12.12.2013   Дошъл ли е моментът за закриване на Комисията по досиетата? Кой стои зад организациите на бившите агенти на ДС? Достатъчни ли са 6 години за задълбочено изследване на миналото на българските тайни служби?

„Имайте предвид, че ние няма да се оставим! Имайте предвид, че в тези организации членуват над 100 000 души, над 100 000 души!” –възкликна в българския радиоефир полковник Чавдар Петков,  председател на Националната асоциация „Сигурност”/ наследничка на Второ главно управление на някогашната ДС/ по повод писмото на 20-тина граждански организации за закриване на Комисията по досиетата. Според бившите кадрови служители на комунистическите тайни служби  дейността на комисията водела до ограничителни и лустрационни действия,  които са противоконституционни,  противоречащи на общоприетите норми на вътрешното и международното право и на международните договори, по които България е страна, а приетият през 2006 с политически консенсус  Закон  за досиетата вече е изгубил своята актуалност. Тези дни министър-председателят Пламен Орешарски също прикани комисията „да побърза и да си свърши работата”, пояснявайки, че след като стори това, не вижда защо тя трябва да съществува. От своя страна в специална декларация членовете на Съюза на репресираните от комунистическия терор се обявиха за продължаване дейността на Комисията по досиетата, изразиха мнение, че все още не е късно за приемане на закон за лустрацията и припомниха, че ”в Германия дори човекът, който беше председател на комисията по разкриване на досиетата, сега е президент на страната им”.

              Закриване на Комисията по досиетата?

               Трябва да се съобразим с времето, през което този орган е имал възможността да работи, каза пред ДВ  Ханс Алтендорф от Федералния комисариат за архивите на ЩАЗИ в бившата ГДР. Началната дата на  дейност  на комисията ви не е краят на 1989-та, когато беше основана нашата институция в Германия ,  а 2008 година. Досега ние разполагахме с близо 25 години възможност за работа, а 6-те години съществуване на българската комисия далеч не са достатъчни за едно сериозно и задълбочено изследване на досиетата и архивите. Затова съм убеден, че сега въобще не е време да се дискутира закриването на вашата Комисия както и достъпът до досиетата, е убеден германският експерт.

Комисията по досиетата тя е работещ орган и ако това не беше така, никой нямаше да се интересува от нея, е категоричен разследващият журналист и изследовател на архивите на ДС Христо Христов. Винаги, когато БСП се е връщала на власт, тя се е изкушавала да посяга върху досиетата и да ги ликвидира. Очевидно кликата на хората от ДС, които искат архивите да останат затворени припознават в БСП своето представителство. Бившият председател на Комисията по досиетата Методи Андреев е също убеден, че когато БСП управлява винаги съществува потенциална опасност за подобни действия . Под натиска на Европа БСП подкрепи навремето Закона за досиетата, но тогава тя го направи не по вътрешно убеждение, а по външна политическа необходимост, която нямаше как да бъде избегната. Сега тази партия пуска своя ариергард от „обществени организации”, които трябва да създадат представата, че искането за закриване е желание на много хора, на цели „трудови колективи”, а в даден момент БСП  ще вземе своето решение. Затова смятам, че комисията е заплашена реално и въобще не трябва да си правим илюзия, че опасността за нея е отминала, е категоричен Методи Андреев.

Правото на информиран избор

Още в началото на 90-те години в Германия оживено  дискутирахме възможността дали бивши агенти на ЩАЗИ могат  да изпълняват обществени функции, пояснява Ханс Алтендорф.  Това беше една от причините за създаването на нашата комисия  – след като  биографиите на такива лица бъдат осветени и изяснени,  да се даде възможност за публична дискусия около тяхното минало. В Германия често обсъждаме кандидатурите на политици и депутати, които са били информатори и неофициални сътрудници на тайните служби. В тези дискусии хората виждат онова, което въпросното лице е вършило и какви функции е имало през онези години. Лично аз обаче  не знам нито един случай, в който бивш агент, щатен или нещатен сътрудник на комунистическите тайни служби, да са заели пост в държавната администрация, твърди Ханс Алтендорф.

Според Методи Андреев обявяването на хората попаднали във важни сектори на държавното управление, изваждането на показ на тяхната агентурна  принадлежност има няколко измерения в сегашното българско законодателство.  Едното е, че тази информация може да повлияе на избора на всеки гражданин, което означава, че който не иска присъствието на такива хора във властта, не трябва да гласува за партиите, които ги издигат. Другото  е, че по този начин се къса тайната нишка на зависимости между щатния вербовчик и неговия таен сътрудник. Тези ползи щяха да бъдат несъизмеримо повече, ако имаше и лустрация, каквато съществува в Германия. Някои казват – това е пещерен антикомунизъм. „Не знам дали е пещерен или не, но в Германия лустрацията ще продължи да действа до 2019 година!”, възкликва Методи Андреев.

Фундаментът на „контролираната демокрация”

Всички решения на Комисията по досиетата, анализът на нейните експерти, четенето макар и на не всички архиви показва, че значителна част от българския контролиран и сбъркан преход, който спокойно може да се нарече  „контролирана демокрация”, лежи върху неотворените досиета 0 цели 16 години те не бяха прочетени, констатира Христо Христов. Сега комисията обявява т.нар.”икономически досиета” и те показват, че през първите седем  години от прехода парите на България са били управлявани от трима агенти на ДС, назначени за управители на БНБ. Дори повече, човекът, който е трябвало да отговаря за това банките да не фалират, случайно или не, също е бил агент на тайните служби. Архивите доказват, че българското политическо пространство  е било моделирано с активното участие на кадри и сътрудници от агентурната мрежа на ДС. Заради това БСП и кликата на ДС никога не са спирали усилията си за ликвидиране на комисията – сега сме свидетели на седмия от последните 24 години опит досиетата отново да се затворят.

В крайна сметка битката е не само за биографиите на бившите сътрудници и за това  досиетата да не пречат за нови техни назначения на високи постове в държавата. Битката е и за паметта на комунистическата епоха, една по-далечна битка, която историци и изследователи продължаваме да водим, обобщава разследващият журналист Христо Христов.

04.12.2013 Наричат ги „българи мохамедани”, „българи мюсюлмани”, в Родопите са известни като „ахряни” , за македонците те са „торбеши”, „мърваци”, „мияци”. Помежду си се определят за „помаци”, а учените ги класифицират като „българи мохамедани”. Какви са тези хора и има ли  България грехове към тях?

Още през 1842 г. чешкият етнограф Павел Йозеф Шафарик отбелязва, че  не става въпрос за старо мюсюлманско население, а за новопомюсюлманчени християни, отказали се от вярата си поради “дълговременно притеснение, но пазещи и сега още родния си език”. Три десетилетия по-късно, през 1875-та, австрийският пътешественик Феликс Каниц пише, че „всяка религиозна омраза е чужда на преминалите към мохамеданството българи, нявсякъде тези мюсюлмани помаци живеят в пълна хармония със своите християнски кръвни братя”.  Година след него  в своята „История на българите” чешкият славист Константин Иречек ще обърне внимание, че „много  българи, особено богомилите приели исляма и най-вече около Ловеч и  околностите все още са населени с така наречените помаци, т.е. българи мохамедани.’’

Между ударите на „смесената идентичност”

Проф.д-р Евгения Иванова, етноложка от софийския НБУ не приема понятието „българомохамедани”, тъй като пророкът Мохамед е забранявал с името му да се нарича каквото и да било. Тя предпочита названието „помаци”, защото повечето членове на тази общност така наричат себе си, макар научно правомерното им наименования да е  „българи мюсюлмани”. Когато една група е междинна – българи по език, мюсюлмани по религия – обяснимо е тя да бъде маргинализирана и това се случва често при групи със „смесена идентичност”.  Друг е въпроса, че помаците винаги са ги определяли отвън. Просто не  са им позволявали да имат собствена идентичност, самите те да решават какви искат да бъдат. Да не говорим за „възродителните процеси” от 1912-13 година, от началото на 40-те, след което през 50-те, 60-те и накрая 70-те години на тоталитаризма,  когато спрямо тази група се води не само политика на определяне отвън, но и на асимилация, на вменяване на идентичност, което по принцип е недопустимо. Смехотворно от академична гледна точка е твърдението, че помаците са отделен етнос, но подобни опити са разбираеми в светлината на споменатата вече двойна маргинализация и на недопускането на тези хора да определят сами какви са те, е убедена проф. Евгения Иванова. 

               Греховете на българската държава към помаците са големи, смята от своя страна доц. Михаил Иванов, съветник по етническите въпроси на президента Желев. Малко се знае, че след първата от Балканските войни, между 1912-1920 година, 40 на сто от помаците в Южна България са били принудени да  напуснат  родните си места, много села били опожарени, имало е редица актове на насилие и това принудително „хигиенизиране” на населението допълнително ги е отблъснало.  Председателят на партията „Свобода и достойнство” от  Реформаторския блок Корман Исмаилов също е убеден, че върху помаците са правени много опити за насилствена асимилация, поради което  днес те проявяват различни  и сменящи се политически предпочитания. Това показва, че нито една политика  във времето не е заслужила трайно тяхното доверие и то по посока на интеграцията и включването на тяхната общност. В България все още има хора, които гледат на нацията като на етно-нация, а не като на гражданска общност, смята десният политик.

               „ПОМАК” като патриотично обединение

                Проф. Иванова цитира изследвания които сочат, че  близо 30 на сто от помаците се определят като българи,  а едва 5 на сто като турци. Нямаме точни данни за тези, които се самоопределят като помаци, поради крайно непрофесионалното отношение на българската демографска статистика, твърди от своя страна доц. Михаил Иванов. Той изтъква, че при последното преброяване отново е премълчано съществуването на тази специфична група и за нея не са дадени никакви количествени характеристики, но така или иначе става дума за 60-70, максимум за 100 хиляди българи мюсюлмани в страната, като  значителна част от тях са под силното влияние на ДПС.  На този фон възниква въпроса има ли фундамент за създаването на поредното ново етническо формарование „ПОМАК”, дешифрирано от своите автори като „Патриотично обединение за многообразие, автентичност и култура” и доколко то би нарушило деликатните етнически баланси в България? Става дума за конюнктурни опити основани върху вярването, че етнорелигиозната принадлежност предопределя донякъде и политическите предпочитания, пояснява за ДВ Корман Исмаилов.  Сиреч, недоверето към съществуващите политически партии евентуално би могло да създаде почва за появата на някаква нова формация, която акцентира и докосва точно тази струна в сегашния емоционален момент.

                Прецеденти и контрапрецеденти

               А защо не обръщаме внимание на националистическите формации, които също никнат непрекъснато? –  пита риторично проф.Евгения Иванова.  В една демократична държава би трябвало да има нормални партии с привърженици от всякакви видове религиозни групи. В България вече направихме  прецедент с ДПС, създадохме и „Атака”, а  след това приехме всичките й разклонения и епигони. Няма защо да се учудваме тогава, че една група, която се чувства  непредставена иска да създаде своя партия, смята известната етноложка.  Доколкото познавам населението в Родопите идеите на водещата фигура на ПОМАК  Ефрем Моллов нямат почва. Който е чел книгите му, а те бяха достатъчно коментирани в публичното пространство, ще се увери, че те са неаргументирани, в тях липсват  източници а твърденията му за  събития и важни исторически лица са необосновани, е убеден доц. Михаил Иванов за когото идеите на новата формация са до голяма степен несъстоятелни.

                 Посланието на Любен Каравелов

                  В излизащия в Букурещ от 1869 до 1873  български вестник „Свобода” енциклопедистът Любен Каравелов помества статия, в която разглежда  родството между българи, християни и мюсюлмани и общата им борба срещу турците. „Най-забележителното в песните на помаците е това, че езикът им е чист – без турски думи и без турска конструкция, звучен и съхранил повече своите старобългарски форми, нежели езикът на православните българе. Аз не говоря вече за това, че в езика на помаците се не срещат гръцки думи или гръцко влияние, които са внесени от т. нар. гръцко образование между православния български народ’’, пише Каравелов за българите мюсюлмани.

Оценка, която може би е валидна и днес. В поредното объркано българско време.

05.02.2013 Защо официална  София посрещна споразумението за реадмисия и бъдещото премахване на визите за турски граждани за ЕС с въздишка на облекчение?Доколко успехът на България е свързан с успеха на Турция и региона?

“Турция  не е страна от втора класа. Ние  искаме равноправно третиране  като всяка друга цивилизована страна” – с това съобщение в социалната мрежа Туитър преди две години турският външен министър Ахмет Давутоглу потвърди решението на своята страна да не подписва споразумение за връщане обратно на нелегалните имигранти достигнали Европа ако не бъдат премахнати европейските визови ограничения за турските граждани. Тази  сряда, заедно с еврокомисарите Сесилия Малстрьом и Щефан Фюле, шефът на турската дипломация обяви в Брюксел, че 4 декември се превръща в „исторически ден” за отношенията между ЕС и Турция след постигнатата договореност за подписване на споразумение за реадмисия и начало на техническите преговори за отпадане на европейските визи за турски граждани до три години.

Молитвите на Брюксел и Анкара

„За първи път когато говорим за визовия диалог и договора за реадмисия не произнасяме  „Инш ‘Аллах”, /по Божията воля/, а можем да кажем „Най-сетне”, отбеляза от своя страна комисарят по разширяването Щефан Фюле. В специална декларация на личната си  он-лайн страница,  комисарката по вътрешните работи Сесилия Малстрьом приветства постигнатите договорености, които, по думите й  „ще ускорят още повече диалога и сътрудничеството на ЕС с Турция в областта на вътрешните работи. Напредъкът в  либерализацията на визовия режим ще бъде ясен сигнал за турското население и властите, че ЕС стои зад ангажимента да бъде улеснено свободното придвижване на нашите граждани”, написа Сесилия Малстрьом.

Спасение дебне отвсякъде

Официална София посрещна „пробива” в дългогодишните преговори с Турция около реадмисията  с въздишка на истинско облекчение. От самото начало на т.нар.”бежанска криза” беше ясно, че постигането  на споразумението за връщане обратно на нелегално влезлите в България /и най-вече в Гърция/ имигранти може да ограничи значително бежанския поток и да облекчи  натиска върху и без друго тревожните български власти. За въпросната реадмисия през последните месеци не спираха да говорят вътрешния и външния министър, евродепутати от управляващите партии, експерти от правителствената Агенция за бежанците. Според данни на Главна дирекция „Гранична полиция” от началото на годината досега на българска територия са били задържани 11 300 нелегални имигранти, като над 99 на сто от тях са дошли от Турция. Неслучайно външният министър Вигенин побърза да заяви от Брюксел, където участва в двудневното заседание на НАТО, че договореното споразумение ще даде нови възможности за справяне с бежанския поток към България и припомни, че неговото ведомство е работило активно за да ускори процеса, като е поставяло въпроса нееднократно пред турската страна и пред Брюксел.  Попитан дали споразумението ще има ретроактивна сила, Вигенин е пояснил, че то едва ли ще се отнася до вече влезли от Турция имигранти и тези хора няма да бъдат връщани обратно. В замяна на това до края на годината се предвижда провеждане на договореното миналия месец в Анкара заседание на смесената българо-турска комисия по нерешените въпроси между двете държави, пред подписване е споразумението за съвместно наблюдение на границата, а за началото на 2014 година е планирана среща на двустранната смесена комисия по граничните въпроси между двете съседки.

Мараба, комшу!

Не по-малко важен за България е и въпроса с облекчаването на визовия режим за южните съседи и начините, по които свободното им придвижване ще се отрази на деловите отношения и туризма между двете страни. Още в началото на миналата година турски граждани с валидни шенгенски визи вече можеха да влизат свободно в България, като  след бъдещото премахване на европейските ограничения и последните затруднения за преминаване на границата ще отпаднат. При посещението си в Турция в края на 2012г. президентът Плевнелиев заяви, че България няма интерес от ограничения за визите и увери домакините си, че „успехът на България е свързан с успеха на Турция и на региона”. Не е за пренебрегване и факта, че едно бъдещо изместване на външната граница на ЕС на турска територия ще облекчи София от редица задължения разходи, както и ще увеличи шансовете на страната за Шенгенската зона.

Тромбите на крайния национализъм

Не така мислят обаче крайните български националисти. В парламентарно представената партия „Атака” смятат, че добросъседската политика на България спрямо Турция е „плод на външен натиск”, а отношенията между двете страни  били „еднопосочна улица, по която се движи единствено Турция”. Според другата националистическа формация ВМРО „идването на сирийците в България  е част от плана на Анкара за възстановяването на Османската империя, разработен от турския външен министър Ахмед Давудоглу” поради което границата с Турция трябва да бъде изцяло затворена.

Независимо от всичко предстоящото на 16 декември официално подписване на постигнатото споразумение за реадмисия, стартирането на паралелните преговори за облекчаване на визовия режим и в крайна сметка успешното приключване на преговорния процес за членството на Турция в ЕС  със сигурност ще намали до значителна степен децибелите на националистическите тромби не само в България, но и в Европа. Просто 76-милионния пазар край Босфора  и най-голямата врата на Европа към Близкия изток могат единствено  да бъде приобщавани. С полза и интерес за всички.

27.11.2013 Страшното изкривяване на онова, което наричаме „памет за комунизма”, а то е фактически добре обработеното незнание за комунизма, продължава и това  ще има още много негативни последствия за българското общество.

Какво е отношението на германците и най-вече на младите хора за опрощение на дейността на агентите и информаторите на тайната полиция  ЩАЗИ?  На този въпрос   Ханс Алтендорф от Федералната агенция за архивите на Държавна сигурност на бившата ГДР отговори в София  с думите: „В Германия сме убедени, че за миналото трябва да се каже истината. Само тогава  хората биха могли да простят. Истината дава възможност за опрощение, но тя в никакъв случая не слага черта върху онова, което се е случвало в годините на тоталитаризма.”

Ханс Алтендорф беше един от участниците в международната конференция „Преходът в Източна Европа през документите на комунистическите тайни служби”, организирана от българската Комисия по досиетата, както е известна тя в страната. На въпрос как би реагирала германската общественост ако знае, че ключови тв-водещи на публицистични предавания, политически коментатори, собственици на медии или дори директори на училища, в които учат немските деца са били агенти и осведомители на комунистическите тайни служби, експертът поясни, че в Германия продължава да тече дебат дали доносниците на тоталитарния режим могат да изпълняват обществени функции. Лично аз не знам нито един случай, в който такива лица да заемат постове в държавната администрация днес, призна Ханс Алтендорф.

                          „Героите” от тайните служби

Според председателя на СЕМ  доц.Георги Лозанов, също участник във форума, Законът  и Комисията по досиетата в България  в крайна сметка са създадени за да могат в крайна сметка да се блокират ефектите от дейността по разкриване на престъпленията на тайните служби и  тези престъпления  да не добият значимостта на ниво обществено съзнание, която се случва в останалите посткомунистически европейски страни. В българския парламент днес бившата ДС има свое политическо представителство в лицето на БСП. Затова лидерът на тази партия Сергей Станишев може да се извини за т.нар.”възродителен процес” по прогонването на българските турци от страната, но е невъзможно, макар и напълно наложително, той да поиска извинение за създаването на ДС, за което неговата партия носи и морална отговорност. Според доц.Лозанов медийният дебат за тайните комунистически служби преминава през три етапа – банализация, нормлизация и идеализация. Отрицателното отношение към ДС с времето се е трансформирало в нещо нормално и то не интересува никого вече, гласовете на бившите служители и агенти на тайните служби днес продължават да звучат мощно в общественото пространство, а самия дебат се води публично основно от хора с принадлежност към тайните служби, които величаят своята патриотична и свързана с националната сигурност дейност.  В техните категорични гласове няма и нотка на  съмнение, те не носят никаква тревожност от гледна точка на собствената си правота. От друга страна   информацията, с която Комисията по досиетата вече обилно зареди обществото, не успя да създаде консенсусно отношение на морална оценка към миналото, тъй като механизмите за обществена оценка бяха блокирани, констатира доц.Георги Лозанов.

Димките сред интелектуалния елит

Литературният критик доц.Пламен Дойнов от НБУ акцентира в изказването си  върху мисълта на Хораций „Имай смелостта да знаеш”. Днес може би трябва да продължим тази мисъл с допълнението „бъди внимателен да обявиш узнатото”, тъй като в българското законодателство има параграфи, които не дават възможност да се сподели публично натрупаното до момента знание. Преди няколко години известна историчка от БСП каза публично, че досиетта на ДС всъщност не представляват съществен исторически източник и имат само някакъв „сензационно-моралан информационен аспект”. Оказа се, че това е мит, илюзия или просто предварително пусната димка, защото когато димът се разсея, ние видяхме, че през досиетата можем да реконструираме много съществена част на литературата и културата на някогашната НРБ, каза доц.Пламен Дойнов.

Ударно производство на „незнание” за комунизма

Днес ние историците работим не с памет, а с изключително добре функционираща организация за производство на незнание за комунизма, беше категорична проф. Евелина Клебечева от Американския университет в София. Става въпрос за отлично организирана и работеща до днес политика на академично замитане и в крайна сметка за фалшификация на общественото знание за комунизма. Според преподавателката по история днес това се нарича „нормализиране на дискурса за комунизма” и всеки, който дръзне да  каже, че това е зло става ненормален, защото контраобвинението е, че той иска кърваво отмъщение на тези, които продължават да мислят, че комунизма е донесъл безкрайни добрини за българския народ. Проф.Келебчева цитира текст от декларацията на юридическата комисия на НС от март 2008 година, в който  масовите убийства непосредствено след Девети септември 1944 г. са определени като „законно отмъщение срещу фашистите в България”. Разказът, че БКП всъщност е била терористична организация, командвана от Москва, все още е напълно невъзможен за българската историография след като в същото време България е шампион по носталгия спрямо комунизма. Страшното изкривяване на онова, което наричаме „памет за комунизма”, а то е фактически добре обработеното незнание за комунизма продължава и това невежество ще има още много негативни последствия за българското общество, е категорична проф. Келебчева от Американския университет в София.

28.11.13   Кое е вярното: „монархофашисти”, „активни борци против фашизма и капитализма”, „неофашисти”,”фашизоиди”,  „националсоциалисти” или единствено „/нео/нацисти”? По какво се различават древноримските „фаши” и  пръчките от снопа на хан Кубрат?

През последните месеци нарицателното „фашист” беше извадено от прашасалата лексика на следвоенния български социализъм от съветски тип за да бъде  пуснато отново в употреба. Заговори се за  „фашистка” вълна, прекипяли левичари лансираха термина „либерален” и дори „неолиберален фашизъм”, чуха се и определения за „битов”, „страхлив” и „злобен” фашизъм. Зачестилото обвинение „фашист” обаче започна да илюстрира по-скоро неосведомеността на онези, които го използуват, отколкото своята същност. Всъщност става въпрос за завързаните плътно около брадва древноримските пръчки /”фаши”/, символизиращи властта на тогавашните магистрати. И забележете, използуваният първоначално от италианската радикална левица символ през миналия век бързо  се превъръща  в етикет на черноризците на Мусолини и те започват да бъдат наричани  „фашисти”. Въпреки деликатния за българската историческа митология паралел /да си припомним за снопа пръчки на легендарния хан Кубрат!/, не друг, а тъкмо хората на италианския Дуче определят следвоенните словосъчетания-брадви в българското съзнание като  „монархофашизъм”, „активни борци против фашизма и капитализма”, „недобити фашисти”, „фашизоиди” и прочие.

Хем „национален”, хем „социализъм”, хем „работнически”…

Тънкият момент в терминологичната каша обаче е удобното и старателно избягване на по-точния термин на явлението, а именно хитлеровият „националсоциализъм”, или накратко „нацизъм”. Идейно обърканата мюнхенска Националистическа работническа партийка от 20-те години на миналия век, чиито членове мразели практически всеки – комунисти, социалдемократи, едри капиталисти, евреи /за да обичат единствено своя Faterland, естествено!/ е оглавена ловко от Хитлер и скоро нейните облечени в кафяво щурмоваци подхващат уличен терор и атаки срещу политическите си опоненти. През 1926 г. се появяват черноризците от СС, след тях се пръкват Хитлеровата младеж, нацистката Студентска лига, Лигата на учителите нацисти, на жените, на лекарите, за да се изправят в крайна сметка всички зад програмата на фюрера и неговата Националсоциалистическа работническа партия на Германия (НСРПГ). А тя е  предлагала по нещичко за всеки – за безработните, за фермерите, за недоволната средна класа, за разочарованите и обезверени млади хора, за да доведе в крайна сметка до най-голямата човешка военна касапница през първата половина на миналия век. По времето, когато хитлеровите щурмоваци размахват палки и бият в Германия, в България започва да излиза издаваният като „Боен орган на национал-социалистите” вестник  „Атака”.  Името му копира хитлеристкия партиен орган „Ангриф”, а по страниците могат да се видят заглавия като “Вампирите на България”, ”Акулите глътнаха 2 милиарда лева”, “Нашият триумфален марш”, ”Ние и Цанков”, «Комунистите – пъдари на еврейския капитал”, ”Еврейският вампир – Маркс – Мордоха”. След преврата от 19 май през 1934 г. българските власти спират вестника.

Замеряне с клейма

Подобни исторически напомняния са осоебно актуални в наши дни, когато под напора на  политическите и икономически проблеми, бедността, безработицата, бежанския наплив  българите отново се сблъскват с опасни и симптоматични явления. Като, например,  засиленото роене на крайните националисти в партийки със съмнителна идеология и обещаващи „всичко за всеки”, появата на патрули от патриотично настроени „доброволци”, които настояват да респектират чуждите имигранти на улицата,  разпасалият се отново език на омразата, който кънти все по-силно в медиите, а в общественото пространство разни хора открито си разменят грозните клейма „фашист” и „нацист”. Днешните млади българи обаче едва ли си дават сметка, че тези прояви имат своите исторически корени и традиции. Например и  днес националистите са недоволни от несбъдването на националните идеали след Освобождението и двете Световни войни. След половинвековен тоталитаризъм и объркан демократичен преход малцина могат да направят натрапливите паралели между нацизма и социализма, каквито са  отношението към етническите малцинства, към „ различните” по цвят на кожата, сексуална ориентация, физически недъзи. От друга страна младите българи все по-трудно отделят местните прояви на расизъм, ксенофобия, хомофобия, антисемитизъм, нетолерантност към различни вероизповедания от  подобните явления в Европа и по света.  Неслучайно нагласите към търсещите убежище в страната мигранти стават все по-отрицателни и нетолерантни – според скорошно социологическо изследване  78 на сто декларират, че държавата е прекалено бедна за да може да издържа бежанци, тези хора са възприемани като нежелани пришълци и престъпници по подразбиране.

Българи арийци?

Преди година всекидневникът „Франкфуртер рундшау” публикува рецензия на излязла в Германия книга за десния екстремизъм в Източна Европа, в която авторите Грегор Майер и Бернхард Оденал се отбелязват една опасна тенденция. „Навремето, след промените през 1989-та в Чехия, Словакия, Хърватия, Сърбия и България имаше хаотични групировки скинхедс. Днес там действат много добре организирани антисемити, неонацисти, ултранационалистически партии и паравоенни сдружения”, казват двамата автори. В рецензията се отбелязва още, че идеологиите движещи крайно десните партии се основават на нацисткото наследство в тези държави от времето, когато са били сателити на хитлеристка Германия. Опирайки се на тезите развити  в книгата, авторът на рецензията отбелязва, че търсенето на национална идентичност може да бъде пренесено и в по-далечното минало, като сред дадените примери за това е и България. “Националистите там искат етнически чиста “арийска” България”, пише „Франкфуртер рундшау”.

                    Тъкмо поради тази опасност България е длъжна да проявява особена бдителност спрямо проявите на претопления стар националсоциализъм и дори на карикатурния италиански фашизъм на своя територия. Защото смразяващото ехо от 30-те години на миналия век, както отбеляза в британския „Гардиън” тези дни журналистът Джон Палмър,  продължава да кънти и раздвижването на крайнодесните е факт.

          Не само на запад, но и непосредствено на юг от България, бихме добавили ние.