Какво  е общото, което обединява остро оспорвания законопроект за горите, опитите за окончателно „бетониране” на черноморския бряг, взривовете на боеприпаси край „Петолъчката” и престъпността и корупцията?

В проповеди пред млади хора папа Бенедикт ХVI често говори за алчността, която „корумпира човешкото сърце, заробва човеците и лишава бъдещите поколения от ресурсите, необходими за изграждането на едно по-солидарно и справедливо общество”. Християните приемат прекомерният и ненаситен стремеж към пари, богатство и сила за порок и поставят скъперничеството сред седемте смъртни човешки гряха. Подобна позиция заеха и протестиралите в София тези дни млади българи, които застанаха категорично срещу алчността на едрия бизнес и неговото парламентарно лоби, заплашващи с действията си да досъсипят и малкото все още запазена автентична природа в страната.
Гората закрилница
Странно защо мнозина се изненадаха от рекордния брой протестирали на столичния Орлов мост след като още през март стотици излязоха по улиците на София, Пловдив и Варна за да изразят възмущението си от алчните попълзновения към българската природа. Тогава, по повод подготвяните поправки в закона, те скандираха “Искаме гори, не бетон”, “Монополите убиват горите”, “Стига подаръци от държавата”, “Ски за децата, не за милионерите” и се опитваха да убедят депутатите, че с приемането му  ще вдигнат бариерата пред бързото и евтино изсичане на държавни и частни гори за бъдещи ски писти и просеки за лифтове, при това в услуга на конкретен бизнесмен, който въпреки, че вече е собственик на три четвърти от ски-зоните в Банско, Витоша и Боровец, иска още. Протестните послания бяха чути едва когато няколко хиляди души все пак блокираха движението на Орлов мост въпреки масираното полицейско присъствие.
От балкона – в морето
Много българи и гости на страната и до днес се питат до какво, в крайна сметка, може да доведе в туризма консумацията на традиционното българско „кюфте” от алчност, беззаконие и простотия? Отговорът се крие в  бетонните безумия покрили почти цялото черноморско крайбрежие, които илюстрират ярко последствията от алчното и хаотичното печалбарство. При опита си да прокара известни промени в Закона за черноморското крайбрежие тази пролет правителството на ГЕРБ се сблъска челно с кметовете на Созопол, Поморие, Приморско, Царево и Несебър, които яростно се обявиха срещу забраната да се строи в 100-метровата зона от морето, защитавайки ненаситния апетит на местния бизнес да вдига хотели и заведения върху самите плажове и крайбрежни скали.
Канонади на печалбарството
На какво друго, освен на неизкоренимата човешка алчност се дължат и взривовете в Челопеч през 2008, в Севлиево през миналата и при „Петолъчката” през тази година? Заделените преди три години от държавата за утилизиране на остарели армейски боеприпаси 57 милиона евро буквално подлудиха местните частни фирми, които за да печелят наемаха неквалифицирани безработни мъже от селата около складовете, повечето без образователен ценз и дори без елементарен опит в опасната дейност. Сега става ясно, че вместо да унищожават с взривяване остарялите  муниции, алчните „утилизатори” механично извличали от тях взривното вещество и метала, които продавали на допълнителна чиста печалба. Резултатите? За разлика от първите две, най-новите „фойерверки” не само причиниха огромни щети и уплаха сред населението, но този път отнеха и човешки живот. От лакомия за пари, естествено, при това  – за огромни пари.
Надпис със спрей върху стара селска тухлена ограда гласи: „Не съм алчен – искам само тази земя, която граничи с моята”. Кратка, точна и  показателна формулировка на алчността. Която винаги е звучала страховито. Особено в България.

През последните дни в медийната атмосфера в България прехвърчат мълнии и гръмотевици. Някои заговориха за война между големите вестникарски групировки „Медийна група България” и „Нова българска медийна група холдинг” , други – за пореден икономически сблъсък. Георги Папакочев потърси  мнението на медийните наблюдатели Иво Инджов и Георги Савчев:
Поредната медийна буря можеше да се прогнозира, тъй като сблъсци между групировки на българския вестникарския пазар се наблюдават отдавна, отбелязва Иво Инджов и пояснява, че битката всъщност е за близост до властта. С нейна помощ собствениците и лицата зад вестникарските компании могат да реализират корпоративните си интереси, които далеч не са свързани със създаването на качествено медийно съдържание и с развитието на независима журналистика. В момента прожекторите са насочени само върху случващото се с издателите на „Труд” и „24 часа”, но в същото време съществува не по-малко сериозен проблем и с другата „Нова българска медийна група холдинг”. Твърди се, че зад нея стои Корпоративна търговска банка в която са вложени  голяма част от парите на държавните фирми, припомня Инджов. Разразяването на вестникарската буря  е било единствено въпрос на време, според Георги Савчев.  До парламентарните избори догодина управляващите от ГЕРБ явно се стремят да „путинизират” българските медии за да си осигурят на своя страна колкото може повече печатни и електронни медии. Вторичният ефект от сблъсъка на групировките е и зараждащият се конфликт между отделни техни журналисти – вече сме свидетели на  необичайно остри лични престрелки между колеги, допълва Савчев.
Кой попада в капана на скандалите?
Според Иво Инджов това са собствениците на групировките, защото се домогват до протекции от властта. Там е и самата власт само година преди парламентарните избори. Най-потърпевша, обаче, е българската журналистика, която продължава немощно и безучастно да гледа случващото се около нея. През 90-те, когато германската група ВАЦ навлизаше в България, местни издатели и журналисти протестираха срещу монополизирането на вестникарския пазар. При управлението на социалиста Жан Виденов възникна движението „Свободно слово”, което се обявяваше срещу натиска върху държавните електронни медии. През последните години, когато икономическия фактор стана водещ и издателите започнаха да използуват печатните медии основно за корпоративни цели, българската журналистика като цяло онемя! И затова съм убеден, че тъкмо тя е в окото на бурята, посочва Иво Инджов.
Георги Савчев нарежда сред потърпевшите от скандалите и читателската аудитория. От страх да се поместват добри журналистически разследвания и политически анализи, по челните страници на вестниците често се публикуват откровени нелепици. Най-пресни доказателства са отразяването на екологичните протести на Орлов мост в София и разследването на германския „Тагесцайтунг” за миналото  на сегашния български премиер, което  не беше представено от почти нито един български вестник или електронна медиа с изключение на някои сайтове по интернет.
Разпни го!
Освен съдът и прокуратурата, този път в разпрата се включиха и партиите. Каква е опасността? Подозрително е, че партийните формации – на управляващи и опозизция – се намесват едва щом гръмне даден скандал, смята Иво Инджов.  Когато интересите им не са засегнати те обикновено мълчат, но когато се усетят потърпевши, веднага търсят прокурорска намеса. Така не става, е убеден експертът, нужна е отговорна медийна политика както на изпълнителната власт, така и от страна на политическите сили. Всичко на което днес сме свидетели – раздвижването на прокуратурата и обществените реакции – подсказва, че „циреят” изглежда е започнал да се пука. Което е и потвърждение на констатациите на международни организации  като  „Фриидъм хаус” и „Репортери без граници”.  Георги Савчев допълва, че  тенденцията голям брой традиционни медии да се превръщат в мегафони на властта е видима,  а от друга страна намесата на политически партии и  прокуратура съвсем  не означава, че съдържанието на тези медии се подобрява. То се влошава все повече и е далеч от качествената журналистика, особено в печата, е убеден наблюдателят.
Когато гръм удари
В интернет страхът като че е по-малък и ако това повлияе на журналистическия професионализъм ще е добре. Ситуацията в България  напомня на Русия – главните и може би най-балансирани източници на информация се получават тъкмо чрез интернет и това се обяснява с  липсата на силна обществена телевизия и радио, посочва Георги Савчев.
Българската медийна среда би могла да бъде озонирана само ако гражданите се вдигнат на „медиен бунт”, допуска Иво Инджов. Такъв протест се поражда когато  хората спират да вярват на утвърдени медии, занимаващи се с проправителствена пропаганда. В България условията за подобна проява не са узрели, но в интернет могат да се развиват качествени медийни проекти и тъкмо там  експертът вижда бъдещето на качествената прес-журналистика. Той е убеден, че ако вестниците „емигрират” в он-лайн пространството, те ще се спасят  и финансово, тъй като ще спестяват разходите за книжното си тяло и по неговото разпространение.

До края на юни София ще се сдобие с нова стратегия. Неотдавна главният архитект на столицата Петър Диков съобщи пред медиите, че в плана за действие на общинарите ще бъдат посочени местата на бъдещите обществени тоалетни и строителните изисквания за тях. Задачата е публичните отходни места в българската столица да отговарят на културата на един европейски град. „Ние продължаваме да смятаме, че това, което се прави по света, не можем да го направим и тоалетните, които са поддържани, чисти и ухаят на теменужки, не са за нашенеца”, цитираха признанието на главния архитект вестниците, но не подминаха и  обещанието му новите столични WC-та да не са от типа „гаров глозет”, а „чисти модерни клозети”.
Старото софийско „метро”
Според данни от тази година, достигащите на моменти 1.5 – 2  милиона жители и гости на столицата би трябвало да могат да ползуват цели 63 обществени тоалетни. За съжаление, обаче,  повечето от тях не функционират или са в отблъскващо състояние. Преди пускането на подземната железница на път за вкопаните в земята и нехигиенични отходни места софиянци подхвърляха деликатно: „ Отивам да посетя метрото”.  Днес повечето „WC – метростанции” отдавна са  затворени по санитарни причини, а малкото останали действащи отблъскват със своя окаян вид и отчайваща хигиена. Поради което зорлиите, срам-несрам, са принудени да притичват зад храст или дърво, да се подпират до уличен улук или просто да клекнат в някой незаключен жилищен вход. Естественият резултат от тази масова активност е силно осезателен в летните горещини и доста опасен в санитарно отношение.
Естественото осамотяване
Данни от миналогодишното преброяване на населението сочат, че  26 на сто от жилищата на българите са с външна тоалетна, а в почти един процент от тях  тя липсва въобще. Българинът нарича дворното си отходно място „нужник”. Твърди се, че живелият в началото на 19 век възрожденец  Иван Богоров  въвел тази думичка в употреба вместо арабската „кенеф”, която в превод означава „скрито от погледа място”. Макар двата местни термина да са доста отдалечени от английския „воден клозет”, френския „тоалет”, предназначен по-скоро за пудрене на носа или перуката, отколкото за удволетворяване на естествените нужди, или от срамливата за американците „стая за почивка”, всички те означават едно и също – мястото, където „цар и пъдар ходят сами”.  Това място има огромно значение в живота на  хората най-малко защото според статистика на Световната организация на тоалетните /да, такава съществува!/,  човек прекарва в него средно  36 месеца от живота си, посещава го 2500 пъти годишно и по 6-8 пъти на денонощие.
Напред и нагоре!
През 2009 на интернет-страницата www.sofia2020.bg,  група урбанисти от гражданското сдружение „Архитекти за София” лансират инициатива за изграждане на адекватно количество обществени тоалетни в столичните паркове, които да са съвременни, комфортни, подходящи за ползване от хора в неравностойно положение и поддържани по европейски маниер. Предложено е и купуването с европейски средства на най-модерни самопочистващи се тоалетни от Германия, където те отдавна се използуват. Ентусиастите представят идеята си  и на столичния главен архитект Диков, но както сами поясняват в  сайта си, поради краткото време на срещата, той не взел отношение по темата.
Вероятно тъкмо сега, година преди парламентарните избори в България, най-сетне е настъпил момента за финализиране на сложната общинарска концепция за клозетите.  От една страна тя предстои  да трасира пътя към връщането на собствеността на кметството върху продадените след 2002 година 18 публични нужника, чиито частни собственици вместо да ги модернизират си отворили питейни заведения около тях, както и да постави върху картата на „най-добрия за живеене български град”, за каквато беше обявена в началото на тази година София важните отметки, които ще указват къде в бъдеще и през по-заможни времена ще бъдат ситуирани новите публични тоалетни.
Което едва ли ще помогне за удволетворяване на неотложните биологически нужди на зорлиите, но поне ще ги превърне в трайни оптимисти.

Само година след Освобождението на България  от османско владичество, през 1879 в Берлин е построен първият в света електрически локомотив. По това време в балканската страна съществува една единствена жп-линия – Русе-Варна, експлоатирана от британска компания. Реално младата държава е нямала собствени железници, пояснява Стефан Стоичков, един от малцината историци и изследователи на темата в България. След търг за концесия за трасето Цариброд-София – Вакарел, през 1886 започва  и строежът на първата държавна жп-линия. Концесията тогава е спечелена от Иван Грозев, предприемач, който имал задължението да изгради гаровите и технически съоръжения по трасето, както и да осигури подвижния състав за него. Деловият българин поръчва първите вагони и локомотиви за БДЖ от фабриката в германския град Гьорлиц. Историкът Стефан Стоичков пояснява, че до началото на 20 век БДЖ са купували френски и белгийски жп-състави само обстойно проучване на пазара за качество, цени и бързо изпълнение, но интересът бил насочен основно към германски фирми. Просто те били най-прецизни в изпълнението и предлагали влаковете на конкурентно ниски цени. Това съвсем не било случайно: предвид разработването на германската „Багдадска железница”, която трябвало да свърже Берлин с Отоманската империя през България, германците били готови значителни отстъпки за малката балканска държава.
Трен или влак?
Единствените запазени вагони от това далечно минало днес са „ретро-съставите” на т.нар.”Корона експрес” –  влака, с който е пътувал  цар Борис III. Те били изработени в германските компании „Linke-Hoffmann” в Бреслау и „Wegmann & Co” в Касел. За изненада на нашите съвременници, продължава разказът си железопътният историк, България никога не е купувала готови жп-състави, тъй като  в много случаи българският държавен стандарт/БДС/ е бил по-взискателен дори от германския. Дори повече – във всяка немска фирма изпълняваща поръчка на БДЖ, са присъствали български инженери, които контролирали производството от първата стоманена отливка до готовия локомотив или вагон. С печат върху всеки детайл те удостоверявали лично изискваното качество и стандарт. Стефан Стоичков разказва как през 1939, когато  България започва интензивно да внася нови вагони според техническият план за развитие на БДЖ до 1948г
/ поради следвоенните събития той, естествено, не е реализиран/, германците предложили само за 12 месеца да изпълнят крупна българска поръчка на стойност  милиард и 180 милиона златни лева, но със стандартни готови вагони. Поръчката се провалила защото българската страна настояла вагоните да отговарят стриктно на държавния стандарт, а тогава цената щяла да скочи  три пъти. И това не е учудващо, допълва Стоичков, тъй БДЖ са спазвали строго държавните стандарти.
Чии са „царските” вагони?
Четирите вагона за „Корона експрес” били поръчани в два различни германски завода поради невъзможността една фирма да ги произведе за твърде краткия  срок наложен от предстоящото честване на 20-годишнината от възкачването на цар Борис трети на престола. През 1937г., обаче,представителите в България на „Linke-Hoffmann” – Бреслау инж. Георги Рибаров и на „Wegmann & Co” – Касел  инж.Стоян Митов, успяват да предадат на БДЖ изпълненото задание.  Стефан Стоичков опровергава твърденията, че вагоните били купени по личното хрумване на монарха. Те са били собственост на държавния правителствен жп-парк и в нито един архивен документ не се говори за вагони на Фердинанд, на Борис или дори на Тодор Живков, допълва историкът. Вагоните са държавни и са могли да влизат в график на движение само със специален указ. Нито царят, нито Тодор Живков са можели да се разпореждат лично с тях, е категоричен изследователят.
Червен влак се композира
Произведените в заводите на  Гьорлиц и Бауцен през 1975 в някогашната ГДР салон-вагони за социалистическия „Витоша експрес” са със значително по нискък лукс и качество от предвоенните, отчита Стефан Стоичков. Преди войната обзавеждането е било изцяло от тиково дърво, а след 1945 година вече се използуват съвременни материали. Което не е пречело на тези вагони комфортно да се возят, обикновено в т.нар.курсове „под прикритие”, фигури като севернокорийският диктатор Ким Ир Сен, югославският маршал Тито и други високопоставени другари, гостуващи на комунистическия режим в София. Вагоните от „Витоша експрес” са можели се движат  и по жп-мрежите на тогавашния Съветски съюз, Китай и Монголия благодарение на своето комбинирано руско и европейско междурелсие.
Пуф-паф в 21 век
Тези дни на транспортния министър Ивайло Московски обяви, че България е поръчала 150 нови германски мотриси „Сименс” на стойност 600 млн.евро. По този повод жп-историкът Стефан Стоичков коментира, че БДЖ силно са изостанали в своето развитие. През последните години в България липсва политическа визия за този вид транспорт докато в миналото той е бил мощен лост на държавата. Железниците бяха изместени на втори план, загубиха всичките си превозни пазари и комай от тях остана само администрацията, отчита историкът. Като разумна икономическа общност Европа винаги се е отнасяла приоритетно към своите железници и  повечето страни около България, независимо от икономическата криза в момента, постъпват тъкмо по такъв начин. Турция, например, трескаво строи скоростни жп-трасета и ако България  спешно не си отговори на въпроса дали иска модерна железница или не, възможно е в бъдеще транспортните потоци да започнат да заобикалят страната и тя да се окаже своеобразен „жп-остров” в който се движат единствено стари влакове, предупреждава историкът Стефан Стоичков.

След близо шест години членство в ЕС българите все още мечтаят за стандартите на живот в Европа.. Сближаването/конвергенцията/, на по-бедните държави към средния за ЕС доход от БВП на глава от населението винаги е било най-привлекателната страна за членство в общонстта, но в условията на криза и слаб икономически растеж процесът изостава драматично, а някъде дори вече е спрял. Каква е ситуацията с България?
Според изследване на унгарските икономисти  Виктория Васари и Петер Халмай, публикувано през 2010 в издавания в Италия „Европейски журнал по сравнителна икономика”, растежът в новите членки на ЕС ще достигне върха си до към 2030 година, след което в резултат на разрастващата се демографска криза и намаляването на работната сила, конвергенцията реално ще спре. Двамата анализатори прогнозират, че след като Полша би могла да достигне равнището на Германия едва след 20 години, за двете най-бедни членки на ЕС – Румъния и България  – ще бъде успех ако успеят да прескочат бариерата от 60 на сто от средния за ЕС доход на човек. Друг унгарски изследовател, проф. Золт Дарвас от независимата Асоциация по международна икономика „Брюгел” в Брюксел смята, че България и Румъния все още имат шансове за конвергиране към стандартите на ЕС, но „това реално може да се случи след 40 или 50 години”.
Да градим живота нов
В началото на април Съветът по европейските въпроси към българското правителство предложи за приемане актуализирани проекти  на Националната програма за реформи за тази година и на Конвергентната програма до 2015. В първия документ са отразени приоритетите за растежа на ЕК до края на 2012, ангажиментите на България по пакта „Евро плюс” и петте национални цели, формулирани в стратегията „Европа 2020”. Конвергентната програма, която е  елемент от процеса на координиране и многостранно наблюдение на икономическите политики на страните от ЕС, е изготвена в съответствие с бюджетната прогноза до 2015 и предвижда запазване на валутния борд, водене на консервативна и дисциплинирана фискална политика, осигуряване на устойчивост на публичните финанси и  изпълнение на мерки за стимулиране на икономическия растеж. Двата документа бяха предложени за анализ от ЕК.
Набиване на канчето
Месец по-късно, за втори път в практиката си спрямо България, ЕК предостави на София своите оценки на двата документа. Отчитайки стабилизираните публични финанси Брюксел препоръча предприемането на допълнителни мерки срещу рисковете в заложения вече за тази година бюджетен сценарий и настоя за подобряване качеството на разходите в образованието и здравеопазването. Икономистите от ЕС обръщат внимание върху  засилване устойчивостта, адекватността и контрола върху пенсионнната система, насърчаването на младежката заетост и предприемането на спешни мерки за намаляване на бедността. В областта на образованието те призовават за модернизиране на учебните програми, повишаване подготовката на преподавателите и осигуряване на достъп до образование на групите в неравностойно положение. Брюксел акцентира и върху укрепването на административния капацитет и реформите, подобряване усвояването на евросредствата, изисква подобряване качеството и независимостта на съдебната система и апелира към ускорено въвеждане на електронно управление. В анализа вниманието се насочва  и към правилното прилагане на законите при обществените поръчки, премахването на пречките за навлизане в пазара на чужди инвеститори както и към промени в разпоредбите за гарантирана печалба и контрол над цените.
Да можеш да вярваш…
Зад изброените „деликатни” препоръки на ЕК естествено стоят реални и конкретни проблеми. И тъкмо в тях, вероятно, се крият отговорите на перефразирания шеговит български въпрос „Кога ще ги стигнем европейците?”. А може би и обяснението на все по-потискащите съмнения дали подобно постижение въобще е възможно в страна, чиито граждани, по данни на френския „Фигаро” от този април, получават минимална месечна заплата от 138 евро / в Люксембург това са 1801 евро!/, и които макар с най-нисък дълг към своя БВП в Европа, се нареждат сред жителите на 10-те най-нещастни държави в света…