За България днешният „Ден на труда и на международната работническа солидарност” е началото на поредния седмичен почивен маратон, който ще приключи на 6 май със също  официалния празник Гергьовден.
Навсякъде по света пролетните празници са прекрасни, независимо дали се наричат „1 май”, „Фрюлинг фест” или „Гергьовден”. Топлото време, цъфналите дръвчета и свежата зеленина предразполагат  и към най-приятни политически изживявания сред възраждащата се природа.
А може би и  най-впечатляващи?
Като, например, редовните митинг -концерти на БСП, които се организират от години насам в градските паркове на мястото жизнерадостните първомайски манифестации със скандирания „С БКП напред!”, „Вечна дружба с трудовия съветски народ!”, както  и с предаваното на ухо соц-остроумие „Като сме без делници, да не сме без празници?”. Най-вероятно в подобна атмосфера днес ще се потопят номерираните  вече твърди симпатизанти на червената партия, както и 2-те хиляди щастливци от старчески домове, включени в амбициозната

„Програма за активно стареене” на социалното министерство да прекарат празниците на черноморския бряг.

• The Crow: Wicked Prayer rip

• Drawn in Blood dvdrip

Със сигурност днешния ден ще бъде отбелязан и от крайните левичари, които наскоро напуснаха редиците на „столетницата”  и се обявиха за радетели на „чистия социализъм”. На светлия трудов празник те едва ли ще пропуснат възможността да призоват отново за обединение на 20-те леви формации в страната в общ „Народен фронт”, който ще воюва срещу капитализма, за безплатно здравеопазване, за повишаване пенсиите на резервистите от войската и МВР и ще гони от страната чуждите военни бази с тяхното  небългарско военно присъствие.
По традиция на днешния празник емоции ще изпитат и

малобройната групичка на местните анархисти,

които, подобно на своите единомишленици в Европа и по света, ще са готови да се посбият с политическите си опоненти, и ако това не се случи, то вероятно ще е защото радетелите за неограничена лична свобода вече са разлепили традиционните си листовки с надписи „Анархия вместо България” и „Без бог, без господар и без родина!”.
Най-сериозната празнуваща група българи тези дни, обаче, ще са симпатизантите на печеното агнешко и червеното вино.
Напуснал големите градове за да навести родните си места, този масов и неопределил се още политически електорат, ще разсъждава около трапезата за отражението на кризата върху цените на мръвката  и пиенето и час по час ще повтаря на глас поуката: „Червеното вино поддържа здравето, а здравето е нужно, за да се пие ракия!”.
Така на всички тези щастливи българи – весел пролетен празничен маратон и наздраве, нали?

Летците старателно са обучавани как трябва да постъпват, ако самолетът им изпадне в „свредел” – опасното въртеливо падане към земята. Възможността е само една – незабавно да поставят кормилото в положение, обратно на посоката на въртене, да държат натиснат точно определен педал и… в това положение да чакат машината да излезе от опасната ситуация. Ако се паникьосат и объркат командите, ако нервите им пред приближаваща земя не издържат, изходът е фатален.
Четири месеца след поемането на властта, премиерът Бойко Борисов и неговия управленски екипаж се намират в подобна ситуация. Раздрънканият държавен аероплан, претоварен от финансовите дълговете и поразиите на тристранната коалиция, лашкан от вихрите на икономическата криза и вибриращ от ненадеждното  парламентарно мнозинство, се е насочил стремглаво надолу и единствено точните действия и здравите политически нерви биха могли да го спасят от катастрофа. Може да се приеме, че гласуваният на второ четене кризисен бюджет за следващата година е съществена част от задължителните действия на пилотите от ГЕРБ, които би следвало да нормализират ситуацията. Стига, разбира се, нервите на екипажа и пътниците да издържат на изпитанието.

Кой да управлява самолета?

Още в началото на прехода в общественото пространство се чуваха призиви в управлението да бъдат наети некорумпирани западни експерти, които да свършат необходимото по стабилизиране на стопанските системи на намиращата се в преход посткомунистическа държава и след това да предадат всичко в ръцете на междувременно подготвените на запад местни кадри. Тази наивна мечта от началото на прехода, естествено, не се сбъдна, но първият „пробив” в това отношение беше направен през 2001 г., когато в екипа  на НДСВ бяха привлечени млади „сини якички” със западно образование и някакъв мениджърски опит. Те се провалиха в резултат на собствената си некомпетентност и склонност към корупция, както и от яростната съпротива на играчите от местното политическо статукво, по-късно демонстрирали „убедително” на какво са способни при воденото от социалистите предишно управление.
Сега в пилотската кабина на ГЕРБ отново има подготвени на запад авиатори, които на този етап като че изпълняват задължителните команди при аварийно състояние на икономиката. Ако съдим по параметрите на най-рестриктивния кризисен бюджет след промените преди 20 години, действията им са социално безчувствени, икономически прагматични и политически силови. Орязани са средствата за най-деликатните сфери на държавата – социалната, здравеопазването, отбраната и вътрешния ред, администрацията,
предприемат се драстични мерки за захранване на хазната чрез фискални мерки като мита, завишени данъци, акцизи и глоби.

Сложете кислородните маски!

Някои първоначални индикации за стабилизиране на ситуацията вече са налице. Нулевият или минимален бюджетен дефицит до края на годината, поставен като висша цел за кабинета, вероятно ще бъде постигнат, въпреки неистовия вой на опозицията вляво –  още в средата на ноември ЕК констатира, че България е една от 5-те европейски държави, които ще завършат бюджетната година без свръхдефицит. Подобрената оценка на международната рейтингова агенция „Стандарт енд пуърс” тези дни също потвърди правилността на предприеманите действия, като отчете и съхранената стабилност на банковата система.
Въпреки всичко опасният низходящ свредел на българския икономически аероплан продължава. Ще понесе ли конструкцията на разнебитената машина натоварванията на срива, ще издържат ли нервите на управленския екипаж и на бедните, ужасени български пасажери, които трябва да преживеят поредното през последните две десетилетия изпитание на мизерията? Кога и с цената на какво ще бъде постигната някаква стабилизация, ако въобще такава вече е възможна?
Тези въпроси със сигурност ще вгорчават за кой ли път настъпващите Коледни и Новогодишни празници на хората. И ще ги карат да стискат палци за поредното си оцеляване.

Започващата на 24 април  в София двудневна международна конференция „Природен газ за Европа. Сигурност и партньорство”, въпреки отказът за участие на руския президент Путин,  се превърна в основно за седмицата външнополитическо събитие.
Организирането на шумни и скъпи международни прояви от малки и бедни държави обикновено се възприема като израз на тежък национален комплекс на текущото управление, комплекс, към който цивилизования свят като правило се отнася със снизходително разбиране и дипломатично внимание.
В случая със заченатата в най-тежките дни на предизвиканата от Русия и Украйна януарска газова криза международна конференция, представяна официално като резултат от „двугодишни диалози на сегашното държавно ръководство на България с лидерите на страни от Централна Азия и района на Каспийско море”, нещата са по-различни, доколкото в заглавието на форума и заявените предварително интереси, неизменно фигурират Европа и ЕС. Географската възможност черноморска България да се превърне във фокус на планирания Южен газов коридор, както и безпроблемния на пръв поглед диалог, който социалистическото ръководство продължава да поддържа  с цялото постсъветско политическо пространство, дават надежди ако не да се помогне, то поне да се улеснят действително значимите разговори по въпроса за газовите доставки между ЕС и Москва, от една страна и Брюксел и производителките на синьо гориво от Централна Азия, от друга.

Кои, обаче, са трудностите в подобно начинание? Big Buck Bunny video

Въпреки участието на представители от 30 държави и международни организации в софийската енергийна конференция, тя се организира само седмица преди насрочения за 7 май в столицата на ротационната председателка на ЕС Чехия среща „ЕС – Каспийски регион”, чиято политическа и най-вече икономическа тежест, ще бъде несравнимо по-голяма от софийския форум. Независимо от уверението на американския президент Барак Обама, дадено на срещата на върха на НАТО в Страсбург на президента Първанов, че Вашингтон ще изпрати свой представител на форума, и че Белия дом „цени”, а не „подкрепя” българската роля в търсенето на нови решения и гаранции в областта на енергийната сигурност, с голяма степен на вероятност

започващото днес в НДК събитие ще премине под фанфарите на Москва и „Газпром”,

Trinity and Beyond full movie Love in the Afternoon movie

като ще бъде внимателно наблюдавано от европейските партньори на страната – домакин. Показателни в това отношение са думите на помощник – държавния секретар на САЩ Матю Брайза, казани в интервю за български седмичник, че „уникалната перспектива на българите от една страна са близките отношения с Русия, и в същото време усещането какво е да си твърде зависим от нея”.
Доколко свиканата в навечерието на двойните избори в България международна газова среща ще произведе някакви резултати или ще остане в хрониките като поредния скъпо струващ за данъкоплатците политически рекламен ход за сегашното управление, предстои да разберем. Макар и  отсега да може да се забележи, че мечтанията за превръщането на София в ежегоден „енергиен Давос”, са силно романтични. Дори повече – макар да галят сетивата на сегашното управление като „Рапсодия в синьо” на Гершуин, те са нереални.

Вълната от отвличания срещу откуп  на заможни бизнесмени в България демонстрира не само неспособността на властите да се справят с явлението, но  и любопитните похвати, използувани  за отклоняване на общественото внимание.
Двете спектакълни отвличания на бизнесмени в София през последните дни се случиха освен на фона на нови тежки убийства,  и в навечерието на започващата предизборна кампания. Българските медии, които в много случаи надхвърлят ролята си дори на „четвърта власт”, все по-често се оказват неизбежния съзнателен или „спонтанно-глуповат” рупор в аферите, използуван ловко от заинтересованите страни.
Какво се получава на практика?
Нерядко разследващи материали в печата и някои електронни медии се оказват полезни за ниско платените, слабо мотивирани и корупционно склонни към изнасяне на вътрешна информация правоохранителни органи. От редките чистосърдечни признания на много техни „спецове” може да се разбере, че те са научавали подробности за дадено престъпление  от вестниците или от „телевизора”. За професионалистите, обаче, подобен вид информация може да е много коварна, доколкото най-често тя е

умишлено манипулирана и пускана целенасочено в публично обръщение.

Така се формира онзи  затворен кръг, от който най-успешно се възползуват престъпниците.
В сегашната ситуация редица тиражни печатни медии и влиятелни електронни средства вършат  и нещо друго. „Загрижени” за сигурността на своята аудитория те се надпреварват да публикуват съветите на частни детективски агенции, бивши /нима са само „бивши”?/ експерти от силовите ведомства и специализирани в материята юристи, които заливат с  безплатни и практични съвети глътналите си езика много или по-малко богати местни милионери как да осигурят личната и на семейството си охрана, как да реагират в случай на отвличане и, накратко, как да прилагат знаменитата формула

„Спасението на давещите се е в ръцете на самите давещи се”.

В тези експертни медийни консултации държавата се споменава единствено като „неспособна да се справи със ситуацията”, а  липсата на лоялност от страна на напусналите правоохранителната система служители се изразявала в това, че веднага след напускането си те започвали да работят извън закона.
Подобни констатации, освен че правят мощна реклама на позалинялия допреди 4-5 години т.нар. „частен охранителен бизнес”, внушават индиректно на избирателите, че след като това правителство не е в състояние да се справи с повсеместната престъпност, следващото също е обречено на  поражение. Което означава, че запазването на мафиотско – бандитското статукво в държавата е неизбежно и вместо да се борят с него, по-разумно е хората да се приспособят към даденостите и срещу дребни отстъпки да живеят относително спокойно под бандитския чадър.
Доколко тези внушения вече са пуснали корен ще се разбере на изборите. И, естествено,  от редовния доклад на ЕК по механизма за сътрудничество и контрол в областта на вътрешните работи и правосъдието, който се очаква  през юли.

През 1947 година в стар военен бункер близо до прохода Бренер, който свързва Италия с Австрия, е открит труп на застрелян мъж. Според намерените в него документи той е общ селскостопански работник, специфични белези по лицето говорят, че е бил  и член на Германското студентско братство. Всъщност убитият е юриста д-р Герхард Баст, спортист-планинар, член на СС, бивш шеф на Гестапо в австрийския град Линц и издирван военнопрестъпник. Няколко години преди своята гибел, Баст е имал връзка с омъжена жена, довела до раждането на неговия син Мартин Полак.
В своята книга „Мъртвецът в бункера- разказ за моя баща”* писателят Мартин Полак, по невероятно честен и болезнено документален начин разкрива истината за своя баща. В проучването на семейните си корени той установява, че неговите добродушни баба и дядо, сред които е прекарвал безоблачните дни на детството си, всъщност са непоправими националсоциалисти, които дори за момент не са спирали да презират евреите и славяните в своята родна Щирия, недалеч от Лайбах, както „пограничните немци” в района са наричали Любляна. В документалната си книга Мартин Полак настойчиво, но деликатно „реконструира” фамилната история като тръгва от днешна Словения, където неговите близки са  в постоянен конфликт със своите славянски съседи, преминава през годините между двете Световни войни в Австрия, където неговото семейство и техните приятели едни от първите ентусиазирано се записват във все още незаконната тогава националсоциалистическа партия, за да стигне до Втората световна война. През годините на военния пожар Полак открива следите на своя баща, които водят от Австрия до Полша, след това  и до Русия, където хитлеристът  Пабст е бил командир на Einsatzgruppe, специална команда за екзекуции, за да се появят отново в Полша в дните на Варшавското въстание през 1944 година. През последните месеци на войната есесовецът д-р  Пабст „прочиства” евреи и партизани в Словакия, от които никой не оцелява. Навсякъде, където бащата на писателя е минавал, са оставали неопровержими доказателства за ужасяващите масови екзекуции, които към края на нацисткия режим са достигали своя кошмарен апогей.
Защо преразказвам тази разтърсваща история, написана от сина на един откровен и автентичен военопрестъпник от годините на хитлеризма? Едва ли само защото от нея става ясно как цял европейски род успява  да се опозори, като преминавайки през фанатичния национализъм достига до онова състояние на морална празнота, в което геноцида се превръща в приемливо явление. Не и защото тази интимна  и обстоятелствена документална изповед на сина на един военнопрестъпник по уникален начин възстановява истинския образ на собствения си биологически баща.
Тежкото фамилно „признание” на Мартин Полак освен блестящ литературен прецедент е и мощно предизвикателство към онези, които днес, все още гузно и страхливо, очакват забравата да затрупа във времето деянията на техни роднини и близки през годините на исторически неотдавнашното тоталитарно минало, което по своя характер и бруталност едва ли се отличава съществено от нацисткото.  Мнозина биха казали – рано е още, все още има живи и ненаказани престъпници, изпращали на смърт политическите си противници в комунистическите концлагери, съсипвали живота на „неудобните” около себе си с доноси до вездесъщите тайни тоталитарни служби, които още се превиват под тежка морална и човешка отговорност за прокуждането в чужбина не само на „класовия враг” и недоволните от комунистическия режим, но и на цели етнически групи от тяхната родина. Приживе тези хора едва ли ще бъдат обективни в трактовките на своето „противоречиво” минало, а документите за него, доколкото от тях са оцелели, тепърва предстои да се издирват и изследват.
Вероятно има нещо вярно в тази логика – следите винаги остават и от дистанцията на времето оценката, а защо не и присъдата, би била  по-обективна и справедлива.
В България, обаче, днес се наблюдава нещо особено опасно и отблъскващо. Двадесет години след т.нар. „демократични промени” политическото и властово статукво на „тодорживковата” България практически е останало непроменено. Преките потомци на същите онези, които дърпаха конците на едноличната власт и човешките съдби от тежките си дъбови бюра в непристъпните кабинети  и по червените телефони на Политбюро, ЦК, МВР и тайните служби, наследниците на  явните и секретни пазители на тоталитарния режим, дори на т.нар.”възродители”, продължават да контролират всички основни институции не само на държавата, но и на нейните грозни огледални образи, наричани мафия, сива икономика и повсеместна престъпност. Тези „отроци” са все още на светлинни години от идеята да признаят, подобно на Мартин Полак, че отграничаването от едно недостойно семейно политическо минало не е позор, а достоен граждански акт на демократично мислещо същество, че черните страници от най-новата историята няма да станат по-малко черни с гузно мълчание и криворазбрана кастова солидарност. Обратно, пречистващата историческа изповед би могла да се окаже онази магическа сила, която да изличи във времето бариерите на продължаващото и до днес тежко деление в обществото на „ние и те”.
Засега, обаче, нищо подобно не се случва. Хората, които би следвало да напишат българската версия на „Мъртвецът в бункера”  се занимават основно с правене на много пари и кекерчене по българските политически и телевизионни „риалити шоута” . Уви, тяхната иронична усмивка не изчезва дори в предизборните дебати и всяко тяхно слово и действие подсказва колко горди остават те от  своето фамилно политическо и финансово наследство…
Впрочем, откритият през 1947 година в стария бункер нацистки военнопрестъпник, баща на австрийския писател Мартин Полак, е бил убит от местен „каналджия”, който е трябвало да го преведе през планината в Италия. Убиецът го е гръмнал не за друго, а за да му вземе парите.

* Мъртвецът в бункера“ – Мартин Полак. Издателство Сиела. Превод: Жанина Драгостинова.