Според индекса на Трансперънси интернешънъл нито една страна от Западните Балкани не преминава четвъртото деление от скалата 0-10, като 0 означава “много корумпирана”. Как тази ситуация може да се проектира върху стремежа на повечето страни от региона за членство в ЕС? Как ще се отрази повторното въвеждане на визи върху евроентусиазма на някои балкански държави? Къде са корупционните прилики между България и Гърция? Георги Папакочев разговаря с  политолога-европеист Владимир Шопов, основател на компанията за анализи „София Аналитика”:

Дълбокият корен на корупцията в Западните Балкани се дължи на тежката симбиоза между власт и престъпност при разпада на бивша Югославия. Създаването на нови държави неизменно предполагаше допир до престъпен ресурс като елемент от държавното строителство и легитимиране на новите елити. Комбинацията от самия процес на разпад и превръщането на района в ембаргова територия създаде истинска лабораторна среда за дълбока корупция. Всичко това е вече дълбоко вкоренено и няма как да бъде преборено за няколко години, дори и за десетилетия. От тази гледна точка поставянето на въпроса за престъпността и корупцията в самата основа на диалога и преговорите с ЕС е логично последствия от тази ситуация. И това ще продължи до самото влизане на тези държави в съюза независимо кога ще се случи това. Погледнете например започващите преговори с Черна гора. Те стартираха с преговорните глави за правосъдието и вътрешните работи, те няма да бъдат затворени до последната минута и ще останат в центъра на вниманието до самия край. Урокът с България и Румъния бе полезен за всички и отсега е ясно, че без много дълбока и устойчива промяна останалите държави от региона просто няма да влязат в организацията, смята Владимир Шопов.
Визите като стимул?

От друга страна очакването за интеграция е сред малкото неща, които дават структура и динамика на процесите на промяна. В този смисъл отстъплението от възможностите за по-свободно движение ще бъде тежък удар за целия процес. Ние като българи знаем символната стойност на тази възможност, усещането за свобода и принадлежност, която тя носи. Това е един от най-работещите механизми за промяна и европеизация на тези държави и запазването на безвизовото пътуване има особена ценност в този план. В същото време обаче знаем добре, че много от западните общества имат силно нараснала несигурност както в по-общ план с имиграцията, така и с досегашните модели за тяхната интеграция. Икономическата криза допълнително внася и финансово измерение и прави обикновения западен човек още по-чувствителен. Това носи очевидното изкушение да се търсят знакови публични действия за ограничаване на свободата на движение. Има и още нещо обаче, за което самите хора от държавите в Балканския регион ще трябва да разберат. Възможността за многократно вдигане и пускане на визовите ограничения ще бъде използвана през идните години като инструмент на преговорите и за оказване на натиск за реални промени. Неслучайно сега се мисли как това да става по-лесно от юридическа гледна точка. Така че те ще трябва да свикнат с това и да намерят начини за противопоставяне, съветва политологът Владимир Шопов.
Съседски надпревари
Общото между България и Гърция е културата на корупционната допустимост и нефункциониращите институции. Това прави корупционното действие рационално, защото ви решава въпроси, проблеми, дава възможност да ударите конкурент. Срещу ниска вероятност за наказание. Да припомним по отношение на Гърция, че тя дълго време печелеше от геополитическия императив за подкрепа на всяка цена и това позволи допълнителното вкореняване на корупционното мислене и действие. Сега при промяната на средата виждаме ясно често дори комичните висоти, до който злоупотребите са стигнали. Виждаме и яростната реакция, когато трябва да бъдат направени съвсем разумни базови промени, свързано с това да се издават касови бележки например. Но това е уникална ситуация, смята Владимир Шопов, защото южната ни съседка е просто принудена пред перспективата за фалит да променя начина си на мислене и поведение. Колко устойчиво ще е това не можем да гадаем.
Къде се пресичат успоредните корупционни линии
Постигна ли назначаването на бившата шефка на българския клон на Трансперънси за правосъдна министърка целта да бъде повлияна положително борбата с корупцията в България? Подобен подход би ли решил проблема с тази обществена злина?
Не, не бих казал, смята Шопов. Няма видима индикация, че въобще назначението е направо с подобна идея – да се „прелее“ философията на тази организация върху поведението на управляващите. Идеята бе по-скоро да се търси някаква гражданска легитимация, но най-вече да се намери по-удобна фигура, която да не конкурира вътрешния министър на този терен. От това, което аз лично виждам, целта е постигната.
Но ние сме изправени пред по-обща трудност, допълва политологът. Пробвахме най-очевидните и предписвани стратегии срещу корупцията. Смяна на закони, на институции, създаване на нови институции, криминализация на деянието в отделните му части, обществени кампании и т.н. И въпреки всичко това културната устойчивост под явлението си стои непокътната, а ние като общество просто намираме нови и нови форми и пътеки за лошо управление и подозрително поведение. Погледнете, например, сложните въртели на последния най-актуален кандидат за конституционен съдия. Друг пример. Като политически анализ много от нас критикуваха корупционния потенциал на коалиционните формати, най-вече на „тройната коалиция“. Поделени територии, пакт на съгласие кой къде действа и т.н. Сега се оказа, че политическата противоложност на уж ясната отговорност и концентрираната власт ни води на същото място. Две пътеки, но една крайна точка. В този смисъл мисля, че цялостния разговор за корупцията е в задънена улица. Не знаем от кое следващо усилие можем да очакваме някакъв резултат, казва Владимир Шоопов.
Битак за българско гражданство?

Покупко-продажбата на българско /а то е и европейско!/ гражданство срещу 2 милиона евро инвестиции не е ли покана за корупционни практики в страната? Влагането на подобна сума в бедна България предполага, че инвеститорите бързо ще искат да я възстановят, при това с печалба и по всякакви начини?
Ние имаме поне две големи предизвикателства – да се справим с ускорената битка за инвестиции и с намаляващия интерес към нашия регион, пояснява политологът Шопов. Активност и дори известен риск са необходими и мисля, че по-високия праг се опитва да балансира в това отношение, но той не трябва да бъде и възпиращ. Точното число е за икономистите. По-общият въпрос е в регулацията около ангажиментите за придобитото по този начин гражданство или документ за постоянен престой. Насочване на инвестициите към тези сектори, където ще имат по-голям ефект и по-висок контрол върху тези сектори, които знаем, че традиционно привличат по-съмнителни ресурси, например финанси и недвижими имоти. Просто е нужно по-голямо внимание и контрол. Но не бих подценил спешността на търсене на нови пътища за растеж, защото сегашното статукво е на практика изчерпано и ние сме изправени през развития в глобалната икономика и политика, за които нямаме никаква готовност, обобщава политологът Владимир Шопов.

Какви подаръци направи България на мегаструктурата Газпром? Какви са последствията от договорките по Южен поток и сензационната „отстъпка” за цената на руския газ?

След две десетилетия отсъствие, в България отново се появи позабравеният дядо Мраз. Същият онзи с казашките бричове и червени ботушки, дето навремето беше съчинен от съветските другари като заместител на религиозния западен дядо Коледа. Вместо навръх Нова година, какъвто някога беше обичая, този път московският дядо престигна в София още в средата на ноември, пременен в марков костюм на висш чиновник от Газпром. От деловото си куфарче той извади книжата за тръбопровода „Южен поток” и 10-годишния договор за доставка на природен газ, получи набързо подписите на българските си „братушки”, изпълни пред телевизионните камери няколко артистични етюда на прегръдки с премиера и ресорните министри, след които поживо-поздраво се прибра в Москва.
Когато в България, обаче, еуфорията от визитата на руския газов Дядо Мраз поотшумя, неизбежно удари
часът за осъзнаване
Всъщност съмненията бяха породени от публикувания тези дни редовен доклад за пазара на газ през първото полугодие на 2012 година, изготвян от Главна дирекция „Енергетика” на ЕК. От документа стана ясно, че за година и половина увеличението на цената на руския газ за България е било с цели 50 процента, сиреч най-високо спрямо цените на различни други доставчици за всички останали 26 членки на ЕС. Просто задушевната руска поговорка „Кого люблю, того и бью”/”Когото обичам, бия най-много”/ е получила в конкретния случай пълното си потвърждение. От европейския доклад става ясно също, че цената на спотовите пазари /тези с незабавна доставка/ на природен газ е с близо една четвърт по-ниска от цените по дългосрочните договори. Както е известно, подписаният в София договор с Газпром е за срок от десет години и то по цена, която ще се изчислява по формула с индексиране цената на петролните деривати на световните пазари. Казано иначе, хем цяло десетилетие България ще плаща повече базисни пари, хем сумата йм ще зависи от колебливата и твърде рискова цена на петрола, която при евентуална криза някъде по света незабавно хвръква нагоре. От доклада на ЕК става ясно също, че парите, които примерно Италия плаща за доставките си на руски газ, са с една четвърт по-малко от българските, и което звучи почти невероятно, цената на газта от Русия за Гърция е чувствително по-ниска от тази за България и то при положение, че същото синьо гориво преминава по българска територия и върху него са начислени транзитни такси! Вярно е, че гръцките газови доставки са диверсифицирани, но не по-малко вярно е и това, че засега Газпром така е здраво е гушнал изцяло зависимите от него братушки-сиромаси, че те просто се задушават.
Ласките на монополиста
И за да не премалее държавата съвсем от мощната прегръдка, руската страна все пак склони на отстъпка в цената на газта със „сензационните” 20 процента, от които реални се оказаха едва 9, при това обременени със споменатата вече рискова зависимост от цените на петрола. В замяна на този щедър жест и със съгласието на правителството за преминаването през страната на особено важния за руснаците газопровод „Южен поток” на практика Газпром е на път да получи пълен монопол върху българските енергийни пазари. След като газовият пазар се озова изцяло в негови ръце, без забавяне руският гигант направи първите си стъпки в бъдещото производство на ток /по покана на управляващите вече са в ход проучвания за строеж на парогазови централи/, успя да навлезе в пазара на горивата /чрез дъщерна фирма вече интензивно се изкупуват местни бензиностанции/ и демонстрира нескрит интерес към придобиване на топлофикационните дружества, на които е основен газов доставчик. От друга страна ситуацията на вътрешния енергиен пазар в България вече породи наказателна процедура от страна на ЕК за недопускане на трети държави до газопроводите, и вероятността страната да бъде санкционирана за това от Брюксел е огромна.
Дечица веселушки, шейната спря при вас!
Така срещу двата си софийски договора, руският газов Дядо Мраз получи на тепсия възможността да се настани монополно върху енергетиката на европейска България. С всичките произтичащи от това последствия за нейната икономика, потребителски цени на вътрешния й пазар и оттам за благосъстоянието на нейните, иначе европейски, граждани. Както и с рисковете от постоянно засилващите се съмнения, свързани с нейната бъдеща външнополитическа ориентация.
Въпросните рискове, обаче, са предмет на отделен разговор. Който тепърва предстои да се води не само в Белия дом, но и в Брюксел. А дотогава дядо Мраз ще продължава да потропва с червените си ботушки, както се пееше в някогашната детска песничка.

Седмица след като съда оправда Цветелин Кънчев  по обвинението за посредничество при изнудване, лидерът на политическата партия „Еврома” уведоми  просветния министър Сергей Игнатов, че е против задължителното изучаване на ромски език в училищата тъй като такъв предмет би довел до етническо напрежение сред децата. По повод Европейския ден на езиците през септември изследователи от СУ”Св.Климент Охридски” съобщиха, че през миналата 2011 година нито един ученик в страната не е изучавал ромски език, въпреки съществуващата  законова възможност за това. Георги Папакочев разговаря с двама експерти:
Категорично изучаването на ромски език в училище не следва да отпадне, а това, че нито едно ромско дете не е изучавало майчиния си език в училище, е наистина тревожен факт, коментира проф. Майя Грекова от Философския факултет на СУ, авторка на социологически изследвания върху интеграцията на малцинствата.  Това е знак не толкова за нежелание от страна на учениците, колкото за опасенията на родителите им, че така ще се усилват негативните нагласи спрямо техните деца. В този смисъл Цветелин Кънчев е прав. Но да търси решението в отказ от право, което е гарантирано от българското и европейско законодателство, е грешка. За съжаление в българското училище  днес на изучаването на ромския език се гледа като на фактор, усилващ изолационистките нагласи на ромите, а това не е вярно и трябва да бъде преодоляно. Това е и знак, че интеграционният процес в училищата просто не върви.
Говорите ли ромски?
Възможността за изучаването на майчиния език е право гарантирано от българската конституция, законите на страната и международните й ангажименти. По-важно обаче е да се наблюдават действията на управляващите, защото очевидно Кънчев им е нужен за да го използуват като маша, допълва Орхан Тахир, юрист и правозащитник. Още през 80-те години на миналия век комунистическата власт забраняваше говоренето и употребата на ромски език на публични места. Все още са живи хората, които са били затваряни и репресирани в милицията за подобни  „нарушения”.  Не смятам, че оттогава инерцията се е променила положително. Пример: преди време беше направен опит със специалността за начална педагогика с ромски език във Великотърновския университет „Св.св.Кирил и Методий”, която трябваше да подготви преподаватели на деца с такъв майчин език. Под силния натиск на националистически формации /ВМРО/ специалността не получи акредитация и беше закрита. Въпреки това студентите от трите курса завършиха успешно, дори имаше и докторант, който сега е извън България. Днес тези млади учители по ромски език са без работа, занимават се с друго или вече са емигрирали в чужбина. Самото образователно ведомство не създаде условия за реализацията на тези учители и сега се оправдава, че липсвали подготвени преподаватели. Така очевидно чрез Кънчев говорят други хора и това са управляващите, пояснява Орхан Тахир и допълва:  „Такива педагози сега се подготвят извън България. В университета в Букурещ от  години съществува специалност за учители по ромски език. В Сърбия и  Македония също се правят стъпки в тази насока. За съжаление България попада в групата на Турция и Гърция, единствените три страни от Югоизточна Европа, които не признават малцинствата си и имат рестриктивна политика спрямо тях, отбелязва ромският правозащитник.
Интеграция или асимилация
Неотдавна на конференция в София проф. Майя Грекова припомни разтърсващи резултати от социологическо изследване през 2008 г. на екип с нейно участие. Според 98 на сто от анкетираните българи, ромите са „мързеливи и безотговорни” и са „склонни към криминални престъпления”, 97 на сто са отхвърлили възможността да поддържат приятелство или да сключват брак с роми, същият процент са се обявили против децата им да учат в клас, където повечето ученици са ромчета.
Данните са представителни само за две общини в Северозападна България – Монтана и Берковица и са за домакинства с деца, което не означава, че резултатите не са потресаващи, уточнява проф. Грекова. Просто в България няма етническа толерантност и това го повтарям откакто наблюдавам професионално тази проблематика! Съществува доза търпимост, в смисъл: „да ги оставим да живеят някъде”, но това далеч не е толерантност. Не може да става дума  и за някакъв  интеграционен процес, особено в училище, където нагласите и представите на самите учители за това „що е ромско дете” и колко то е „в състояние да бъде обучавано” са изкривени.  Самите ние гледаме на ромите като на някакви същества, които е по-добре да живеят отделно, ако могат да се опитат да се доближат до нас, но винаги да си стоят там, където са. Интеграцията не означава да ги приобщаваме, а тя е знак, че българското общество има проблем и той е в разделението по етнически признак. Как едно дете ще бъде „интегрирано” в образователната система, когато изначално то е смятано за циганче? Единственият вариант това да се случи е ако не му личи много, ако не живее в ромската махала, ако забрави, че има ромски произход, ако крие какви са родителите му – тогава има някакъв шанс. Това, обаче, не е интеграция, а обикновена асимилация! Има роми, които се асимилират и не казвам дали това е добро или лошо –  всеки решава сам за себе си. Но политиката на държавата не би следвало да бъде такава. Идеята, че ще ставаме нормално общество не може да се реализира по такъв начин. Всякакви аргументи от типа: „ама то не само в България е така”, в „цяла Европа е същото”,  са просто несериозни. Имаме проблем,  и въпросът е дали искаме да го решаваме или не! Според мен не искаме. Реалността не позволява да се преодоляват драстичните различия в условията на живот, образование, цялостно съществуване в този свят. Просто няма условия за това, смята проф.Грекова.
Седмокласнички в родилното
Тези дни медии съобщиха за  13-годишна седмокласничка от ромски произход, която е родила бебе от пълнолетен партньор, с който е живеели на семейни начала. Случаите деца да раждат деца сред българската ромска общност не са един и два. Нормално ли е това да се случва в Европа през 21век?
Това далеч не са обичаи на ромското малцинство, а по-скоро на маргинализирани части от него. Твърдя отговорно, че сега повечето ромски момичета раждат на 20-22 години, опонира юристът Орхан Тахир. По-интересният въпрос е защо все още има подобни случаи, защото това е явление, което се среща в Третия свят? Причината е деградация на части от малцинството. Там текат процеси на масово обедняване, маргинализация, свиване на раждаемостта, отказ от участие в обществения живот,  все по-голяма сегрегация, изолиране. Всичко това спира развитието на самата общност. Ако преди 10 години на дневен ред беше изготвянето на учебници и помагала на ромски език /такива опити бяха правени от Христо Кючюков, Лили Ковачева, Васил Чапразов и от други ромски образователни дейци и юристи/ днес констатираме обратното.
Все пак в държавата има закони, допълва проф.Грекова. В нормална държава не може момиче на 13 години да съжителства с партньор в недетска възраст! А защо става така у нас? Всички изследвания сочат, че  колкото по-ниско е образователното равнище, колкото по-лоши са условията на живот, толкова по-голяма е вероятността деца да раждат деца като се снижава възрастта на младите майки. Просто е необходим цялостен, адекватен, смислен и реализиран подход това да не се случва, още повече че то е наказуемо от закона. А аз не съм чувала някой сериозно да е наказан за това… Правят се някакви неща да се повдигне здравната и сексуална култура, но резултатите са нищожни. Когато едно дете не ходи на училище, затворено е у дома, няма условия за съществуване, няма никакво занимание освен да помага при отглеждането на по-малките, не е странно подобни неща да се случват. В много от случаите ромските квартали действително са гета и трябва да го кажем точно така! Смятам, че държавата не знае какво се случва в тях. Съществуват мои и на колеги изследвания в отделни махали и гета, но какво следва от тях не е ясно. В общините с роми на книга имат стратегии и планове, но какво от това, дали нещо е помръднало? А всъщност става въпрос за  сериозно, отговорно отношение към проблема и желание да бъде променена ситуацията по места. Конкретно, точно и ясно, е убедена проф. Майя Грекова.

Защо агентите на някогашната ДС са в дъното на политическите и обществени скандали? Ще поемат ли управляващите в София рискът предизборно  да осветят „кредитните милионери” и медийните набаби от бившите тайни служби?

„Каквото и да ти говорят, знай че става дума за ДС” –  така перифразирана звучи популярна максима за парите цели две десетилетия  след демократичните промени в хронично най-бедната  и проблематична европейска държава. Просто при всеки пореден политически и/или обществен скандал неизменно лъсват сенките от комунистическите тайни служби, които традиционно са в основата на всяка по-значима интрига, престъпление и манипулация. Очевидно мъчителните усилия на демократичното общество  да се отърве от тези мрачни фигури не чрез лустрация, а чрез нищо незначещото публично осветяване, до днес не дават резултати. И практиката го доказва убедително.
Агентите в кампуса
Тези дни в публичното пространство набра сила скандалният тайфун около селективното разпределяне  на средства от Фонда за научни изследвания, в „окото” на който се озова един от водещите частни български университети. През миналата година Комисията по досиетата обяви, че самият основател на въпросното учебно заведение е бил доносник на Шесто главно управление на ДС още от 1978 г., а през това лято стана ясно, че и шестима преподаватели на ръководни постове са били негови колеги с агентурни досиета. Сред тях е „осведомителят” на политическата милиция с агентурен псевдоним „Стоянов”, ръководител на департамент в същия университет от 2000-та година, за когото медиите твърдят, че се е сдобил с академичното си звание по твърде съмнителен начин и което е още по-скандално,  като председател на  Фонда за научни изследвания е „помагал” на приближени нему учреждения да печелят добре финансирани проекти. Разнищването на далаверата прдестои, но отсега е видно, че в нея са забъркани като по правило вечните някогашни тайни служби.
Дай милион, милион ми дай!
Ако се съди по ангажиментите поети от Комисията по досиетата, още в началото на 2013 г. трябва да започне изваждането на светло на агентите сред т.нар.”кредитни милионери” след като парламента прие поправки, които премахна окончателно законовите пречки за това. На базата на списък на БНБ от 1997 година сега се проверяват почти 11 хиляди фирми, от където се очаква да изскочат фигурите на агентите на ДС и разузнавателните служби, посочени като длъжници по Закона за информация на необслужданите кредити. В същото време трима депутати от управляващата партия ГЕРБ прокараха на първо четене в парламента внесените от тях поправки в Закона за досиетата, които предвиждат за агентурно минало да бъдат проверявани членовете на управителните, контролни и надзорни органи на приватизираните по силата на отменения вече Закон за приватизация държавни и общински предприятия, както и на ръководствата на приватизационните фондове. Така след окончателното гласуване на поправките  и огласяване имената на агентите в тях най-сетне ще може да се изясни ролята на тайните служби в скандалните приватизационни процеси от началото на прехода.
Шепотът на медийните доносници
Дори повече. С подготвяните промени в закона ще може да се търси агентурно минало не само сред по-широк кръг висши служители от системата на МВР, а вероятно и сред бившите и сегашни началници на отдел „Военна информация” към  МО, както предложиха депутати от Синята коалиция. Поправките на закона превдвиждат и разширено агентурно осветяване на управителите на медии. По силата на сега действащия закон проверките на Комисията по досиетата обхващат единствено периода след декември 2006 година, като така остават скрити агентите сред медийните собственици и журналисти от  началото на прехода през 1989 г. до въпросната дата. Не че осветяването на поредната нова група сенки от журналистическата ДС-агентура ще промени с нещо българските медии, но то би дало  поне още едно обяснение за жалкото им днешно дередже.
Музей за модерната ДС?
На срещата си с германския президент Йоахим Гаук през юли в Берлин българският му колега Плевнелиев обяви, че е време ДС окончателно да бъде изпратена в музея. Как точно ще се случи това без лустрация и единствено чрез срамливото огласяване списъците на безчетните „бойци” на тихия комунистически фронт в България, е твърде неясно. Ако в неотложен порядък сегашното парламентарно мнозинство все пак приеме собствените си поправки в Закона за досиетата, това би дало положителен сигнал в подкрепа на поетия в Берлин ангажимент на Плевнелиев. Дали обаче управляващите ще поемат риска да си навлекат гнева на богатите агенти-милионери, които предизборно стават твърде щедри, както и на колегите им от ключово важните за вота медии, тепърва предстои да се види.
„Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”, твърди във филма си писателят Илия Троянов. Тази мисъл вероятно се върти в главите на доносниците на бившата ДС, на техните жертви  и на политиците днес. Просто изборът е голям и чак неприлично толерантен.

„Медии без филтър – страхът и свободното слово”  – по тази тема в София се състоя дискусия, организирана от агенция БГНЕС, фондация за свободата „Фридрих Науман” и Института за модерна политика. Форумът беше излъчван пряко онлайн от БГНЕС и на уебсайта на „Дойче веле” в Бон.
През последните години за проблемите в българските медии се говори все по-често, по-остро и по-възмутено. Дискусията, обаче, далеч не се води в задръстения за 7.5 милионната европейска държавица тв и радиоефир, нито по страниците на закъсалия тежко български печат. Тя се зарежда от критиките, които непрестанно се сипят от чужбина / ЕК, „Репортери без граница”, „Фрийдъм хаус”/, ожесточава се от тревожните резултати на социологически проучвания и медийния мониторинг в страната, и се изговаря от експерти, социолози, политолози, университетски преподаватели, дори вече от самите журналисти. На разгорещени, често неформални, спорове както и във все още  свободното пространство на интернет.
Телефонната медийна  „любов”
В дискусията „Медии без филтър” първи удари тревожната камбана Аспарух Панов от „Фридрих Науман”, който нарече абсурден факта, че след шест пълни години членство на България в ЕС германска фондация  се налага да подкрепя проект за свободата на словото. Въпрос на гражданска отговорност е, когато страната се е сринала на най-последно място в Европа по свобода на медиите да се натисне „паник-бутона” и да се застане зад опитите на гражданското общество да защити свободата на словото, отбеляза Панов. В пряк онлайн мост Бон-София журналистът от ДВ  Александър Андреев посочи, че в Германия е немислимо премиер, президент или министър, да седи пред три включени телевизора у дома си,  да вдига телефона към едно или друго предаване и да се  включва в тях със собствени изяви и  коментари. Подобен политик би бил разнищен от германците не само от критики, но и от подигравки, каза журналистът. Темата за „медийния феномен”  Бойко Борисов продължи  и Юлияна Методиева от БХК с наблюдението: „Стигна се дотам, че още преди той да вдигне телефона, в редакциите вече знаят какво ще иска!” и обобщи, че всички граждани са потърпевши на лошите журналистически практики и изключително западналата медийна среда в страната.
История на заболяването
Всъщност, в дискусията като че остана да виси във въздуха въпросът откога датира началото на болестния процес в българските медии. От началото на 90-те години, когато непосредствено след еуфорията на промените старите комунистически кадри и хората на довчерашната ДС се захванаха отново да затягат свободното слово? Или когато през 2001 г. управляващите тогава демократи решиха да сложат свой оглавник върху държавното радио, опит, довел до масови уволнения на журналисти, протести и обществено възмущение? А може би болестта започна да става хронична след 2004 г., когато от националния ефир един след друг започнаха да изчезват българските гласове на радио „Свободна Европа”, ББС, „Франс ентернасионал”, „Гласът на Америка”, играли дотогава ролята на своеобразен коректив и летва за нивото на новата българска журналистика?
Дискусионният консилиум
Журналистът Нкола Кицевски смята, че свободата на българския печат е била закрита „някъде към обяд” на 14 декември 2010 г., когато германската прес-група ВАЦ обяви, че продава бизнеса си в България и се изтегля от страната. В момента повечето печатни медии принадлежат на хора, които не си вадят хляба с публикуването на информация и държат медиите именно за да не са свободни, е категоричен Кицевски. Съвсем различно е мнението на експерта д-р Иво Инджов. Той смята, че свободата на словото е приключила тъкмо с появата на ВАЦ на вестникарския пазар през 2004-2005 г. „Когато имаш 90 на сто от тиража на всекидневниците и 70 на сто от рекламите, когато 70 % от пазара е бил твой и си гарантирал финансово редакционната си политика, да се отнасяш безкритично към кариерата на сегашния премиер и да толерираш определени кръгове не говори добре за свободата на печатното слово, смята Инджов. ПР-специалистът и журналист Арман Бабикян от своя страна смята, че в началото на демокрацията върху медиите е оказван натиск, но сега от него вече няма смисъл, защото всеки знае какво може и какво „трябва” да направи. Ако не знае, просто си тръгва и затова журналистите ходят с омерзение на работа днес, обобщава Бабикян.
SOS на медиен език
Участниците в дискусията отново се огледаха за някакъв спасителен пояс за местните медии. Според д-р Инджов той би могъл да бъде една либерална регулация, подобна на германската, при която държавата да има механизъм за контрол. В Германия освен името на собственика, всяко периодично издание е длъжно да публикува и всички негови правни връзки, адреса, отговорните му сътрудници, наименованието на други медии свързани с издателството, както и задължително  обозначаване на платените публикации, даде за пример експертът. От своя страна Александър Андреев поясни, че германските медии и обществеността се съпротивляват много ожесточено и категорично срещу всякакви опити за политическа намеса, за финансов натиск, за „внедряване” на хора и на идеи в медийното пространство. Когато все пак избухнат  скандали, не само медиите и журналистите, но и  цялото обществено мнение се надига. И всички се съпротивляват ожесточено срещу опитите на политиката да се намесва в работата на медиите или да диктува дневния им ред, поясни от Бон  журналистът от ДВ.
Дългата обсада и свободата
Свободата на словото е под обсада – така журналистът Любчо Нешков от БГНЕС определи медийната ситуация в България. Той припомни събитията в Сараево, което при разпада на бивша Югославия попадна в най-продължителната обсада, по-дълга от тази в Ленинград. Дори тогава, обаче, и там съществуваше тунел. В най-страшните времена, при най-тежките бомбардировки, под най-големия политически натиск граждани и кореспонденти минавахме през него. Имаше светлинка и тази светлинка изведе до свободата. Днес Сараево е свободно, така ще стане и със свободата на словото в България, обобщи в края на дебата Любчо Нешков.