Разпадането на парламентарната група на партия „Ред, законност и справедливост” поставя под въпрос  и  бъдещето на т.нар. „дясно – консервативен” проект в България, за който имаше сериозни международни надежди.

На „пожарната” си среща с премиера Бойко Борисов по повод надвисналата опасност от изличаване на парламентарната група на РЗС от парламентарните регистри, лидерът на българските тори г-н Яне Янев е поставил в руско-„трактирен” стил въпроса: „Уважава ли ГЕРБ дясно-консервативния проект на България и съобразява ли се с неговите позиции във вътрешен и международен аспект?”. В патетичното питане прозират не само обидата и гневът на един разочарован партиен лидер, заменил земеделското учение с идеите на британските тори, но и прагматичният ужас, че  смятаните до началото на това лято „надеждни партньори” на групата на консерваторите и реформаторите в ЕП, освен че от много месеци са ненадеждни, могат да престанат да бъдат и партньори. Просто защото политическото им представителство в националната и европейска политика вече клони към нулата.

Напред към светлото консервативно бъдеще!

В началото на април тази година нещата изглеждаха другояче. В отговор на клетвата на г-н Яне Янев дадена от трибуната на третия редовен конгрес на РЗС, че „Окото ми няма да трепне, докато в България не въведа ред и законност”, гостуващият на форума в София британски консерватор Джефри ван Орден прогнозира пред партийно екзалтираните делегати, че РЗС ще имат „двама-трима свои депутати след изборите за ЕП” и така ще придадат допълнителна сила и блясък на излизащата от ЕНП новосформирана група на „Европейските консерватори и реформисти”. Това, естествено не се случи, както и на парламентарните избори през юли готвещата се за най-малко 30 свои депутати партия на г-н Янев, успя със сетни сили да осигури мандати едва на десет свои активисти. И всички тези провали въпреки интензивните контакти на ръководството на РЗС с Уестминстърската фондация в Лондон, която се финансира почти изцяло от държавата и щедро отпуска средства на основните британски партии, както и на техните перспективни приятели в чужбина, въпреки ръкостисканията със самия лидер на британските тори Дейвид Камерън и оказаната от тях теоретична и методическа помощ при двете предизборни кампании това лято в България…
За жалост известният закон на Мърфи, който гласи, че

„когато нещата вървят зле винаги могат да станат още по-зле”

сработи срещу РЗС  и в самото навечерие на конгреса на ЕНП в Бон, на който ще участват цели 13 делегати от управляващта ГЕРБ и броени дни след влизането в сила на прословутия Лисабонски договор. Оказва се, че амбициозните носители на дясно-консервативния проект в България ще трябва надълго и безполезно да обясняват на обеднелите си  симпатизанти защо политиката на ЕНП е в разрез с тази на торите, защо те са срещу Европейската Конституция, срещу създаването на обща европейска армия, срещу въвеждането на Европейска Харта за Човешките права, срещу европейски закон за емиграция и европейска данъчна система. А може би и защо при това положение РЗС въобще подкрепя ГЕРБ?
На предизборна среща през май в Шумен, лидерът на местните тори г-н Янев беше отсякъл: „Не съм слънце да огрея навсякъде, но ако сега режем глави със скалпел, то с вашата подкрепа след изборите ще режем с резачка”. Пет месеца след споменатите избори единствената търкаляща се политическа глава е на неговата формация. Очевидно инструкцията за работа с консервативната „резачка” или въобще не е била прочетена, или просто не е била разбрана. Така, че язък за резачката.

През отминаващата седмицата комисарката по защита на потребителите Меглена Кунева обяви, че се отказва от депутатското си място в новия ЕП и  ще остане на сегашния си пост в ЕК до приключването  на своя мандат през септември.
Дотогава една от ключовите номинации на новото българско правителство на партията ГЕРБ ще бъде за поста нов комисар в ЕК. Защо това важно решение би следвало да не се взема на „запалянковско” равнище, а с отговорни политически доводи?
Избраната  за „Комисар на 2008-ма” и „Европеец на годината” от влиятелни организации сегашна комисарка по защита на потребителите Меглена Кунева, която през юни попадна в ранг-листата на „Файненшъл таймс” на 30-те най-влиятелни политици на Европа в обкръжението на сегашния, и най-вероятно, бъдещ председател на ЕК Жозе Мануел Барозу и новия генерален секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен, е „отсвирена” за следващ мандат в Брюксел, писа тези дни булеварден български вестник. „Госпожа Кунева избра нова професия, тя е евродепутат”, се надпреварваха да цитират прибързаните думи на бъдещия нов премиер Бойко Борисов повърхностни медии, политици, експерти, като с неудобство прескачаха припомнянето на  електронното издание EurActiv, че като успешен комисар и на практика мажоритарен водач на листата на своята политическа формация, Меглена Кунева  почти сама я изведе на четвърта позиция по брой на гласовете на евроизборите, и дори й осигури две места в ЕП.

Сега, когато НДСВ изпадна от А – групата в националното „политическо ръгби” ,

от екзалтираните клакьорските трибуни започнаха да се разнасят ругатни и да се мяркат обърнати надолу палци. Просто в следизборната еуфория местният запалянковски манталитет, който диктува първичното „ Всички губещи вън!”, пропуска поуката от разказа на Каравеловия Хаджи Генчо за онзи с гювеча, дето на път за фурната видял куче, оставил съдината в прахта за да хвърля камъни по псето и, естествено, стъпил в манджата.
Вероятно за подобно нещо  се  е досетил през тези „запалянковски” дни не друг, а държавният глава Първанов, който стреснато посъветва „отношението към Меглена Кунева да не бъде пренебрежително”, тъй като ни очаквал доклад, който никак нямало да бъде „лицеприятен”.
Нека припомним, че освен

доклад, чиито критики ще се стоварят върху гърба на новото правителство по подразбиране,

очакват го и доста отговорни преговори за номинация на следващия еврокомисар. Естествено то е в правото си да излъчи свой представител, който да бъде топлата връзка между „Дондуков 1” и европейското „правителство” в Брюксел, но приемането на тази личност сред сега 27-те, е деликатен процес, а ако Лисабонският договор не влезе в сила и комисарите бъдат редуцирани до 18, или дори до 12 човека, въпросната „връзка” въобще може да изчезне за следващите 5 години. Този „дребничък” факт би следвало да подсказва, че едва ли председателят на ЕК ще дава обещания някому преди 2-ри октомври, когато ирландците ще гласуват на втория си референдум, а още по-малко  предварително ще обяви окончателното си решение за своя нов екип.
И още нещо. Ако новото българско правителство препотвърди обещаната вече, според някои информации,  политическа подкрепа за втория мандат на г-н Барозу и в замяна получи уверение, че контролният механизъм за България по наблюдение и оценка ще бъде постепенно премахнат, за целта в комисията ще е  нужен комисар с вече изграден авторитет и канализирани контакти, който за броени дни и седмици би могъл да превърне ситуацията  от „нелицеприятна” в „поносима”, а в по-далечно бъдеще и успешна  за новото управление. Неслучайно, сегашната българска еврокомисарка Меглена Кунева подчерта в София, че „ЕК ще направи всичко възможно за да подкрепи Бойко Борисов и неговото правителство”, както и че след като се даде сегашния управленски мандат „у нас трябва да сложим настрани партийните различия”.
Очевидно политически коректната и национално отговорна позиция на комисар Кунева е непоклатима, макар че първите камъни срещу нея вече полетяха. И ако това продължи неразумно, „стъпването в гювеча” може да случи със сигурност.

Пускането в действие на новата, почти 6-километрова отсечка на единствената засега линия на софийското метро, се превърна в ключово медийно и обществено събитие в предизборна България.
Два дни след официалното откриване на новата отсечка на превърналото се в легенда софийско метро и аз реших да се кача. Дали защото беше неделя, а и времето беше хубаво, неколцината скърцащи и шумни все още вагони в посока „Младост”  се изпълниха най-вече с…отдавна остарелите обитатели на някога младежкия квартал. Къде сами, къде хванати уплашено за ръце по двойки, тези пенсионирани жени и мъже, съставляващи мнозинството от двумилионното столично население, оглеждаха с грейнал поглед вагоните и спирките, а срещу мен просълзен старец отрони, като че на себе си: ”Доживях…”

Още през 60-те години на миналия век започват гръмките обещания,

главно на комунистическите партийни конгреси, за строежа на подземна железница в разрастващия се столичен град. Дори повече, след дългогодишно организационно мъдруване в началото на 80-те години стартират и първите строителни работи, главно с безплатния труд на войската, за да спрат безславно няколко години по-късно поради тежкия финансов срив на режима. През 1998 година е пусната първата отсечка от 8 километра, отнела цели 23 години за строеж и облекчила, макар и символично, колабиращия транспортно вече двумилионен град. Сега, с държавни, общински и най-вече европейски и японски средства, се очаква градската железница, която в Европа функционира от средата на 19 век, да започне да транспортира

жителите на най-населения град в най-бедната европейска държава

от единия до другия му край.
Проточилият се с десетилетия строеж на софийското метро е  и образ на цялото българско стопанство. Символ на управленска немощ, липса на каквато и да е урбанистична визия за развитие, корупция, строителна немарливост, финансова и обществено – мисловна нищета, софийският метрополитен отразява като в огледало тъжната икономическа картина в държавата. Защото за 4 години, времето за което беше изградена новата, едва 6- километрова отсечка в София, други европейски държави прокарват десетки километри подземни трасета. Защото макар и жалка за строителните възможности на 21-век, въпросната отсечка беше зорлем превърната в първостепенно медийно събитие за да стане ключов аргумент в започващата официална предизборна кампания.
Всъщност, просълзеният възрастен софиянец, може би беше прав. Действително, „доживяхме…”

Дори през дългите първомайско-герговденски празници тъмните облаци на  проблемното българско политическо битие продължиха да хвърлят сянка върху живота на обществото.
Българската десница, в лицето на т.нар.”Синя коалиция” на ДСБ и СДС, едва ли ще си спомня отминаващата празнична седмица с добро. Вътрешната война между оформилите се две непримирими фракции в първата демократична формация на българския преход – СДС, продължи с нарастваща интензивност, за да докара изпадналата в най-тежката криза от създаването си синя партия до абсурд преди ключовите регистрации за европейския вот и парламентарните избори. Оказа се, че внесената от юридически легитимните все още бивш лидер на сините Пламен Юруков и главния секретар на партията Пламен Радонов подписка за регистрация на СДС за евровота, е с

900 некоректни подписа на членове, участвуващи в списъци за регистрация и на други партии,

което ще попречи на намерението на бившето ръководство да осигури самостоятелното явяване на формацията на тези избори. От друга страна сегашният лидер на СДС Мартин Димитров внесе жалба до Централната избирателна комисия за изборите за ЕП, в която се твърди, че комисията неправомерно е приела неоргинални документи в противоречие с решенията на управителния орган на СДС – Националния съвет и дори повече, върху тях е поставен фалшифициран печат.
Всичко това, след състоялата се в понеделник поредна „схизма” с изключването на десет известни членове от редовете на синята партия и на фона на шумните медийни словесни престрелки между лидерите на двете вътрешнопартийни фракции, чертае безрадостна перспектива за представянето в предстоящия двоен вот и в крайна сметка за бъдещето на единствената оцеляла до днес източноевропейска дясна партия на демократичните промени.
Навръх Гергьовденския военен парад не друг, а държавният глава и върховен главнокомандващ на войската Георги Първанов, успя да помрачи ентусиазма на управляващото все още мнозинство в страната. По повод парафирането на приетия вече в парламента

противоречив нов военен закон,

президентът, който миналата година заплаши да наложи вето върху предложения проект, сега изрази опасение, че в закона се крие риск от политически контрол, след орязването на правомощията на Генералния щаб на войската за сметка на политическото й ръководство. Така въпреки, че законът ще влезе в действие, съмненията около него остават и те ще подкопават доверието в една от най-важните държавни институции – армията.
Въпреки всички „празнични” неблагополучия, обаче, седмицата произведе и добра новина за софиянци. След безкрайно строителство и тежки  проблеми, най-сетне беше пусната дългоочакваната втора отсечка на единствената линия на столичното метро.
Което е повод за истинска радост за обитателите на двумилионния град през 9-тата година на 21 век! И за частичното подобряване на техния нелек европейски бит.Cass divx

Наравно с кризисния бюджет и предконгресните тежнения на БСП през седмицата се дискутираше и темата – има ли място чешкият художник Черни в пловдивската експозиция “Европейското изкуство 20 години след Желязната завеса”?
През май тази година, когато в “Страната на розите” бушуваше „справедливият гняв” от несправедливата обида, нанесена й в Брюксел с инсталацията, представяща България като „чугунено клекало от турски тип”, авторът – чешкият художник-модернист Давид Черни, направи любопитно признание в български всекидневник. Той разказа, как чешки националисти няколко пъти се опитвали да разрушат негови творби, призна че е давал интервюта, с които оскърбявал Чехия, чешкия национализъм и чехизма и накрая изрази удивление, че 20 години по-късно все още съществуват комунисти, които „дори разполагат с власт”.
Сега в сочения като оазис на етническото разбирателство и културата исторически град Пловдив, кметът и други влюбени безумно в нацията си местни активисти, обявиха в прав текст, че Черни не е желан в Пловдив, защото се бил „изгаврил с България” и заплашиха, че с подкрепата на полиция и „възмутени граждани” няма да му бъде позволено да изложи черното платно, с което български евродепутат от крайна националистическа групировка в крайна сметка го беше принудил да покрие „клекалото” в Брюксел . Всичко това се случва само седмица, след като в резултат на родолюбив обществен и медиен подем, патриотична фадрома разруши потайно в късна доба един подобно „оскърбителен” и глуповат паметник, издигнат в частен двор в никому неизвестното дотогава селце със звучното име „Славянци”.
Тези прояви щяха да звучат по-скоро комично на фона на икономическата криза и проблемите около настъпващата зима, ако в тях не прозираха класическите „детонатори”, които посткомунистическите националисти все по-често използват за различни цели. Защото да забраниш на творец да показва произведенията си в европейското културно пространство е първа крачка към налагането на цензура  и репресии в собствената ти страна. А оттам нататък следва всичко онова, което Европа и Балканите все още си спомнят с ужас.
Да, Давид Черни е скандален художник. Неговата обърната с краката нагоре стиропорна реплика на патрона на чешките земи Св. Вацлав в пасажа „Луцерна” или увисналата отчаяно на греда фигурка на Ленин под стряхата на стара къща в центъра на Прага, не само вбесяват националистите и комунистите, но хвърлят милионите посетители на чешката столица в европейски възторг и на никого от тях през ум дори не му минава да омаловажи чешкото национално достойнство.
В Пловдив, както е известно, чуждестранните туристи не обръщат внимание на заемащия цяло тепе съветски монумент или на патетичните соц-порти на Панаира, а питат и снимат с камерите си бронзовия веселяк Мильо, „седнал” предизвикателно на Джумаята или цигуларя Сашо Сладура –  знакови скулптури, които са трън в очите на същите, които преследват Черни в родината му и в България. Всъщност, тези „същите” в Чехия и България никога няма да разберат за какво става дума. Надеждата е в по-умните и младите. В истинските европейци, сиреч.