Неотдавна българската вицепрезидентка Маргарита Попова  заяви пред българи в Босилеград, Сърбия, че „Сърбия ще стане член на ЕС, обаче без решаване на вашите/ на общността/ въпроси няма как да се случи това”. Г-жа Попова се ангажира пред своите сънародници с ускоряване процедурата по получаване на българско гражданство, както и с помощта за онези, които искат да кандидатстват във висши училища в България.
В началото на март в Брюксел премиерът Бойко Борисов обяви, че България ще продължи да подкрепя Сърбия по пътя й към ЕС и няма да обвързва решението да й се предостави статут на страна-кандидат с членството на България в Шенген.
Какви са проблемите с българите в т.нар.Западни покрайнини? Доколко тяхното решаване трябва да се обвързва с членството на Сърбия в ЕС? Двойнствена ли е политиката на България спрямо нейните малцинства в страната и онези, които живеят в чужбина? Георги Папакочев потърси мнението на авторитетни български експерти по въпроса:
–    Колко голяма  е българската общност в т.нар.Западни покрайнини днес?
Проф. Кръстьо Манчев, историк, научен сътрудник в Института по балканистика при БАН:
Това е същата онази територия, отнета от България по силата на Ньойския договор през 1919г, но населението там не е същото. Промените от 1920г. досега са много големи. Селата в района са обезлюдени, има само две градчета. По време на последното преброяване в района са се регистрирали между 20- 25 хиляди българи.

–    Как се е формирала тази общност?
Проф.Манчев: Тя  е част от българите, населявали тези земи още от средновековието и Османското владичество. Териториите са били български и там е живяло българско население. След Първата световна война за наказание на България, която е била съюзничка на Германия, въпросната територия се отнема и се дава на  Югославия, в частност на Сърбия.

–    Кой опредея езика, самосъзнанието и културата на българите от Западните покрайнини?
Проф.Манчев: Те носят всичко споменато още от времето на средновековието, но има периоди, когато сред тях е силно българското влияние и други периоди, когато по-осезателно е сръбското влияние. По време на Втората световна война българското влияние е било много силно/ 1944 – 1946г/. След това границата се затваря, избухва конфликта между Тито и Сталин през 1948-ма и двете съседни държави стават враждебни. Като резултат на това в тези райони безпрепятствено започва да се шири сръбското влияние – език, литература, култура – практически всичко! Българите от тези краища започват да търсят възможности за работа и развитие из Сърбия и това са най-вече младите хора. Местното население се разпръсква по всички посоки.
–    От кога датират политическите проблеми с българското малцинство и какви всъщност са те?
Проф. Манчев: Проблемът датира от 1919 година и произлиза от Ньойския договор. Въпросът е не само териториален, но и  национален. Някога всяка територия, върху която е имало претенции, е трябвало да бъде обоснована с национални аргументи. Сърбия не е имала свои национални аргументи за да вземе въпросната територия, тези аргументи са в полза на България. Затова сега населението там е със статут на малцинство. То има свой вестник и издателство на български език, по телевизията в Цариброд се излъчва предаване на български език.
Ивайло Трифонов, бивш вицепремиер на България и посланик в Югославия между 1997-2001 година:  По време на моето посланичество направихме нещо, което българската държава никога не е правила – открихме два културно-информационни центъра, които се превърнаха в огнища на българщината и място за срещи на много хора от  различни области  от България с тях. Това все пак даваше самочувствие на нашите сънародници още по времето на Милошевич. Моето лично впечатление е, че нашето малцинство в района  не можа да излъчи авторитетни политически лидери, около които да се обедини и да отстоява своите права така, както ги гарантира конституцията на Сърбия.Мисля, че от инициативността на самите наши българи, а не само на лидерите в двата града и от родителите на самите деца, зависи много те да консумират правата, които им предоставя конституцията и които са реализирани, например, от другите малцинства в Сърбия – унгарското, румънското и т.н.
Проф.д-р Яни Милчаков – литературовед, преподавател в Шуменския университет, бивш посланик в Полша, Словакия, Сърбия и Черна гора:  Ако хвърлим поглед в драматичната балканска история и особено в отношенията между Сърбия и България през миналия 20-ти век, ще се убедим, че българското малцинство в Западните покрайнини е може би най-тежко платената жертва от България след подписването на Ньойския договор. Няколко са историческите епизоди през годините, които са особено преломни в съдбата на това малцинство. Но аз бих искал преди всичко да изтъкна огромната благородна и патриотична дейност на един обществен дипломат – Емануил Попдимитров – който за първи път през 30-те години на миналия век, на форумите в Женева и Лозана с меморандум поставя въпроса за правата на българското население от Западните покрайнини и тази дипломатическа инициатива още тогава успява да даде известни резултати.

–    Следва ли членството на Сърбия в ЕС да се обвързва с проблемите на българското малцинство там? Какви са тези проблеми?
Проф. Манчев: Не, не би следвало. Бих повторил специално, че  населението в района сега е твърде смесено. Може да звучи парадоксално, но днес повечето българи от Западните покрайнини не живеят там, а са се пръснали из цяла Сърбия, та и отвъд нея. След 1948 година младите се насочиха към училища, университети, работа във вътрешността на Сърбия и  там създадоха свои семейства. Децата, родени от тези смесени бракове вече не се чувстват като българи. Просто никога не е имало и няма да има успешна политика ако тя не държи сметка за промените и актуалните реалности. В Цариброд от 7 хиляди жители 3500 са българи, а останалите са сърби. И това е официална статистика!
Ивайло Трифонов: За да стане членка на ЕС дадена кандидатка не трябва да има никакви проблеми със своите съседи, както и с малцинствата на нейна територия. Вицепрезидентката Маргарита Попова обеща в Босилеград да се ускори получаването на българско гражданство, което е в нейния ресор. Въпреки това нейното изявление се появи малко изненадващо, защото през последните три години фактически всички други официални институции повтарят непрекъснато, че ние безусловно подкрепяме Сърбия за членство в ЕС, в това число и премиерът Бойко Борисов.  Вероятно получилото се разминаване ще предизвика сериозен разговор сред българските политици по тези въпроси и такъв дебат би бил полезен.
Проф.д-р Яни Милчаков: Гарантирането на правата на българите е необходим елемент в стратегията за европейската интеграция на Белград, но той е важен и в двустранен план. Състоянието на тези права е показател за демократизацията на самата република Сърбия. А оттук проблемите на българското малцинство са проблем на цялостната демократизация на Сърбия. Без разчистване на сметките с миналото, без да се научи документалната истина за всичко, което се е случвало с това малцинство, за политическите манипулации и репресии, на които е било подлагано, в това число и от негови собствени представители, ние няма да можем приемем, че проблемите с колективните права на българското малцинство там ще бъдат решени по задоволителен начин. Демократизацията на Сърбия включва и такива въпроси, като разкриването на тайните досиета в тази република – ние трябва да знаем кой е пращал в концлагера на адриатическия остров „Голи оток” десетки и стотици представители на българското малцинство, трябва да знаем дали прокурорът, който е подписвал техните присъди днес не се радва на необезпокояван комфорт. Така демократизацията на Сърбия се превръща в цел, която във всички случаи трябва да се постигне чрез гарантирането на малцинствените права. Не може да се отрече, че през последните години нещо с въпросните права е направено. В центъра на Босилеград е поставен паметник на Васил Левски, издигнат през 2005 година, учебниците по български език са доста обновени, в училищата има мотивирани преподаватели. Това са положителни тенденции, които би трябвало да бъдат оценени. Същевременно, обаче, проблемът е и в силната регионална изостаналост на селищата в Босилеградско, които заедно с районите на Лебане и Търговище спадат към най-бедните и икономически неразвити общини в Сърбия. Друг сериозен аспект е  преодоляване тенденциите на собствена денациоанлизация на малцинството. След Втората световна война настъпват най-драматичните години в района по време на комунистическия режим и най-бруталните репресии, които засягат и всички инакомислещи в тогавашна Югославия. Страхът, за който много често говорят нашите сънародници, се установява тъкмо тогава. Тенденцията за изкореняване на българските традиции по един брутален начин е била много силна и обезлюдяването на региона настъпва не само поради икономическата изолираност на района, но и в резултат на  политическия натиск. В крайна сметка  бихме могли да обобщим:  превръщането на  Сърбия в европейска страна е в интерес както от гледна точка на българската външна политика, така и за процесите на сигурност в балканския регион. Същевременно обвързването на членството на Сърбия в ЕС със собствената й демократизация, включително и с прилагането на съществуващото законодателство за малцинствата, е необходимо условие за бъдещото членство. България не е единствената, която защитава правата на своето малцинство именно от тази гледна точка. Подобни на изявлението на вицепрезидентката Попова изказвания направиха високопоставени унгарски и румънски  представители. Принципната подкрепа за членството на Сърбия е стратегически непроменена линия на българската регионална и европейска политика. Но мое лично убеждение е, че за балканската си политика България трябва да говори с единен глас.
Стефан Попов – политолог,  изпълнителен директор на фондация „Риск монитор”: Членството на Сърбия в ЕС може да се обвързва с въпроса за българското малцинство там само при едно условие – ако става дума за драстични нарушения на правата на това малцинство. Нямам впечатление, че подобни нарушения се извършват към българското малцинство. Колкото до изказването на Маргарита Попова, мисля че това изявление е доста прибързано, да не говорим, че напомня на доста на „локална” популистка проява, дело на човек, който не е съвсем в час с динамиката на международните отношения. От една страна това прекалено голямо изискване  не е чак толкова основателно, а от друга – членството на Сърбия е стратегически въпрос за Балканите, от който ще зависят хиляди неща оттук нататък. Изобщо не ми се струва никак реалистично европейското очовечаване и интегриране на Сърбия, което е прекалено важно за целия регион, да бъде поставяно под условие в зависимост от правата на едно малцинство.
–    Прилага ли България двоен стандарт към своите малцинства – към онези в страната и другите в чужбина?
Проф.Манчев: Разбира се, че такъв двоен стандарт съществува! Ние непрекъснато говорим за права на българите извън България, но не даваме същите права на небългарите в страната. Имат ли българските турци свое училище? Имат ли те собствено радио или телевизия, свой вестник? Нищо подобно нямат. А 7-те хиляди жители на Цариброд имат това, защото ние държим там да има всичко. И е много добре, че държим да е така! Нека да изискваме, но и да даваме на онези, които са в България.
Ивайло Трифонов: Трудно бих говорил за двоен стандарт, но смятам, че в годините на демократични промени в България много неща по отношение грижите на нашата държава за сънародниците ни в чужбина се промениха, което е положителен факт. Ако има неблагополучия, едва ли причината за тях е в българската държава. Ромски училища действително липсват, но след като самите ромски деца не желаят да учат, когато общинските и областни служби не са в състояние да ги обхванат в училищата, това е различно. Да не говорим, че и литературен или книжовен ромски език, доколкото знам, няма. Колкото до турското малцинство, от тяхна страна досега не е имало официални искания за обучение на турски език.
Проф.д-р Яни Милчаков: Доколкото българската Конституция не признава съществуването на колективни малцинствени права, въпросът има конституционно-правен аспект. В държави, където се признават колективни малцинствени права, какъвто е случаят със Сърбия, има закон, който регламентира парламентарното представителство на албанското/в Южна Сърбия/, на унгарското, на ромското и на румънскотомалцинство. Ако България реши да прилага подобен механизъм, това ще наложи конституционна промяна, в която се дефинират малцинствата и приемането на съответни допълнителни актове, които определят правата на малцинствата в България. Колкото до липсата на ромски и турски училища в България бих казал като университетски преподавател, че съществуването на такива училища води до по-тежка сегрегация. Опитът на Унгария, например, където малцинствения проблем с огромната ромска общност е много остър, сочи че по-скоро интегрираното обучение дава по-добри резултати за социалната адаптация на ромското малцинство.
Стефан Попов: България има две големи малцинства съставляващи близо 10 процента от населението. По отношение на турското малцинство крайно становище не може да се вземе, но ромското малцинство се намира в много тежко положение. Това обаче е твърде комплициран въпрос за цяла Източна Европа и аз не бих могъл да твърдя, че тъкмо България, българските власти са уникално репресивни спрямо ромите в страната. Това е проблем на Унгария, Румъния, Словакия, Сърбия, България. И като човек, който от много години се занимава генерално с този въпрос , с големите програми за реинтеграция ромите в Източна Европа, мога да отбележа, че досега никой не е изобретил ефективен ключ за интеграция на ромското население. В този смисъл смятам, че въпроса с ромското малцинство е твърде тежко изключение.

“Автобус се запали в движение”, „Задържаха двама за стрелба край Варна”, „Труп на момиче край Княжево”, „Мъж пребива позната, чупи й четири ребра” – това са само няколко заглавия от криминалната хроника на скорошните празници. Информациите за насилие, обаче, отдавна са престанали да правят впечатление никому, освен вероятно на най-близките на потърпевшите.
От много години вече българинът е подложен на системно вербално, психическо и физическо насилие, което дори е станало част от всекидневието на обществото. Подобно  повтарящо се поведение, насочено към причиняването на болка, уплаха или страдание  се възприема като тормоз и се смята за напълно неморален и неприемлив начин за въздействие. Тормозът може да бъде всякакъв, да се упражнява навсякъде и срещу всеки, включително и върху цели сегменти на обществото. Дали с подобен вид насилие обаче се свиква и какви са възможностите за отпор?
Да пестиш от хигиената и здравето
Типичен тормоз срещу милион и половина българи /толкова приблизително е броят на ползвателите на топла вода и парно отопление в големите градове/, например, се упражнява от наследените от „развития социализъм” топлофикационни дружества, които и днес експлоатират успешно своята монополна власт. Едва ли има клиент на тяхната некачествена, бариерно скъпа, но единствено възможна „услуга”, за когото да не е ясно, че  всъщност е превърнат в жертва на една архаична, прахоснически неефективна, раздута и хищна държавна  система, която целогодишно тормози хората. Дори повече – позволява си да се подиграва с тях. Прави го не само посредством своите „прословути” топлинни счетоводители, но и чрез свои отговорни служители. Отвреме навреме тези доста безпардонни функционери „изпускат” в публичното пространство странни призиви. Като, например, парното със закон да се обяви за задължително и гражданите да не могат да се отказват от него, семействата  да не се къпят в неделя, защото е неработен ден или хората драстично да ограничавт хигиенните си навици за да понамалят колосалните сметки за „услугата”, наричана топлоподаване. Естествено мнозина от потърпевшите на тези издевателства трудно свикват с тормоза и с години не си плащат парното и топлата вода.
Колекции от актове за пътни нарушения
Особено перфиден вид насилие върху почти трите милиона шофьори в страната се упражнява от КАТ. Истина е, че българските автомобилисти са едни от най-недисциплинираните в Европа, но не по-малко вярно е, че те отдавна са потърпевши на доста неясен /а често и откровено корумпиран!/ видим и невидим тормоз. Неговата цел далеч не е подобряване организацията или безопасността на движението, а по-скоро прозаичното събиране на средства за постоянно попълване на опразнената държавна хазна. Тежкият недостиг на паркинги в големите градове, разбитата пътна мрежа, отсъствието на маркировка и указателни табели, особено „осторожното” напоследък видеонаблюдене на разни задръстени кръстовища, където често единствената възможност на шофьора да избегне катастрофа е да извърши някакво нарушение – вместо аргумент в полза на водачите всичко това неизменно се превръща в повод за масирано „солено” санкциониране, което по размери най-често надхвърля финансовите възможности на българина. В отговор на насилието с глобите шофьорите отвръщат по най-естествения начин  – просто престават да ги плащат, често също с години.
С гняв към медийната жълтения
Не по-малко болезнен  за милиони българи е  и тормозът  на собствените им медии. В свой доклад тези дни американската неправителствена организация  IREX констатира, че „политическият и корпоративен натиск, редакторските пристрастия, продажбите на новинарско съдържание и общият спад в нивото на интелигентност на медийното съдържание са развалили журналистиката в България”. А много преди тези оценки медийният експерт д-р Орлин Спасов отчитайки, че все по-осезателното „ пожълтяване” на медийната сфера вече е оцветило и местния политически сектор, в резултат на което „много български политици са прегърнали шоу роли, започнали са да се появяват в шоу програми, танцуват и правят лицеви опори пред публиката”, беше направил извода, че „онези обществени личности, които отказват да влязат в ролята на шоумени просто нямат шанс за реализация и успех”. Да, обаче подобна „раздвоеност” в публичния образ на първите личности в държавата не може да не тормози, макар и подсъзнателно психиката на объркания българин, чиято единствена ответна реакция остава да изключи телевизора, да извърне глава от медиите и оттам от своите политици.
И така инстинктивно да се съхрани от тормоза на всекидневното си битие.

След огласяването на 11 от общо 15-те владици на БПЦ като агенти на комунистическата ДС, християнската общност в страната е в очакване да научи имената на доносниците сред свещениците, членовете на църковните настоятелства и на монасите. Местни медии обясниха, че по настояване на Светия синод списъците щяли да бъдат публикувани след Великден, за да не се предизвикват излишни емоции около празниците.  А преди 23 години нещата бяха различни.

Точно преди година агенция Франс прес разказа за 83-годишната звънарка на софийския катедрален храм „Св.Александър Невски” Мария Зъбова, която е свидетелка на натиска на комунистическата власт срещу българската православна църква. В спомените си жената се връща във времето, когато заради посещения в храма, макар дегизирана с перука, тя е била разкрита и уволнена като учителка по математика, а на съпругът й, също ревностен християнен, е било категорично забранено да пътува в чужбина като оперен певец. „При комунизма едва около 20 души дръзваха да отидат на Великденската служба, докато сега литургията, на която присъстват президентът, премиерът и председателят на Народното събрание, дори е предавана пряко по обществените радио и телевизия”, разказва жената, която продължава да бие камбаните на партиаршеската катедрала в София.
Преброяване на активните богомолци
Неотдавна известният изследовател на престъпленията на комунистическите тайни служби Христо Христов публикува на своята интернет страница Държавна сигурност.com факсимилета от три секретни документа на Трето политическо управление на ДС, до 1961 г. предшественик на „прословутото”  Шесто управление, включени в сборника на Комисията по досиетата „ДС – политическа полиция”. От тях става ясно как агентите са донасяли с подробности за посещенията на църквите по време на Великденските празници. В поверителна справка от 15 април 1955г. се докладва, че към 20 часа софийският храм „Св.Неделя” вече е бил пълен, като „болшинството посетители са възрастни хора, и то жени”, и че мъжете, също предимно възрастни, „по вида им личи, че са бивши хора”. В друго донесение от същия период, някой си „лейтенант Н.Наумов” подробно обобщава бройката посетители в софийските църкви на Великден, както и цитира „словото” на свещеник-белоемигрант в църквата в Илиенци, който казал, че „все по-малко хора посещавали църквите”, като добавил: „доживяхме и тая година до тоя светъл празник”. В края милиционерът-съгледвач заключава, че „ в сравнение с миналата година не се наблюдава намаление на богомолците”.
Западни уестърни по Великден
В своята книга “Между вярата и компромиса. Българската православна църква и комунистическата държава (1944 – 1989)”  историкът Момчил Методиев разказва за триковете на спецслужбите за ограничаване влиянието на църквата, особено по време на големи религиозни празници. Авторът припомня патетичните западни филми и поразголени вариететни програми, които се пускаха по държавната телевизия точно преди полунощ на Възкресение Христово, кордоните от милиционери и „доброволни отрядници”, които под претекст че охраняват реда, фактически спираха хората от участие в литургиите, тактиката да се продават козунаци през цялата година, а не само на Великден, както и неуспешния опит да карат хората да боядисват варени яйца на 22 март, за първия пролетен ден и върху тях да се лепят смешни детски картинки с цел постепенно да се измести християнската традиция.
Свещи в концлагера „Белене”
През април 1957 година ДС извършва спешно разследване по повод тайна Великденска служба, която се е състояла в концлегера в Белене. Според изследване на Борислав Скочев, публикувано на електронния сайт svobodata.com, трима затворници със свещенически сан / по спомени на бивш лагерист имената на двама от тях са Иван Пинтев от Алфатар, Силистренско, и  Христо Минчев, от Свищов/ са извършили в полунощ едновременен Великденски обряд в различни помещения на концлагера, сиреч по местата, където са били въдворени. След което ДС и лагерната управа бързо ги е „разобличила”  и наказала публично. Авторът  на изследването твърди също, че тридесет години по-късно, през 1985-та, в същия концлагер въдворените там етнически турци са отбелязали отново тайно своите религиозни празници Рамазан байрям и Курбан байрям.
В навечерието на Великден миналата година делегация на Светия синод водена от Видинския митрополит Дометиан /осветен като агент от първо, трето и шесто управление на ДС с агентурно име „Добрев”/, посещава министър-председателя Бойко Борисов за да му благодари за неговата “възхитителна, градивна политическа народополезна дейност” и за това, че е отпуснал правителствения самолет да пренесе огъня от Божи гроб за Възкресение Христово.
Някои български вестници отбелязаха събитието със забележката, че Борисов е слушал митрополита „с тънка усмивка и на моменти с известно неудобство”.
Защо ли българският премиер е реагирал преди година тъкмо така? И как, евентуално, би се усмихвал днес?

Половин година вече ЕС работи над усъвършенстването на шенгенският механизъм. Направените през септември 2011 година предложения на ЕК към Европейския съвет/ в който участват всички 27-членки на съюза/ за подобряване системата на оценки за влизане в Шенген, както и за повишаване на доверието към свободната от граничен контрол зона, все още се обсъждат на фона на засилващият се все повече емигрантски поток към Стария континент и кризисните явления в самия ЕС. Какви са действията на България и Румъния около така очакваното влизане в шенгенската зона?

В интервю за тиражния парижки седмичник „Неделен вестник” / Journal du Dimanche/ миналата неделя /07.04.12/ претендентът за нов президентски мандат Никола Саркози отново потвърди намерението си да оттегли Франция от Шенген ако външните граници на зоната не бъдат укрепени. Дори повече, напористият френски държавен глава посочи и конкретната причина за своето предупреждение: „На границата между Гърция и Турция има 120 километра, които не са охранявани и аз съм в правото си да настоявам за съответните санкции”, заяви в интервюто Саркози.  В тревожна статия в края на март председателят на фондацията „Робер Шуман” Жан-Доминик Джулиани от своя страна припомни, че Европа губи коренното си население и демографската ситуация е катастрофална, но заедно с това тя заема първо място сред континентите като убежище за бежанци и дом за имигранти. „Европейското население се увеличава с 8 милиона души годишно и сред 502-та милиона европейци има 45 милиона чужденци, които трудно се интегрират”, посочи френският европеист.
Сиртаки по немски
Тези дни федералната статистическа служба в Берлин огласи официални данни според които през миналата година броят на чужденците в Германия е достигнал рекордни равнища в резултат на рязкото увеличаване на емигрантския поток от Източна Европа, в това число и от България. Тежката икономическа криза в района е подгонила към федералната република близо 50 хиляди поляци, 33 хиляди румънци и почти 20 хиляди българи. В края на миналата седмица германският вътрешен министър Ханс-Петер Фридрих се обяви за връщане на вътрешните шенгенски граници при нужда, както вече са направили Франция и Италия. Осведомителните агенции акцентираха върху думите на министъра, че страните от зоната трябва да имат право да възстановяват контрола по границите си, ако съседите им не се справят с нелегалните имигранти, както и неговата констатация, че Гърция има проблеми с границата си с Турция, а бежанци от Северна Африка идват по море до Италия и оттам влизат в ЕС. В резултат на засилените мерки на 6 април германските власти извършиха задължителна паспортна проверка на всички пътници на летищата в страната, които идват от Гърция. Броени дни преди това гръцката телевизия „Скай” обяви, че Гърция може да излезе от Шенген ако не предприеме радикални мерки за справяне с нелегалната имиграция, позовавайки се на изказване на гръцкия министър за защита на гражданите Михалис Хрисохоидис.
Между агнешкото и Шенген
В същото време чакащите за влизане в Шенген България и Румъния генерират доста противоречиви сигнали. Осведомителните агенции наскоро цитираха казаното от бившата румънска правосъдна министърка, а сега евродепутатка от Демократично-либералната партия Моника Маковей, че  нейната страна е подготвена да се присъедини към зоната, но при условие, че бъде запазен механизма на сътрудничество и проверка с ЕК. Едновременно с нейното изявление български всекидневник тиражира думите на председателя на парламентарната комисия по вътрешна сигурност Анастас Анастасов от ГЕРБ, който изрази надежда до края на годината въпросният механизъм да отпадне, тъй като ако това не стане, „Хърватия, която предстои да се присъедини към ЕС, ще има право да прилага мониторинг върху нас”, което вече правело положението „тегаво”. Публикации в централната българска преса припомниха, че въпреки декларираната техническа готовност на България за Шенген, в края на март е приет поредния План за действие по изпълнението на неотложни мерки във връзка с присъединяването, който предвижда до края на годината купуването на ново оборудване и на доста ремонти ГКПП-тата по границата с Турция и Сърбия. Особено шокиращо впечатление предизвика публикувано в българските медии факсимиле от документ, доказващ че  охраната и пропускателния режим на черноморското нефтено пристанище „Росенец” / разположено на бъдещата шенгенска граница на ЕС/ се осъществява от фирма, която е стопроцентово руска собственост.
От няколко месеца сред депутатите от ГЕРБ кипи напрегнат труд по подготовката на два ключово важни закона, свързани с получаване на благоприятна оценка в юлския мониторингов доклад на ЕК – за отнемане на престъпното имущество и промените в съдебната власт. Целта е те да бъдат гласувани до началото на идния месец, за да залегнат в доклада. Сега единствено дългите и напоителни великденски празници биха могли да объркат този график. И така, недай Боже, да свържат по неповторим балкански начин боядисаните яйца и печеното агнешко с Шенген.

„В най-популярните български вестници ромите най-често са представяни като престъпници: убийци, изнасилвачи, брутални и крадливи, т.е като заплаха”, „Негативните качества се приписват на ромския етнос като цяло, което води до перманентното му дамгосване”, „В значима част от публикациите се наблюдава вражебна реч спрямо ромите, която би могла да бъде определена като „слово на омразата”, „В българската преса се проявява т.нар.”институционален расизъм”, като явлението е разпространено в полицията, държавните служби и медиите” – това са част от изводите в изследването „Образът на ромите в централния български печат”, осъществено от екип под ръководството на д-р Иво Инджов, медиен експерт и преподавател по масови комуникации по проект на Центъра за публични политики и застъпничество в София. Георги Папакочев разговаря с някои от участниците в състоялата се по този повод дискусия:
Защо в България обикновено се премълчават публикации в европейския печат за някои прояви на български роми, като просия, джебчийство, проституция?
Според Орхан Тахир, юрист от ромски произход и правозащитник, след събитията във Франция през миналата година западните политици са сключили сделка с българските си колеги, която се изразява в следното: „Ние не искаме роми в нашите европейски столици Париж, Брюксел, Лондон, Рим и затова сме готови да ви съдействаме да си държите ромите във вашата страна. Готови сме да  дадем нужните пари /известно е, че ЕС отпуска средства за тази цел на българското правителство/ и дори сме склонни да си затворим очите за някои не толкова демократични практики спрямо вашите малцинства”. В резултат на тази негласна договорка между западните и българските политици, темата не се дискутира широко, защото тя е болезнена за някои богати европейски страни. Целта е да се внуши, че всъщност проблемите се решават успешно, смята Орхан Тахир.
Глас купувам, глас продавам
Румян Русинов от Центъра за публични политики и застъпничество, който се занимава с ромската проблематика посочва, че българските медии са прекалено много концентрирани в изясняването на вътрешните ромски проблеми, а не с ромите, които се намират в чужбина, независимо дали това са български или от други страни. Според него  медийното отразяване на проблематиката в България се предопределя от силно негативното отношение към ромското малцинство, което се определя и диктува от включването на ромската тема в политическия дискурс. Ако в предишни години политиците се бореха за ромските избирателни гласове, сега те се борят за гласовете на онези, които са срещу ромите, констатира Румян Русинов.  За съжаление политическата класа създава отрицателното отношение към етническото малцинство чрез използуването на популизма за спечелването на повече гласове на изборите. На президентските и местни избори през 2011 година антиромското отношение изигра огромна роля и трябва със съжаление да кажа, че гласовете, които преди бяха подавани за партията Атака се преляха в управляващата партия ГЕРБ. От друга страна антиромския политически дискурс втвърди антиромските настроения в обществото, обобщава Русинов.
Медийният експерт д-р Иво Инджов признава, че цяло по-тиражните вестници рядко информират за тези проблеми, да не говорим, че липсват въобще задълбочени анализи и разследвания по тази смятана за „периферийна” тема. Неговите обяснения за това са, че доколкото темата е продаваема и вестниците се интересуват от нея, те все пак споменават за засегната „национална” чест, пишат за „нашите” роми, които са обект на „брутални” действия в Европа. От друга страна голямата част от българските вестници се съобразяват с правителствената политика, а тя е много пасивна политика по тези въпроси. Правителството  не защитава своите граждани, нито поставя въпросите за решаване на техните проблеми. Съществува своеобразен политически „паралелизъм” – правителството не се интересува или неглижира въпроса за ромите в чужбина, съответно медиите, следващи изцяло правителствената линия правят същото.
Бият Паниковски! Вече?
Каква е ролята на държавата за овладяване на отрицателните тенденции в отношението към етническите малцинства? Противопоставя ли се успешно тя на действията на крайните националисти и неонацистите?
Според юристът-правозащитник Орхан Тахир  българското правителство не противодейства по ефикасен начин на неонацистките групи в страната и не предприема необходимите мерки за предотвратяване на нови конфликти, подобни на този в Катуница. Дори обратно,  след събитията там през лятото на миналата година от арестуваните във връзка с погромите над 100 етнически българи, нито един от тях не беше осъден ефективно. Повечето предварителни разследвания бяха прекратени от прокуратурата, те въобще не стигнаха до съда. В същото време бяха постановени десетки неефективни присъди – участниците бяха освобождавани от ареста само с глоби / какъвто е случаят в Благоевград, където неонацистки нападател беше освободен единствено с глоба от 1000 лева!/. Мнозина твърдят, че липсва строгост на закона и по отношение на т.нар.”циганска престъпност”, казва Тахир,  но правосъдие липсва и по отношение на расистките нападения спрямо ромите. А пострадалите виждат и разбират това и то ги прави още гневни. От друга страна българските медии са подложени на  много силен политически и корпоративен натиск. Не е тайна, че свободата на словото се намира в опасност у нас, твърди ромският юрист-правозащитник. Според него  българските журналисти се оказват жертви на този натиск, а не може да се очаква от подчинени хора да представят истината по обективен начин. Поради това  съществува сериозен проблем с демокрацията в България, а този проблем се отразява и върху положението на малцинствата , върху отношенията между етническото мнозинство и малцинствата, посочва Орхан Тахир.
В омагьосания кръг на омразата
Експертът  по междуетнически отношения Михаил Иванов от своя страна припомня за сложния баланс за това къде завършва свободата на словото и къде настъпва ограничението на това слово. Свободата на словото според международните документи е стандарт, който подлежи и на ограничаване, но подобни ограничения трябва да бъдат предвидени със закон. Когато говорим за скандални антиромски публикации на  лидера на „Атака” се има предвид именно това, че той нарушава закона със своето слово и в този смисъл неговото слово трябва да бъде ограничено и той да бъде санкциониран, посочва Михаил Иванов. В България най-опасното сега е , че отрицателните нагласи, предрасъдъците по отношение на ромите, са обхванали цялото наше общество, обхванали са политиците, особено разпространени са тези нагласи сред държавната администрация и тогава се питаме защо държавата не реагира? Отговорът е, че хората в държавните институции са носители на на тези отрицателни нагласи. Сиреч попадаме в омагьосан кръг – в обществото съществува силен антиромски расизъм, съществуват много сериозни ромски проблеми, част от които произвеждат въпросния расизъм, а той впоследствие се оказва продаваема стока не само в политиката, но и за високи тиражи на вестниците. Ето как не можем да излезем от тази ситуация вече толкова време, заключава експертът по междуетнически отношения.
Медиен расизъм?
Медийният специалист д-р Иво Инджов  също посочва, че като цяло държавните институции в България страдат от „институционален расизъм” – това е един латентен расизъм със скрити предрасъдъци, стереотипи, повтарящи се действия и практики на неразбиране на малцинствата. Медиите също изпитват подобни настроения. Голяма част от журналистите вътрешно са настроени анти-ромски, а не толкова  изпълняват някаква поръчка по отношение на малцинството, констатира д-р Инджов. Това е проблем за медиите, а те са автономни и държавата не може много да интервенира в тях. От друга страна СЕМ не е типично държавен орган по статут, но той е един „книжен тигър” – не може  да  овладее негативните тенденции, а е известно, че вестниците нямат такъв надзорен орган. Въпросът е дали всеки може да си върши работата. Прокуратурата, когато има прояви на расизъм в обществото реагира ли своевременно? От изказванията на конференцията се видя, че не го прави. Когато медийната среда се влоши, редно е да интервенира СЕМ, но той трябва да има по-ефективни инструменти отколкото е писането на декларации. И тук всичко опира до медийната саморегулация. Медийните стандарти, стандартите за висок професионализъм, за спазване на етичните норми в журналистиката мога и трябва да се налагат стъпка по стъпка, но със средствата на саморегулацията. Ако журналистите, издателите, собствениците не узреят за това, картината едва ли ще се подобри, обобщава д-р Иво Инджов.