Схваща ли България адекватно сигналите на ЕК? Докъде може да доведе управленското вироглавие? Оправдани ли са лишенията на българите?

Скандалът, изригнал след избора на двамата нови контитуционни съдии, едва ли изненада някого. Българският хелзинкски комитет ги определи като хора, които не са доказали своите „професионални и високи нравствени качества” и настоя тутакси да си подадат оставките. Поредната недостойна във вътрешен и европейски план разправия обаче можеше да бъде избягната, ако парламент и правителство се бяха вслушали в сигналите и предупрежденията, които буквално ги засипваха преди и по време на самия избор. Уви. Поради характерното вироглавие на сегашното управление /да си спомним само натрапчивото лансиране на Румяна Желева за еврокомисарка и за заместник-председателка на ЕНП!/  и задълбочаващите се проблеми в диалога с Брюксел, страната зорлем се озова обратно в тресавището на нереформираната си съдебна власт, от където всички очакваха тя най-сетне да се измъкне.
„Ние” и Европата!
Всъщност тон за омаскаряването на диалога с Брюксел даде още през август вицепремиерът и финансов министър Симеон Дянков. В необичайно остро интервю за австрийският вестник „Курир” финансистът на най-сиромашката  европейска държава нападна ЕС и неговите политици за неправилните решения довели до „удължаване на икономическата криза”, похвали се, че още през 2009 бил предупредил „да се сложи спирачка на задлъжнялостта” и заключи самочувствено, че поради мудните политически действия днес „никой няма доверие в способността на ЕС да действа и да изпълнява собствените си критерии” . Любопитното е, че на същата страница „Курир” помести и друга статия за България под заглавие „Тъмните машинации на премиера Борисов”. В нея журналистката Нора Халвакс припомни детайлно упреците на ЕС за недостатъчната борба с организираната престъпност и неефективното съдопроизводство в навечерието на критичния юлски доклад на ЕК.
И хлебец еж, водица пий…
В „нахокването” на европейските държави не закъсня да се включи и самият Борисов. На конгреса на ЕНП в Букурещ миналия месец той сподели пред журналисти, че се е „поскарал малко” на държавите, които само искат пари от Германия, а в същото време не си привеждат бюджетите и дефицитите в съответствие с Маастрихските критерии, давайки за пример естествено България. Онова, което твърде загрижените европейци Дянков и Борисов не можеха можеха и да допуснат тогава, е че само месец по-късно МВФ ще излезе с категоричното становище, че съкръщаването на държавните разходи убива икономиката и задълбочава рецесията и кризата, особено в малките и бедни държави. Така единствено меродавна за българина си остана трогателната оценка на министър-председателя, че “България стои добре на фона на другите държави. На първо място дължим това на българския народ заради неговите лишения. А на второ място е политическата воля на правителството”.
Или, както казват местните хора,
„Битият бит, справедливост няма”.
Удивителната невъзприемчивост на сигналите от Брюксел обаче не спира дотук. Официална София предпочете да пусне покрай ушите си отлагането за догодина на въпроса за приемането в Шенген с удобното обяснение, че причина за конфузията е Румъния. Нито от думите на комисарката Нели Крус в София през септември, нито от нейното „нетърпеливо”  и изпълнено с „много силни притеснения” за медийната ситуация в България писмо до премиера тези дни, произлязоха някакви последствия. С пълно официално мълчание беше преглътнато и потресаващото отворено писмо на посланика на Германия в София Матиас Хьопфнер до редакторите на тежко проправителствен вестник, цензурирал безобразно негово интервю. Никой на „Дондуков” 1 не си направи труда дори да схване първия сигнал от ЕК за „безпокойството” й около „почтеността и професионалния капацитет на част от кандидатите за КС”, та се наложи личната говорителка на президента Барозу и официалният говорител на ЕК в прав текст да потвърдят съмненията на Брюксел в избора на новите членове и което е още по-опасно – да предупредят за възможността от извънреден мониторингов  доклад по „правосъдие и вътрешен ред” за България. Дори повече, самият външен министър Николай Младенов обяви на всеослушание, че подобен тип изявления от Брюксел само „обезкуражават хората, които работят в тези направления”.
Оттук нататък патетичната лична молба на премиера Борисов към проблематичната конституционна съдийка да „следи внимателно това, което казват в Брюксел” и да реши дали да се оттегли от поста, едва ли има някакво значение. След като в самата държава отсъства смислен диалог, едва ли може да се очаква, че подобен ще се води с Брюксел. Поне до парламентарните избори  догодина.

В рамките на финансирания от ЕК международния научен проект „ACCEPT PLURALISM – толерантност, плурализъм и социално сближаване: В отговор на предизвикателствата на 21 век в Европа” в София бяха дискутирани въпроси свързани с толерантността към различието в българското училище и по-специално с образованието на ромските деца. С Мая Косева и Марко Хайдиняк – изследователи от ИМИР/ Международен център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия/  –  по темата разговаря Георги Папакочев:
Наши  изследвания по въпроса доколко толерантни са българите към многообразието в обществото сочат, че процесите в страната през последните години не се развиват в положителна посока  не само в сферата на образованието, но и в редица други области – просто нарастват нетолерантните възгледи и практики по отношение на всякакъв вид различие,  е категоричен Марко Хайдиняк, координатор на межуднародни проекти в ИМИР.  Особено засегнати са ромската и мюсюлманската общност. На институционално и на ниво законодателство  действително се правят стъпки в положителна посока, търси се баланс, някакви рамки, които да подобрят сегашната обстановка и да променят тенденциите, но засега много малко от тези мерки се прилагат на практика. И онова, което ни впечатли по време на изследванията е, че обществените нагласи към тези  нормативни уредби не са добри. С други думи, това че държавата обръща специално внимание на определени малцинства, че прави опити да ги интегрира и да ги приобщи към обществото, се посреща отрицателно от голяма част от хората.
Страх от себеподобните
Обяснението? То е в икономическата ситуация – прекалено мого българи живеят в условия на нарастваща бедност, на недоимък и финансови затруднения и  се дразнят от това, че държавата отпуска средства на някой, който според мнозинството не полага достатъчно усилия да се интегрира в обществото, а не дава пари на тях. Защо да има за ромите, а да няма за пенсионерите?-питат хората. Защо да има за ромските деца и тяхното образование, а да няма за българските, които също са бедни и  също имат проблеми и не могат да си позволят да плащат за извънкласни дейности, като учебници, екскурзии и други? От друга страна през последните години набират сила националистическите формации, които „експлоатират” умело екплоатират темата и допълнително наливат масло в огъня. Въпреки всички усилия /доколкото те се полагат!/, социално-икономическите граници и културните разминавания между етническото малцинства и мнозинството  се увеличават, липсва всякаква комуникация между тях. А колкото по-малко комуникираме помежду си, толкова повече се страхуваме един от друг, е убеден Марко Хайдиняк.
По-добре в клас, отколкото на улицата
Според хората, с които сме разговаряли по отношение на десегрегацията на ромските деца в училище, от една страна този процес няма алтернатива, но от друга той не се случва нито ефективно, нито смислено, доплва Мая Косева, координаторка на проекти в ИМИР. Дори напротив , стига се до допълнителни проблеми – прехвърлянето на дете от едно училище в друго, например, води до вторична сегрегация. Вярно, съществуват много програми, има много идеи и планове как да се избегне фактическата сегрегация, но за момента просто нищо не се случва.
Официално в  България няма ромски училища, но в някои българчета просто не учат. От друга страна сред учителите битува нагласата:”по-добре ромчетата да са в клас, отколкото на улицата” и тя е твърде  разпространена,  допълва Мая Косева.  Казано иначе, въпреки старанието и желанието си  учителите, които работят с ромски деца, носят в себе си изключително силни стереотипи и негативни представи за тях.  За цялото българско общество е типично непреодоляното негативно отношение към това малцинство. Самите учители не възприемат ромските деца равностойно, не ги третират по еднакъв начин с българчетата. А ние очакваме да ги приобщят към училището и към останалите деца, като възпитават всички да се уважават и живеят заедно. Това е изключително опасно!
Толерантност по български
Примерът за класната стая и улицата е твърде симптоматичен за българския мит за толерантното общество, пояснява Марко Хайдиняк. За съжаление учителите разбират толерантността така: „Тук са, но да не пречат; малцинството да стои някъде в ъгъла, но аз го толерирам; имам силата да го изгоня, но не го правя; те са там, в кьошето и не ги наказвам, ако не вдигат шум. Нито ги разбирам, нито ги приемам, нито желая да науча нещо за тях, или от тях, а и те от мен”. Просто в случая толерантността се определя от това, че липсва конфликт. След като не враждуваме с тях, значи сме толерантни. Това не е достатъчно. Да си толерантен по такъв начин не води до нищо добро, е категоричен експертът.
За кого бие камбаната?
Етническата ситуация в България не е изключение на Балканите. През последните години навсякъде в Европа положението се влошава, наблюдават се изострящи се конфликти, неприемане и омраза, издигат се все по-високи стени към различните, допълва Марко Хайдиняк.  Намеренията на страни от  Западна Европа повторно да въведат визи за хората от Западните Балкани са  също показателен пример. Дори  перипетиите на България около влизането й в Шенген, което се превръща в безкрайна драма, също имат допирни точки с дискусията за повторно въвеждане на визи. Идеята за мултикултурализма в Европа сега виси на косъм и не знам, дали България вече не е закъсняла твърде много. Да, ние бием камбаната, че нещата не отиват към добро и трябва да се направи нещо. Въпросът обаче е дали онези, които вземат решенията,  ни чуват, дали имат желание за промяна, дали самото общество очаква подобни решения и не желае създаването на още по-високи стени и по-голяма дистанция  спрямо  малцинствата , казва в заключение експертът от ИМИР Марко Хайдиняк.

Връща ли се на мода „каруцарският език” в България? Кой дава тон във вулгарното публично говорене?

Определението „селски глупак”,  изречено по телевизията от една вече бивша говорителка на регионално МВР, е всъщност лек нюанс в какофонията от словесна вулгарност, която непрекъснато и отвсякъде залива българина. И ако сред обикновените граждани все още се намират индивиди, които загрижено биха пояснили на децата си, че възпитаните хора не се изразяват по такъв начин, за мнозина политици, публични фигури и  медийни „звезди” сквернодумството действа  като своеобразен афродизиак, който ги възбужда грозно в публичните им изяви.
Забранено за лица под 16 години!
Първите „славни”  вербални проява на демокрацията започнаха още в 7-ото Велико народно събрание през 1990 година, където покойният вече митрополит Панкратий целомъдрено тълкуваше от парламентарната трибуна разложителния смисъл на шоуто „Смокинов лист на ластик”, състоящо се от двете части за: „Омайната гръд” и „Сърцето което тупти в панталона” . Особено запомнящи се бяха и словесните бисери в  39-тия парламент, в мандата на който постоянно летяха обръщения като: „лицемери, манипулатори, лакеи, лапачи на кюфтета, сервитьорки по душа” и други подобни. Дори да върнем хрониката само три години назад,  ще си припомним първите дни на прохождащия тогава 41-парламент с някои крилати фрази на негови депутати. Като, например, въпроса на гербаджията Георги Андонов зададен на колежката му Мая Манолова от БСП: ”Толкова ли не можахте да намерите един член, който да ви задоволи, та да спрете да говорите”  и допълнен с пояснението: „Член от закона, имам предвид”. Или изсъсканата от Емил Василев от РЗС любезност: „Боклуци не коментирам” , след като сам беше лиснал чаша вода върху свой съпартиец на парламентарната трибуна. В класиката на парламентарните простотии отдавна са намерили място откровенията на Румен Петков от БСП, че нямал навика да сяда на една маса със „ Сульо, Пульо, Куйович, Уйович, Муйович”, както и джентълменското му наблюдение за негова съпартийка от левицата, че „тишината в спалнята й раждала само безумия”.
Върхове на изисканата словесност
А какво да се каже за неповторимия език на премиера Бойко Борисов, който в края на 2010 година пред журналисти ласкаво защити своя министър на вътрешните работи със сравнението, че “да мачкаш Цветанов е все едно с голо дупе таралеж да мачкаш”? Или за галантния отговор в парламента на министъра на културата Вежди Рашидов на въпроса за какво се целуват ръцете на дамите: „ ами, отнякъде трябва да се започне”?   Незабравимо остава мнението на бившия министър без портфейл на българите в чужбина Божидар Димитров  за „шибания народ и шибаните колеги”, както и  експертните му публични наблюдения върху посетителките на църквата с мощите на Св.Йоан Кръстител: „Вчера гледам нашите българки голи, зърната на циците. А рускинята – не. И най-долната курва да е. Забрадката – и тогава вътре.”   Не друг, а шефът на българската дипломация Николай Младенов  нарече през миналата година по телевизията  току-що уволнения  директор на НЕК  с изисканото „боклук”, а през 2010, също от тв-екран вицепремиерът и финансов министър Симеон Дянков беше оприличил бившия премиер и лидер на БСП Станишев на съсел и дори с гримаса беше изимитирал въпросния гризач. Да не говорим за такива майстори на изящната словестност като лидера на ДПС Ахмед Доган, който пред студенти в Шумен предизборно беше възкликнал:”Ако  такъв мухльо като Бойко Борисов ви харесва, подкрепяйте го!” или небезизвестният Павел Шопов от „Атака”, който беше нарекъл  колегите си депутати: “Всички сте кирякстефчовци, педофили, селяни”.   Словесният Олимп през 2010 година беше покорен и от сегашния лидер на ПЕС Сергей Станишев. По повод назначаването на поредния здравен министър от ГЕРБ той попита в парламента защо премиерът е  назначил гинеколог за министър за да си отговори от трибуната така: „Защото цялата държава в момента е с краката нагоре”.

Изнасилената журналистика
Ако страстите в политиката все пак са някакво извинение за вугарния език на депутатите, в медиите вакханалията е наистина пълна. Неслучайно тези дни стана ясно, че само за една година отруденият СЕМ е наложил 62 наказателни постановления за глоби от над четвърт милион лева основно за опасност от „увреждане на нравственото или психическото  развитие на децата”. И има защо. В сутрешно предаване на частна радиостанция, например, на водещите им хрумнало да анкетират неразсънените си още  слушатели на какво са готови „за един прелестен оргазъм”, като дори им подсказали възможните варианти:” на денонощна мастурбация, на конкретни перверзии или на денонощни чудеса”. Посред бял почивен ден по тв-канал с национални претенции, друг водещ-похотливец надълго и нашироко дискутирал с млада руска сексоложка предимствата на френската любов и техниката „дълбокото гърло”. Един натрапчив екранен „умник” пък беше нарекъл от студиото на проправителствената си телевизия  протестиращи зърнопроизводители „развилняла се пасмина от провинцията” и ги беше пратил „да си режат сланината и  пият винцето върху вестника”, защото това, според него, било „забавлението по селски в България”.
В самия край на управлението си през 2009 премиерът Сергей  Станишев беше упрекнал неформалния тогава лидер на ГЕРБ Бойко Борисов, че „съвсем се е разпищолил”, на което засегнатият беше отвърнал   благопристойно :„Това е каруцарски израз, който може да се чуе на гарата”.
Месеци преди парламентарния вот словесното разпищолване на политическите  и медийни „каруцари” в България  отново се засилва. И дори придобива конкретен образ в зацапаното огледало на  публичното сквернословие.

Докторът на социологическите науки Алексей Пампоров е главен асистент в Института за изследване на обществата и знанието при БАН, специализирал е в Германия демографски анализи. Преподава в СУ”Св.Кл.Охридски” и НБУ и е автор на изследване за стереотипите и социалните дистанции към малцинствата в България. За наслоените исторически и съвременни предрасъдъци със социолога разговаря Георги Папакочев:

Най-устойчивите стереотипи на Европа към Западните Балкани и България са формирани още през 18-19 век и те са, че районът е едва ли не една тъмна социална джунгла. В романа на Агата Кристи „Убийство в Ориент експрес” четем, как влакът преминава през диви и тъмни географски райони, които са подходящ декор за криминалната загадка. Балканите са били непознато и неясно, свързано основно с исляма, място, пояснява Алексей Пампоров и допълва, че  за различните балкански нации има различни стереотипи. Например: „гърците са веселяци, които танцуват сиртаки и обичат да се излежават” – нещо, което и днес личи от отношението към тях и малцина в Западна Европа вярват, че те могат да направят нещо различно просто защото това е създадения за тях стереотип.
Ромските „нашествия” от Западните Балкани към Европа днес са само претекст за повторното въвеждане на визи за някои държави от района. Да не забравяме, че ромските вълни от Балканите датират от 60-те години на миналия век, когато Тито отвори границите на тогавашна Югославия и първите талази потеглиха на Запад. По време на войните около разпада на бившата югофедерация към Западна Европа също се устремиха значителни ромски маси, но тогава ги приемаха като бежанци, даваха им убежище и никой никъде не проблематизираше явлението.

Румънски роми с български автомобили
Доказан факт е, че ромите, които сега „наводняват” Европа в по-голямата си част са румънски, но обикновено ги вземат за български. По време на мое пътуване до Милано тази година със задача изследване на „българските” ромски гета край града, бях заведен в три такива гета, разказва Пампоров. Попитах домакините си как идентифицират техните обитатели и отговора  им беше, че разпознавали ромите по техните автомобили с български регистрационни номера. Макар действително да имаше някои коли с русенска, видинска, разградска, търговищка регистрация, оказа се, че без изключение самите роми бяха румънски и това беше доказано.
Мутират ли стереотипите с времето?

Възможно ли е Алековият Бай Ганьо днес да е мутрата със скъпа кола и златен ланец на дебелия си врат, или безобидният накогашен ром-калайджия да се е превърнал в събирателен образ на прословутия „цар Киро”?
В литературознанието съществува тезата, че чрез своя герой Бай Ганьо  Алеко Константинов е иронизирал самият себе си, посочва социологът.  Онова което Бай Ганьо прави в Европа, Алеко го е правил в САЩ и неговите реакции в „До Чикаго и назад” са същите, каквито има Бай Ганьо във Виена, да речем. Вероятно съществува нещо дълбоко манталитетно и характерно за всички българи. Особеното, обаче е, че ние не сме толкова видими в Европа. Живял съм дълго в европейски страни и твърдя, че местните хора просто не ни забелязват. Докато в родината си имаме своеобразна „българо-центрична” гледна точка и си въобразяваме, че всички ни наблюдават и обсъждат на Стария континент, уви, много по-видими са поляците и румънците. Причината –  те живеят общностно. Проблемът на българите е, че не могат да създадат своя диаспора. Когато попаднат в чужбина, те обикновено се разпиляват и дори в градове, където живеят само 50-60 семейства, те дори не се събират заедно. Възможно е между някои да има контакти, но като цяло липсва изграждането на общност. Поляците веднага припознават някоя църква, започват да се събират там, когато се видят по улицата се поздравяват  и  това може да се види навсякъде в Германия, например! Затова и стереотипите към тях са повече. За българите се приема, че сме мургави и ако се появи по-светъл българин, това разклаща стереотипа, формиран основно от турци и роми. Самият аз, който имам светла коса, съм се сблъсквал често с този стереотип – просто не ми вяват, че съм българин. А тъмнокосите роми и турци пътуват между Европа и родината си  двойно по-често, отколкото това правят етническите българи.
За „торбалан” и корумпираните катаджии
Тези дни българският социален министър Тотю Младенов обясни на всеослушание, че ромското малцинство в България пропивало детските надбавки и затова те нямало да бъдат увеличени. Кой, всъщност, носи отговорността за етническото стереотипиране в България?
Алексей Пампоров уточнява, че стереотипите са нещо нормално. С растежа и социализирането  си човек получава стереотипи наготово. Той от детството си научва, например, че „жените обичат да пазаруват” или че „пътните полицаи са корумпирани”. По подобен начин бабите плашат непослушното дете с: „Ще те вземе циганката!”. За съжаление реакцията срещу прегледа, който бяха направили на училищните учебници това лято, беше сбъркана.  Никой не искаше да премахва национални герои и литературни произведения в тях, но все пак трябваше да се спомене контекста при написване на едно или друго стихотворение,  а не само да се обяснява, какви поробители са турците и защо преди два века българските революционери са ги мразели. Така още в училище у децата се формира  негативно отношение към турците, без да се отчита, че все пак 10 на сто от тези ученици са от турски произход!
Кога се демонизират малцинствата?
През последните десетина  години стереотипите в България за турците рязко се промениха, констатира Пампоров.  От „поробител” с чалма и ятаган, който сече глави и отвлича деца, изведнаж турчинът стана добрия търговец, съседът-приятел, при когото можеш да отидеш на курорт. Много се промени образът на самата Турция в България. Вероятно поради това, с участието на политици и медии, цялата вина като че започва да се прехвърля върху ромите. Ако проследим събитията в България от 15 години насам ще видим, че засиленото напрежение сред етническите малцинства е явление , което се наблюдава винаги месеци или година преди парламентарни избори. Започва да се говори колко опасни са тези хора, как „Родината е в опасност”, как тя се циганизира или ислямизира, и това са тези, които натрапчиво се повтарят всеки четири години. И сега едва ли ще има изключение.
Сбърканият и разрушителен преход
През седмицата канцлерката Меркел почете паметта на половин милион роми, загинали през Холокоста, с откриването на специален монумент в центъра на Берлин. В София също се състоя дискусия за опита на страните от Вишеградската четворка в тази сфера. Как следва да се противостои на историческата и етничиска стереотипизация?
В  България самият преход към демокрация премина лошо, казва социологът от БАН. Отричането на комунизма започна с разрушаване и всичко, градено дотогава, беше подложено на тотално отричане. А в Германия църкви, разрушени  при  бомбардировките през Втората световна война,  бяха запазени в реалния си вид – в Хамбург, Берлин. Посланието там е войната да се помни и никога да не се повтаря. Трябваше ли да бъде съборен мавзолея в София, например? Днес новите поколения можеха да видят как е изглеждал комунизма, мавзолеят можеше да се превърне в паметник на тоталитарната глупост, ако щете. За  да не се забрави нещо, то трябва да се помни. А в България идеята е: „Бързайте да го забравим”!

Стереотипът на политиците

Стереотипът у българите спрямо политическата им класа е изграден още в края на 19 и началото на 20-ти век с Бай Ганьовото: „Всички са маскари!”, а и с Алековата ирония: „Едно магаре тури за кандидат, и магарето ще ти избера, майка му стара!”. Действително, премиерът Бойко Борисов има стереотипния образ на мутра, но нека си спомним как преди неговата поява съществуваше сериозно разпространявания стереотип, че на българина му трябва здрава ръка и се търсеше „новият Стамболов”. И хората си го получиха! Вотът на българина винаги е бил стереотипиран. Много хора и днес продължават да вярват в стереотипа за твърдата ръка, като си казват – нищо, премиерът може да е бил всякакъв, вижте Америка, Австралия от какви хора са били създадени – каторжници, избягали бедняци, авантюристи. В случая избирателите си казват: „Да, той е мафиот, обаче познава другите мафиоти, знае ги кои са и ги лови”.  Просто част от населението предпочита да го управлява ясно изявен мафиот, който, обаче, би могл да направи и нещо добро, заключава д-р Алексей Пампоров, главен асистент в Института за изследване на обществата и знанието към БАН.

Защо „яките касапи” с докторски дипломи напускат България? Как се изкарва зимата със заплата от 200 евро? Кое е по-добре – пиян или никакъв лекар в болницата?

„Катастрофално”  – така определи състоянието на българското здравеопазване лекарският съюз и в декларация призова държавния глава да свика спешно Съвета за национална сигурност по въпроса за здравното състояние на нацията. Едновременно д-р Цветан Райчинов, шеф на съсловната организация обяви в печата, че само след 8 години държавата ще остане без лекари, тъй като за чужбина вече бягат дори медици надхърлили 50-те. Не друг, а четвъртият поред за мандата на ГЕРБ здравен министър Десислава Атанасова огласи по радиото, че до края на годината от страната вече ще са отпътували 500 подготвени български лекари, повечето в началото на професионалната си кариера. Същите млади медици, към които през юни председателят на Българския лекарски съюз се обърна  с безпрецедентния призив: „Ако сте решили да учите медицина, не го правете в България! Ако въпреки това държите да учите медицина и го направите в България, след това работете в чужбина! Там ще ви приемат като хора, които заслужават уважението и на общество, и на политиците, и на целия свят”.  Само преди месец представители на лекари, зъболекари и фармацевти напуснаха демонстративно свиканата от президента Плевнелиев по повод предпоследното място на България в класацията на ЕК по качество на здравеопазването среща, тъй като на нея бяха лишени от възможността да изложат тревогите си.
Какво се случва с българското здравеопазване?
Нищо особено, би отговорил премиерът Бойко Борисов! Пред журналисти през април той искрено се учуди, че лекарите заминавали за чужбина бягайки от лошите условия в родината си и  обясни ситуацията така: „Това, че заминават, означава, че много добре подготвяме лекари. Има лекари, които получават по 15 000-20 000, 70 000 лева. Къде нямат лекари – във ВМА и ”Пирогов”? –  попита риторично тогава министър-председателя и сам си отговори в характерен стил, че постоянно откривал нови отделения в болниците, спортни зали, естакади и магистрали. А през юли, след бомбения атентат в Бургас, ласкаво нарече д-р Йордан Томов от местната болница „якият касапин”, защото когато му го представили, хирургът бил подгизнал от кръвта на пострадалите израелски граждани, на които оказвал помощ в операционната.
Към докторската Обетована земя
Особеното обаче е, че българските „лекари-касапи” и най-вече онези със специалност, за умението да се грижат за човешкото здраве получават в Европа и по света не с пъти, а с много пъти по-високи възнаграждения отколкото в своята родина. В Германия, например, освен подобаващо за квалификацията им заплащане, хората с бели престилки могат да се радват допълнително и на безплатно жилище, застраховка, детска градина, телефон.  За разлика от една Стара Загора, където както стана ясно след груповата оставка на персонала кръвния център в града тези дни, лекар с 20 годишен стаж получава месечно 320 евро, а медицинските сестри по 200 евро – суми, с  които дори и в „евтина” България е трудно да се оцелее през зимата. Неслучайно в началото на годината сайтът Healthgrouper.com , чиито международни експерти следят здравните услуги в Югоизточна Европа, предупреди  в изследване, че от 35 хиляди работещи в българската здравна система, 5000 лекари възнамеряват да заминат за чужбина, 90 на сто от анкетираните са недоволни от реформите в здравеопазването, а 44% от тях не биха препоръчали професията на по-младите си колеги. А само преди месец Евробарометър изнесе данни, че най-корумпирания сектор в България  е здравеопазването  и месечно там се извършват по 150 хиляди корупционни сделки.
Пиян или никакъв лекар?
В началото на октомври близки на терминално болна пациентка в дупнишката болница обвиниха дежурния лекар, че когато  бил повикан да й окаже спешна помощ, бил много пиян. Разследването по случая все още се точи, но медиите вече успяха да публикуват два показателни коментара. Единият е на колеги на злополучния доктор от същата болница, които твърдят, че той не е алкохолик, а работохолик, и че през фаталния ден изглеждал неадекватно, защото поемал антидепресанти. Другият коментар е  на самия шеф на Военно-медицинската академия генерал-майор проф.д-р Стоян Тонев. Твърдейки, че вината и отговорността все пак трябва да се носят,  генералът обобщи, че в конкретния случай било по-добре да има такъв /пиян-б.а/ лекар, отколкото никакъв.
Неподозирано точна „диагноза” и импровизирана символична прогноза за бъдещето на българското здравеопазване, макар изказани по повод актуален случай днес!  При това от компетентен и авторитетен медик.
*Exodus – библ. Изход