Кой е истинският автор на идеята за „Музей на ДС” и защо тя беше лансирана в Германия от президента Плевнелиев?Има ли вече противници бъдещия мемориал и кой от  БПЦ би го осветил? Георги Папакочев потърси мнението на  експерти по темата:
В края на официалното посещение в Германия президентът Росен Плевнелиев е споделил с германския си колега Йоахим Гаук идеята за „слагане” на комунистическите тайни служби в един „хубав музей на ДС”. Известният разследващ журналист и автор на сайта „Държавна сигурност.com” Христо Христов уточни, че автор на възникналата преди година инициатива е  председателя на държавната агенция „Архиви” Мартин Иванов. Първият високопоставен политик подкрепил идеята е външния министър Николай Младенов, който в началото на тази година на правителствено заседание свързано с новия състав на Комисията по досиетата в началото на тази година е защитил необходимостта от такъв музей, а държавният глава Плевнелиев втори прегръща идеята.  Тъкмо Мартин Иванов с подкрепата на германската фондация „Конрад Аденауер” е човекът, положил досега значителни усилия за създаването на идеен проект за бъдещия музей.
Виж кой говори
И все пак защо държавният глава Плевнелиев, а не премиерът Борисов, лансира идеята  за „Музей на ДС” в Германия, още повече, че пастор Йоахим  Гаук е идвал неколкократно в България като шеф на Комисията за досиетата на ЩАЗИ, която дори беше наречена „Комисията Гаук”?
Социологът Васил Къдринов, директор на Центъра за памет за съпротивата срещу тоталитаризма „Хана Аренд“ и член на работната група за европейска памет и съвест, отчита, че българският министър-председател Бойко Борисов все пак е свързан със средите на бившата ДС, бил е лектор в нейната школа преди 1989г. Освен това в управляващата партия ГЕРБ все още има хора които са бивши служители на тайните служби –  няколко областни управители, трима депутати, служители в държавната администрация. Така че не върви премиерът да говори срещу ДС, докато на един по-млад човек, който не е свързан с това минало като г-н Плевнелиев му отива повече, казва Къдринов и обобщава, че зад всичко това прозира стремежа на днешната българска олигархия да е добре със Запада, да следва демократичните стандарти по отношение на миналото или поне да дава вид, че желае това. Журналистът Христо Христов допълва, че пастор Гаук е идвал неколкократно в България като експерт, но в качеството си на президент досега не бил запознаван с идеята. Според него Плевнелиев едва ли би могъл да се намери по-добър събеседник по темата за комунистическото минало от Йоахим Гаук, който през годините на прехода е ратувал не само в родината си, но и в останалите страни от бившия соцлагер за истинска държавна политика в тази област.
Бели пари за черното минало
През последните години в българското публично пространство се заговори за създаването на „Музей на националната памет”, „Музей в памет на жертвите на комунизма”, „Институт на европейската памет”, „Музей на комунизма”/ идея на проф.Ивайло Знеполски от 2010г/. Какви са шансовете инициативата за „Музей на ДС” да придобие реални измерения в условия на икономическа криза? Христо Христов припомня, че преди година в София тържествено беше открит музей, който трябваше да се казва „Музей на тоталитарното изкуство”, макар че в последния момент названието му беше променено в „Музей на социалистическото изкуство”, за който министърът на културата намери достатъчно средства. В сегашния случай става въпрос за около 700 хиляди евро, които следва да бъдат вложени за реконструкция на автентични помещения в подземието на „Московска”5, използувани след 1944 година от ДС и милицията като места за арест и разпити на противници на комунистическия режим. Дали това ше бъде „Музей на терора” или ще се казва „Музей на ДС” предстои да се уточни, допълва Христов и пояснява, че  40 на сто от въпросните помещения са напълно автентични.
На стената – жертви и палачи
Всичко е въпрос на добра воля, е убеден Васил Къдринов, който  наскоро  е посетил бившата централа на унгарската ДС. Днес шестетажната сграда на една от главните улици в Будапеща, където се е намирало Гестапо през войната е превърната в чудесен мемориал. Не „музей на ДС”, а мемориал на жертвите на комунистическите служби и на нациския режим,в който те са показани едно място. В експозицията могат да се видят хиляди снимки не само на жертвите, но и на техните палачи! Подобно нещо може да се направи на ул. „Московска 5”, където се е помещавало аналогично ведомство. Христо Христов допълва, че създадената от директора на архивите  Мартин Иванов група от експерти, сред които е самият той, е проучила внимателно действащите днес подобни експозиции в Източна Европа –  „Музеят на тоталитаризма” във Варшава, архивният център-музей в бившата централа на ЩАЗИ в източноберлинския квартал „Лихтенберг”, мемориалите в Прага и Балтийските държави – за да извлече най-доброто от техния опит и е направила своите предложения. Основното е да се намерят необходимите средства което би означавало, че вече е налице държавна политика по този въпрос, смята журналистът.
Вечная память!
А дали свещеник от Светия синод би осветил подобен музей? Факт е, че висшето духовенство на БПЦ продължава да е  инфилтрирано с бивши агенти, но в крайна сметка има и по-млади свещеници, защо да не го осветят?- се пита Васил Къдринов. Проблемът е, че България е закъсняла много с целия процес на осмисляне на миналото. Ние сме на опашката в Европа, българската ДС все още влиятелна мрежа със свое лоби в парламента, в правителството, в медиите, допълва социологът. Христо Христов е убеден, че бъдещият музей би бил част от раздялата на България с комунистическото й минало. Тази  раздяла се съдържа в изследването, прочитът и създаването на автентична памет за това минало, в прекъсването на зависимостите от бившата ДС и нейния агентурен апарат. За  съжаление онова, което в България все още не се прави е истаната и доказаните факти да влязат в не само в университетските програми по история, но и в учебниците на средните училища и тъкмо такава е държавната политика в Германия, където тези дни гостува българския президент.
Никой няма да ни подари такъв музей, нито Плевнелиев, нито ГЕРБ, нито някой друг, е убеден Васил Къдринов.  Гражданите трябва да настояват такъв музей да  има и в него да бъдат показани не само жертвите, но и палачите. Твърденията, че ДС е била обикновена секретна служба, каквато всички соцдържави са имали,  е са пълна лъжа. Тяхното приемане би било  светотатство към паметта на жертвите и престъпление към бъдещите поколения, на които ние сме длъжни да кажем истината.

Ще се задави ли някой от българската секс „Салата Цезар”? Кой пали „червени фенери” в Европа  и къде се печели най-добре от свежа женска плът? Належащо ли е легализирането на най-древната професия в България?

Някогашна конкурсна красавица тези дни изброи пред софийски съд тарифите за проституция на момичетата от популярна модна агенция и разказа подробности за тяхната клиентела от „способни мъже, които искали да плащат за секс услуги”. Медии съобщиха, че сред любителите на „Салата Цезар” / това е интернет-паролата за избор на оферти за свежа женска плът/, се мъдрели имена на депутати и бизнесмени, чието огласяване би могло да повиши допълнително градусите на обичайните летни скандали. Показателно е, че словоохотливата свидетелка била арестувана със съпруга си и млада приятелка непосредствено преди отлитането им за Брюксел, където предстояло откриване на поредния български офис с „червени фенери” на входа. През миналата седмица апелативният съд в белгийската столица вкара последователно зад решетките за по 5 и 7 години две „наши” момчета- сводници и нареди конфискация на придобитото с парите от европейския им бизнес имущество в България. Съвместна спецакция на Европол и Евроюст  във Франция, Полша, Белгия и България в средата на юни доведе до разбиването на мрежа за проституция на млади българки във Франция и Белгия и до ареста на деветима заподозряни.
Много сме, силни сме!
Според изследване за организираната престъпност на Центъра за изследване на демокрацията през април, практикуващите в чужбина и контролирани от българската мафия проститутки са между 11 и 21 хиляди и годишно те генерират близо милиард и половина евро печалба. Неотдавна на семинар за противодействие трафика на хора в Бургас, самият вицепремиер и  вътрешен министър Цветан Цветанов огласи разтърсващата новина, че за осем години чрез продажба на тялото си българка в Холандия е спечелила немислимите за местните условия  4 милиона евро!  В нейната елитна професионална група, естествено, не влизат проституиращите в България. Според данни на МВР за 2010 г. цитирани от фондация „РискМонитор” те са близо 1500, но редица НПО смятат, че реално броят им се движи между 5 – 8 хиляди човека. Тъй като  80 на сто от тях практикуват в най-ниския слой – уличната проституция, където тарифите са между 5 и 15 евро – фондацията е изчислила, че ако местните секс-труженички работят средно по 300 дни, годишният им оборот  надхвърля 200 милиона евро.
Бизнес като всеки друг
Щом като съществуват стабилно търсене, предлагане и такива сериозни печалби, логично е всички  пречки пред бизнеса да се отстраняват за да може той да проспесира. В началото на юни, например, експерти от академичните среди се обявиха твърдо за легализиране на проституцията, тъй като тя вече не представлявала обществена опасност, търсенето й било голямо и обществото изпитвало  нужда от нейните услуги. По време на обществен дебат в София по повод политиките за регулиране на проституцията и трафика на хора,  социолози посочиха, че 35 на сто от анкетирани по темата граждани подкрепят легализирането на професията, още повече, че тя дори не е инкриминирана в българското законодателство. Юристи от своя страна определиха за безнадеждно остаряли все още битуващите схващания, че услугата не може да се предлага легално, проституиращите не са в състояние да придобиват социални права и приходите им захранват само сивия сектор и призоваха час по-скоро да бъдат предприети мерки за легализиране на най-древната професия.
Да градим живота нов!
Вероятно за да се подгрее предварително крилатата идея, в началото на лятото ентусиазирани електронни медии дадоха необичайно широка трибуна на  известна в бранша доайенка на платената любов. От тв-екран тя обяви намерението си да основе синдикат на българските проститутки, който да ги брани от ненаситните за глоби ченгета и призова колежките си от Околовръстното шосе в София масово да се включат в трудов съботник за хигиенизиране на опасно замърсените си работни обекти. Въпреки разгласата и старателно подготвените гумени ръкавици, метли  и найлонови  чували за боклук, независимо от обещаните „малки подаръци”, поради липса на участнички инициативата претърпя провал.
Причината? Вероятно повечето труженички вече са се намирали на път към морето или за чужбина, а на останалите просто им е станало неудобно. От прекалено засиленото медийно внимание, естествено.

Петото издание на „София прайд” / шествие за равни права на лесбийки, гейове, бисексуални и трансполови, накратко ЛГБТ/ – и този път предизвика обичайната реакция на БПЦ и крайнодесните групировки. Светият синод нарече проявата „безнравствена”, заклейми хомосексуализма като „противоестествена страст”, която безусловно вреди на личността, семейството и обществото и призова да не се допускат българските чеда до участие в тази вредна проява на „съблазън, напрежение и конфликти”. За да не останат по-назад, десни екстремисти нападнаха злобно 11-те посланици / сред които на САЩ, Германия, Австрия, Франция, Сърбия и други!/ подкрепили шествието и се заканиха, че ще ги пъдят от страната. От своя страна организацията „Хюман райтс уоч” предупреди българските власти да предприемат нужните мерки срещу насилие спрямо участниците в шествието, а влиятелните международни правозащитници от „Амнести интернешънъл” съвместно с БХК представиха доклад, с който призовават държавата да подготви законови промени, които да дефинират нападенията срещу лица на основа тяхната реална или субективно възприемана сексуална ориентация и полова идентичност, като престъпления от омраза.

Новият Содом и Гомор?

В София експертката на „Амнести интернешънъл” по въпросите на сексуалната ориентация и полова идентичност Емили Грей поясни пред ДВ, че правото да си свободен от дискриминация, правото на живот, на лична сигурност, на равенство пред закона са права, за спазването на които настоява общността на ЛГБТ. По силата на международното право и европейското законодателство тези права се приемат като основополагащи, но тъй като те често се отказват на хората с различна полова ориентация, се налага организирането на кампании за тяхната защита. Според международната правозащитничка една от причините за засилената хомо и трансфобия на Балканите е религията. Когато църквата насажда омраза и подтиква към насилие спрямо различните, това е много проблематично, тъй като основни групи в обществото обикновено следват напътствията на религиозните си водачи, отбелязва Емили Грей.

Камъни срещу различните!

Фотис Филипу, който е регионален координатор на кампании в „Амнести интернешънъл” също смята, че изявленията на БПЦ свързани със софийския прайд предизвикват изключителна загриженост. Естествено, че във всяко обществото има групи, които изпитват неудобство от различните, от идеята, че сред тях съществуват и хора с други нагласи. Независимо от несъгласието, обаче, държавата следва да гарантира правото на ЛГБТ- гражданите да живеят без дискриминация и да участват в прояви на своята идентичност без да се страхуват, че ще бъдат физически малтретирани, посочва Филипу.

„Прайд” като човешко право

С развитието на прайд-парадите през последните години техните цели също се претърпяли еволюция, констатира правозащитничката Емили Грей. Основната задача на тези прояви в България все още е да се покаже, че отношението на закона към хората с различна полова инеднтичност не е еднакво с онова към другите граждани, както и че политици и медиа носят особена отговорност за създаването на едно нетолерантно общество. От съществено значение е включване в учебните програми на училищата на обяснения за принципите на човешкото разнообразие и приемането на различията, независимо къде се проявяват те. Фотис Филипу подчерта, че състоялото се неотдавна в Атина гей-прайд шествие не е породило никакви проблеми или насилия, независимо от финансово-икономическата криза в Гърция. През миналата седмица в Солун е имало дребни инциденти, но тамошната проява е била първи опит във втория по големина гръцки град да се демонстрират исканията на гей-общността за спазване на човешките права.

В „Амнести интернешънъл” са доволни от сътрудничеството си с Българския хелзинкски комитет и неправителствените организации, които се занимават с проблемите на хомо и трансфобията в страната. Контактите с българското правосъдие, прокуратура и полиция са допринесли за изготвянето на доклада, в който се обосновава нуждата от неотложна реформа в местното законодателство, позволяваща престъпленията от омраза да бъдат разследвани и преследвани адекватно.

Тази пролет десетки хиляди велосипедисти във Великобритания и Италия протестираха срещу опасностите по пътищата и липсата на достатъчна законова защита за  тях в основните европейски градове. „В Холандия законодателството в подкрепа на колоездачите е прието преди 40 години, докато ние, британците, изоставаме в тази област с четири десетилетия”, заявиха протестиращите по повод загиналите на пътя от началото на тази година 30 велосипедисти.

От началото на годината в София са станали 20 пътни произшествия с участие на велосипедисти. Столицата на най-бедната европейска държава е сред европейските градове с най-интензивно автомобилно движение и с най-малко свои граждани, които използуват колелото за пътуване до работното си място или за спорт. В редица европейски държави и най-вече в Холандия, повече от половината градско население се придвижда до работата си на две колела, подкрепяно е всячески от местните власти и е защитено от съответното законодателство. В България наскоро беше изработен проектозакон за Движение по пътищата, който предвижда забрана за карането на колело без светлоотразителна жилетка, звънец и фар. Последният  е не за осветяване на пътя, а за „по-добра видимост от други моторни превозни средства”. Според проекта ако велосипедистът се движи без жилетка ще бъде глобяван с 25 евро, а ако бъде блъснат от автомобил, вината ще носи той. Така освен децата и юношите, под ударите на закона биха попаднали и възрастни велосипедисти от селските райони, които се превръщат в нарушители на Закона за движение по пътищита и потенциални негови потърпевши. Резултатът –  много запалени мераклии ще се откажат да въртят педалите, потвърждавайки наблюденията на европейски експерти, че България е „най-недружелюбната за велосипедисти страна в ЕС”.
Строим магистрали и велоалеи!
Има ли основания за подобна констатация, обаче? Според софийската кметица Йорданка Фандъкова общината предстои да изгради цели 13/!/ километра нови велосипедни алеи, като обещанията са до края на 2012 двумилионната българска столица, разпростраля се върху 1500 квадратни километра площ, най-сетне да има 35 километра трасета за велосипедисти, като за такива ще бъдат определени зони от автомобилните платна и тротоарите. С това уникално постижение „велосипедът ще стане основна част от градското движение в София”, по думите на главния столичен архитект Петър Диков. В отменения тези дни с президентското вето Закон за горите се предвиждаше свободен достъп на велосипедистите до горските територии, но дали дали уговорката ще остане в сила след неговото преразглеждане?
Велосипедният „цап-царап”
Навсякъде в Европа се крадат велосипеди– през 2010 г. само в Германия са били задигнати 180 хиляди колелета на обща стойност 120 милиона евро. За София подобна статистика липсва, но е факт, че оставено без надзор /дори заключено с катинар около дърво или стълб!/ колело изчезва безследно за минути, което прави безсмислено използуването му за придвижване до работа или до магазин. От друга страна масовите обитатели на панелни жилища в периферните столични квартали просто няма къде да съхраняват своите велосипеди – техните мазета и тавани са обект на постоянни обири, а в старите соцапартаментчета и дори по остъклените балкони липсва място за тях. И друго. Колоездачите в големия град са принудени да водят постоянна война на нерви и здраве с особено мръсния въздух над града, с опасните дупки по тротоари, улици и булеварди  и с очевидната нетолерантност на пешеходци и шофьори към придвижващите се на две колела. Да не говорим за крайно недостатъчните велостоянки дори в посещавани от колоездачите обекти, като паркове, супермаркети, открити заведения, училища и други.
Въздух, спици и педали
Освен здравословно и екологично, карането на велосипед е и приятно. Докато в България все още организираният велотуризъм все още е в своя зародиш, колоездачните маршрути в Германия, например, надхвърлят 70 хиляди километра, минават по течението на реките, хълмовете в лозарските райони, пресичат дори Алпите, като цели пътуващи семейства могат да намерят в специално пригодените за велосипедисти места за подслон – селски къщи, замъци, хотели.
Всичко това, обаче, се случва на 2000 километра от София. Дистанция, достатъчно дълга като километри, но преодолима като начин на мислене. И препоръчителна като такава.

Георги Тодоров – Елин е журналист, който от близо три десетилетия живее извън България. През последните 20 години  работи като  кореспондент на „Дойче веле” в Брюксел и служител в Европейската комисия, а преди това е бил редактор и водещ в българската редакция на  радио „Свободна Европа”в Мюнхен. Той е един  от основателите в Брюксел на Българо-белгийската културна асоциация АМАЛГАМА. По повод предстоящо излизане на български език на негова книга „Майстори на щастие”, с Георги Тодоров – Елин  разговаря Георги Папакочев:

Вие имате възможността от години да наблюдавате манталитета на днешния българин от Брюксел, столицата на обединена Европа, където живеете от дълги години. Какво е преимуществото на подобна “наблюдателница” и кои са нейните недостатъци?

Разбирането ми за националния манталитет вибрира в сентенцията: „Отдалече хората са дребни, а отблизо-дребнави!”. Това важи и за българина. Той умело създава образа на неразбран човек, на жертва, което изсмуква градивната му енергия и често го превръща в душманин на самия себе си. Нашенецът все пита, търси чуждо мнение и подкрепа, но това по-скоро води до полуялови  решения. Показателен в това отношение е и следния виц: Група нашенци попитали прословутото Радио Ереван:
„Защо ние българите сме такива, каквито сме?”. След кратка пауза отговорът бил: „ Ами, вие сте такива, каквито сте, защото питате!”.
Иначе преимущество на погледа от дистанция е, че виждаш по-ясно онова, което куца. А недостатъкът му е, че лесно могат  да те обвинят  в недоброжелателство.

Различни ли са брюкселското и българското национално “огледало”,  когато нашенецът се изправи пред тях? Кога той е автентичен и къде просто позира по европейски?

Българинът навсякъде носи пъстротата на националната си окраска, само че в чужбина успява по-лесно да я прикрие. Докато вайкането в родината не му носи дивиденти, в странство, когато умело дърпа тази тънка струна, печели симпатии, милосърдие, създава известно чувство на вина и това води до определени облаги.
Извън родината си българинът като че ли е по-старателен, целенасочен и нещо, което е особено важно – става
по-трудолюбив, а дори и по-добронамерен. С подобен подход би увеличил шансовете си и в България! Оставането в страната обаче често противоречи на родителската заръка, а е известно, че ние обикновено постъпваме така, както са ни внушили  родителите. Родители,  които смятат, че действат в интерес на децата си като ги провождат на гурбет решават едни, но създават други,  по-дълбоки духовни проблеми. Когато порастнат децата осъзнават, че са следвали друг импулс, че това не е бил техният избор. Този проблем е бомба със закъснител, която застрашава душата на българската нация. Подобен механизъм се задвижва и когато родители са емигрирали в чужбина и порасналите им деца ре-емигрират в други страни. Или, за ужас на родителите си, просто се връщат в България! Защо ли? Защото осъзнават, че щастието означава и собствен избор!
Българинът е най-автентичен в собствената си държава, затова той изпитва дълбоката необходимост да се завръща в нея, за да осъзнае и преосмисли това, което е направил. Това му носи равновесие. Българинът се прави на европеец най-вече в България. Това е роля, която той умира да играе.

Оказва се, че щастието не е характерна национална черта – проучвания и индикатори рисуват българина като личностен и национален песимист. Каква е причината? Генетична заложеност, трагичен исторически опит или обикновено регионално лукавство?

Песимизмът е общочовешка черта, но в България сякаш той умишлено се отглежда. Това явно върши работа някому, но изпива националното самочувствие. А без самочувствие нито се гради, нито се „лепи” държава. Песимизмът едва ли е генетично заложен, той по-скоро е привнесен, ашладисан към българина. Той идва от усещането на българина, че е жертва на обстоятелствата, че нещата немогат да се променят. Мъдрецът казва: „Проблемите не се решават на нивото,
на което са създадени ( или на материално ниво), а истинските им решения са духовните  решения”. Това изисква да бъдем умиротворени, добронамерени, вярващи. Далай Лама смирено също казва: „Моята религия е проста, моята религия е добронамереност”. Определено смятам, че добронамереността може да спаси  нас и света, както и драматично да намали общото ниво на песимизъм. Когато проумеем, че най-важното е невидимо, че активно участваме в драмата, която уж само наблюдаваме, че растем, когато имаме обща цел и осъзнаем силата на личната отговорност. Тогава оптимизмът ни ще отскочи  високо.

Как тълкувате завещаната от Христо Ботев поетична мантра “Силно да любиш и мразиш”? Как изглежда тя през европейската призма на 21-век?

Мисля, че българинът отдавна вече няма нужда силно да люби и мрази, а просто трябва да се научи да обича себе си. Защото ако не обича себе си, няма как да обича и другите. Казано е: „ За щастливо съжителство всеки трябва да направи  щастлив първо себе си!”. В Европейския съюз също е вградена подобна логика. Ако всеки си свърши работата, облагите ще са общи. Вярно е, че ние българите сме възпитавани по модела: „Или си с нас, или си срещу нас, или печелиш, или губиш!” Съществува обаче  и друг  вариант, при който всички печелим: от висотата на прошката, от дълбочината на извинението. И това е пътят, по който мъдро трябва  да тръгнем. Така ще имаме честота, на която да си сътрудничим, ще подскачаме  с успеха на другите, ще се отнасяме с респект един към друг.

Предстои излизането от печат на вашата книга “Майстори на щастие”. Какво е нейното основно послание, към кого е адресирано то?

Посланието е насочено към всички българи, където и да се намират по света. Но най-вече към онези сънародници, които са в България и които могат да бъдат основната градивна единица на едно по-различно и осъзнато бъдеще. Книгата иска да отвори врати към разбирането, че не сме просто наблюдатели,  а съавтори на нашия живот. Че за да си щастлив не зависи от това колко пари имаш или на коя географска ширина живееш. Да си щастлив е избор. Нашите решения, а не условията, определят съдбата ни. Тя мечтае да ни подскаже също, че ако наистина желаем да променим съдбата си на хора и нация, трябва да осъзнаем греховете към себе си и напълно и безусловно да приемем, че за всичко, което ни се случва в живота, сме отговорни само и единствено ние. Целта на книгата  също е да блеснат онези щрихи от характера на българина, които му пречат да подскочи по-високо. Да се израдва по-дълбоко. Да мисли по-широко. И да гради – днес. Тя иска да ни подскаже също, че целостта и стойността на живота зависят от проумяването на няколко високо трептящи в семантичния си разрез думи, като: вяра, прошка, благодарност, любов, алтруизъм. В тези думи е заровен целия смисъл, логика и драматизъм на живота. Според степента, в която ги разкодираме, ще ни се случват повече или по-малко драми в драмата на живота.
Книгата е съставена от три части. Първата описва „ Греховете на българина към себе си”. Втората „Квантови нашепвания” прави опит да разшифрова с езика на квантовата физика кодираната логика на живота, която непрекъснато ни убягва. Третата част „Подскок към промяна” предлага техники за постигане на желаното и отваря пътя към истинските решения в живота – духовните решения.
Сеизмично вярвам, че щастието не цъфти на никоя географска ширина, а в нас. Че то не се среща, а създава. Че ние не сме калфи, а майстори на нашия живот. Че сме създадени не за да имаме право, а за да вярваме и се обичаме. Българската нация обречено ще възкръсне. Но за да стане това, достойнството трябва да мине преди хляба!