизнес средата или да са повлияни от обстоятелствата в конкретен промишлен отрасъл, общност или дългов пакет.

От което става ясно, че рецептата по изготвяне на рейтингите напомня по-скоро на алхимично занимание. Резултатите от което, обаче, имат реален и понякога опостушителен ефект.

„Десетгодишно момиче пое грижите за четирите си братчета, сестрички и племенници, след като двете им майки ги зарязали и заминали в чужбина”, съобщи тези дни пресата. Какво представлява слугинския гурбет за българките? Каква е неговата цена?
Знаете ли коя е голямата мечта на много български пенсионерки ? Да посрещнат децата и внуците за празниците? А може би сами да им погостуват в града? Уви, нито едното, нито другото. Вместо това от мизерните си пенсийки те кътат пари за пътуване. С по автобус или влак, за по-евтино разбира се, до някой град в Европа, а може и по-далеч. Там, където се търсят гледачки на възрастни или болни, бавачки, готвачки, слугини, чистачки. Казано иначе, помощнички за тежка къщна  работа. С припечеленото те могат да нахранят възрастния или болен съпруг в родината, да помогнат на деца и внуци, да облекчат малко семейната мизерия. Говори се, че в Пещера слугинския гурбет бил вече толкова разпространен, че в градчето нямало  кой една домашна баница да завърти по празниците! Немотията и кризата са принудили  тези отрудени женици, които родината е „възнаградила” с унизително ниски пенсии за цял живот работа, да продължават да се трудят въпреки натрупана умора на годините, въпреки болежките, в чужда среда и сред непознати хора. И с постоянния страх дали ще доживеят да се върнат в къщи.
Всички печелят от непривлекателния труд
В слугинския гурбет участват не само пенсионерки, но и  българки на всякаква възраст. Най-често без да знаят чужд език и дори  къде точно отиват, те оставят зад себе си съпруг, деца и близки, защото не искат да ги гледат как ровят в кофите за боклук, а да  помогнат да се сложи нещо на масата, да се платят сметките, децата и внуците да имат топла дрешка. От Гърция, Испания, Германия, Италия и Великобритания, страните в които българите най-много търсят работа, за деветте месеца на тази година гурбетчиите са изпратили в родината си почти 600 милиона евро. А това е  сума, която чувствително надвишава преките годишни чуждестранни инвестиции в сиромашката европейска държавица! Според Красен Станчев от Института за пазарна икономика, българските гурбетчии са съществена част не само за икономиката на страната, но и за икономиките на държавите, в които те работят. Богатите страни също печелят от тези работници, тъй като най-често те запълват свободните непривлекателни празнини в трудовия пазар, към които местните граждани обикновено не проявяват интерес.
Великото коледно преселение на гурбетчиите
В неотдавншно проучване на Института за икономически изследвания към БАН се констатира, че само през тази година хората, които желаят завинаги да се изселят от България в търсене на по-високо заплащане и по-добър живот са се увеличили три пъти. Независимо от кризата и трудното намиране на работни места, образованите и квалифицирани млади хора предпочитат Англия и Германия, където са готови да работят всичко и при всякакви условия. Те просто  са се простили с илюзиите си за родината и не се притесняват открито да декларират: „Не искам повече да живея в България”.
След седмица само  започва голямото коледно преселение на гурбетчиите. Летища, магистрали, жп и автогари ще загъмжат от онези които, които цяла година са мечтали да се приберат у дома и да посрещнат тихата и свята нощ със своите близки и роднини. Край трапезата, където по традиция мама би трябвало да е сложила дъхавата питка с късметчета и любимите гозби. Би трябвало, ако самата тя е успяла да се откъсне за кратко от гурбета. А на прислугата това рядко се разрешава. Дори за празниците.

Спестяванията на почти 90 на сто от българите днес са основно в левове, а еврото съставлява 43 на сто от всички депозити на населението.  С приетия през юни 1997 г. Закон за БНБ  в страната е въведен т.нар.”валутен борд”, който задължава централната банка да купува и продава една германска марка срещу един деноминиран лев, а през 1999 година този курс е преизчислен към еврото, и днес едно евро се разменя за 1.955 лева. Какво тревожи най-много в тези решаващи за съдбата на ЕС и еврото дни гражданите на най-бедната европейска членка? Доколко оправдани са страховете за техните пари?
Икономическа ремисия?
Преди седмица в Берлин германската канцлерка Ангела Меркел призова германците „да осъзнаят жертвите, които прави населението на страните извън еврозоната” и сред тях посочи поименно България. От своя страна противоречивият български вицепремиер и финансов министър Симеон Дянков побърза да види страната си като членка на някакъв бъдещ фискален съюз  на осем от най-мощните държави от еврозоната, ако нещата стигнат дотам. Дори повече, пред германския „Ханделсбладт” министърът каза, че след като българската икономика все пак расте /0.3 на сто за последното тримесечие/ и данъчните приходи се увеличават въпреки ниските ставки, държавата вече е „вън от опасност”, макар да е притеснена от „огромната несигурност” идваща от 60 процентовия й търговски обмен с ЕС, половината от който е с Германия.
Хърделистът Дянков
Дори да приемем, че след трите /само за последните 24 месеца!/ фанфарни обявявания от финансовия министър, че за България краят на кризата е настъпил и опасност вече няма, това едва ли звучи оптимистично както за икономиката, така и за собствениците на депозити в евро. Причините са няколко. Растеж от 2 на сто за тази година и очаквано спадане на 1.5 на сто през 2012-та в никакъв случай не може да бъде гратисен билет за влизане в еврозоната, дори страната да продължи да поддържа с неимоверни лишения твърда финансова дисциплина, ниски дългове и бюджетен дефицит. Поисканото от Германия и Франция и вече залегнало в условията на новия фискален съюз  изравняване на корпоративния данък и въвеждането на данък върху финансовите транзакции, определени неотдавна от Дянков  пред „Ханделсбладт” като „безмислени идеи”, които щяли веднага да убият българската икономика, също се оказва непреодолима пречка за българските евровъжделения. А поетите вече от кабинета ангажименти по пакта „Евро плюс” през следващите десетина години ще струват на българските данъкоплатци почти 5 милиарда евро, ако наистина, според най-новите решения в Брюксел, спасителният механизъм набъбне до 500 милиарда евро.
„Нордо”,  „зелево евро” или левче?
Ако при най-драматичния възможен бъдещ сценарий еврозоната все пак се разпадне и Германия  реши да се върне към марката или възприеме някакво  „северно евро”, което вече нарекоха „нордо” или „зелево евро”, това едва ли ще се отрази съществено върху депозитите на българина – валутният борд ще ги запази. Една неизбежно силна германска марка обаче, за която левът е вързан със закон, би затруднила неимоверно българския износ, насочен в по-голямата си част към страните от сегашната еврозона, сред които сериозен дял заема практически фалиралата Гърция. Което неизбежно ще повлече надолу икономическия растеж, в който правителството на ГЕРБ не спира да се кръсти с две ръце! Неслучайно в публичните си „молитви” икономическият минстър Трайков  призовава еврото да оцелее, а след време в еврозоната България най-сетне да започне да се ползува от по-ниските лихви на кредитите за бизнеса. Молитва, която бившата еврокомисарка Меглена Кунева тези дни конкретизира отрезвяващо: „Щом няма икономически растеж, всичко останало е запушване на пробойните на кораба”. Подобна констатация би трябвало да породи ако не страх, поне шокови размисли за реанимиране  на колабиралата национална икономика.
Дълбочините на тинята
Защото не е тайна, че социалната цена, която българите плащат за прословутата финансова дисциплина, е не само неевропейски, но дори и небалкански, висока. А в думите на Дянков, че сегашното управление не успяло да дръпне държавата рязко напред защото България била” най-бедната държава и преди кризата”, всъщност се съдържат две  прогнози. Едната е, че трудното/ за кой ли път!/ отново предстои, а другата – че едно форсирано влизане в еврозоната и в Шенген едва ли ще помогне много за мечтаното оттласкване от дъното на бедността и икономическия застой. Ако подобни мечти все още могат да бъдат реални.

След Германия и Великобритания вълната от палежи на коли достигна София – само за седмица в различни столични квартали пламнаха десетки автомобили. Случайно явление ли е подпалвачеството за България и какво представляват неговите извършители?
Ако тръгнем по хронологията на тазгодишното огнено лято, несъмнено трябва да започнем от размириците в Лондон, където в началото на август безчинстващи групи започнаха да палят и плячкосват магазини. Самоделни запалителни бомби полетяха към полицейски участъци, изгоряха  автомобили и супермаркети. Почти по същото време в Берлин пламнаха десетки коли, опожарявани от неизвестни подпалвачи. Германските медии припомниха, че през 2009 година в столицата са били унищожени 220 луксозни возила, а през миналата година – само 54. Полицията предположи, че извършителите са ултра десни екстремисти, но в крайна сметка това не беше доказано.
Край българското огнище
В края на август пламна и българската Катуница – разгневени от убийството на млад местен жител и от смъртта на друг младеж, групи мъже от селото и съседния Пловдив подпалиха къщите и няколко луксозни автомобили на ромския „барон” Кирил Рашков, подозиран за гибелта на младежите. Погромите се разиграха пред погледа на полицията и тв-камери. Месец по-късно във Велико Търново бяха арестувани трима мъже, опитвали се да подпалят магазин за храни в града. По същото време взрив изпепели колата на известен тв-журналист, като палежа подозрително съвпадна с визитата в София на високопоставена делегация на ЕНП и ЕК.
Драсни-пали-клечица
Тези дни черният хумор на обитателите на столичните квартали Младост и Люлин се излива в остроумия. На въпроса колко гори колата ти например,  се отвръща: „около 15 минути” или на питането: „лесно ли палиш двигателя”, се отговаря: „да, особено със запалка или кибрит. Първоначално полицията заподозря за палежите в тези квартали  застрахователни компании и арендатори на площи за паркинги, които така принуждавали уплашените собственици да държат колите си при тях срещу заплащане, но после промени позицията си. Неколцината арестувани също бяха освободени, а авторите на автомобилните фойерверки засега остават загадка за властите и благодарен сюжет за изгладнялите в тематичната и финансова криза медии.
Автомобилните Херостратовци
Преди да се очертае профила на онези, които палят, следва подпалвачите да бъдат разграничени от пироманите. Едните драскат клечката за отмъщение, за реванш, от съперничество, по расистки или религиозни подбуди. Само малка част от групата на подпалвачите страда от психически проблеми, които предполагат медицинска помощ. За разлика от тях, пироманите по природа са рядка порода извратени хора, които изпитват противоестествено удоволствие от огъня, от умишленото и повтарящо се палене, от нахъсване пред пламъци преди извършване на престъпление или необходимост  от „огнено” разпускане след тежък криминален акт. И едните, и другите, обаче, рядко попадат в категорията на терористите и политическите екстремисти, които са мотивирани от идейни причини. Най-вероятно  мястото им не е и в групата на местните фенове на буйните пламъци.
Гори, гори, огънче…
Нека си припомним запалените от щурмоваците на Атака молитвени килимчета в деня на майския погром пред софийската джамия. Или двукратно подпалвания  само в рамките на един ден автомобил на млад футболист, проявил „наглостта” да играе за противниковия отбор. А може би следва да се върнем в спомените си към удобно запаления от все още неизвестни лица Партиен дом в центъра на София преди 20 години или към чувалите с архиви на бившата ДС, които също неясни фигури транспортираха трескаво към пещите на Кремиковци в първите дни след 10 ноември 1989-та?
Очевидно за мнозина в България огънят периодично решава всякакви проблеми и изпепелява буйните страсти. Ситуация, при която личните возила просто нямат шанс. Почти никакъв.

Умишлено или не само ден след като парламентарното мнозинство назначи досегашната изпълнителна директорка на „Прозрачност без граници” Диана Ковачева за нова министърка на правосъдието, влиятелната НПО с централа в Берлин потвърди поредното българско „постижение” с отрицателен знак – страната е ударила европейското дъно на класацията за усещане за корумпираност и трайно се нареди сред  държави като Гана, Гамбия, Лесото и Шри Ланка. Казано иначе, основаващите се на доклади и аналитични оценки на международни институции като Световната банка, Международния икономически форум, изследователското звено на „Економист” и Фридъм хаус констатации изцяло потвърждават  заключенията за България в мониторинговия доклад на ЕК от юли, както и изводите на редица вътрешни и чуждестранни наблюдатели – корупцията във всички сектори на управлението е широкоразпространена, тя се влошава, а публичните институции в страната не са в състояние да й противодействат ефикасно.
Огледалце, огледалце, коя е най-корумпираната в Европа?
Едва ли тези изводи са изненада за някого в страната. Преди седмица не друг, а самият главен прокурор Борис Велчев призна, че оглавяваната от него институция не може да се похвали с напредък в делата за корупция и дори призова гражданите да не плащат исканите им подкупи, а да се обръщат „към органите”. С което просто реанимира, лансираният от Симеон Сакскобурготски /тогава премиер/ през 2003 година  безполезен девиз „Аз не корумпирам!”, както и наивният призив на американския посланик в София от тази пролет българите да кажат „Стига толкова!” на рушветчиите. Просто опитите отговорността за подкупите вместо върху институциите да се прехвърли върху гражданите се провалиха поради една проста причина –  държавата в сегашния й вид е конструирана така, че всячески да стимулира корупцията. Тежката бюрокрация, безбройните разрешително-забранителни режими, купчините от безсмислени наредби и изисквания принуждават предприемачите да плащат под масата за да си свършат работата, забързаните граждани да отвръщат на многозначителния катаджийски въпрос „Какво правим сега?” с подпъхната банкнота, пациентите официално да си купуват лекарското внимание или хирургическия екип и… какво ли още не! От друга страна през май Ройтерс отбеляза, че шуробаджанащината и необходимостта от подкупи за осигуряване на бизнес сделки  в страната са спирачка пред чуждестранните инвеститори, че те спъват икономическия растеж. И припомни, че Германия и Франция са се противопоставили на приемането на България и Румъния в Шенгенската зона тази пролет „заради опасения за корупция”.
Звукът на тишината
Точно преди две години в национално изследване „Прозрачност без граници” констатира, че едва 3 на сто от анкетираните българи били склонни да подадат сигнал за корупция. Останалите смятали, че подобно усилие е безмислено, доколкото не може да се очаква адекватна реакция от властите. Други откровено признали, че се страхуват да правят подобни предупреждения  опасявайки се най-вече от преследване и заплахи срещу самите тях и семействата им. Изпълнителната директорка на асоциацията Диана Ковачева/сега вече правосъдна министърка/ на специална кръгла маса тогава повдигна въпроса за нуждата от законодателни мерки за защита на лицата, сигнализиращи за злоупотреби, както и за опасността сигналите да се използуват за решаване на лични конфликти. На същия форум бившият регионален министър Плевнелиев /днес новоизбран президент/дори беше лансирал идеята да внедрява сред своите служители „тайни агенти”, прикрити като обикновени чиновници, които да докладват за корупционни практики…
Празнична благотворителност
Днес ситуацията е значително по-зле. В кризата криза и засилващия се социален хаос за българите евентуалназагуба на работното място звучи  фатално и последното, което би им хрумнало е да вадят на светло далаверите на своите началници и работодатели. Още повече, че обещаваната законова защита на информаторите вероятно тепърва предстои да се приеме със съдействието на  новата правосъдна министърка. А избраният държавен глава Плевнелиев вместо за антикорупционни „агенти под прикритие” днес говори само за бъдещото електронно правителство, което щяло да ликвидира корупцията изцяло.
Е, изцяло – едва ли. Особено сред политиците, където продължават да благоденстват хонорувани с милиони консултанти по енергийни проекти или скъпо платени депутати-медицински съветници, за които не съществуват препятствия като „конфликт на интереси”, например. А след като „органите” твърдят, че разкриването на подкупен висш чиновник струвало на държавата над един милион лева, антикорупционния ентусиазъм в съвсем обеднялата държава е просто обречен. Затова, след като е ясно, че корупцията в страната е непобедима,  правителството единствено би могло да издаде указ, който да задължи чиновниците да даряват всеки пети рушвет за благотворителност. Което би поставило поне част от нещата на място.