В последно време българската медийна среда е подложена на особено критични оценки и сериозни удари. В доклада си за 2011 година авторитетната френска организация „Репортери без граници” класира България по свобода на медиите в самата опашка на европейските държави, като нейното 80-то място се дели със Сърбия, Чили и Парагвай, а на последните три места в списъка са Туркменистан, Северна Корея и Еритрея. В изследване от края на миналата година на „Асоциацията на европейските журналисти – България”, половината от 113-те анкетирани местни журналисти дават еднозначно лоша оценка за свободата на словото в страната. Тези дни в отворено писмо до медийната гилдия и с копие до Народното събрание,  български депутат в ЕП  посочва: „В България вие не сте свободни, словото ви е цензурирано, а медийната среда е превърната в пародия, която не само резили страната пред света, но убива и смисъла на собствената ви професия, дискредитирайки я с всеки изминат ден в очите на потребителите”. Евродепутатът вече е запознал с писмото си зам.-председателката на ЕК по цифровите технологии Нели Крус.  Какво, всъщност, се случва с българските медии? То все още симптом ли е, или вече се е превърнало в диагноза?
„Бият Паниковски!”
Според доц. д-р Орлин Спасов, ръководител на фондация „Медийна демокрация”,  за съжаление по-скоро може да се говори за диагноза. През последните няколко години съществува трайна тенденция на „сриването” на страната в престижната глобална класация на „Репортери без граници”, но онова, което прави особено впечатление  в доклада за миналата година е, че българските журналисти продължават да бъдат заплашвани и дори умишлено нападани за своите разследвания. Най-застрашени са онези от тях, които се занимават с проблемите на корупцията и организираната престъпност. Доц. Спасов смята, обаче, че по-големия проблем се съдържа в идентифицираната в доклада криза на плурализма на медиите и това, според него, е по-сериозно.  Вижда се, че алтернативността в критичните гласове все по-често се чува от медии, които са периферни, намират се встрани от медийната публичност  и естествено в Интернет.
Ремонт на пътища или на медии?
От своя страна доц. Георги Лозанов, председател на Съвета за електронни медии  припомня отдавнашните си предупреждения, че ако не бъде направена по-сериозна структурна промяна на официалната публичност, което трябва да мине през Закон за медиите, страната ще продължи да се срива в подобни класации. Много е тъжно, че го докарахме дотук, констатира медийният експерт и допуска, че по-ниско от това положение няма къде да се падне.  Според него отдавна е трябвало да бъдат приети решения свързани с прозрачността на капиталите в медиите, с праговете на медийната концентрация,  нужен е бил анализ на капиталите, които носят след себе си зависимости, например. Необходима е цялостна реконструкция на средата, защото когато тази среда не може да гарантира независимост на журналистиката, тогава отделните журналистически поведения започват да губят важност, което пречи на базата на персоналното поведение на един или друг журналист да се защитава свободата на словото. Според доц. Лозанов  страната е влязла в такава фаза и това налага медиите станат приоритет в нормативното мислене и въобще на публичния дебат.
Конците на медийната кукла
Доц. Орлин Спасов открива друг показателен акцент в класацията на „Репортери без граници” – фактът, че дори страна като Унгария, изключително критикувана за промените в своето медийно законодателство, позволяващи на управляващите да имат контрол върху медиите, е много по-напред в класацията от България. Според него това означава, че „не-свободата” в местни условия не е резултат толкова от регулацията, колкото от  използуването на други  неофициални канали за въздействие върху българските медии. Въпреки, че вече  доста се говори и пише за това какви са тези канали, те продължават да действат твърде успешно.
Убийствената жълтения
В разсъжденията си председателят на СЕМ доц.Георги Лозанов съзира нещо още по-опасно и то е, че медиите в страната се превръщат в проблем за обществото. Заради конкурентни стратегии, дори заради кризата, която създава модели за самосъхранение, представата за медиите въобще много силно се измества към жълтите медии. Това е цялостна тенденция в прехода, но сега нормални и жълти медии започнаха да съвпадат като разбиране за това какво представляват като цяло медиите в момента. Тенденцията се свързва с появата на нови издания, нови тв-канали и радиостанции и макар жълтата журналистика понякога да поставя важни теми, тя няма авторитет и по този начин медиите по условие губят своята авторитетност, твърди доц.Лозанов.
Следи ли някой за свободата на словото в България или оценки се чакат единствено отвън? Според председателят на СЕМ доц.Георги Лозанов свободата на словото сама по себе си се мери най-добре извън страната, защото вътре винаги има повече или по-малко стремеж за оцеляване. Но не бива да се забравя, предупреждава експертът, че външните оценки стъпват върху анонимни анкети с български журналисти и в крайна сметка външната оценка се оказва начинът, по който местната журналистика гледа сама на себе си в момента.

В първите си официални изявления новият президент Росен Плевнелиев обнадежди българите, че само след 8 години те ще живеят достойно в „средно богата европейска държава”, която ще се радва на  конкурентноспособна икономика, развити региони и на „млади хора, които остават/ в нея!-бел.авт./ и виждат перспектива за развитие”. Дори повече, държавният глава  обяви тази мечта не само за лична кауза, но и за стратегическа цел на страната до 2020 година. Което е логично продължение на обещанията, заложени в управленската програма на партия ГЕРБ  преди три години. Тогава правителството на Бойко Борисов се зарече заплатите в страната „да достигнат средноевропейското равнище през 2013 година”, сиреч когато приключва мандата на правителството и предстоят нови парламентарни избори. Макар точната сума в управленския документ да не беше посочена, съдейки по средните нива на заплати в ЕС тогава месечният доход на българина вече трябваше да е минмум 500 евро.
…измръзнаха ми краката!
Според данни на профсъюзите от този месец всеки четвърти българин живее на границата на бедността, която е изчислена на  101 евро за страната. Под въпросния праг съществуват  23 на сто от домакинствата, а почти половината от всички семейства в държавата имат по 130 евро доход на човек. Делът на българите, които днес оцеляват в условия на тежки материални лишения е 35 на сто в сравнение с 8-те на сто в останалите държави от ЕС. Неотдавна НСИ констатира, че близо една трета от най-западналите европейски сиромаси посрещат студовете през 2012 без втори чифт зимни обувки, почти половината от тях не могат да си позволят да консумират месо дори и през ден, а две трети нямат пари дори за неотложен ремонт на жилището си. Държавната  статистика изясни също, че почти 10 на сто от работещите  българи всъщност живеят в мизерия, тъй като получават толкова ниски възнаграждения, че на практика семействата им са обречени на откровена нищета. В средата на миналата година Евростат потвърди за сетен път, че минималното трудово възнаграждение в България е най-ниското в ЕС – 123 евро, за разлика от Люксембург, където то е 12 пъти по-високо.
Като мишле във въртележка
Местни икономисти изчислиха, че за да бъде изпълнена амбициозната правителствена програма приета в контекста на стратегията „Европа 2020” за намаляване на почти двата милиона бедни български граждани до 2015 година, са необходими 2.5 милиарда евро, които би трябвало да дойдат от държавния бюджет. В условията на продължаваща икономическа криза и налагането от правителството на все по-драстични финансови самоограничения, генерирането на подобни средства би граничело с научната фантастика,  ако, естествено,  българската икономика не реализира през следващите години някакъв сензационно висок и стабилен растеж. Трезвомислещи експерти вече прогнозираха, че за да бъде осъществена мечтаната от г-н Плевнелиев икономическата метаморфоза, която през следващите осем години да се превърне България  в средно богата европейска държава, нейният стопански растеж годишно би трябвало да набъбва с немислимите 10-15 на сто. А както е известно МВФ редуцира прогнозите си за България за тази година от 3 на… 1.3 процента.
Спи, детенце, спи…
В условията на тежка икономическа и финансова криза в Европа и смазваща рецесия в най-бедната членка на ЕС, в обстановката на растящи  тежки политически и социални проблеми в управлението  на ГЕРБ,  в първите си официални изяви новият президент Росен Плевнелиев предпочете да „нахрани” българите с вяра /по Вапцаров/ и да им пожелае  красиви европейски  сънища през следващите осем години.  Другият възможен и значително по-почтен   вариант беше да повтори  пред сънародниците си думите на Уинстън Чърчил от първата му реч пред британския парламент през 1940 година: „Нямам да предложа нищо друго освен кръв, тежък труд, сълзи и пот.“  Честен вариант, който за управленските елити на посткомунистическа, а от пет години и европейска България, засега е немислим. Дори повече, той все още се възприема от тях като политически кощунствен.

Днес 330 милиона граждани в 17 държави от ЕС използуват 14-те милиарда банкноти и близо 100-те милиарда монети евро в обръщение като реална парична единица. Въпреки това общата европейска валута все по-често започна да се превръща в метафора на финансовата и икономическа криза, а ентусиазмът за разширяване на еврозоната отдавна клони към нула. Но не и стремежите на последните две български правителства  да вкарат страната в нея.

Помните ли изборите за Европарламент през 2007-ма, когато едно от важните патриотични поръчения към току-що избраните 17 /наскоро станаха 18/ български евродепутати беше да настояват за въвеждането на надпис на кирилица върху евробанкнотите? И когато в началото на същата година в новоприетата членка на ЕС България споряха къде е вярното ударение върху наименованието на общата европейска валута? Ако се върнем още  по-назад, на първия ден от 2002 година, вероятно отново ще си припомним  все още далечния тогава за българите копнеж по новите банкноти и монети, с които гражданите на тогава първите 12 европейски членки започваха да пазаруват след като три години преди това банковите операции в тях вече се извършваха в новата валута.
Борд или евро?
В началото на 2009-та тогавашният български премиер Станишев заедно с балтийските държави започва атака в Брюксел за влизането в ЕРМ-2 /чакалнята за еврото/  и за екстреното приемане на страната в зоната. Люксембургският премиер и председател на Еврогрупата  Жан-Клод Юнкер бързо охлажда буйния тогава ентусиазъм на забързаните кандидатки с аргумента, че стремежът им по такъв начин да се защитят от надигащата се криза е неприемлив.  По същото време неофициален документ на МВФ с препоръка за „едностранна евроизация” на желаещите допълнително разпалва въображението на доста напористи местни икономисти, но единствен Красен Станчев тогава пояснява, че въвеждането на еврото е подходящо когато има „бягство от националната валута, каквото в България няма” и затова бързането е излишно след като лева е вързан към еврото във валутния борд. Но кой да го чуе тогава?
Тука има, тука няма
Три дни след изборната си победа през юли ГЕРБ обявява чрез своя бъдещ тогава финансов министър Дянков, че до края на 2009 страната ще кандидатства за чакалнята на еврото, а няколко месеца по-късно управителят на БНБ Искров дори изразява надежда, че през следващата година България вече ще е приета във валутния механизъм. В първите дни на 2011-та премиерът Борисов уверява авторитетния „Уолстриит джърнъл”, че всичко в държавата е на ред и се зарича, че до края на януари страната поема към еврозоната, влизането в която „сега е първи приоритет” на неговото правителство. Това естествено не се случва и в кулминацията на гръцката финансова драма през юли  финансовият министър Дянков обявява пред Си Ен Ен, че България вече не иска да влиза в еврозоната при сегашното й състояние, че правителството трябва да „знае към какво се присъединява” и че в крайна сметка подкрепя „консервативните фискални принципи, върху които тя е изградена”. Но и това не е последно. През септември, цитирайки поредните  диаметрално противоположни уверения на Дянков, че държавата все пак ще приеме еврото „възможно най-бързо въпреки кризата, обхванала ЕС”, „Уолстриит джърнъл” иронично подхвърля: „Това изявление е рядък вот на доверие за дългосрочното бъдеще на общата европейска валута”.
„Вий останахте всред мъките прави…”
В края на 19 век, точно навръх Коледа, един български войник извършва саможертвен подвиг в мирно време.viagra pills Докато охранявал паричното ковчеже на  банката в Пловдив, в нея избухнал пожар. Като дисциплиниран часовой редникът твърдо отказвал да напусне поста си, тъй като в паниката нямало кой по устав да го смени и самият изгорял с пушка в ръка. Издигнали  му паметник в последствие, но с името му кръстили  и градската лудница…
Освен героична, тази история демонстрира някои особености на националния манталитет. Тя би могла да бъде и назидателна, естествено, особено в пушилката на сегашната финансова криза.

В грозния групов портрет на 11-те владици от БПЦ, оказали се агенти на комунистическите тайни служби, попаднаха също мюфтиите Недим Генджев и Мустафа Алиш Хаджъ, петима души от Висшия мюсюлмански съвет както и  епископът на Софийско-Пловдивската епархия към католическата църква Георги Йовчев. Което доказва, че ДС е контролирала изкъсо не само православната църква, но и всички по-значими вероизповедания в България.

Михаил Иванов, експерт по етническите въпроси и вероизповеданията и съветник на президента Жельо Желев смята, че омразата към духовното, към религиозното от страна на атеистичните комунисти се корени в същността на самия комунизъм. Когато се говори за една тоталитарна доктрина основана на репресивна идеология, нейната цел е пълното обсебване на хората от самата доктрина.В този смисъл религията и вярващите  не са угодни на властта, поради което религиозните институции са подлагани на гонения. Известен е огромният натиск  оказван над  православната църква в първите години след септември 1944. Така че сегашната картина с досиетата не би трябвало да изненадва никого, пояснява Михаил Иванов.
Комунистическата „народно-демократична” църква
В строго поверителен доклад от юни 1949 година тогавашният помощник-министър на вътрешните работи генерал Йонко Панов прави следните предложения за създаване на „народно-демократична” църква, която да се впрегне в служба на народа: „На първо място трябва да се направят някои промени в Светия Синод. Да стане една минимална чистка във върховете, което ще стресне останалите митрополити, от някои от които ще може да се вземат ангажименти към ОФ власт и ще се насърчи прогресивното свещеничество. Да се заемат ключови позиции в църквата от доверени ОФ духовници и миряни. Такива ключови позиции са: главен секретар на Синода, началник на културно-просветното отделение, началник на църковно-стопанското отделение, директор на книгоиздателството, редактор на “Църковен вестник”, ректорите на семинариите и Богословския институт, игумените на Рилския, Бачковския и Троянския манастири”.
Резултатите от изпълнението на тази политика спрямо БПЦ днес стават видим факт.
Вържи попа да е мирно селото!
Оказва се, обаче, че тайните комунистически служби са се подсигурили двойно и в мюфтийството – предишният и сегашният главен мюфтия са агенти, дори Недим Генджев е бил кадрови офицер от ДС. Във  Висшия мюсюлмански съвет също изскочиха петима сътрудници на тайните служби. Това е било известно на българските мюсюлмани и все пак те са го толерирали до днес. Защо?  Експертът по вероизповеданията и етническите въпроси Михаил Иванов твърди, че ако бъде сравнено състоянието в мюсюлманското вероизповедание с висшия клир на БПЦ могат да се видят някои съществени разлики. След 10 ноември 1989 сред висшето духовенство на БПЦ не настъпват никакви реални промени и сега там се виждат същите лица, които промените завариха и всичките те, без патриарх Максим, се оказаха дългогодишни агенти на ДС и убедени помагачи на тогавашната власт. От своя страна мюсюлманското вероизповедание е подложено на тежки удари през 70-те и 80-те години. Михаил Иванов си спомня прочетеното в архивите за радикални съкращения на броя на духовните лица – от две или три хиляди те са сведени до 440 човека, а в папките на МВР може да се прочете тогавашното изказване на комунистическия вътрешен министър Димитър Стоянов: „Ние смачкахме православната църква, а в същото време нехаем за състоянието при мюсюлманите”.  Нарежданията след неговия доклад, одобрени лично от Тодор Живков, са били да се разреши да проповядват единствено на възрастните и недееспособни имами, а останалите да бъдат тотално вербувани като агенти на ДС. В документа е отбелязано също: „За пари няма да говорим, пари ще се дадат колкото трябва!”. И действително, всички тези мерки са били приложени безкомпромисно към цялато духовенство в мюсюлманското вероизповедание.
Твърд и последователен проводник на линията
След 10 ноември 1989 по различни причини при мюсюлманите настъпва доста по-голямо „преобръщане на пластовете”.  Колкото до одиозната фигура на Недим Генджев – при него нещата са пределно ясни, пояснява Михаил Иванов. Преценено е било, че главният мюфтия до 1988 година не е провеждал достатъчно последователно мероприятията по възродителния процес и затова той, като по-мек и недостатъчно „дисциплиниращ”, е заменен с офицера от ДС Недим Генджев, твърд и последователен проводник на комунистическата милиционерска линия. След промените в Главното мюфтийство се появяват млади и образовани хора, като зам.-главния мюфтия, които започват да осъществяват дейността си по един толерантен и разумен начин, коментира експертът.  Прави впечатление положението на Мустафа Хаджъ, който е вербуван от службите през октомври 1989 година. Просто той не е осъществявал като агент на ДС политиката на комунистическия режим по възродителния процес преди това. Ако трябва от днешна дата да погледнем назад, допълва Михаил Иванов, мюсюлманското вероизповедание в България продължава да има нужда от млади, образовани и добронамерени хора, за което са нужни сериозни грижи от страна на държавата.  През изминалите 22 години такова нещо не се забелязва. По-скоро има намеса на кръгове, превърнали територията на мюсюлманското вероизповедание в арена на собствени политически битки без да отчитат гласовете на мюсюлманите в страната, поради което процесът на обновление, на връщане към духовността при тях, върви относително бавно.
Агент „Петър” като пазител на сатанинската ДС
През септември 1952 година комунистическият режим организира два съдебни процеса срещу католически свещеници в България, обвинени в създаване на „нелегална контрареволюционна организация, агентура на папското и империалистическото разузнаване”.  Петима свещеници са осъдени на смърт, а други 40 получават присъди за различни срокове затвор. През 2002 година Светият престол беатифицира разстреляния от комунистите Никополски епископ Евгений Босилков, а екзекутираните свещеници Камен Вичев, Йозафат Шишков и Павел Джиджов от Софийско-Пловдивската католическа епархия бяха обявени от папа Йоан Павел Втори при посещението му в България за „блажени”. Днес  епископът на същата тази епархия Георги Йовчев се оказва, че е агент на комунистическата ДС с псевдоним „Петър”. Как отлично информираната външна служба на Ватикана е направила подобен пропуск?
Според Михаил Иванов, вербуването на Йовчев е мрачен „успех” на сатанинската ДС в България въпреки унищожените документи от досието му през пролетта на 1990 г.  В  други медийни коментари  се изтъква, че католическото вероизповедание в страната е понесло най-тежките удари и репресии след 1944 година, живи са още хора, които помнят репресиите срещу католическите свещеници.  Затова  важността на отношенията на Светия престол с българската държава предполага премахването на всяка сянка на съмнение в почтеността на неговите духовни служители в

Две социологически изследвания тези дни по парадоксален начин илюстрираха все по-засилващите се противоречия в българското общество. В едното се констатира, че почти 80 на сто от българите подкрепяли проучванията за добив на шистов газ, а в другото – че за 40 на сто от гражданите на страната  политиката на управляващата партия била успешна. Дали, обаче, тези  резултати са достоверни?

Две десетилетия в България постоянно се говори за криза на доверието в държавата и нейните институции. Днес недоверието е доказан факт, отчитан както от европейските, така и от националните сондажи на обществените настроения. Дори местните националисти наричат родината си дистанцирано „тази държава”, а сакраменталната фраза на Алековия герой „И едните, и другите са маскари” отдавна е придобила обобщаващата форма „Всички са маскари”.  На практика най-бедните европейци изпитват недоверие не е само в избраните от самите тях правителства или държавните органи, но и във всяка легитимирана от държавата  власт. В края на миналата година, например, рейтингът на Народното събрание удари санитарно ниската точка на популярност събирайки за своята дейност едва 5 процентна обществена подкрепа, което постави под въпрос цялостната легитимност на законодателния орган.
Да, ама не!
Парадокси се наблюдават и днес. След като през уикенда хиляди протестиращи в 12 града категорично казаха „не” на проучванията и добива на шистов газ в България, в началото на седмицата се появи изследване, което по поръчка на Министерството на икономиката, енергетиката и туризма трябваше да убеди хората, че тяхната „тревожност” по проблема била породена от „сериозен информационен дефицит”, както и че добива на такъв газ щял да създаде нови високоплатени работни места, да намали цените на „синьото гориво” и да засили енергийната независимост на страната. Естествено изследването за положителните нагласи на почти 80 на сто от анкетираните не само не убеди никого, но засили още повече недоверието към властите. Като капак на цялата манипулация управляващите обявиха, че все пак са готови да въведат мораториум върху проучванията, довели до протеста на десетки хиляди българи.
Нашата полиция ни пази?
Притеснени от нарастващото социално напрежение и батаците в правоохранителната система, ГЕРБ поръчаха и друго експресно социологическо изследване, което констатира, че почти 40 на сто от българите споделяли „удволетвореност” от дейността на правителството. Дори повече, анкетираните посочили  като един от двамата най-популярни министри в кабинета не друг, а вътрешния министър Цветан Цветанов, човекът, който предстои да отговаря на поредната лавина от неудобни въпроси, този път свързани с разследването на убийството на непълнолетното момиче от Перник. И ако засега по темата все още се чува само леко пъшкане през залепените с правителственото тиксо уста на централните медии, вулканичните трусове на недоверие към МВР в интернет вече стават осезаеми, а силно недолюбвания от властите  Български хелзинкски комитет дори набра кураж официално да оспори обърканите версии и неубедителните внушения на полицията около случая.
За хората и кучетата
А за какво доверие в институциите въобще може да се говори на фона на серията смъртни случаи с новородени и родилки в края на миналата година, които здравните власти обявиха като нормални; на заливащите пазара фалшиви храни и стоки менте, обяснявани от земеделското министерство като „досадни изключения”; на очевидния кадрови хаос в съдебната власт, на редовните изстъпления в недофинансираните училища и университети, на повсеместното разложение в партийните централи, които вместо да се занимават с политика и икономика в кризата, се интересуват само от своите държавни субсидии? Тъкмо липсата на доверие насажда в българина  и онази  постоянна неприязън, която постепенно разпокъсва обществото, носи все повече злини  и скъсява демократичната перспектива на страната.
Същата неприязън, която караше тези дни гладна възрастна жена да мърмори под нос наведена в боклукчийската кофа: „За няколко телешки пържолки аз по-бързо щях да им намеря убитото момиче, ама на, дадоха ги на кучето!”