„Германската компания RWE не се отказва от проекта АЕЦ „Белене” и чувството им на отговорност ги държи в него” – съобщи след разговорите си в София с шефовете на енергийния гигант българския премиер Бойко Борисов.
Колебанията и споровете около строежа на втората атомна електроцентрала край Белене продължават да изнервят българското общество. И което е по-лошо – да го разделят допълнително.
В края на 2008 година управляващата тогава тристранна коалиция чрез своето министерство на икономиката и енергетиката избра германския енергиен концерн RWE за стратегически инвеститор на бъдещата АЕЦ „Белене”. След избора компанията сключи акционерно споразумение за придобиване на 49 на сто от проекта за втората атомна електроцентрала, но поради очертаващите се още тогава неясноти около финансирането, основният инженерен договор между RWE, мажоритарният собственик на държавния дял НЕК, и руският изпълнител на проектирането и строежа на двата 1000-ватови реактора „Атомстройекспорт”, не беше подписан.
Със засилването на глобалната икономическа криза и навлизането на европейските икономики в рецесия, сред ръководството на втората по големина в Германия енергийна компания възникнаха сериозни спорове за целесъобразността на строежа в Белене. „Да строиш атомна централа в корумпирана страна като България, при това в земетръсна зона, е

силно „избухлив” проект”,

твърдяха членове от управителния съвет на концерна, но неговият председател д-р Юрген Гросман успя да се пребори за запазване участието в българския проект, който по думите на германски експерти е бил „отлично подготвен”.
След европейските и парламентарни избори в България, които RWE търпеливо изчака, изскочиха нови проблеми. Стреснато от ударите на икономическата криза и от мрачното стопанско наследство на своите предшественици сегашното правителство още в началото на своя мандат спонтанно обяви, че ще преразгледа и евентуално спре големите енергийни проекти на страната, с което шокира солидните инвеститори. След време премиерът Бойко Борисов и неговите експерти възприеха по-разумен подход. Решено беше да бъде уточнена схемата за структуриране и финансиране на бъдещата централа, като най-вероятно държавата ще продаде по-голямата част от своя контролен  51 процентен дял.

На кого?

Дали това ще бъде проявяващата огромен апетит към централата в Белене руска страна или на друг инвеститор не е ясно, но във всички случаи този ход ако не усложни, то със сигурност ще забави допълнително вземането на крайното решение. Дори повече, според данни в българския печат планът на руснаците бил да придобие контрол върху бъдещата атомна централа като изкупи половината дял и на RWE, която търсела партньор за поделяне на риска по финансирането на проекта.
И все пак засега германският енергиен концерн остава в България. Поради „чувство за отговорност”, както обяви почти емоционално премиерът Борисов, макар че емоциите в бизнеса са противопоказни. Ако българската страна успее действително до края на октомври да изясни намеренията си свързани с проекта Белене, това би било също проява на отговорност, макар и закъсняла.
Все пак по-добре късно, отколкото никога, нали? The Sandlot ipod

Dimples film

Само два дни преди 25 май, Международният ден на изчезналите деца, британският вестник „Нюз ъв дъ уърлд” помести поредното разтърсващо разследване за продажба на бебета в България.
Докога бедността ще продължава да превръща демографски най-проблематичната членка на ЕС в „супермаркет за новородени”?
В характерен патриотично – предизборен тон, български вестници реагираха на британското журналистическо разследване с обидени заглавия от сорта на  „Топят ни за продажба на деца”. След тях вероятно по стар обичай ще чуем някоя и друга тирада за мерките на властите за пресичане на тези „уродливи явления”, а нищо чудно от най-високо място да прогърми и познатото обвинение за поредната „антибългарска” кампания.
Всичко това  е точно толкова до болка познато, колкото и нечовешкия проблем, засегнат в британското журналистическо разследване. Ако човек си направи труда да прочете оригиналният текст на публикацията /http://www.newsoftheworld.co.uk/fabulous/features/316814/Babies-for-sale.html/, ще му направят впечатление някои детайли, които британските журналисти не биха могли да си съчинят. Те цитират буквално думите на отчаяната млада майка, която предлага за продан двегодишната си дъщеричка „Искам да ви дам това дете. По цял ден е гладно, нещастно. Какво мога да направя?” Забележете, не да „продаде”, а да „даде” детето си. Когато бабата предлага за продажба невръстния Димитър на по-ниска цена, тя откровено признава „Той е сираче и ние нямаме с какво да го гледаме”.

След което смъква отново продажната цена…

Всичко това не може да бъде измислица или свободно съчинение, а най-малко опит за „топене”.  То е естествено продължение на изнесеното в началото на април от представители на българската Национална комисия за борба с трафика на хора, че продажбата на българско бебе момченце струва 18 хиляди евро, че момиченцата стрували малко по-евтино 13-14 хиляди, че

жените, превърнали бебетата си в стока

са главно от ромски произход и най-често те попадат  добре организирана престъпна мрежа, в която участвуват търговски босове, доктори, адвокати от страната на купувачите. Британските разследващи журналисти са били добре информирани и за разкрития през миналото лято канал за продажба на бебета в Кърджали, които са „вървели” по 3000 евро на новородено. Те със сигурност са видели  и излъчения по ББС през 2007 година репортаж на техни колеги от Варна, където със скрита камера записаха „посредника-доставчик”, който им поиска за бебето 60 хиляди евро и ги „светна” как най-успешно детето може да бъде изведено във Великобритания.
В началото на 2005 година журналистката Роси Голдсмит от ББС също засне репортаж за „Тревожният пазар на бебета в България”, в който представителка на неправителствената организация „Лице в лице” срещу насилието върху жени и деца прави важната констатация, че „Продажбата на деца е също така и проблем на човешките права – свързана е с трафика на хора, с бедността и липсата на нормален живот в България”.
Забележителна констатация, която най-вероятно ще бъде потвърдена  и от очаквания този уикенд официален доклад на Амнести интернешънъл за България. Констатация, от която на никой не му става по-леко.Gran Torino movies

През отминаващата седмица Комисията по досиетата в България огласи имената на трима сътрудници на бившата ДС от сегашното правителство, като от проверените 47 членове от състава на кабинета на Бойко Борисов, други осем „не подлежат на проверка”.
Какви въпроси повдигат новите разкрития на Комисията?
Въпреки почти пълната липса на внимание от страна на българските медии, методичната дейност по осветяване принадлежността на висши служители към структурите на комунистическите тайни служби и репресивния апарат продължава. Ако не се броят осемте „не подлежащи на проверка” по закон служители на сегашното правителство, като бройка единият министър без портфейл и двамата заместник-министри, сътрудници на някогашната държавна сигурност, не могат да се сравняват със седемте агенти, които в качеството си на зам.-министри се „подвизаваха” в кабинета на Станишев. И все пак паралелите се налагат.

Българският агент 007

След като в началото на 2007 година държавният глава Георги Първанов побърза да се освободи от най-знаковите ченгета от своето  „съветническо” обкръжение, като ги изпрати посланици в пет важни за България държави, четири от които членки на ЕС, тристранната коалиция освен знаковото Министерство на външните работи, където бяха „тропосани” двама зам.-министри с „принадлежност”,  окупира с бивш агент и посланическото място на страната в НАТО. Всички тези хора, подобно на президентските посланици, се радваха на пълната подкрепа и доверие на управляващите в „отговорната” им дейност по защитата на националните интереси в сферата на международните отношения.

Една от най-ярките стъпки на новата българска дипломация от средата на лятото се оказа неприключилата все още афера с отзоваването на двама ключови посланици от Вашингтон и Анкара за груби нарушения около организацията на гласуването на българите в съответните държави на 5 юли. Посланикът в Турция подаде оставката си с желание „да запази престижа на българската дипломация”, а посланикът във Вашингтон изчаква в София по-нататъшното развитие на събитията, въпреки че и неговото оставане на поста ще е трудно след избухналия скандал.

Подредената къщичка на дипломатите

Тъкмо в хода на въпросния скандал и само преди седмица, сегашната външна министърка и бъдеща еврокомисарка Румяна Желева обяви, че за изминалите три месеца е „подредила къщичката” на външнополитическото ведомство  и то е допринесло за „връщане на доверието на ЕС към България”. Изведнъж, обаче, се оказва, че нейният зам.-министър по европейските въпроси, дипломат с 26-годишен стаж, член основател на Европейското движение в България и на българския Атлантически клуб, всъщност е вербуваният, забележете, през 1989 година агент „Норис”, който през 1991 година е „снет от действащ оперативен отчет”! Малко преди това самият премиер Борисов възкликва в Берлин, че „Агентите на ДС са във всеки скандал, във всяка институция” и горчиво пророкува: „Ще видите, когато мине проверката във външно министерство за досиетата, какво чудо е там. А тези хора са формирали и формират външната политика на България. Става въпрос за 90 на сто от състава на външно министерство – говоря за последните 20 години, говоря за сега!”, подчертава г-н Борисов.
Е, предстои да видим, естествено, дали усърдието по отзоваването на посланиците в САЩ и Турция ще бъде същото и по отношение на 90-те процента ченгета-международници. Защото основанията са идентични – „запазване престижа на българската дипломация” и „връщане на доверието на ЕС и света към България”.

През седмицата българите изпратиха в историята своите избраници от 40-то Народно събрание. Направиха го с недоволство и неприязън.
Причините?
„Едва една десета от гражданите имат доверие в своя законодателен орган”, призна с горест пред журналисти председателят на 40-тия български парламент Георги Пирински, докато от трибуната скоропостижно закриваха последното му заседание поради липса на кворум. С традиционната обща снимка пред фасадата с надпис „Съединението прави силата” в четвъртък беше сложена точка на дейността на едно от най-знаковите „народни представителства” в 20- годишния демократичен преход на България.
Знаково, защото:
Преди 4 години то започна мандата си със скандали около акушираната по сметка управляващата тристранна коалиция, която самия премиер Станишев нарече „непопулярна, но необходима” и го приключи безславно фрагментирано,

с изплували върху мътната политическа повърхност нови депутатски групи,

като БНД и РЗС, за чиито депутати избирателите никога не са гласували. Започнал със 7 и приключил с 8 групи, досегашния парламент изпрати предсрочно в небитието и  напълно разпадналата се депутатска формация на „Атака”.
За първи път 40-тото НС изгони, макар със скърцане на зъби, свой колега, осъден за педофилия. От парламентарната трибуна цели 48 месеца не спряха да се сипят компромати, клевети и ругатни, а в залата се наблюдаваха дори ръкопашни схватки между депутати.
От 240-те членове на досегашния парламент се пръкнаха 19 агента на комунистическата ДС. Най-много, шестима на брой, естествено принадлежаха на управляващата левица, следвани от четирима от другия коалиционен партньор ДПС, и четирима от иначе кресливата, но наричаща себе си „патриотична” Атака. Омерзени от дейността на народното представителство по свое желание го напуснаха две ярки фигури на десницата – бившият президент Петър Стоянов и първият демократичен премиер Филип Димитров, а най-полемичната фигура на левицата – Татяна Дончева, отвратена декларира, че се отказва от политиката. Поне засега.

При спазване традицията на гласуване с чужди карти

и под неимоверния натиск от Брюксел, депутатите все пак успяха да съгласуват българското и европейското законодателство, мнозинството от тях дисциплинирано спаси седем пъти кабинета от исканото недоверие и два пъти „ремонтира” състава на изпълнителната власт. Сред приетите за четири години 718 закона, само 97 от които са изцяло нови, се оказаха и т.нар. „закони – недоносчета”, които тепърва предстои да бъдат поправяни.
Вероятно някои от бившите вече депутати са се съзерцавали в мечтите и сънищата си как позират в светлата част на най-новата българска политическа история. Това е човешко. Реалностите, обаче, показват, че те ще могат да се радват на себе си единствено върху последната снимка за спомен, проектирани между жълтите софийски павета и тези дни замазаните пукнитани на фасадата с надпис „Съединението прави силата”. Където се снимат и всички туристи в българската столица.

В София продължава академично – студентският семинар, посветен на майските протести на българските етнически турци през 1989 година.
Малцина днес си спомнят любопитния факт, че  през декември 1988 година, малко след ареста на 16 активисти на Клуба за гласност и преустройство,  комунистическият диктатор Тодор Живков заминава за тогавашната Западна  Германия и в деня на отпътуването му всички заглушителни съоръжения на територията на България са преустановили дейността си за да не я подновят вече никога.
Късно.
„Вършачките” в българският радиоефир отдавна не бяха в състояние да заглушават предаванията на радио „Свободна Европа”, на ББС, „Дойче веле” и „Гласът на Америка”. По тях отдавна вече звучаха първите, макар и все още плахи протестни гласове на недоволните от комунистическия режим. Дори повече, според дългогодишната шефка на българската редакция на радио „Дойче веле” Румяна Таслакова, през тези решителни времена радиостанциите са си разменяли получаваните от България материали и информации, за да осъществят тяхното

по-широко разпространение сред българските граждани.

На 4-ти юни  89-та година основателят на „Демократичната лига за защита на правата на човека” Мустафа Юмер чете по „Свободна Европа” едно разтърсващо обръщение на най-многобройната тогава неформална организация на етническите турци срещу насилническата асимилаторска политика на режима, а неговият заместник Сабри Искендер разказа сега на семинара в София, как връзката между звената на Лигата е била осъществявана чрез емисиите на „Дойче веле” и ББС. През май същата година активисти на “Независимото дружество за защита на правата на човека” чрез

трите „вражески”, тогава, радиостанции разпространяват известното  “Обръщение към българския народ против асимилационната политика на режима”

Sunshine hd

,

като в предаванията непрестанно се четат текстове от името на неформалните сдружения или отделни техни членове в защита на турското малцинство. В края на юни проф.Антонина Желязкова разпространява своето “Отворено писмо до моя приятел Салих Бакладжиев”, в което иска извинение от турците в България за униженията и раните, които им нанася един авантюристичен и садистичен режим, а по същото време западните радиостанции бомбардират от ефира режима с есето на  Блага Димитрова “Името”, което дори е внесено в Народното събрание с общата декларация. След началото на т.нар.”Голяма екскурзия”, обявено по държавните медии лично от Тодор Живков на 30 май, за разлика от много активни и днес „рицари на микрофона и камерата”, журналистите там, отвъд клатушкащата вече Желязна завеса, измиваха срама на професията пред българите, убедено и неуморно.
Което за кой ли път поставя въпроса за нуждата  и днес от поглед отстрани и отгоре, от автентичен и почтен коректив на затъващата все повече в блатото на политическите, криминални и корупционни зависимости  българска медиа.
Срамота е след 20 години демокрация,  и то в Европа, да се правят подобни констатации. Но те са факт. При това – видим.