Кога българските пенсии ще достигнат европейските? Ще може ли някога  средният българин да си позволи трети чифт обувки? По какво финансово „еталонна” България прилича на  Испания и Гърция?
На специално организиран  празник по повод Международния ден на възрастните хора, тези дни социалният министър Тотю Младенов  пожела на българските пенсионери  да бъдат „здрави, активни и търпеливи”. И като своеобразен „десерт” им сервира не решението, а само предвиждането на своето правителство да увеличи всички пенсии средно с малко над 9 на сто от 1 април догодина. Средната пенсия в страната сега е около 130 евро, което означава, че през изборната 2013 двата милиона и двеста хиляди средни възрастни избиратели ще получават с 11 евро отгоре. Дори повече – по случай провъзгласената от ЕК  „Европейската година на активния живот на възрастните хора и солидарността между поколенията”, до края на идния април, сиреч до навечерието на предизборната кампания, в цялата страна ще функционират 134 обществени трапезарии, където повече от десет хиляди възрастни европейски граждани от България и над 1200 деца всеки ден ще получават безвъзмездно топъл обяд през зимния период. Само месец по-рано финансовият министър Дянков констатира по телевизията, че “на пенсионерите им се иска да имат средните за Европа пенсии „ но предупреди многозначително, че  „това няма как да стане в един мандат, но може да стане в два”. Което обяснява сегашния  призива на колегата му социален министър за „търпение и активност”на  възрастния електорат.
Сиромашия до шия
През юни  в тримесечен доклад на ЕК за заетостта и социалната политика беше отчетено, че повече от половината българи търпят материални лишения и страната е водеща в класацията ЕС по този показател. Според европейските критерии, човек живее в лишения, ако не може да си позволи поне три от девет основни стоки и услуги. Оказа се, че повече от половината българи имат проблем с плащането на битовите сметки,  с необходимостта поне през ден да могат да консумират месо или риба, да притежават нови дрехи и дори втори чифт удобни обувки. Европейската статистика отчете също, че страната е на първо място по ниска производителност на труда и по дял на млади хора, които нито работят, нито учат.  Констатациите бяха потвърдени и от българската национална статистика. Насконо тя огласи данните от изследване за индикаторите за бедността и социалното включване през 2010 година.  Те сочат, че само за година мизерстващите българи са се увеличили с нови 620 хиляди души като относителния дял на бедните сред пенсионерите и безработните е най-висок.
Познай кой е лъжеца?
Твърде показателна е и битката с данни за безработицата в България. На фона на 11.4 те на сто граждани от еврозоната без работа, Евростат отчита за летните  юли и август безработица в България от 12.5%. През второто тримесечие на годината НСИ посочва като коефициент за безработица 12.3 на сто, което означава, че почти 410 хиляди българи в трудоспособна възраст са на улицата. В същото време Българската стопанска камара излезе със свои данни, които сочат, че реалното ниво на безработица, с отчитането на обезкуражените и нерегистрирани в трудовите бюра българи, е 20.2 на сто. Този висок процент  доближава плътно иначе финансово стабилната  и без никакви външни борчове България до тресящите се от дълговата криза Испания, с 21 на сто безработни, и съседна Гърция, с 25 на сто свои граждани на улицата, според Евростат!
С поглед впит в грядущето
Тези смразяващи статистически данни доказват, че през двете десетилетия икономически преход в най-бедната европейска членка, бедността и оскъдицата  вече са придобили институционални измерения. От десетилетия вече мизерията се е превърнала в битие, в начин на мислене, в перспектива. Отдавна средният българин е лишен от възможността да планира бъдещето си, тъй като основната му цел е да оцелее в поредната криза, при поредното правителство, през поредната  зима, в условията на поредна ескалираща скъпотия и повсеместни ограничения.
Което обяснява  защо броят на българите оставащи да работят и  живеят в чужбина набъбва вече до милиони, както и дава отговор на въпроса  не кога, а дали въобще някога „ще ги стигнем” европейците.

На 9 октомври в София ще бъде представено българското издание на книгата „Ханс-Дитрих Геншер.Биографията.” с автор Ханс-Дитер Хойман. С журналиста-международник Симеон Василев,  издател и преводач на книгата, разговаря Георги Папакочев:

В края на ноември1988г. тогавашният западногермански външен министър и вицеканцлер Ханс-Дитрих Геншер и федералният президент Рихард фон Вайцзекер в София  се срещат с група български интелектуалци, сред които са Радой Ралин, Йордан Радичков и Светлин Русев. В края на ноември 1989, само дни след демократичните промени в България,  двамата отново са в българската столица, където Вайцзекер лично разговаря с група културни дейци. Три месеца по-късно,  на 19 януари 1990, година Геншер осъществява еднодневно посещение в страната и отново, този път в Бургас / каца там, защото според управляващите все още бивши комунисти, времето в София било мъгливо!/, се среща с представители на демократичната опозиция, сред които са Жельо Желев, д-р Дертлиев, д-р Тренчев, Георги Спасов.
Тези контакти са  само детайли от „българската” дипломация на Геншер, но защо неговата личност  и днес продължава да бъде обект на европейското и световно обществено внимание?
85-годишният федерален външен министър и вицеканцлер на Германия до 1992 година Ханс-Дитрих Геншер продължава да предизвиква интерес не само в родината му и в Източна Европа, а в целия свят, твърди Симеон Василев.  За всички, които залагат или се опитват да променят координатите на международните отношения  Геншер си остава  “запазена марка за дипломация”, “постоянният външен министър”, “партньорът, на който може да се има доверие”. Геншер е феномен, защото политическият и дипломатическият му живот е своеобразна документална кинолента на най-драматичните моменти от историята на съвременна Германия и Европа – от разделението и студените времена на световната политика до Обединението на двете германски държави и на Стария континент. Не по-малко интересно е и неговото политическо време като “вътрешен политик”. Днес малко се знае за ролята му на вътрешен министър от 1969 до 1974 г. При това по време на най-кървавите времена на тероризма на фракцията Червена армия и на атентата срещу израелските спортисти по време на Олимпийските игри през 1972 г. в Мюнхен. Тогава Геншер сам се предлага като заместващ заложник на мястото на израелските заложници.
Когато през 1992 г. подава оставка по собствено желание, той е не само външен министър на Германия, но и най-дълго заемащият по това време този пост в света. Неговата лична история също е повече от интересна, отбелязва Симеон Василев.Тя е пропила драмата от разделението на следвоенна Германия – през 1952 г. той бяга от тогавашната ГДР, за да стане един от големите политици на своята страна и да постигне  нейното обединение.  За него “гуруто” на американската външна политика Хенри Кисинджър казва: “Ханс-Дитрих Геншер със сигурност ще влезе в историята като един от най-великите държавници на своята страна”. Не знам Кисинджър да е бил толкова щедър с подобна оценка за който и да е друг първи дипломат, допълва Василев и се връща в миналото: „Никога няма да забравя, когато разговарях с Геншер по работата над филма “Стената”.  Това беше през 1999 г. В кабинета му в Берлин имаше картина – на опакования Райхстаг от Кристо…
Ханс-Дитрих Геншер е смятан за своеобразен „душеприказчик” на някогашния партиен водач Тодор Живков. Само като „пощенска кутия” за политически послания към съветска Москва ли го е използувал Геншер през тези години или е получавал от него повече информация, свързана с бързопротичащите демократични процеси на изток?
В никакъв случай не бих употребил думата “душеприказчик” защото самият Геншер в спомените си е отделил място на темата „Живков”, уточнява Симеон Василев. Там той казва, че разговорите с правителствата от Източна и Югоизточна Европа  са давали възможност рано да се разпознае развитието в съветската зона на влияние и това донякъде дава някакво обяснение. Със сигурност се е обменяла информацияи е хубаво  тези страници да се прочетат. Според Геншер, в лични разговори, и Живков, и  Петър Младенов, са разбирали германската воля за единство на нацията и за обединение.  За Живков казва, че  “преследва целта да модернизира страна си, така да се каже, със селска хитрост, от която притежаваше не малко”. Във всеки случай е вярно, че Геншер е един от малцината западни политици, които  не само много рано са усетили процесите, но са и участвали така, че да се стигне до “европейската революция за свобода”, както казва самият той.
Според неговия биограф Ханс-Дитер Хойман най-късно от 60-те години насам Геншер е имал ясна представа за това как да се предизвика германското единство посредством промяна в Европа. Тази промяна той осъзнава по-рано от другите западни политици и държавници. Някога в интервю и аз му зададох този въпрос, си припомня Симеон Василев. Ще цитирам буквално отговора му: “Решението само по себе си за свобода и демокрация можеше да се вземе само от хората. Ако те не го искаха, то нямаше да дойде. Но световната политика трябваше да създаде рамковите условия за една революция… Задача на нашата политика бе да се създадат предпоставките за това”. Имал съм възможност да разговарям с  Геншер и няма как да забравя с каква лекота той обясняваше своята привързаност към разширяването на ЕС и приемането на България в общността. “Вижте, каза той, не може  Западна Европа да е добре ако Източна Европа е зле, и обратно”. Просто, ясно и убедително казано. И много актуално на фона на кризата днес, допълва Симеон Василев.
Радвам се, че книгата “Ханс-Дитрих Геншер. Биографията” вече има свое българско издание. Биографията е написана на много жив език, а aвторът й – Ханс-Дитер Хойман e разполагал с изключителен достъп до редица документи предимно от германското външно министерство.  Хойман е успял “от дистанцията на времето”  да потърси оценки както на самия Геншер, така и на личности като Михаил Горбачов, Едуард Шеварднадзе, Джеймс Бейкър, Джордж Шулц, Збигнев Бжежински, Хенри Кисинджър, Ролан Дюма. В този смисъл е  съумял да отрази и анализира неща, поставящи в нова светлина външнополитическия процес на обединението на двете германски държави. Ханс-Дитер Хойман е дългогодишен германски дипломат, работил е в германските посолства във Вашингтон, Париж и Москва. Във Вашингтон е преподавал в Университета Джорджтаун. От септември 2011 г. е президент на Федералната академия по политиката за сигурност.
В центъра на книгата, естествено, е невероятната история на Геншер. За мен обаче тя е един много сериозен труд посветен на най-новата политическата история на Федералната република и нейната външна политика, е категоричен международният експерт Симеон Василев.

Как изглежда  животът „втора ръка”? Обидно ли е да натискаш педала на старо БМВ по нова магискрала? Съществува ли „многократна употреба” в медиите и политиката?
В очакване на зимната скъпотия, неотдавна сред българите се завъртя поредната удивителна подписка. Този път двадесет хиляди човека подкрепиха искането да бъде разрешена…продажбата на обувки втора ръка! Преди седем години санитарните власти бяха преценили, че дезинфекцията на вносните употребявани обувки била трудна, а гъбичките по тях причинявали доста упорити инфекции и бяха обявили тази търговия за незаконна.  Организаторите на прошението от Националният съюз на вносителите и търговците на дрехи втора употреба в България /има и такъв!/ съобщиха на пресконференция, че никъде в Европа не съществувала подобна забрана и предупредиха, че ще сезират по своя търговски, а за хората – социален проблем съответната комисия в Европейския парламент.
Дрипав, но спретнат
Социологически изследвания /”Галъп интернешънъл”/ сочат,     че почти половината  българи пазаруват употребявани дрехи и стоки, като за почти 70 на сто от тях основния фактор са ниските им цени. Най-бедните европейски граждани отдавна не се гнусят при мисълта, че носят чужда дреха, която често е скъсана, лекьосана, разтеглена от употреба и лъхаща на дезинфектант. В дните на зареждане магазините за дрехи втора ръка се „пукат по шевовете” от купувачи, а на процъфтяващите битаци и импровизирани тържища може да се купи практически всичко на старо –  от лаптопи, мобилни телефони до електронни устройства и бяла техника. Стотици сервизи предлагат износени гуми, употребявани авточасти, тенекии от катастрофирали автомобили и всичко онова, с което повредената ви кола евтиничко, но твърде рисковано би могла потегли отново на път. Дори повече – повечето сергии за продажба на антики са всъщност обикновени вехтошарници с доста ограничен асортимент, на който дори и чуждестранните туристи се присмиват.
Стареят ли предметите?
Животът „втора ръка” има и икономически измерения. Военният и граждански флот на България в значителната си част е съставен от използувани вече морски съдове. Двата правителствени самолета „Еърбъс” са също втора употреба и по думите на премиера Бойко Борисов дори „се чудим какво да ги правим” и затова „ги даваме да се вози на който поиска, за да не стоят на земята”. Както вече се разбра, неотдавна техни пасажери бяха махленските футболисти от „Чавдар”/Етрополе/ и „Витоша”/Бистрица/, с които всъщност рита и самия министър-председател. Най-вероятно бойната авиация на страната един ден също ще бъде попълнена с употребявани изтребител-бомбардировачи. Вносните леки коли „втора ръка” съставляват преобладаваща част от автомобилния парк на страната, общественият транспорт е изцяло зависим от купуването на евтини и извадени от употреба возила от Европа. Практически фалиралият ЖП транспорт също едва крета благодарение на доставени на безценица навремето опасни стари вагони.
Употребяваните хора
„Многократната употреба” в България има и обществено-политически параметри. Неотдавнашната среща на еврокомисарката Нели Крус с представители на български медии в София, например, беше доминирана от фигури, с чиито несменяеми физиономии и имена са израснали  поколения българи, които вече  не броят  техните „употреби” и превъплъщения при различните режими. В електронните медии продължават да се шестват лица и гласове на хора, използувани активно както в годините на развития социализъм, така и през двете десетилетия демокрация. Да не говорим за местната политическа върхушка, съставена  и днес в голямата си част от професионални вече партийни „перебежчици”, които в името на властта и парите са готови да бъдат употребявани от всеки, който ги наеме.
Всъщност живота „секънд хенд” едва ли е чак толкова лош. Какво обидно има  да натискаш педала на купеното от Германия старо БМВ или Мерцедес по новата магистрала до морето? Или да се фукаш на стъргалото с придобитата на килограм посмачкана маркова дрешка или износен чепик?
Всичко е въпрос на култивиран манталитет, търпение и навик. А българинът отдавна притежава в изобилие и трите.

Антонина Желязкова е доктор на историческите науки, експерт по етнически и религиозни проблеми на президента Желю Желев, а днес – директорка на Международния център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия и  преподавателка в СУ “Св. Климент Охридски” по спешна антропология. Д-р Желязкова присъства на първото заседание на делото в Пазарджишкия съд срещу 13-те български мюсюлмани, обвинени за разпространяване на радикален ислям. По този повод Георги Папакочев потърси нейните впечатления:
Имат  ли българските тайни служби и съда специалисти, които са в състояние да направят разлика между традиционния ислям проповядващ Корана, салафизма, чиито привърженици също се придържат стриктно към свещената книга, след като неотдавна в пресата депутати от ГЕРБ твърдяха, че в ДАНС липсват дори контраразузнавачи с арабски език?
Д-р Желязкова смята това за  изключително основателен въпрос. Вярно, в България има няколко висококачествени арабисти, но да си арабист от една страна, а от друга – богослов и специалист по ислям, по шерият, по Коран, са две съвършено различни неща. Арабистите по силата на своето образование и достъп до литература могат да бъдат добре информирани по различните течения в исляма, но едва ли биха могли да дадат точна експертиза за сложните различия когато се говори за традиционен ислям в България и за други направления, които са нетрадиционни и които идват от Саудитска Арабия, да речем. Това, обаче не е слабото място на експертизата. Проблемът е, че обвинението е изградено върху неща, които са ненаказуеми и аз съм изненадана, че то може да е толкова неубедително, отбелязва Антонина Желязкова.
И все пак престъпление ли е радикалния ислям, след като фундаментализма – ислямски, католически, православен – не е приеман за престъпление? Естествено не става въпрос за тероризма и насилието, които са безспорни престъпления…

В България радикален ислям няма,

е категорична д-р Желязкова.  Част от обвинените в момента дори не крият, че  са привърженици на салафизма.  Още повече, че термини като този засипват българското общество, което също се стряска и няма представа за тяхното значение. Опитвам да поясня, че салафизмът е нещо като „протестантство” в християнството –  става въпрос за няколко човека, които по силата на своето образование или убеждения може би опитват да се върнат към някакви първоначални извори на исляма с една по засилена догматичност. Което въобще не означава радикализъм. От десетки години познавам „от терен” част от хората, заели се да проповядват това, в което ги обвиняват. Дори и с думичка те не са призовавали за  насилие или отказ от  демократичните устои. Просто се опитват да променят хората от традиционния ислям като ги откажат от някои ритуали и дейности, които се извършват на Балканите за да ги вкарат в някакъв тип „ортодоксална” догматика на исляма. В което няма нищо наказуемо! Затова казвам, че обвиненията срещу тях са неубедителни. Като гражданка, която много внимателно слушаше изчитането на обвинителния акт през първия ден на съдебния процес, аз се смутих защото  разбрах единственото нещо, за което тези 13 човека могат да бъдат санкционирани  – не по НПК, а с административни мерки. А то е, че не са се регистрирали ако са имали сдружения, което не е доказано, че не са водили правилно счетоводството на получавани пари, че имат неплатени данъци. Дори самата прокурорка каза: да, има такива нарушения с хонорарите и данъците, но ние няма да им търсим отговорност, защото сме наказателен съд.
Интересно е, че изслушването на доста от 40-те свидетели на процеса ще премине през параван, с променени по електронен път гласове, което подсказва, че в процеса имат пръст службите по сигурността. С каква цел се прави подобна демонстрация? Сплашване, разцепление на мюсюлманската общност или съзнателното й консолидиране й пред една заплаха?

Механизмът на лошите спомени
От този съдебен процес никой нищо не може да спечели в България.  Моето безпокойство, а и на други представители на граждански организации е, че единственото което постига процес срещу толкова много имами, мюфтии, които са високо уважавани от своето паство при това с необосновани обвинения, е че веднага се задейства механизма на лошите спомени сред мюсюлманската общност.  В Пазарджик, където някои български медии едва се въздържаха да не кажат, че пред съда е имало „тълпа”, видях хора, които са родители, съпрузи, близки и роднини на част от подсъдимите, разказва експертката по етнически малцинства. За мен беше смайващо, че там ме разпознаха, а и аз ги разпознах, познати, с които сме протестирали пред Народното събрание през 1989г.  за връщане на имената и религиозните права на малцинствата в България. Сред същите тези хора просто ми се стори, че времето е спряло! Защото след цели 23 години отново видях уплашени лица на жени, които през сълзи казваха: „Започва се отново!”. Затова твърдя, че  не печелят нито ДАНС, нито политиците,  а губи цялата страна.
Опасните компютърни монитори
В момент на напрежение между исляма и християнство в целия свят, когато съвсем наскоро преживяхме и терористичен акт на българска територия, би трябвало да ценим нашите мюсюлмани и да ги третираме напълно равнопоставено с останалите граждани, е убедена д-р Желязкова. Тя смята, че службите за сигурност са прекалили през 2010 година с действията си и сега са принудени да доведат започнатото до някакъв завършек на онова, което сториха тогава. Те нарушиха маса права, когато нахлуха в домовете, иззеха религиозна литература и я обявиха за забранена, когато прибраха компютрите на имамите и мюфтиите, които са единственото им оръдие на труда, взеха им мобилните телефони. Е, но ние сме вече в 21 век! Когато изземеш компютър можеш да свалиш целия му харддиск за броени минути и да го върнеш, а две години след акцията тази  техника не е върната на хората. И тъй като службите не могат изведнаж да кажат: ”Ние сбъркахме, извинете”, те тръгват по съдебните зали.
Кой дърпа дявола за опашката?
Парадоксалното е, че съдебният процес в Пазарджик започва когато управляващата ГЕРБ планира да открие свои партийни офиси в Истамбул и когато мюсюлманския свят ври и кипи от вълнения срещу антиислямски филми и публикации. Дали някой в България съзнателно не дърпа дявола за опашката?
Нямам отговор на въпроса, нямам и обяснение, е откровена д-р Антонина Желязкова.  Недоумявам кой би могъл да бъде подобен авантюрист, който да търси полза от случващото се сега и от напрежението, което се нагнетява сред българските мюсюлмани. Дори повече, по друго „стечение на обстоятелствата” през този уикенд по една от телевизиите започва поредното излъчване на филма „Време разделно” ! Българските мюсюлмани реагират с уплаха, когато чуят това заглавие, защото по време на т.нар.”възродителен процес” през 80-те години този филм се прожектираше умишлено, насилствено и натрапчиво в районите със смесено население като лост на пропагандната машина тогава! Наистина нямам обяснение! Ако някой иска да пали пожари тук и смята, че това ще му донесе политически ползи и дивиденти, значи е пълен глупак и авантюрист!
И все пак в българите свикнаха да приемат, че каквото и да се говори и върши, в крайна сметка става въпрос за политика. Едно разбунване на българските мюсюлмани в годината преди парламентарните избори, подобно на акцията пред софийската Баня башъ преди президентския вот, ще има ефект. Какъв обаче, и в чия „полза” ще е той?
Просто не искам да вярвам, че някои прави всичко това с политически цели, просто не мога да повярвам подобно нещо, възкликва д-р Желязкова. Никой няма да спечели от подобна авантюра. С връщането на целия този спомен, ти настройваш макрообществото, всички българи срещу себе си. Когато наблюдавах хората на процеса в съдебната зала, си припомних разказа на писателят и бивш политзатворник Ганчо Савов за неговото дело през 60-те години, когато са го осъдили като югославски шпионин. Същото чувам  и сега срещу обвиняемия имам Саид Мутлу – какви книги притежавал, какво е превеждал, как знаел арабски език, че пътувал на конференции и се срещал с някакви хора в Истамбул. Питам се – възможно ли е да се връщаме толкова назад във времето?
Гърмящият дюнер
След  като има толкова много арабски магазинчета за дюнери в София и големите градове и знаем, че трябва да бъдем спокойни, както ни убеждава премиера Борисов, от друга страна като че сами зареждаме дюнерите с опасен експлозив?
Много важно хората да разберат, че мюсюлманите са настръхнали. Не може постоянно да те засипват с думички, че тези хора държат бомби и са настроени агресивно, предупреждава Антонина Желязкова. Не е възможно в модерна България, вече към средата на 21 век, ние да бъдем отворени към света и света – към нас, а да държим в изолация своите мюсюлмани. Ясно е, че те също са се отворили към света и няма нищо осъдително в това, че например са влезли в контакти със световна мюсюлманска организация, че посещават някакви семинари в Скопие или Истамбул, да речем. Естествено, че те ще контактуват със света и ние трябва да приемем това! Естествено е също, че ще попадат под някакви външни влияния и тук идва отговорността на българските институции. А  тя е, че когато искаш да съхраниш традиционното за българските мюсюлмани, ако желаеш да редуцираш широко отворени пътища за навлизане на исляма в България, трябва да създадеш съответните условия. Възможно ли е главното мюфтийство и цялата мюсюлманска общност повече от 10 години да полагат всякакви усилия да получат акредитация за своя Висш ислямски институт и да им се отказва?
Политика, а не съдебни процеси
Възможно ли е в България, където живеят милион мюсюлмани към богословския факултет, Университета или някой друг от държавните училища да не се създаде департамент, в който да се подготвят мюсюлмански проповедници? Естествено е тогава, че те ще пътуват до Саудитска Арабия, Йордания или Турция, където сега ги обвиняват че ходят да учат! Освен за финансиране, държавата би могла да се замисли и  как е извършена реституцията на имотите на мюсюлманската деноминация в България.  Възможно ли е стопроцентово да реституираш собствеността на православното изповедание, а в някои региони да не си „добутал” до 30 на сто  връщането на мюсюлманските имоти? Ако Главното мюфтийство има средства, то би давало стипендии на своите хора за да се учат. Сиреч, към българските мюсюлмани е нужна политика, а не безсмислени съдебни процеси, които единствено засилват напрежението както сред мюсюлманското малцинство, така и сред мнозинството, смята д-р Антонина Желязкова.

От две десетилетия характерната за началото на есента сезонна депресия сред българите се характеризира с някои някои специфични симптоми. Те обикновено се обострят в дните около рожденната дата на „видния деец на международното комунистическо движение и най-голям радетел за българо-съветска дружба” др.Тодор Живков и славната „победа на Деветосептемврийската социалистическата революция” през 1944-та, като  след юнашко ядене и пиене с носталгично-патриотичен привкус обикновено отшумяват с проясняването на натежалите от алкохола глави. Защо, обаче,  през тази есен нещата са различни?

Дали в резултат на изпепеляващите летни жеги или на задаващите се на хоризонта избори, през четвъртата година на икономическа криза населението на  най-бедната европейска държава беше подложено на невиждана досега по своята  продължителност и  мощ кампания, свързана с „незабравимото и славно” социалистическо минало, с величавата фигура на правешкия „човек от народа”, с талантите и качествата на неговото вездесъщо семейство и партийното му обкръжение.  Просто на фона на очертаващите  се през зимата още по-непосилна скъпотия и безработица, българското население натрапчиво е връщано към историческите „прелести” на развитото социалистическо общество и мъдростта на някогашните му партийни и държавни ръководители.
Половият въпрос и тодорживковците
А въпросната „мъдрост” е била доста прозаична, както личи от думите на самия другар Тодор Живков. В неизлъчвани досега документални кинокадри от среща с жители на родния му Правец, любимият „тато” разказа как по време на изпълнение на съветската балерина Лепешинская, превъзбуден  негов съселянин набързо изприпкал към тоалетната на Софийската опера, по „неотложни лични причини, ха, ха, ха!”.  Въпросните откровени простотии на каскетлията, обаче, дадоха възможност на шестващия през последните седмици по всички местни телевизии  някогашннякогашен  негов политически съветник и настоящ председател на Съюза на комунистите в България,  да определи носталгично от екрана този мил веселяк като „необразован, но природно интелигентен човек”. В същото време по друг гледан тв-канал бивш кандидат-член на Политбюро на ЦК на БКП и главен виновник за престъпното премълчаване на опасността от радиационно заразяване след Чернобилската авария през 1986г. от луксозната си вила в Бояна убеждаваше зрителите, че  Живков бил „широко скроен човек”, а неговите съратници от върхушката не носели никаква вина, защото „прилагали съветския опит всестранно, в това число и при концлагерите”.
Непосредствено след тези изстъпления, в зомбирано от далечното минало за кой ли път предаване, на шв-екран беше тропосан селски кмет, прочул се с това, че свалил флага на ЕС от кметството и на негово място овесил огромен плакат със снимката на  любимия си др.Тодор Живков. Обяснението му беше, че  всичко добро, което е видял за селото  и за себе си, било  дошло от БКП, а не от ЕС. Друг фен на някогашния „първи” това лято се беше изхитрил да издигне на туристическото шосе между Несебър и Слънчев бряг платен със собствени средства гигантски билборд с образа на незабравимия вожд.
Кога ще се наплатим на миналото?
В отговор на въпрос на австрийския „Дер Щандарт” къде е сбъркала България за да е най-бедната държава в ЕС, тези дни президентът Плевнелиев безхитростно припомни за двата държавни банкрута през 1990 и 1996 година, както и за „най-лошата приватизация в цяла Европа”. От своя страна икономистът Красен Станчев в  блестяща статия в печата показа с числа и факти как разрушенията в българското стопанство през управлението на Тодор Живков и БКП са били толкова монументални, че още тегнат върху дохода на гражданите и фирмите, че държавният дълг от времето на БКП ще бъде изчистен едва през 2013 и 2014 година  и посочи, че все още  малцина разбират връзката на днешните нещастия на българските граждани с онова управление, че носталгично-възторжените тълкувания на миналото постепенно се прехвърлят към членове на семейството на ръководителя на БКП и неговото обкръжение, като на всичко отгоре все по-често има признаци за намеса на днешна Русия, на фирми и благотворителни организации в политиката на България, в тълкуването на историята и в опити за манипулиране на българското обществено мнение.
Да пребъде по „хълмовете на времето”…
Две години по-рано, обаче, премиерът Борисов беше заявил публично, че Тодор Живков бил построил две Българии, а сега “ние” не сме построили и една стотна от направеното между 1956 г. и 1989…
През есента на 2011-та  Ройтерс отбеляза честването на рождения ден на Живков като знак, който говори че носталгията по комунистическата ера остава силна в България две десетилетия след нейния край. След появата на немислимия Музей на социалистическото изкуство в София през миналата година тези дни в Националната галерия за чуждестранно изкуство ще бъде открита изложба, посветена на 70-годишнината от рождението на дъщерята на Тодор Живков, Людмила. По същото време вечер българите ще зяпат в разни тв-менажерии любимия внук на някогашния „първи”, днес известен „плейбой” с прозвището Малък Тошко, и обект на сериозен медиен  интерес.
В такава среда най-младите българи биха могли да си въобразят, че „машината” на Хърбърт Уелс действително съществува и ги е върнала назад във времето на техните баби и дядовци. Без естествено да схващат, че всъщност някой целенасочено ги манипулира. При това пошло и безвкусно.