Възнамеряват ли българските пенсионери да отнесат спестяванията си на „оня свят”? Какво е „възрастова дискриминация” и има ли тя почва в България? Защо в столичния транспорт наричат възрастните пътници „девойко” и „младежо”? :

При обсъждане на гласувания тези дни нов данък върху лихвите в парламентарната бюджетна комисия, заместник-министърът на финансите Владислав Горанов произнесе нещо, което в нормалния демократичен свят светкавично би му струвало поста и професионалната кариера. След твърдение  на депутат от комисията, че новия данък ще удари скътаните за черни дни пари на най-бедните, както и заделените за последния земен път пенсионерски суми, заместникът на финансовият министър Дянков  отговори компетентно: „На оня свят пари няма!”. Дни преди него шефът на парламентарната група на ГЕРБ Красимир Велчев от трибуната беше направил разкритието, че в България имало „ хора, които нямат никакъв стимул да работят, а само лентяйстват и си държат парите в банките”, визирайки вероятно  същата категория пенсионери, които в представите на сегашното управление вероятно се канят скъпернически да отнесат скромните си спестявания на оня свят за да лишат бюджета от екзистенциално нужният за държавата десятък.
Припекът на „алчните” пенсионери
Естествено на  „свободните” /по най-новото определение на премиера Борисов!/ български медии не им и хрумна мисълта да обърнат по-обстойно внимание на въпросните изказвания, шмугнали се, подобно на самия противоречив закон, почти незабелязано встрани дасенчени от общонационалните трепети около цената на руския газ, бъдещата тръба на Южен поток и скандалите с комплектоването на КС. А може би журналисти с по-дълга памет си бяха спомнили тежкото обществено възмущение през 1992 г., предизвикано от сегашен депутат от „Атака”, тогава дописник във в.”Демокрация”, който беше озаглавил писанието си по повод пенсионерски митинг: „Алчни старци изпълзяха на припек”. Нищо чудно тези дни медиите да са се побояли и от присъдата срещу България от началото на тази година,  която Европейския съд по правата на човека издаде заради нехуманното отношение към възрастните хора с психиатрични проблеми в центровете за социални грижи, където сега пребивават над 4 хиляди човека и още няколко хиляди чакат да бъдат приети.
Що е „ейджизъм” и има ли той почва у нас?
Впрочем, в случая дори не ставаше въпрос за традиционната вече липса на елементарно уважение към изнемогващото възрастно население в най-бедната европейска държава. По-скоро нещата допряха до отреченото не само в ЕС, но и в целия цивилизован свят явление, наречено „възрастова дискриминация”  и известно още като „ейджизъм”. То представлява цял комплекс от предрасъдъци и негативни нагласи по отношение на възрастните и най-характерните му стереотипи са, че хората над 65 години вече са сенилни, живеят по болници и старчески домове и ужасно много тежат на социалните и здравни системи, особено в сиромашките държави.
Примери за прояви на възрастова дискриминация в България – колкото щеш! Тези дни в раздрънкан столичен тролейбус арогантен контрольор/ вероятно пийнал/ подканяше „любезно” неколцината престарели пътници с бастуни с повелителното: „Показвай бързо билетчето, девойко!” или „Младежо, вади пенсионерската карта!”. По пазарищата често могат да се чуят подвиквания на търговците към оглеждащите се за по-евтиничка стока старци, като „ Къде си тръгнала на пазар с тия жълти стотинки бе, бабукер нееден!” или  „ Я се разкарай от сергията, вампир такъв!”. Подобни изстъпления не правят впечатление никому и се приемат като нещо обичайно дори от  претръпналия от всичката простотия накуп градски човек! Нима е случаен факта, че най-честите жертви на обири и измами са тъкмо възрастните хора, които отдавна са изгубили надежда, че полицията или въобще някой  може да ги защити? Преди няколко дни в медиите разказаха за 84-годишна самотна старица от Челопеч, която била пребита почти до смърт от апаши, забелязали, че е продала дърва на свой близък за няколкостотин лева. Или за 12 годишната присъда на безработен и алкохолизиран мъж, пребил до смърт 90-годишната си баба защото му пречела да гледа телевизия…
Напред към „светлото” бъдеще!
Според прогноза на националната статистика /НСИ/ от лятото, в резултат на катастрофалната демографска криза през 2030 година в България ще живеят едва 6.5 милиона души, 2 милиона от които ще бъдат възрастни хора. От своя страна статистическото бюро на САЩ,  позовавайки се на доклад на Световната банка обяви, че през 2050 г. българите  в пенсионна възраст ще съставляват рекордните 34 на сто от всички жители. Така излиза, че всеки трети обитател на държавата ще е над 65 години, а за неговото съществуване ще трябва да се грижат по по-малко от двама работещи.
Което означава, че с годините въпросът с парите за „оня свят” на българските пенсионери ще става все по-драматичен, а съдбата на „изпълзяващите на припек алчни старци” – все по-безрадостна и съмнителна.

Проблемите на българските медии са забележими за всеки обективен наблюдател: непрозрачност, самоцензура, икономически натиск. Как медийната програма на фондация “Корнад Аденауер” за Югоизточна Европа може да помогне?

Медийната програма на фондация “Конрад Аденауер” за Югоизточна Европа предлага допълнителна квалификация на журналистите с акцент върху политическата и разследваща журналистика. Тя е консултант на страните от региона на Югоизточна Европа в областта на медийното законодателство, саморегулацията и свързаните с нея инстутиции. Друг неин приоритет е политическата комуникация и създаването на доверие в демокрацията. Георги Папакочев разговаря с Кристиян Шпар, ръководител на медийната програма:

ГП: Кое ще бъде новото в медийната програма на фондация “Конрад Аденауер” по време на Вашия мандат?

КШ: Освен че имаме готовност да помогнем с медиен опит и експертиза от Германия и ЕС, бихме желали да обединим хората от медиите в Югоизточна Европа, за да могат те по-успешно да обменят опит помежду си. И още нещо. Конституциите и другото законодателство в повечето страни от региона гарантират свободата на словото, но в практическото прилагане на тази свобода все още има какво да се желае. Не става въпрос непременно за директен политически натиск върху журналисти. Но дали хората в медиите се чувстват вътрешно свободни в професионалната си дейност? Как представят новините? Спазват ли се етичните норми и стандарти? Има ли прозрачност на медийната собственост и равнопоставен достъп на медиите до разпространението?

ГП: Какви са впечатленията Ви за медийната обстановка България?

КШ: България все още се намира в период на политико-обществен преход и със сигурност има още какво да се очаква за постигането на обществен медиен консенсус. Ние се стремим към конкретни резултати. Например – да се повишава журналистическата квалификация, да се създават нагласи за свободно упражняване на професията, да се търси съгласие между медии и политици за етичните стандарти. Добре е да бъдат намерени някакви “правила на играта” В Германия сме свикнали с мисълта, че на медиите не бива да се гледа само през икономически очила. Те са нещо по-специално, защото носят отговорности към обществото. Те са инструмент на демокрацията и основната им задача е да информират хората.

ГП: А дали всичко с медийната свобода в Германия е наред? Бившият президент Кристиян Вулф искаше да спре неудобни публикации в “Билдцайтунг”, бившият говорител на баварския ХСС Ханс-Михаел Щреп също се опитваше да диктува програмната политика на Втора обществена телевизия ZDF. “Репортери без граници” критикуват и съдебното дело срещу двама разследващи журналисти в Дрезден за клевета и обида?

КШ: Задавате напълно основателен въпрос. Да, и в Германия има политици, които се опитват да оказват влияние върху журналистите, но съществува и много стабилен обществен консенсус, че такива действия не са законни. Подобни неща много бързо стават публично достояние и веднага се надига обществена критика. Естествено и в Германия, както навсякъде по света, има хора, които образно казано “пресичат улицата на червено”, но в случая е важен общественият консенсус, че това не бива да се прави.
Кристиян Шпар – ръководител на медийната програма на фондация “Конрад Аденауер” за Югоизточна Европа

ГП: Споменахте необходимостта от “правила на играта”. Означава ли това, че подкрепяте създаването на закон за печата в България?

КШ: Специално в печатните медии може да се подобрят условията за работа. В България има закон за електронните медии, но не и закон за печата, какъвто има в Германия, да речем. Знам, че темата за приемането на подобен закон в България е много чувствителна, тъй като в съзнанието на мнозина той е свързван със спомени за цензурата и регулацията по времето на комунизма. Днес обаче става въпрос не за някакво ограничаване на журналистическата работа и свободата на мнението, а обратно – за подобряване и гарантиране на медийната свобода. Ако политиците, издателите, журналистите и цялата медийна общност в България решат, че има нужда от регулация в тази насока, ние като фондация имаме готовност да окажем експертна помощ в този процес. Успоредно с това ще се радваме да работим с журналистите и в областта на саморегулацията. Убедени сме, че една добре функционираща саморегулация дава добри резултати.

ГП: На конференцията “Църква, миряни и общество в България”, която организира фондация “Конрад Аденауер”, Вие отбелязахте, че “на църквата е необходимо да има доверието на хората, ако иска успешно да изпълни своя дълг към обществото”. Може ли тази мисъл да се развие и по отношение на българските медии?

КШ: Разбира се, доверието играе много важна роля и при медиите, при това в две посоки. Когато професионално отразяват събитията, медиите помагат за функционирането на демокрацията. От друга страна повечето читатели могат да разграничат качественото от некачествено съдържание, а повдигайки равнището, издателите повишават доверието на своята аудитория. Печатните медии днес се конкурират не само с телевизията, но и с интернет, което принуждава издателите и журналистите да предлагат висококачествени продукти, за да могат да спечелят читателския интерес.

ГП: Намеквайки за паралелите между БПЦ и медиите имах предвид и тежкото наследство от тоталитарното минало и комунистическите тайни служби, които и в двете институции все още заемат ключови позиции.

КШ: Не мога в подробности да взема отношение, но смятам, че медиите само ще спечелят от възможно най-голяма прозрачност в отразяването както на комунистическото минало, така и на тяхната собствена обществена роля. Всъщност откритостта към миналото се превръща в силен инструмент за печелене на доверието на аудиторията.

Защо дори свещениците бягат от България? Възможна ли е административна емиграция на цяло село? Кой, всъщност, изхранва възрастните българи?

Миналата година в гр. Гоце Делчев местен тютюнопроизводител попита Бойко Борисов: „Като ще строите магистрали, питате ли се кой ще ходи по тях?”. В отговор вбесеният премиер тутакси изригна, че това било най-глупавото изказване, което е чул, накоха околните с „Ходете си с магарета тогава!”, после саркастично ги попита:”Да не би да сте избягали досега, като нямате пътища?”. След което щедро обеща да върне всички българи от чужбина след като приключат неговите строителни мега-проекти.
Година по-късно малцина са се върнали заради положения асфалт, но от официалните данни на Евростат стана ясно, че въпреки кризата през 2011 година около 100 хиляди българи са намерили препитание в страните на ЕС, като близо 30 на сто от емигриралите продължават да живеят в тежко поразената икономически Испания, 15 на сто в затягащата здраво колана Великобритания и 13 на сто в Германия. По неофициални данни броят на българите, които търсят и намират сезонна работа в рамките на страните от ЕС достига половин милион души всяка година. През октомври  пресата цитира данни на БНБ, според които за първите осем месеца на тази година въпреки кризата в Европа, емигрантите са превели на близките си в България 536 милиона евро, като за цялата минала година сумата е възлизала на 770 милиона евро.
От България вече бягат практически всички
Проучване  на КТ „Подкрепа” през август посочи, че 37 на сто от анкетираните близо 1300 човека са декларирали, че биха заминали да работят в чужбина / за сравнение – през миналата година те са били 33 на сто/. Освен към споменатите  вече Великобритания, Германия и Испания, 35 на сто от участниците в запитването са обявили, че биха се насочили към Италия и Гърция, смятани за особено тежко поразени от икономическата криза. Профсъюзът цитира и данни на Евростат и националната статистика, според които годишно 20-25 хиляди българи на възраст между 25-39 години емигрират от родината си. Сред тях са квалифицирани лекари, медицински сестри, IT специалисти, инженери, строителни работници и пенсионерки с добро здраве, които работят като домашни помощнички в Европа. И не само те! Според Свещеническия синдикат към КТ „Подкрепа” да служат в Македония и Гърция масово заминавали и български попове, които заработвали там между 800 и 1000 евро месечно – сума значително по-достойна от 160-те евро, които получават в родината си.
Села-емигранти
Дори повече. За първи път в демократичната история на страната възмутено от мизерията и незаинтересоваността на държавата хората от две крайгранични български села пожелаха публично землищата им да преминат административно към съседна Гърция. В края на октомври жителите на крайграничното родопско село Црънча написаха писмо до гръцкия посланик в София, в което настояват за „специална процедура за прехвърляне на тяхното и съседното село Бръщен към област Драма или Кавала”, тъй като вече 20 години не могат да възстановят собствеността си върху земята. В репортаж за печата жители на  с.Црънча обясняват: “В Гърция земята и земеделците се уважват, у нас на почит са само далавераджиите. Затова искаме да минем административно към съседната държава”.
Забележете, тези наивни хора мечтаят да емигрират административно от  своята родина, която по хвалбите на премиера Борисов „е втора в Европа по нисък външен дълг с под 2 % бюджетен дефицит”, към съседна Гърция, превърнала се в нарицателно име в  ЕС със своите затънали в борчове финансова система и икономика! Защо ли? Отговор на въпроса даде в интервю за централен всекидневник през лятото българката Костадинка Кунева, която беше залята с киселина защото синдикално защитаваше правата на чистачите в Атина. На въпрос дали гърците са по-зле от българите, жената отговори: „Това е лъжа. Дългът им е по-голям от нашия, да. Перспективата им може би е по-мрачна. Но засега хората в Гърция живеят много по-добре от нашите. Имат икономически запаси и имоти, от които вземат наеми. Въпреки това са на улицата и се борят за правата си. А българите робски си мълчат. Чакат да дойде я царя, я някой друг герой да ги направи щастливи и богати. Но такова чудо няма да стане”.
Без коментар
В началото на седмицата в Братислава министър-председателят Бойко Борисов обвини „някои държави, сред които и Германия” за провала на българското членство в Шенген и поясни, че страната харчела огромни пари, за да охранява външните граници на ЕС от миграционния натиск на бягащите от войната сирийски граждани. По данни на Държавната агенция за бежанците през август и септември техният брой в България е достигнал 183 човека.
През септември държавните социолози от НЦИОМ констатираха в свое изследване, че 14 на сто от  над 7-те милиона българи /това са грубо 980 хиляди човека!/ искат да напуснат родината си, при това – завинаги!
Което прави сравненията и коментарите наистина излишни.

„Последният висш духовник, свидетел и участник в три епохи от живота на Българската православна църква” – така характеризира в печата починалия през седмицата патриарх Максим един от най-компетентните изследователи на църквата по времето на комунизма, историкът Момчил Методие. За предизвикателствата и предстоящите изпитания около  избора на нов духовен глава, с него разговаря Георги Папакочев:

Малко рано  е да се правят генерални изводи дали кончината на патриарх Максим ще постави начало на така очаквания и закъснял процес на обновление на БПЦ. Но е факт, че с него си отива една епоха от историята на българската църква, както и да оценяваме личността му. Основното наследство на патриарх Максим, което никой не може да му отнеме, е именно съхраняването на единството на БПЦ. Това не е никак малко и  неговият наследник не само  трябва да стъпи върху това наследство,  но и да се опита да поддържа по-активни контакти с миряните, с обществото, с другите църкви и така да осъществи някакво обновление. Радикални революции в православните църкви, обаче са не само невъзможни, но и нежелателни, пояснява Момчил Методиев. Важно е да се види как ще бъдат организирани процедурите и  как ще протекат самите избори. Сегашната ситуация представлява огромен шанс за ръководството на църквата да покаже, че може да прави важни избори без това да предизвиква полемики и скандали в обществото.  Много се надявам висшият клир да се възползува от този шанс, както и очаквам обществото да не бъде свръхкритично, тъй като доста често се измислят несъществуващи проблеми, в това число и от медиите, споделя историкът.
Кой дърпа конците при патриаршеския избор?
През 1971 година ловчанският митрополит Максим е избран за патриарх с подкрепата на своите съученици от семинарията Михаил Кючюков, по това време председател на влиятелния държавен Комитет по църковните въпроси  и от тогавашния военен министър, генерал Добри Джуров, фигура от най-близкото обкръжение на Тодор Живков. Възможно ли е днес, 41 години по-късно, зависимостта на повечето сегашни архиереи на БПЦ от тайните комунистически служби  да бъде използувана от една или друга политическа сила за налагане на удобна за нея нова личност на патриаршеския престол?
Действително Михаил Кючуков, който е бил съученик на бъдещия патриарх Максим го подкрепя, но за Добри Джуров съм чувал само слухове, без да имам документални доказателства за тях, пояснява Момчил Методиев. Просто за мен това е недоказан факт. Да, вероятно наистина Максим и Добри Джуров са били съученици в семинарията, след като дъщерята на генерала Аксиния сама твърди това, но за отношението на Джуров към патриаршеския избор на Максим липсват данни. Което не означава, че предположението не е вярно. Когато човек работи само с архиви, базата му е доста ограничена. Но все пак държа фактите да се разграничават от мълвата, тъй като църковния живот в България е наситен с прекалено много слухове, които се опитват да влияят върху процесите, а аз не съм привърженик на подобни практики, пояснява историкът и допълва, че по-важния въпрос в случая е възможното влияние на политиците. От ключово значение в момента е, че за първи път формално държавата няма да се намесва в избора на новия патриарх, или поне аз не мога да си представя, че това е възможно да се случи по начина, по  който тоталитарната държава се е бъркала в предишните избори. А това това действително е огромен шанс! Оттам нататък може само да се спекулира за възможни намерения на сенчести структури, на някакви „сиви  кардинали” да влияят върху този избор. Всеки от нас, естествено, има подобни притеснения, но е все още рано да се дава оценка на това, как се развива ситуацията. Искрено се надявам подобни неща да не се случват, казва Момчил Методиев.
Мълчание или покаяние?
Ако приложим каноничните уставни критерии, всички кандидати за патриарх отговарят на тях, с изключение на двама –Силистренският Амвросий и Николай Пловдивски, допълва изследователят. В изискването за възраст и  архиерейски стаж  се вместват 12 от 14-те митрополити. От тези 12 само един няма принадлежност към ДС. Просто проблемът с агентурното минало е съществен доколкото е свързан с цялостното отношение към БПЦ през комунистическия период както и с факта, че оповестените митрополити запазиха мълчание по този този въпрос, с изключение на някои изолирани мнения. Единственият, който изказа някакво становище, в смисъл на покаяние или на публично извинение, беше американският митрополит Йосиф. Така който и да стане патриарх, проблемът ще продължи да съществува и този проблем просто трябва да бъде изговорен. От друга страна, обаче, изпитвам притеснение той да не се използува като средство в някакви вътрешни битки в БПЦ, признава Момчил Методиев.
Божията промисъл и свободният избор
Колкото до възможни влияния отвън, засега стопроцентово не може да се каже нищо, но като че е все още рано за да се говори в тази посока. Просто всяка спекулация би могла да бъде изтълкувана в крайна сметка като някакъв публичен натиск, което смятам за некоректно. Чуха се вече гласове, които започнаха да оказват натиск в една или друга посока, но съм убеден, че след като притежава сегашния си исторически шанс, ръководството на БПЦ трябва да има свободата да действа възможно най-правилно и самостоятелно срещу всякакви влияния – партийни, сенчести, включително и от чужбина.
Сега е трудно да се каже  кой в крайна сметка ще направи избора за бъдещия патриарх, дали това ще са   ДС-митрополитите, новоизмислените  богати „архонти”, политиците, обикновените православни миряни или Светия Дух, както се изрази наскоро владиката Николай Пловдивски. За мен е важно висшият клир да има свободата  и подкрепата, които да доведат до вземането на едно безспорно и обществено решение. Като вярващи християни, обаче, не бива да забравяме, че все пак има и Божи промисъл! Пример за това е факта, че през тоталитарната 1971 година за патриарх все пак е бил избран човек, който не е бил агент на ДС.  И в това е била голямата изненада! – казва в заключение историкът Момчил Методиев.

Българската православна църква –  Българска патриаршия /БПЦ/ е древна източноправославна църква, която с получения през 927г. ранг на патриаршия се превръща в първата автокефална /самостоятелна, самоуправляема/ църква след античните църкви в Рим, Цариград, Александрия, Антиохия и Ерусалим. Тя е и най-старата народностна църква в Европа и славянския свят. Дългата  средновековна история на БПЦ, оцеляла стоически през 5-вековния период на османското владичество и 60-годишния комунистически /”атеистичен”, според определението на патриарх Максим/ период, е низ от драматични събития дори и след демократичните промени в България през 1989 година.

Най-сериозната криза в съвременното битие на  БПЦ настъпва през 1996 г. с възникването на т.нар.”алтернативен синод” оглавяван от неврокопския митрополит Пимен. Неговите привърженици оспорват законността на избора на патриарх Максим през 1971г. и обявяват за алтернативен патриарх митрополит Пимен /междувременно официално осветен като агент на комунистическите тайни служби/. След неговата смърт през 1999г с подкрепата на вселенския патриарх Вартоломей, руския патриарх Кирил  и в резултат на натиска на официалните български власти, през 2009 година в София е свикана Всеправославна работна среща. На форума главите на православния свят застават зад оглавяваната от патриарх Максим канонична Българска патриаршия и така практически е сложен край на двувластието в църквата.
Свидетел на три епохи
Преодоляването на разкола в БПЦ  се приписва основно на нееднозначната личност на починалия на 6 ноември тази година 98 годишен български патриарх Максим. Роденият през 1914 година със светското име Марин Минков в троянското село Орешак бъдещ ръководител на БПЦ, по думите на историка Момчил Методиев, е „последният висш духовник, свидетел и участник в три епохи от живота на Българската църква” – до промяната на режима в България през 1944г, в годините на комунистическото управление до 1989 година и след демократичните промени до своята кончина в наши дни.
Образованите предшественици
Изследователи твърдят, че патриарх Максим далеч не е могъл  да се сравнява по образованост със своите предшественици – предстоятели на БПЦ. Какъвто е екзарх Стефан /1878–1957 / –  начетен богослов и полиглот с докторска степен получена в Швейцария през 1919г., който изиграва ключова роля в спасяването на българските евреи в годините на Холокоста. Екзарх Стефан завършва земния си път през 1957 година в малко отдалечено селце, където е  интерниран от комунистическия режим. Или  Кирил Български /1901-1971/ – първият патриарх на БПЦ след възстановяването на партиаршеския й статут през 1953 г. който след успешна защита на докторска степен по философия специализира при проф.Адолф Харнак в Берлин през 1928-1930 година и оставя след себе си впечатляващ брой научни трудове за историята на българското православие.
Между кръста и петолъчката
Патриарх Максим /1914-2012/ е учил в семинария и завършва Богословския факултет в София през 1942 година. През 1950г. като архимандрит той е изпратен за представител на БПЦ към Московската патриаршия с „благословията” на комунистическия режим в София и благоразположението на сталинска Москва. В препоръчителните документи за него е отбелязано, че произхожда от „бедно селско семейство” и  е „благонадежден с прогресивни разбирания”. След приключването на мисията му в съветска Русия през 1955г, за която получава висока оценка от българската тоталитарна власт, дядо Максим е избран за ловчански митрополит. През 1971 година той е предложен за патриарх от своя съученик от семинарията Михаил Кючюков, по това време председател на държавния Комитет по църковните въпроси  и от тогавашния министър на отбраната генерал Добри Джуров /според сведения на неговата дъщеря проф.Аксиния Джурова също съсеминарист на Максим/. По това време генералът е  член на ПБ на ЦК на БКП и  е фигура от  най-близкото обкръжение на партийния водач Тодор Живков. На 4 юли 1971 г. митрополит Максим чрез оспорвана процедура е интронизиран официално за патриарх на БПЦ.
Църковната сянка на ДС
Оценката за 41-годишната служба на патриарх Максим начело на църквата, както и за отношенията му с комунистическия режим, е нееднозначна.
Според историка Момчил Методиев, патриархът никога не е бил “дисидент” в тясно политическия смисъл на думата. Причините? Не успява да спре атеистичната кампания на комунистическата държава, не се противопоставя на налагането на гражданските ритуали заменили църковните, не защитава редовите свещеници от административния произвол на властите. От друга страна при една от редките си официални срещи с Тодор Живков през 1978 г., той спасява от събаряне църквата “Св. Иван Рилски” в Перник, изградена с лептата на миряните от миньорския град.  Малко преди това той осъществява известното си посещение в САЩ, по повод на което другите членове на делегацията, доносници на Държавна сигурност, след завръщането подготвят специален доклад, който започва така: “предвид особената важност на мисията (…), считаме за необходимо, ръководени от съзнанието за патриотичен дълг – да споделим строго поверително още някои констатации…”.
В началото на 80-те години патриарх Максим успява да се пребори и за ново печатно издание на Библията въпреки съпротивата на атеистичния комунистически режим.
Най-голямото си разочарование патриарх Максим вероятно преживява в края на своя жизнен път, когато в началото на тази година Комисията по досиетата разкри, че 11 от 15-те владици, членове на Светия синод, са били агенти на комунистическата ДС. Макар самият патриарх да не е в списъка, той запази пълно мълчание около разразилия се скандал.
А тъкмо въпросният скандал дава едно от  обясненията за все по-засилващото се капсулиране на Светия синод от редовите православни християни и спадането на доверието във висшия клир на БПЦ. Изследователят на процесите в църквата Горан Благоев допълва: “През последните години, когато църквата трябваше да поведе народа, да бъде истински харизматичен обединител на православните българи, тя продължи да ги изкушава с имоти, коли. И най-вече с това уродливо решение да се обяви, че има почетно звание архонт”, имайки предвид удостояването с тази титла на богати спомоществуватели на църквата със съмнителен обществен авторитет.
Технология на патриаршеския избор
След кончината на патриарх Максим актуален става въпросът за избора на новия предстоятел на БПЦ. Според църковния устав до седем дни от кончината на патриарха трябва да бъде избран наместник-председател на Светия синод /очаква се това да бъде направено в събота, 10 ноември 2012/, който в рамките на четири месеца е длъжен да организира избирането на новия патриарх. Това ще направи Патриаршеският събор, в който влизат около 115 делегати, сред които са архиереите, по петима представители на всяка епархия (трима клирици и двама миряни, а от Софийската епархия – десет представители – шестима клирици и четирима миряни), по един представител на трите ставропигиални манастири Рилски, Бачковски и Троянски, избран от съответния манастирски събор, по двама от всяка епархия представители на епархийските манастири – един монах и една монахиня, определени от съответния епархийски митрополит, и по един представител на средните духовни училища, определени от ръководствата им. Гласуването за патриарха е тайно. Този, който получи най-малко две трети от гласовете, се обявява от наместник-председателя за канонично и законно избран Български патриарх и Софийски митрополит.
И все пак – кой?

От всичките 14 владици, сегашни членове на Светия синод  само четирима отговарят на критериите и реално могат да бъдат допуснати до надпреварата към избирателната урна. Това са Видинският митрополит Дометиан, Йоаникий Сливенски, Варненският и Великопреславски митрополит Кирил и Ловчанският Гавриил. Според устава на БПЦ кандидатите трябва да са навършили 50-годишна възраст, да са митрополити поне 5 години и “да се отличават с правилни мисли върху православната вяра и с точно спазване на църковния ред”. Първите трима, които отговорят на критериите за патриаршеския пост – Дометиан, Кирил и Йоаникий бяха компрометирани заради принадлежността им към бившата Държавна сигурност.  Без досиета в синода са само трима митрополити – Ловчанският Гавриил, Пловдивският Николай и Силистренският Амвросий. Последният е уязвим заради краткотрайното си увлечение към алтернативния синод на Пимен, а дядо Николай няма необходимите 50 години. Промяна на изискваната възраст за патриарх може да бъде направена с корекции в устава на БПЦ, гласувани на църковен събор. За целта e необходимо Синодът да издаде своя разпоредба, която да бъде гласувана на въпросния събор.
Всичко това превръща предстоящата битка за патриаршеския престол на БПЦ в особено любопитна интрига, проектирана и върху факта, че възрастните митрополити, както и пловдивският Николай, са руски възпитаници, а част от по-младите са обучавани в Гърция.
Дали при избора на новия български патриарх ще надделее интереса на църквата или влияние ще окажат други външни фактори, предстои да се разбере през следващите месеци.