Споровете около спорния доклад на Комисията за защита от дискриминация/КЗД/ повдигнаха отново въпроса за”политическата коректност” в публичното говорене и медиите. Какво всъщност представлява тя –идеология, манипулация, опониране на демокрацията или демагогско прикритие за езика?Георги Папакочев потърси мнението на специалисти:

В случая става въпрос не толкова за европейска, колкото за американска идеология, пояснява литературният историк проф.Михаил Неделчев от НБУ, и  припомня паметното участие на живеещия във Великобритания  руски дисидент Владимир Буковски в миналогодишния дебат по темата в София.  Развита и утвърдена в някои от либералните американски университети, като Бъркли  в Калифорния, тази идеология по радикален начин поставя проблема за необходимостта от говорене, което да се съобразява с малцинствената  проблематика на публичния език. За съжаление в САЩ и Европа това доведе до някои крайни форми на насилие върху обикновеното говорене във всекидневното битие – просто всички трябва непрекъснато да внимаваме да не обидим циганите, сексуалните малцинства, хората с нетрадиционна ориентация. Проектирано в историята подобен вид говорене води и до комични резултати, каквито бяха резултатите от прословутия доклад на КЗД, констатира литературният историк.
Тайното левичарско оръжие
Доц.Момчил Дойчев, също преподавател в НБУ и автор на     изследването „Политическата коректност срещу либералната  толерантност. Есе за идейните битки след комунизма” твърди, че става въпрос за няколко взаимносвързани елемента. От една страна се изисква коректност и култура в израза и общуването, което е естествено. Но зад тази външна маска, според него,  се крие идеология, която се опитва да посегне на цивилизацията, да разруши буржоазното/сиреч гражданското/ общество и изкуствено да създава политически малцинства, които да сблъсква едно с друго, сиреч да подкопава националната общност там, където тя е капсулирана. От друга страна „политическата коректност” изразява интимното желание на световното левичарство да атакува изградената върху частната собственост система и да възроди отново комунистическия „рай”. Не е случайно, че след грандиозния провал на комунистическия експеримент през 1989 година на Запад процъфтя т.нар.”политическа коректност”, която се опитва да защитава различни групи от населението и малцинства на всякаква основа – политическа, етническа, религиозна, сексуална, професионална, здравна, изтъква доц.Дойчев. Създаденото изкуственото публично говорене се основава на определена философска традиция, която предполага разбирането, че чрез езика можем да променим историята. „Политическата коректност” отива  и по-нататък като цели промяна на бъдещето чрез промени на езика. Презумпцията е, че ако започнем да наричаме другояче възприети традиционни термини, като например циганите  – „роми”, това ще промени мисленето ни към тях.
Криворазбраната коректност
Известно е, че ако започнем да превеждаме историята на езика на някаква съвременна „политическа коректност” или на начина, по който сега се разгръщат взаимоотношенията между държави през 19 век или още по-назад, това би довело до съвършено абсурдни корекции и пренаписвания, е убеден проф.Михаил Неделчев. „Цар Освободител” е прозвище, което е утвърдено в българската история, макар че става въпрос за цар Александър втори, освободил Русия от крепостничеството. Просто това е историята, част от нея е и как са мислели за събитията нашите предходници, как в съзнанието им са се утвърдили нейните образи. Не можем непрекъснато да правим корекции в нея, защото начинът, по който са били назовавани съответни събития, исторически фигури, прозвища преди 100-150 години, също е част от историята. Ако си преподавател ще съобщиш на учениците си, че става въпрос за исторически формирани представи, но всички тези крайности, като заместването на турското робство с „османско присъствие”, е също криворазбрана коректност, изтъква проф.Неделчев.
Освободители-поробители
На този етап в България проблем не е „коректното” политическо говорене, а политически некултурното, просташко говорене, което е обхванало дори подръжниците на политическата коректност, е категоричен доц.Момчил Дойчев. На Запад личности, които шумно пледират за коректност, наричат опонентите си с прозвища като „фашисти” и други подобни имена. С политическа коректност митологията в българската история не може да бъде преодоляна. Пример: ние продължаваме да наричаме най-големите си поробители „двойни освободители”. При нас всичко е преобърнато поради липсата на национална политическа памет и култура. Затова от една страна процъфтяват крайно либералните изисквания на малка група леви интелектуалци за политическа коректност,  а от друга сме свидетели на надигането на нацоналистическо-патриотарската вълна. Това е крайно опасно, тъй като нито едните, нито другите са прави. В българското  общество липса национално-демократичен консенсус за преодоляване на митологемите, гоподстващи в обществото.
Да приведем цените в съответствие…
Ако политичската коректност бъде приложена навсякъде, тя може да доведе до обезличаване на историята, дори да ни докара до положение, в което да престанем да боравим с цялото богатство от митове, пояснява проф.Михаил Неделчев. Аз не се плаша от митовете. Те също са част от историята и не е възможно националното съзнание да е абсолютно освободено от митическото – дори нашето днешно битие непрекъснато ражда образи на митическото съзнание. Наследените от историята митове са част от духовното ни богатство, е убеден проф. Неделчев.
От друга страна доц.Момчил Дойчев смята, че политическата коректност е опит да се наложи самоцензура на политически говорещия човек. Явлението е познато още от комунистическия период, когато поскъпването на стоките се публично се наричаше „привеждане на цените в съответствие с все по-нарастналите възможности и качество на живота на народа”. А това е лицемерие, което прикрита реални факти. В този смисъл политическата коректност не решава, а създава проблеми.
„Искам да съм негър в щата Алабама”
Разговорната реч е част от езика, а политически коректното говорене или използуванетона висок езиков стил са също пластове на езика. Не можеш  да изтриеш тези пластове, както не можеш да заставяш хората да се коригират само защото боравят с утвърдени в столетията назад понятия, пояснява проф.Михаил Неделчев. Всеки в САЩ ще ти каже, че в никакъв случай не трябва да използуваш определението „негър”. Наскоро авторитетният литературен критик и културолог проф.Никола Георгиев поясни, обаче, че утвърждаваното там название „афроамериканец” е също доста нелепо. Той попита риторично: добре, ако човек от ЮАР, потомък на белите холандски колонизатори отиде и заживее в САЩ, и той ли ще стане „афроамериканец”?
Всички опити да се пренапише историята с политически коректни факти означава цялата световна литература да бъде разпарчетосана и ликвидирана, е убеден доц. Дойчев. С удобната „коректна” реч бъдещите поколения едва ли ще бъдат предпазени от някакво нацистко, фашистко или друго опасно бъдеще, както си въобразяват левите „либерални фундаменталисти”, както ги наричам аз. А те всъщност действат като неокомунисти, между тях няма никаква разлика – целите им е еднакви. И това е голямата беда, голямата заблуда, заключава доц.Момчил Дойчев.

Какви са плюсовете и минусите за софиянци от метрото? На кого принадлежат улиците в „най-добрия за живеене” град? Глоби или паркинги ще прогонят автомобилите от центъра на столицата?

Още с  пристигането в София през 1879 г. чешкият историк Константин Иречек отбелязва в своя дневник първите си впечатления от града: „Крива улица с дър­вета, отстрани отворени ориен­талски дюкянчета, ужасен неравен тротоар и страшна кал. Голямо село”.  Шестнайсет години преди тази дата в Лондон вече се е  движело първото в света 5-километрово метро, а четири години преди нея  в построената от френски инженери подземна линия в Истанбул вече се чували подвикванията към конете, теглещи вагоните в тунела.
Достойно минало
В края на август, с очакваното височайшо присъствие на председателя на ЕК Жозе Мануел Барозу, под българската столица ще потегли втората линия на метрото, която пресича не само пластовете на „иречекова” София, но и каменните останки на антична Сердика, където първият приел християнската вяра римски император Константин Велики е прекарал цели 12 месеца в търсене на нова столица на империята си през IV-ти век от н.е. Общинските власти на обявения за миналата година „най-добър за живеене” град се надяват археологическата атракция да привлече повече чуждестранни туристи, които „да подпомогнат възстановяването на закъсалата икономика в най-бедната членка на ЕС”, както коментира по този повод Ройтерс.
Печатници за пари
Мъчителното 33-годишно строителство на софийския метрополитен все пак реши някои проблеми в занемарената от десетилетия транспортната инфраструктура на милионния град, но постави и много нови., Кметството въведе ново данъчно „зониране” за определени квартали под претекста, че имали удобна връзка с метрото и повиши драстично данъците за сгради и таксите за смет в тях. Направи го по български „справедливо”,  като, например, остави непроменени налозите в любимия тузарски „Лозенец”, където освен подземен транспорт осигури на живеещите там и нов булевард, а в централните райони  вдигна задълженията на близо 200 хиляди софиянци със 100 процента.
Паркинг рекет
След пускането на първия лъч очакванията бяха, че подземната железница ще намали чувствително броя на автомобилите в столичния център, но това не се усети – тежките задръствания и паркираните практически навсякъде автомобили останаха неразделна част от нелекото битие на софиянци. Поради което общинарите измислиха да повишат двойно таксите за паркиране в различните градски зони и да въведат платени стикери за автомобилите на живеещите в центъра. След гневни улични протести на стотици засегнати граждани, които нарекоха  мерките „откровен рекет и беззаконие”, въвеждането на стикерите временно беше отложено до октомври. Само временно, защото общинарката от ГЕРБ Валя Чилова предупреди недвусмислено по телевизията: „Ако протестиращите от центъра на София си представят, че ще им позволим безплатно паркиране, това няма да стане. Улиците са на всички”. Заяви го въпреки събраните досега над 25 хиляди подписа за отмяна на новите правила.
Пари няма – действаме!
Естествено паркирането в милионен град с инфраструктура на „голямо село”/ по Иречек/ е тежък проблем, още повече, че от „славните години” на строежа на НДК в централната му част не е построен нито един обществен паркинг. Колите са навсякъде – по тротоари, паркове, задни дворове, заведения, магазини, входове. Централни градски площади, като „Св.Александър Невски”, „Народно събрание”, „Княз Александър Батемберг” на практика са паркинги, или казано иначе касички за събиране на общински такси. Същото се отнася за централните булеварди и улици, където автомобилите окупират безкомпромисно мястото за движение на пешеходците. Въпросната абсурдна гледка продължава да удивлява немногобройните чуждестранни посетители на града и да ги кара да се питат дали местните общинари някога са виждали многоетажните и подземни паркинги в европейските градове с исторически център, или в един американски Манхатън, да речем, където пространството е също силно ограничено.
„Може и да сме виждали, ама в кризата пари за такива глезотии няма”, биха отвърнали съветниците от градския парламент в трепетно очакване на празненствата /засега изчислявани на 30 хиляди евро!/ по повод откриването на втората метролиния. И на мечтаните печалби от 320-те хиляди туристи, които се очаквало да посетят археологическите останки в софийския център само през първата година!

Какви са шансовете на завършващите българи на германския трудов пазар? Кой отсява броят на студентите в Германия? Можеш ли да си купиш докторска дисертация и на каква цена? Георги Папакочев разговаря с Христо Стоянов, доктор на социалните науки и преподавател по социология в Университета в Магдебург, който от дълги години живее и работи във Федералната република.

След обединението на Германия от 1871 година Ото фон Бисмарк обичал да казва, че с неуки и болни войници силна държава не се прави. Канцлерът първи институционализира социалната политика, която става фундамент на държавата, а след края на Втората световна война се превръща в основа на т.нар. ”социална пазарна икономика” в Германия – определение, залегнало и в конституцията на Федералната републиката. Този тип икономика засяга основно образованието, здравеопазването и пенсионната система, а тъкмо тези сфери са най-проблематични в България, казва в началото на нашия разговор преподавателат по социология в университета в Магдебург д-р Христо Стоянов .

Образованите емигранти

Преди две години в София канцлерката Ангела Меркел съобщи, че със своите 20 хиляди студенти България се нарежда единствено след Китай по брой на учещи млади хора в Германия. Защо българите пращат децата си да учат там ли? Очевидно е недоволството от образователната система, е убеден Христо Стоянов. А българите, които могат да си го позволят, явно правят нелош избор, макар че броят на студентите в Австрия, Холандия, Белгия, Франция, Великобритания и САЩ едва ли е по-различен. Не бих казал, че хуманитарните дисциплини са предпочитани от тях в Германия, а наблюденията ми показват, че твърде рядко някой от завършилите тези специалности работи по тях. Едва ли германският трудов пазар очаква българските абсолвенти, просто оставането в Германия би следвало по-скоро да се приема като бягство от българската действителност, смята социологът.

Нито рак, нито риба

Животът в Германия съвсем не е по-евтин от този в България, но значителна част от студентите имат възможност да си осигурят поне джобни пари чрез различни форми за студентски труд в обслужването и търговията. От друга страна изпращането на студенти да продължат следването си в чужбина, в това число и в Германия, е признание за постиженията им в България и стимул за по-талантливите, пояснява преподавателят в Магдебургския университет.

Сред студентите си Христо Стоянов има и свои сънародници. Когато избират моята дисциплина, вероятно им е интересно какво ще им каже един българин. Обаче онова, което те, а и аз изживяваме, са типичните мигрантски съмнения – нито в Германия си напълно свой, нито в родината вече си такъв. Получава се своеобразен „шпагат”, който всеки сам трябва да преработи в съзнанието си за да не се озове в категорията на раздвоените личноси, съветва социологът. Първите семестри в много от престижните специалности са своеобразен вид сито. Когато дъщеря ми започна да следва право в Кьолн, нейният „поток” беше от 250 студенти, а сега, преди семестриалното й завършване, останаха едва около 60 абсолвенти. По принцип в Германия не е проблем да се запишеш да следваш, но да издържиш на изискванията зависи най-вече от твоето трудолюбие, интелигентност,настойчивост, които в крайна сметка решават и въпроса за подбора, обобщава Христо Стоянов.

Българска и германска социология?

Прави впечатление, че онези, които записват социални науки в България нямат съвсем ясен критерий какви професионални шансове дава това следване, а от разговори с български колеги оставам с впечатлението, че тези специалности като правило произвеждат безработни на трудовия пазар. По-сериозните шансове за намиране на работа са на програмисти, инженери и технически специалисти. Извън академичната сфера завършилите социални науки много трудно си намират работа в България. По-неприятното, обаче е друго. От колеги в София, с които сме работили по различни съвместни проекти, съм чувал различни оценки. Социологията предполага да се даде интерпретация на определени факти от теоретична гледна точка. В България много се спекулира със събраните цифрови данни, които често се използуват за политически цели. Според класическото саморазбиране на тази наука това е недопустимо. В идеалния случай социологът трябва да регистрира, наблюдава и тълкува теоретично определени проблеми, но не и да внушава мнения. Чувал съм от преподаватели в София, че дават за пример на студентите си изследвания на местни ”социологически агенции” за да им демонстрират какво не е социология. А и съмненията ми, че в условията на криза някой може да търси сериозни социологически изследвания са големи, явно става въпрос за някакъв начин за оцеляване на колегите, констатира Христо Стоянов

Голямото плагиатство

В последно време в Германия гръмнаха доста скандали с плагиатство на докторски дисертации от страна на публични личности, а и високопоставена българска служителка си позволи да представи за диплома в родината си фалшификат от германски университет. Кой упражнява контрол във Федералната република? Обществото, академичната общност или друг? С помощта на специални компютърни програми, чрез форумите в интернет, а и от евентуални политически съперници, идват сигнали за плагиатство. Тъкмо тези сигнали водят до проверка на „чистотата” на съответната научна разработка, а при сегашните технически възможности това е твърде лесно, посочва преподавателят в Магдебургския университет. Колкото до Калина Илиева, университетът в Берлин би могъл да я подведе под отговорност за зловредно използуване на неговото име и авторитет. Другото би следвало да направи българското правосъдие. Колкото до случая с бившият германски военен министър едва ли вина следва да носи единствено той. Имам германски колеги, които са работили във фирма за писане на дисертации по поръчка, дори и аз съм получавал обяви за подобни услуги по интернет. Ако човек разполага достатъчно пари, освен подготовката на дисертацията, тези фирми могат да организират партита, пътувания и други „подаръци” за съответните рецензенти, с които деликатно да им бъде внушено благосклонно отношение към съответния кандидат. А неговата фамилия също би могла да направи дарение на съответния университет. Това са част от формите на скрита академична корупция. Още през 80-те години се чуваше, че изготвяне и организиране защитата на дисертационен труд по поръчка, се оценява на 100 хиляди германски марки. Сега, предполагам, разценките са същите, но в евро. А кандидатите за такива услуги в Германия не са малко. Повечето от тях са хора, чиято работа изисква някаква научна титла пред името, а те нямат време да положат този труд.

Специалисти според българския „джоб”

Каква е перспективата пред българското висше образование в условията на криза, демографски срив, бедност и масово напускане на младите на страната? Следването на запад е по-сложно, но дава по-добри шансове на европейския пазар на труда. От друга страна образованието, особено висшето, винаги е било ценност за българите. Затова в контекста на думите на Бисмарк, перспективата действително зависи от държавната политика в тази област, обобщава преподавателят по социология в Магдебургския университет Христо Стоянов.

Мит или реалност е прословутата българскарасова и етническа толерантност? Как изглежда тя през погледа на чужденците и местните хора?
Неотдавна 44-годишният киноактьор Орландо Джоунс, афро-американец от Алабама, обяви в новинарския интернет-сайт „Хъфингтън пост”, че на българите следва да се обясни колко недопустимо е да се опипва лицето на тъмнокож човек. „Не бива да се разрешава на малки български деца да тичат върху мен, да ме хапят по глезена и да крещят „Ооо, шоколадчо!”, сподели актьорът след снимки на холивудски екшън в София и призова белите си сънародници при  възможност „да обяснят на по-автентичните бели българи какви са правилата”. Реакцията не закъсня – български медии отвърнаха със заглавия като „Холивудска звезда клепа България”, „Обвинени сме в расизъм”, „Холивуд нарича българите расисти”, а коментарите варираха от възмущението „някои да ни изкарат, че се държим като туземците преди стотици години” до оценката за „грозна статия от незначително издание”. Само дето сайтът „Хъфингтън пост” има милиони читатели в целия свят, през тази година негов кореспондент спечели наградата „Пулицър” за военен репортаж, а преди три години сп.Форбс” класира съоснователката на сайта, журналистката Ариана Хъфингтън на 12 място сред най-влиятелните жени в света.
Провокацията на „чернилките”
Всъщност недоволството на американския киноактьор не е единствено. През миналия месец в популярния холандски сайт NUsport бившият футболист от популярен български отбор Сержиньо Грийн, холандец, сподели възмутен в интервю, че „в България не са свикнали с тъмнокожите и направо започват да те обиждат с маймунски звуци”. Футболистът каза също, че на стадиона е забелязвал знамена с пречупени кръстове, но шефовете на клуба не са направили нищо по въпроса.  Друг бивш футболист в български клуб, нигериецът Чъкс Нвоко наскоро разказа в централен столичен вестник защо преди години е бил принуден да напусне страната– агитката на собствения му отбор издигала трансперант с надпис „Вън черните от тима!”. България май е единствената страна, където може да се случи подобно нещо и то беше проява на изключително неуважение, отбелязва нигерийският спортист. В началото на годината не друг, а омбудсманът Константин Пенчев се възмути от заглавие в местен спортен вестник “Новите в ЦСКА: Италианец, швед и две чернилки”, като нарече определението „чернилка” обидно, унизително и представляващо форма на дискриминация на расова основа.
Мургавите и почернелите
В началото на туристическия сезон в хора на непремерените ксенофобрски изяви се включи и вездесъщия земеделски министър Мирослав Найденов. Пред медиите той директно обяви, че „ гледките с мургавите събратя, които обикалят и продават царевица, които продават слънчоглед и какво ли не на плажа, трябва да изчезнат.” Което принуди председателят на Българския хелзинкски комитет Красимир Кънев определи възмутителната министерска реплика като прецедент и да отбележи, че подобни расистки изказвания се правят от много хора в България, но когато те се правят от министър, това означава, че се правят от държавата.
Митът „толерантност”
Прецедентите на расистка основа, впрочем, не са един или два. Преди седем години тогавашният евродепутат от „Атака” Димитър Стоянов разпространи сред колегите си мейл, в който по адрес на унгарската си колежка Ливия Ярока беше написал: “На българските пазари могат да се намерят по-красиви циганки за по 5 хиляди евро”. По време на иначе справедливите вълнения в Катуница през миналата година, протестиращите скандираха „Циганите на сапун! Турците в Турция!” и призоваваха за погроми в ромските квартали. През тази зима секретариатът на Европейската мрежа срещу расизма /ЕНАР/ в Брюксел настоя пред столичната кметица Йорданка Фандъкова да забрани „публичното демонстриране и пропаганда на расизъм и неонацистки идеи” чрез организирания от местните бръснати глави „Луков марш”. Въпреки това маршът се състоя.
А иначе в България расизъм няма. Подвикванията към тъмнокожите играчи по стадионите „Уук-уук” са само запалянковска шега, а спонтанното възклицание „Виж майче, негър!” е проява единствено на родителска любознателност и възпитателски инстинкт. Нали?

В началото на август варненският кореспондент на две централни български медии получи странен подарък – екземпляр на книгата „Изкуството на войната” от древнокитайския военачалник Сун Дзъ с многозначителни и доста недвусмислени посвещения. Името на подателят е идентично с личността на известен в района собственик на мощно холдингово дружество, което отдавна демонстрира апетит към застрояване на Морската градина във Варна. От друга страна журналистът е известен с острите си публикации по същата чувствителна за варненци тема.  Георги Папакочев потърси мнения по проблема:

Приемайки, че подтекста на посланието е опит за сплашване на журналиста, Асоциацията на европейските журналисти-България, която е член на обединяващата журналисти от 30 европейски държави АЕЖ, апелира в декларация властите да извършат разследване по случая. Както пояснява Иван Радев от Асоциацията, българската държавата е призована да подходи с максимална сериозност за установяване подателя на заплашителното „послание”. Интерес към случая са проявили  базираната  във Виена Организация на медиите в Югоизточна Европа / SEEMO/ както и  централата на Асоциацията на европейските журналисти в Брюксел. Видно е, че казусът вече е във фокуса на общественото внимание и аз не изключвам вероятността някоя българска институция също да се самосезира по него, допълва Радев и пояснява, че заплашеният журналист възнамерява лично да подаде жалба, с което да накара властите все пак да предприемат някакви мерки по откриване изпращача на посланието.
За разлика от друг път аз очаквам компетентните органи да започнат такова разследване. Не за друго, а просто защото от него нищо няма да излезе тъй като става въпрос за хипотеза, твърди от своя страна Арман Бабикян, журналист и специалист по политически ПР.  Хипотезата може да се тълкува прекалено свободно, а когато нещата попаднат в ръцете на органите, тя обикновено се тълкува според буквата на закона. Така че разследване ще има, резултатите ще бъдат огласени, но то няма да покаже или докаже нищо, е скептичен експертът.
Абдикиране от занаята
През 2009 г. мнозинството варненски журналисти, сред които и кореспонденти на национални медии, с публична декларация се отказаха да отразяват протестите срещу застрояването на Алея първа на Морската градина, което тогава беше окачствено като безпрецедентна постъпка. Намалял ли е  корпоративния натиск оттогава, след като в конкретния случай сме свидетели само на деликатен намек ?
В декларацията направихме връзка със случилото се през 2009, което наистина беше срамен акт за медиите, пояснява Иван Радев.  Възможно е дотогава да е имало и други подобни споразумения с корпоративния капитал, но те са били в тайна и не са обявявани публично, както стана преди три години. Днес напрежението отново ескалира  и това е причината да привлечем вниманието на националните и международни медии към проблемите на Варна. Те не са само местни но  и европейски, доколкото България е членка на ЕС, допълва представителят на АЕЖ-България.
Друг е въпроса до каква степен отказът от свобода на словото, произлязъл от действията на варненските журналисти, не се смята  и за отказ от професията, допълва Арман Бабикян.  Повечето журналисти в България са изправени пред абсурдната дилема дали да продължат да изхранват семействта си или да спазват морално-етичните правила на професията. В този избор разлика между градове, отделни издания и медии няма, тъй като днес за тях ножът е опрял до гърлото. А и като че се върнахме с 20 години назад, когато в медиите говорехме с намеци, а не с конкретни имена, констатира експертът по политически ПР.
Коя е източната граница на България?
По този повод Иван Радев припомня разпространеният сред хората анекдот, че на изток България граничи с групировката ТИМ. През последните години не съм чул тази групировка да е попадала в полезрението нито на държавните органи, нито на официалните медии. За нея се говори много, но единствено на ухо. Получава се разминаване между онова, което притеснява обществото и отношението на медиите и на властта към обществените безпокойства. За нас, като професионална журналистическа асоциация, е важно държавата да бъде активна, е убеден Иван Радев. Най-мощното средство за разкъсване на омагьосания кръг от медийни, корпоративни и политически интереси, е гражданската активност. Видяхме в протестите на столичния Орлов мост, че големи медии бяха принудени да коригират редакционната си политика и начина на отразяване на протестите след като се сблъскаха с  общественото недоволство и несъгласие с онова, което се опитваха да представят. Колкото по-активни са гражданите, колкото по-взискателни са те към своите информационни средства, толкова по-полезно е това за развитието на медийната среда в България. Просто гражданската съвест трябва да бъде поддържана непрекъснато будна, е категоричен представителят на АЕЖ-България.
Медийното „каско” в действие
Формула  за прекъснаве на патологичните връзки между медии, корпоративни и политически интереси има, но тя не се прилага в България, смята Арман Бабикян.  Медиите по-скоро се ползуват като застрахователна полица за определени корпоративни интереси срещу други корпоративни интереси и/или срещу държавата, ако тя случайно реши да въвежда ред. Но на нея подобно нещо не й хрумва, така че медиите остават застраховка единствено на групировките. Примерите са достатъчно, включително и станалите популярни наскоро записи на разговори на един от видните издатели с негов приближен. Изходът от ситуацията е в самите журналисти. Когато професионалната съвест с помощта на разума надделее над екзистенциалните нужди, медийните хора имат шанс да върнат свободата на словото за която всички мечтахме навремето и сякаш толкова бързичко погребахме, е категоричен Арман Бабикян.