08.10.2014

На международна журналистическа конференция тези дни в Киев е възникнал въпроса за защитата на информационното пространство на постсъветските държави от масираната пропаганда на Русия. Според излъчващата на руски език американска радиостанция „Свобода“, участниците във форума са оприличили въздействието на пропагандната продукция на руските електронни медии с „тежки вирусни заболявания“ и са обсъдили възможните начини за противодействие на дезинформационната инвазия на Москва.

В европейска България този проблем не е на дневен ред, въпреки че в страната безпрепятствено се излъчват 16 руски ефирни телевизии и 15 сателитни и кабелни канала. А и местната аудитория живее със самочувствието, че разбира без превод програмите на Москва – според Евробарометър 23 на сто от българите заявяват, че говорят руски език. Освен чрез мощните телевизионни канали на Останкино, българите са облъчвани и през многобройните интернет сайтове, сред които фигурират и страници, списвани на български език. Помощ на руската пропаганда оказват и българските електронни медии, които по-скоро съзнателно отколкото не, отделят в информационните си емисии и публицистични предавания  значително внимание върху руската, а не украинската позиция за войната в Украйна, постоянно акцентират върху енергийната зависимост на държавата от доставките на руски газ и нефт и по стара социалистическа традиция винаги извеждат на преден план добрите българо-руски отношения и историческата дружба между двата народа. Очевидно в София никой не си е направил труда да вникне в  казаното от назначения през март от президента Путин за началник на медийната групировка съставена от бившата агенция РИА“Новости“, телевизия РТ и радио „Гласът на Русия“ Дмитрий Кисельов. Непосредствено след встъпването си в длъжност, шефът на кремълската пропаганда, както е известен Кисельов, многозначително обави: “Обективността е мит, който искат да ни наложат отвън. Редакционната политика трябва да е свързана с любовта към Русия”.

Васална любов?

В последно време българската „любов към Русия“ страда от  сериозни недоразумения. Вярно, непосредствено след като пусна изборната си бюлетина в неделя, готвещият се за министър-председател лидер на ГЕРБ Бойко Борисов обясни, че е гласувал  и „за да възстановим добрите си отношения с Русия, да спрат да ги лъжат и тях и всичко останало, което сме правили“. Вярно е също, обаче, че само два дни по-рано пред германския „Франкфуртер алгемайне цайтунг“ президентът Плевнелиев заяви категорично, че Русия е „националистическа и агресивна държава“, която трябва да се научи „да има партньори, а не васали и поданици“. В края на миналата година преди срещата във Вилнюс по Източното партньорство българският държавен глава беше направил  и  друго любопитно признание, а именно че “90% от медиите в България работят за руски господари”. През август Плевнелиев  отново ядоса българските русофили като подкрепи  първоначалния вариант на документа „Визия 2020: България в НАТО и в европейската отбрана“. В проекта, както посочи още тогава електронното издание  Еурактив, присъстваше удивително острата констатация: “Активното и повсеместно пропагандиране на руската политика, особено с посредничеството на български политически и икономически субекти и медии, или недържавни организации, е явна информационна война, подкопаваща интегритета на институциите и държавността и атакува директно националните демократични ценности, дух и воля”,  зачеркнатата впоследствие от служебния премиер Близнашки.

Да се страхуваш от страха

Макар и предпазливо премахната, подкрепената от военните и техния върховен главнокомандващ констатация все пак поставя въпроса за споменатата руска „информационна война“ и представлява ли тя заплаха за българската национална сигурност?

Политологът Огнян Минчев е категоричен, че България се страхува да говори с един глас за тази заплаха, което създава още по-голяма амбиция страната да бъде притискана . „Ние просто не дефинираме границите на нашия национален интерес в тази област. Ако тези граници бяха формулирани поне психологически, всичко щеше да изглежда другояче“, каза Минчев пред ДВ. Бившият депутат от ДСБ и член на Лабораторията за управление на риска към НБУ Асен Агов от своя страна упрекна българските медии, от които се очаква да помогнат на хората да формират своето мнение за събитията на изток от страната. „В резултат на информационната война, пропагандното проникване, дезинформацията и медийните манипулации българите стават все по-объркани. Затова е необясним и изборът на онези, които виждат в Русия само звездата на Кремъл и нищо друго там. А Русия е много различна от тази звезда и от обитателите на Кремъл“, подчерта Агов.

Опасността е факт!

„Информационната форма на войната е първата, с която започва всеки конфликт. Преди да навлязат танковете и самолетите в ход е военната пропаганда и това е така откакто свят светува!“, възкликна бившият външен министър Соломон Паси. Той продължава да недоумява защо управляващите са се стреснали от думите на служебния военен министър Велизар Шаламанов, че такава опасност действително съществува. „Тя е факт!“, каза за ДВ  бившият външен министър и подчерта, че като членка на ЕС и НАТО България следва да се погрижи за „добрата информация“, която гражданите трябва да получават. „ Ние редовно изпадаме в капана: „Хората сами ще разберат“, а  това не е добър подход към формирането на общественото мнение. Целенасочената пропаганда на едната страна се нуждае от много и обективна информация от другата страна“, посочи Соломон Паси.

Стратегии и контрастратегии

Европеистът Владимир Шопов разглежда проблема от друг ъгъл. Той  припомни, че Русия е превърнала не само България, но и страните от Централна и Югоизточна Европа в терен на откровено геополитическо съперничество със своите ясно оформени, ресурсно осигурени и целенасочено изпълнявани стратегии. „В поведението на Русия прозира отчетлив стремеж към възстановяване на нейното влияние в региона, при това далеч отвъд познатите енергийни зависимости. Съвсем целенасочено е нейното позициониране в икономиката на държавите, в промяната на поведението спрямо определени  политически субекти, в активизирането на публична и културна дипломация  и то по начин, по който през последните десетилетия това не се е случвало. Свидетели сме  дори на директното овладяване на обществени институции, както става ясно и от сегашния медиен дебат в България. Така измеренията на проблема и начините за неговото решаване отиват извън външната политика и преминават през поредица от сериозни икономически и вътрешнополитически промени“, обобщи пред ДВ  Владимир Шопов.

А иначе традиционните ноемврийски руски празници в София предстоят. Успоредно с настъпването на зимата и проблемите с газовите доставки. Както е било в България „откакто свят светува“.

03.10.2014

„Днес България е изправена пред нови геополитически предизвикателства и нейният европейски и евроатлантически избор във външната политика трябва да се защити. Кризите, които ни заобикалят, отново и отново ни поставят в ситуация да препотвърждаваме принадлежността си към ЕС и НАТО“. Тези констатации на служебния външен министър Даниел Митов, направени след седем години членство в  Европейската общност и десет – в Северноатлантическия алианс, всъщност дадоха началото на разговора за перспективите пред българската външна политика, организиран от Института за дясна политика и клуб „Конрад Аденауер“ в София. Участниците, политици и  експерти, дискутираха промените в системата на международните отношения през последните години и трудностите на България да се справя с тях.

Дегенерация на държавната тъкан

Като основен проблем пред българската външна политика политологът Огнян Минчев посочи институционалната и политическа деградация на държавата, която през  последните години все по-слабо защитава националния интерес и основните приоритети, заложени в нейната конституция и закони. „През последните две години наблюдаваме процес на застрашителна дегенерация на бълграската институционална и държавна тъкан, вземане на държавата на „ръчно управление“ от определени корпоративни и олигархични интереси. Тези хора вече не са  „задкулисни“, тъй като излязоха открито на сцената и демонстративно дърпат конците на политическите марионетки, осъществяващи техните интереси“, изтъкна политологът. Според него липсата на собствена стратегическа идентичност пречи на страната да осъществява успешна външна политика. „Наблюдаваме как държавата и обществото се тресат от вътрешни конфликти, които често са проекция на външни интереси, конфликти ,които поставят непрестанно под въпрос стратегическата идентичност на държавата и нейния национален интерес“, отбеляза Огнян Минчев.

Специализация в НАТО

Соломон Паси, министър на външните работи в правителството на НДСВ  от своя страна констатира, че след влизането в ЕС на 1 януари 2007 година България е изгубила посоката на външната си политика, като я е превърнала в свой избледняващ приоритет. „А тъкмо приоритети липсват на България както в рамките на НАТО, така и в ЕС“, каза Паси. Той посочи, че в рамките на Алианса страната може да се специализира в авиацията, разузнаването или военната медицина, например.  „България не може да има универсални войници, да бъде добра във всяка военна сфера, но тя спокойно може да развива българо-американските си бази като специализирана натовска инфраструктура, да предлага своя натрупан военен опит от  съвместните операции с алианса, да предоставя своето „въздушно пространство“, което също е форма на участие в общи международни операции“, отбеляза Соломон Паси.

Замразеният „модус вивенди“

Европеистът Владимир Шопов очерта някои  отрицателни тенденции в членството на България в ЕС. Те са в  устойчивата маргинализация на страната в рамките на общността, където тя вече е с „несъществуващ политически капитал“. Това, според политолога, води до  стесняване на способностите й за политическо и секторно предприемачество. Друга тенденция са  поредицата провалени очаквания на Европа към България по отношение нейнта полезност на Западните Балкани и  Черноморския регион, а  този факт силно ограничава възможността на държавата да бъде активен субект в ЕС. Опасна е и тенденцията за „деевропеизация“ на България, насочена както към пречупване на досегашния евроконсенсус в обществото, така и към създаването на социално-икономически факти, целящи да отблъснат от Европа цели сегменти на българската политическа система. „В икномиката това може да се види в усилената концентрация на собственост и чрез съвсем съзнателния опит на предишния кабинет за изтласкване на западни инвеститори извън страната. На ниво дипломация и политика вече видяхме начина, по който се процедираше с проекта „Южен поток“, изтъкна Шопов. Той констатира, че вместо да се управлява, българското членство в ЕС днес се администрира, а неговият „модус вивенди“ е почти изцяло замръзнал в годините на преговорния процес. „ В  България, например, сега се говори единствено за селско стопанство, за субсидии, но по дефиниция не се правят усилия страната да бъде активна в онези европейски политики, които не просто носят облика на икономиката на 21-век, а имат и непосредствени социални последствия за структурата на българското общество“, отбеляза Владимир Шопов.

София, Москва, Анкара

Огнян Минчев акцентира също върху необходимостта България да развива внимателна външна политика, балансирана между трите основни центъра на сила и власт около себе си – оста Брюксел – Вашингтон, Москва и Анкара. В сегашния период съществува нарастващо напрежение както по оста Запад-Москва, така и по оста Запад-Анкара, отбеляза Минчев и каза:  „България трябва да избегне емоционалния порочен кръг на своята политика спрямо Москва. Русофилите, русофилството, влиянието на Русия по всички известни канали върху българската държава и политика, са известни. Затова следва да бъдат формулирани  ясни позиции на прагматизъм, интерес, разбиране към общите зони на интереси с Русия и ние да защитаваме своята зона на стратегически и политически интереси с желание за взаимна изгода там, където тя е  възможна“. От друга страна Минчев е убеден, че в отношенията между България и Турция трябва да има яснота и  „зоните на премълчаване“ в тези отношения следва постепенно да изчезнат. „Комплексът от „възродителния процес“ трябва да бъде заличен не поради историческата отговорност за наличието на това събитие в българската история, а от гледна точка на неговите проекции върху сегашната българска политика и българо-турските отношения. „Възродителният процес“ е окончателно и невъзрватимо минало“, обобщи Отнян Минчев допълвайки, че Балканите и Черно море са региони, в които България притежава потенциалната позиция на значим фактор.

Балкански Вишеград?

В дискусията Соломон Паси прояви обичайната си външнополитическа изобретателност. Той  отново лансира своята идея за създаването на „Вишеград на Балканите“, който да бъде конструиран по подобие на основаната през 1991 година Вишеградска група с участието на Полша, Чехия, Словакия и Унгария. „Балканският „Вишеград“ трябва  да се превърне в регионален клуб, в който да се споделят способности, а не да се лобира за по-нататъшни членства на някои страни. Това е идея, която може да създаде нова динамика в региона, а България да се превърне един от инициаторите на движението“,  обяви Соломон Паси.

09.10.2014

Фотографите често се шегуват със стария виц, че достатъчно много маймуни с фотокамери в ръка могат да направят всякакъв вид снимка. Селфи-то на този очарователен черен макак е едно от доказателствата.

Снимката, която маймуната си е направила сама, обаче  породила известно объркване. Фотографът, пътешественик из джунглите на Индонезия и собственик на използуваната фотокамера, потърсил своето авторско право върху фотокадъра. По правило, обаче, авторското право принадлежи на онзи, който е направил снимката, а не на собственика на камерата. Което означава, че индонезийската маймуна се оказва собственичка на изображението. Да, обаче според американското и европейско патентно законодателство, носител на авторски права може да бъде единствено човек.

Изводът? Ако на достатъчно много маймуни раздадем по една фотокамера, законно можем да публикуваме техните произведения като свои. Което, всъщност, е  и доста масова практика в интернет…

24.09.2014

Институционалната криза и сътресенията в банковата сфера потвърдиха онова, което отдавна е известно на западните партньори на България – политическата система на страната остава все още проблемна, а държавата продължава да е заложник на корупцията, конфликтите на интереси и липсата на прозрачност в бизнеса. Обществените протести от последната година и половина дадоха да се разбере, че две поредни правителства, предишното на Борисов и следващото  на Орешарски, не успяха да генерират нова енергия в обществото и да формулират убедителни политически цели. Редица наблюдатели, български и чуждестранни, вече се обединиха около прогнозата, че предсрочните парламентарни избори на 5 октомври е възможно да повторят  познатия  филм с политическата хегемония на ГЕРБ, поради което належащите промени едва ли ще се случат. Подобни са изводите и от някои социологически сондажи. Според „Галъп интернешънъл“ 70 на сто от интервюираните две седмици преди изборите изразяват песимизъм за бъдещото развитие на страната, а повече от половината смятат, че вота няма да промени нищо.

Променените реалности

Съществуват, естествено, и други гледни точки.

Политологът Владимир Шопов  смята, че картината на управлението в края на 2014 година ще е вече доста по-различна от завареното от ГЕРБ през 2009-та. През  август в свой анализ той отчете, че мащабът на предизвикателствата ще е по-голям и плашещ –  редица публични системи са пред счупване, финансовата картина е тежка, а полето за познатите от миналото отлагания и маневриране е свито. От друга страна политологът отбеляза и  множеството признаци за намаляване на външната толерантност към лошо управляваната България. „Страната започва същински да се превръща във външна граница на Западния свят и общата й неподготвеност за тази роля започва сериозно да дразни партньорите в ЕС и НАТО“, написа Шопов и допълни, че енергийната политика на отминалата „тройна коалиция“  е превърнала България в де факто „черна дупка в европейската система“, а изцяло новата ситуация в отношенията между ЕС и Русия „е направила това още по-трудно за приемане“.

Оръжието „незабавни избори“

Професорът от НБУ Антоний Тодоров застъпва на страницата си в интернет друга теза. След като изборите на 5 октомври не се очертават като „ден на промяната“ възможно е те да доведат до нещо по-лесно постижимо – политиката да стане поле за състезание на обществени, а не на частни проекти. Според наблюдателя партиите в България имат образа на частни НПО и са представители на определени корпорации, а бизнесът и политиката са се вплели силно, което вреди и за двете страни в България. Доколкото изборите няма да променят тази картина като с магическа пръчка, най-важното е  гражданите винаги да имат готовността и капацитета да предизвикат поредни избори. „Само тази заплаха може да дисциплинира политическата класа и да я накара да чува повече гражданите и по-малко корпорациите. Може би изобщо няма да успеем веднъж завинаги, но ако постоянно държим оръжието на незабавните избори, може би ще успеем да държим достатъчно отговорни онези, които се състезават на тях“, е убеден проф.Антоний Тодоров.

Възвръщане на справедливостта

Писателят Владимир Зарев от своя страна вижда възможните промени като следствие от  различния вече  състав на българското население.  „Промени се човешкият пейзаж по улиците. Интелигентните хора, които навремето срещахме по улиците, сега почти изчезнаха. За жалост България все повече се превръща в територия“, констатира писателят в интервю за печата. Според него  едно от условията  да се предотврати този процес е възвръщането на справедливостта. Това означава „хората да могат да живеят нормално от почтения си труд, така ще се върне и усещането за просперитет, ще се създаде чувство за бъдещност и  голяма част от напусналите ще се върнат“, каза Владимир Зарев.

Пътят на категоричните реформи

И все пак как България може да се отлепи от дъното и кой е в състояние  да стори това след изборите на 5 октомври?

Директорката на Центъра за модернизиране на политики и съветничка по еврофондовете в бившето правителство на ГЕРБ Юлиана Николова вижда формулата за успех в опита на Източноевропейските държави, редица от които вече са водещи в ЕС. „Онова, което те осъществиха са категоричните и безусловни реформи, при това не половинчато или с връщане назад.  Тези страни извървяха целия път от началото на реформите до техния край с подкрепата на съществена част от обществото и с политическата воля на съответните правителства. Друга успешна рецепта просто няма!“, отбелязва Николова.

Олигархично управление от руски тип?

Проф. Евгений Дайнов смята, че единствения начин за отлепяне от дъното е държавата да си възстанови институциите, които сега се намират в ръцете на плячкосалите ги частни интереси. „Процесът може да започне във всеки един момент, стартът му трябва да бъде даден от политическите партии и изпълнителната власт, а инициатор може да бъде и служебния кабинет“, подчертава политологът. Според него, обаче, връщането на държавата към публичния интерес е дълъг процес,  започнал още през 2012 година с екологичните протести на столичния Орлов мост който и продължава и днес.  „Сега в България се решава  много важния въпрос – дали в страната може трайно  да бъде наложено олигархично управление от руски тип или това няма да се случи? Аз съм дългосрочен оптимист защото, както видяхме, подобен  вид управление не можа да бъде наложено. Тези, които го искат, обаче, се съпротивляват на всяка крачка“, признава проф. Дайнов.

Разплитане на възела

Как Европа може да бъде убедена, че България започва да се променя към по-добро?

Според Юлиана Николова това може да стане единствено чрез увереността на самите български граждани. При това не само на една прослойка от тях, а на достатъчно голяма критична маса, която да е сигурна, че страната се развива положително. „Първата най-категорична реформа следва да бъдат  промените в правосъдието, вътрешния ред и правовата държава. Ако през 1997 година на първо място излизаха икономиката, оздравяването, финансите, сега категорично толкова важна  трябва да бъде реформата в съдебната система“, е категорична Николова.

Най-убедителното доказателство за промените в България пред Европа на първо време ще бъде окончателното спиране на проекта Южен поток, смята проф. Евгений Дайнов. „Нека бъдат извадени на светло всички договори, цялата информация. Така бъдещото правителство ще сигнализира, че не е плацдарм на руските интереси и възнамерява да води национална и европейска политика.  По-ясен сигнал от това няма!“, е убеден политологът.

„Често определят българската политика като дискфункционална.Това е  защото тя  не е автентична за хората и не работи за общото благо. А нещата са  сложни, тъй като живеем в държава, която сами сме поръчали. От тази гледна точка обръщането на позициите за Южен поток може да бъде  промяна в правилата на играта, истински „гейм чейнджър“! Сега възелът е там и ако той бъде разплетен, ще отпаднат и  други пречки пред нашето развитие“, заключава проф. Дайнов.

30.09.204

На журналистически въпрос по повод кризата в Украйна как и по какви критерии военните разпознават т.нар. „хибридна война“, тези дни командващият силите на НАТО в Европа ген. Филип Бриидлав отговори: „В това се състои цялата хитрост! При нас има специалисти, които отдавна се оправят с войни от подобен тип. Затова трябва да обучаваме съюзниците от алианса да разпознават бързо за какво става въпрос“.

Българският служебен министър Велизар Шаламанов също се опита да изясни въпроса за „хибридната война“. Той определи заплахата от нея като „много сериозна“ поради нейните размити граници и посочи, че традиционните системи за отбрана и сигурност имат проблеми при ранното разпознаване на този тип агресия, както и с бързото и адекватно реагиране. „Когато разберем за какво става въпрос, може да се окаже, че е късно и реакцията ни няма да бъде ефективна“, предупреди военният министър.

Моделът на „хибридната война“, който Русия използува в Украйна, се оказва доста неясен не само за военните специалисти. Днес повечето медии и коментатори също твърдят, че тя е нещо ново и невиждано досега. Фактите обаче говорят друго. Бърз поглед назад в историята е достатъчен за да стане ясно, че в случая става въпрос за познат модел на поведение, който просто се повтаря. Новото е единствено в това, че много съвременни политици са склонни да вярват в тезата за „новия“ неприятел, теза, която се възприема и от значителна част от обществото. А всъщност  и около този „нов неприятел“ няма нищо ново.

Подкрепа на отцепниците

Да си припомним  тактиката на Съветския съюз след края на Втората световна война и през годините на т.нар.“Желязна завеса“. Тази тактика се състоеше в това, че съветски военнослужещи и въоръжение участваха в различни конфликти без да се включват официално в тях докато  Москва тръбеше по света, че няма нищо общо с подобна намеса.  Най-показателни са Корейската война /1950-1953/, която технически се води между Северна и Южна Корея, и Виетнамската война /1956 до 1973 г/, в която от една страна воюват САЩ и Южен Виетнам и от друга Демократичната република Виетнам, известна като Северен Виетнам. И в двата конфликта съветски войници официално не се сражават, но кохортите военни специалисти, логистичната и материална подкрепа са били там  и са подкрепяли едната от враждуващите страни. Или  сепаратистите в двете страни, както бихме се изразили днес. Просто натискът върху чужди държави чрез подкрепа на отцепниците в тях едва ли е нищо ново.

За една пробита концесия

Друг подобен пример е  Иран, където непосредствено след Втората световна война Съветския съюз започва негласно да оказва помощ на тамошните азерски и кюрдски сепаратисти. Тогава официалната пропаганда на Кремъл ги нарича „вътрешни движения за национална независимост“, чиято „справедлива борба“ се нуждае от морална подкрепа. По-късно става ясно, че зад въпросната подкрепа прозира баналното сенчесто участие на съветски военни. А още по-късно блесва горчивата истина, че въпросните сепаратисти, които са искали да се отделят от Иран, са допуснали голяма грешка. Просто  Москва никога не е желаела тяхното отцепване, а просто е оказвала натиск върху Техеран за да получи изгоден достъп до няколко нефтени находища в страната.  Когато в крайна сметка Сталин получава въпросната нефтена концесия /както по-късно става ясно само временно/ той изоставя азерските и кюрдски сепаратисти на произвола на съдбата, а много от тях завършват в затвора или биват просто екзекутирани.

Фокусираният противник

През тези години, обаче, никой не говори за „хибридна война“. Обратно, западни интелектуалци обсъждат разпалено необходимостта от следвоенно сътрудничество със Съветския съюз, а представители на бизнеса се хвърлят сериозно да  проучват възможностите за взаимноизгодна търговия с Кремъл. В крайна сметка образът на противника се  избистря дори без негови войници да са действали пряко срещу Запада. Просто СССР, като експанзионистична следвоенна велика сила, започва да представлява реална заплаха за държавите около себе си и поради това САЩ решават да му се противопоставят. Как? Застават зад Иран, Турция и други съседки на Москва.  Дори застават и зад  Гърция, където тогавашна Югославия активно подкрепя комунистическите партизани.

Задача с понижена трудност

Защо  тогава процесът е бил относително безпроблемен? През онези години СССР вече е бил ясна тоталитарна държава, чиято  крайна цел  е било поражението на капиталистическия Запад. Затова и нуждата от защитни мерки на „Свободния свят“ пред СССР е била обяснима.

Днес, обаче, нещата са по-сложни. Сега Русия е  една автократична държава с остатъци от имперско мислене и със засилваща се антизападна риторика, която все повече се хлъзга към диктатура. Което, обаче,  съвсем не означава, че повторението на нейните отколешни модели на поведение е  нещо ново, както и че идентифицирането на противника при днешни условия е нещо твърде сложно.