Хаотичното публично говорене на български политици се превръща напоследък в истинска атракция. Всекидневно в общественото пространство се чуват противоречиви изявления, странни обобщения и и се разменят скандални реплики. Какво може да е обяснението подобен вид поведение?
Само 100 часа след като публично подкрепи идеята на крайната националистическа партия „Атака” за произвеждане на национален референдум по въпроса за новините на турски език по БНТ, българският министър-председател Бойко Борисов взе думите си назад. Направи го убедително в радиоефира със самопризнанието, че „президента Георги Първанов в случая бил прав в думите си, че референдум за новините на турски език са капан за премиера”. В духа на пълна откровеност, лидерът на управляващата партия ГЕРБ си призна, че е дал рамо на идеята само защото тя била „залегнала в предизборните обещания на „Атака”, която сега „подкрепяла кабинета”. С безхитростна домашна дипломатическа лексика, външната министърка и бъдеща еврокомисарка Румяна Желева допълни, също по радиото, че „референдум няма да има, защото ще ни се смеят хората”. Преди това евродепутат от левицата предупреди чрез медиите от Брюксел, че ако по време на предстоящото изслушване в ЕП номинираната за българска еврокомисарка кандидатка не се разграничи от идеята за референдум за турските новини, рискът от провал е голям, а бързото излизане на премиера от споменатия капан е наложително, преди той да се е превърнал в „курт” на турски, сиреч във „вълчи” капан.

„Да бъдеш или не? Туй е въпросът…”

Е, добро е всичко, което завършва добре, казва поговорката, доказана с още много примери от вече 5 месечното управление на правителството на ГЕРБ. Не са забравени категоричните колебания на г-н премиера относно местенето на фискалния резерв от националния трезор в частни банки, приключили с вярното решение милиардите да останат там, където се намират и сега, фрустрациите около строежа или не на АЕЦ”Белене”, повишаването или запазването на акциза на пиенето, тютюна и бензина и т.н. Важното е, че в тези объркани времена на криза и окаяно икономическо и финансово наследство на предходното управление, решения се вземат и в крайна сметка тъкмо те са правилните.
Предколедната еуфория вероятно е повлияла и на държавният глава Георги Първанов, който по телевизията призна отново пристрастеността си към редакторските занимания. Българският президент каза, че в последните месец-два е редактирал много от съвместните позиции, обявени по-късно от министър-председателя, за разговорите с Москва по енергийните проекти, за политиката към съседна Македония, по някои социални въпроси. Думите на г-н президента ни връщат към едно друго негово публично откровение от преди две години, когато той сам обясни, че е бил „привлечен” през 1989 година от „служител на тогавашното Външно министерство” да сътрудничи в редактирането на мемоарите на виден българин от Македония и че не бил знаел, че всъщност работи за тогавашната ДС, а още по-малко, че се води в нейните архиви под псевдонима „Гоце”.

Политическата клоунада

Изглежда за да повдигнат обяснимо ниското предпразнично настроение на българина, други две публични фигури разиграха в кулоарите на парламента клоунада на парливата местна тема „хомосексуализъм”. Ако репликите между лидерите на РЗС и „Атака” бяха разменени на Женския пазар в София едва ли някой щеше да им обърне внимание, но доколкото край парламентарното стълбище освен журналисти са се намирали и чужди дипломати, изкушението на политическите „аркашки” за медийна и международна изява се е оказало неудържимо.
Така част от българските политици вече навлязоха в атмосферата на предпразничния карнавал, където говоренето звучи  противоречиво, но всъщност е характерно и истинско. Което си е и истинската мистерия на българските политици.

Седмица преди Коледа и 12 дни преди Новата година публичното пространство в България е наситено с послания, които объркват дори и привикналият със своите политици българин.
Дали поради естествената преумора в края на  една „двойно”-изборна година, дали от тежките удари на икономическата криза или от хомота на безкрайните български кривици, но почти в навечерието на Коледните и Новогодишни празници публичното говорене на основни фигури в българската политика като че доближи опасно границите на базисния разум на населението. „Бащици на нацията” започнаха да произвеждат озадачаващи послания, които по-скоро объркват, отколкото въодушевяват българите по трудния път на тяхното сиромашко, но „европейско” битие.
Необяснимо защо, например, премиерът Бойко Борисов свърза вълната от очакваните предпразнични „удари” на магистрални и банкови крадци с краткото посещение в София на новоизбрания президент на ЕС Херман ван Ромпой. Без съмнение неравната битка между престъпниците и властта в България отдавна е под критичната лупа на Брюксел, но ако синдикатът на разбойниците наистина е успял да организира своите акции с пропагандна цел, това може да означава единствено, че те се готвят за скорошно влизане в местната политика и желаят незабавното си легитимиране като партия – нещо, което трудно може да бъде обяснено даже на солидния контингент функционално неграмотни българи.

Политиката като „Мис България”

Енигматично прозвуча и медийното твърдение на външната министърка и бъдеща еврокомисарка Румяна Желева, че е важно освен „всеки политик да е умен и красив”, той да бъде „посветен” в политиката. „Политиката е призвание и трябва да нямаш други зависимости, за да можеш да му се отдадеш”, констатира тя, вероятно перифразирайки крилатият афоризъм на Оскар Уайлд, че „ако искаш да се отървеш от дадена съблазън, трябва да й се отдадеш”. Не е ясно, доколко местната публика е разшифровала тайната на българската политика извън обичайните й „зависимости”, но във всички случаи определението „умен и красив” трудно се връзва с представите на хората за фигурата на политика дори от последните 20 години насам. Може би с частичното изключение на локалните манекенки и тв-звезди, които по традиция се „пробват” във въпросното призвание.
Най-озадачени през последната седмица вероятно са останали пенсионерите, при това онези, чиято пенсия надхвърля немислимите 100 евро. Те така и не разбраха, защо бяха лишени от държавните коледни помощи от почти 13 евро, макар да им беше обяснено, че тъкмо това е техният граждански принос в титаничната борба срещу кризата и изпразнената държавна хазна.

Смокиновият лист и властта

Библейското послание на бившия премиер, сега само социалист Сергей Станишев, че неговите следовници нямат намерението да бъдат „лист, който да прикрива срамотиите на този парламент”, хвърлиха също в недоумение местното гражданство и най-вече симпатизантите на БСП. Хората неволно си припомниха педофилите, политическите номади, следствените депутати със снет имунитет в предишното Народно събрание и се запитаха учудено кой и с какво прикриваше техните срамотии в икономиката, МВР, ДАНС и къде ли още не…
Темата за прикриването на интимните части и за голотата в българската политика,  като че най-синтезирано беше интерпретирана от председателката на сегашния парламент г-жа Цецка Цачева. По повод публичното възмущение на депутат от трибуната, че пред важни институции в България не можело да има сергии с висящи гащи, „първата сред равните” миналата седмица запита чистосърдечно по микрофона: „Е, какво, без гащи ли да ходим?”
Отговорът на този фундаментален въпрос засега виси без отговор. Просто защото сварва българите неподготвени  и все още трудно ориентиращи се във въпросната материя. Поне привидно в края на 2009-та и все пак в навечерието на християнските празници.

Премахването на визовия режим за пътуване в страните от ЕС за гражданите на Македония, Сърбия и Черна гора от 19 декември предизвика истински европейски ентусиазъм на Западните Балкани. Какво ще бъде отражението на тази важна стъпка върху България, която е съседка с две от бившите югорепублики?
Преди малко повече от месец наблюдавах пред българското консулство във втория по големина македонски град Битоля чакащите за визи местни граждани и веднага ме връхлетяха кошмарните спомени, когато само преди осем години българите също висяхме по дългите, често безнадеждни, опашки пред европейските посолства в София и чужбина. В края на отминаващата година Европа направи най-хубавия и мъдър коледен подарък на Сърбия, Македония и Черна гора, като ги освободи от изгарящото усещане да се чувстват изолирани от Стария континент и същевременно стимулира амбицията на техните граждани да се върнат към европейската си нормалност, загубена до значителна степен след разпада на Югославия и съпътстващите го военни и етнически конфликти през 90-те години на миналия век.

Много на запад изток ли е?

За разлика от българите, сърби, македонци и черногорци много по-добре познаваха Европа и света допреди 20 години. Либералният режим на пътуване в „титова” Югославия им позволяваше безпроблемно да посещават и работят в страни, които бяха табу за „лагеристките” на изток от Желязната завеса. Неслучайно гражданите на бившата ГДР, чехи, поляци, унгарци пътуваха за българските черноморски плажове през Румъния, а не през Сърбия, за която бяха необходими визи, а  най-отчаяните се опитваха да преминат нелегално българо-югославската граница за да се избавят завинаги от „комунистическия рай”. Националистическите и етнически военни безумства на някогашният югорежим в края на миналия век увредиха драстично политическата физиономия на Балканите и едва сега тя отново започва да придобива своя европейски вид.

Балканският „Мексико плац”

България, която вече очаква влизането си в Шенгенската зона, ще има осезателна полза от отмяната на визите  за западните си съседки. Свободното пътуване през общата граница се очаква да катализира търговско-икономическите отношения между съседните държави, да улесни реализирането на техните общи европейски инфраструктурни и енергийни проекти. Известни са силният интерес на македонските граждани към българските курорти, както и стремежът на сърбите към засилване на деловите отношения между Белград и София. Липсата на пречки за преминаване на  общата граница ще насърчи междуетническия и междукултурен диалог, което със сигурност ще помогне за преодоляване на бремето на миналото и напрежението в отношенията между държавите от целия регион.
Преди повече от две десетилетия, макар и с визи, българите трескаво пазаруваха шушкавци и  грамофонни плочи със западна музика от Белград, и „фармерки”, както македонците наричат дънките, от Скопие. От тази Коледа, вече без визи, сърби и македонци ще могат да купават спокойно в София европейски, турски и китайски армагани и да сравнят градуса на своята „жлута” и „лозовица” с нискоакзизната българска „грозданка”. След това, ако имат настроение и евро, могат да прескочат до Солун за да продължат с „узо” или „ципуро”.
Затова,  честита безвизова Коледа, съседи! И едно голямо евро-балканско „Наздраве”!

Половината завършващи средно образование в България не владеят в необходимата степен правописа и пунктуацията на родния си език, констатираха наскоро за пореден път специалисти по проблемите на езиковата грамотност. Според тях в България няма официална статистика за броя на неграмотните деца, поради липсата на официални критерии за това.
Какви опасности крие явлението?

На фона на увеличаващата се ниска грамотност в ЕС, където според доклад на ЕК отпреди две години една четвърт от 15-годишните ученици са показали „слаби резултати при четене и писане”, безрадостните информации за положението в България едва ли са изненада. В края на октомври, тогава все още министърка на образованието Йорданка Фандъкова обяви публично, че половината от 16-годишните български ученици са полуграмотни или не могат изобщо да четат, позовавайки се на актуално международно изследване. Резултатите говорят, че половината от тези ученици не достигат минималните стандарти или са „функционално неграмотни”.

Неграмотността като „мрак” и „тъмнина”

Справка в дебелите речници сочи, че докато напълно неграмотният не може да разбере изписани думи като, например, „куче” или „котка”, функционално неграмотният човек може да схване елементарни думи, но доколкото не може да чете достатъчно добре, той не е в състояние да разбира онова, което му е необходимо във всекидневния живот, като обяви за работа, административни съобщения, вестникарски публикации, по-сложни указателни знаци, афиши и т.н. За раз от пълната неграмотност, чиито характеристики са еднакви за целия свят, характеристиките на функционалната неграмотност са различни за една или друга култура. Ако „сричането” може да се окаже достатъчно като грамотност за човек от селските райони на някоя развиваща се държава, то е проява на тежка функционална недостатъчност за градските райони на технически развита страна.
Сред синонимите на думичката „неграмотност” в българския език са не само „невежество”, „незнание”, „простотия”, но „мрак” и „тъмнина”. Тъкмо в подобна бездна изпадат десетките хиляди българчета, които всяка година напускат по различни причини училище между 5 и 7 клас –  ключово важен период за преодоляването на функционалната неграмотност. Навлизайки все по-дълбоко в тунела на безпросветието, тези индивиди неизбежно затъват в социалното блато, което генерира всекидневно тежка престъпност, антисоциални прояви, рискове за здравето и самоунищожителни действия. Техният постоянно нарастващ брой, обаче, рефлектира пагубно и върху националната култура. В търсене на аудитория все повече електронни медии съобразяват програмите си с примитивните вкусове на този застрашително нарастващ „пазарен” сегмент, поради което

в националния ефир денонощно се изливат тонове еротика, простотия и кич.

Всичко това предопределя и данните, показани в друго актуално международно проучване сред 57 държави в света, огласени тези дни. Според тези данни 18-годишните българчета са на предпоследно място по конкурентност – просто се оказало, че 51 на сто от завършилите средно образование в България дори не познават буквите и могат да изпълняват само най-ниско квалифициран труд.
И понеже в условията на криза и лавинообразна безработица  няма нужда дори и от такъв труд, да му мислят беззащитното българско население, което през настъпващата зима ще бъде заливано от престъпност и недофинансираните правозащитни органи, които следва да се борят с нея!
Така че българи, когато мернете написана някъде четири буквената дума „овца”  с пет правописни грешки –  „уфтсъ”, за което алармира уважавания литератор проф. Кирил Топалов, спасявайте се незабавно и бягайте надалеч!

Кратката визита на македонският министър-председател Никола Груевски в София  и разговорите му с българския премиер Бойко Борисов биха могли да рестартират успешно един занемарен от цяло десетилетие процес в отношенията между двете балкански съседки.
В края на февруари 1999 година тогавашните премиери на България и Македония Иван Костов и Любчо Георгиевски подписаха съвместна декларация, която за първи път след промените в двете съседни балкански държави откри възможност за решаване на многобройните спорни отношения между тях и за нормализиране на двустранните отношения. Документът беше подписан на „официалните езици на двете държави” , което беше пробив в т.нар.”езиков спор” между тях, спор който тогава блокираше парафирането на над две дузини двустранни споразумения. Освен това двете съседки декларираха, че „нямат териториални претенции една спрямо друга”, което на практика сваляше претенциите за предоставяне на „права и свободи” на съответните малцинства във всяка от тях. САЩ в лицето на своята тогавашна посланичка в София Ейвис Боулън, горещо подкрепиха декларацията, а германският посланик през тези години

Петер Мецгер определи документа като „нещо много хубаво”.

Едно от главните действащи лица, подготвили този важен дипломатически пробив, тогавашния, а и сегашен заместник-министър на външните работи Марин Райков, призна през 1999 година, че водената от него българска делегация на преговорите е „постигнала много повече от очакваното”. Фактът, че девет години по-късно, в началото на 2008 година, съвместната Декларация е потвърдена с меморандум от двете съседки, потвърждава всички първоначални оценки.
Сега, според думите на премиера Бойко Борисов, казани след „блиц”-срещата му в София с неговия колега Никола Груевски, България отново „стъпва” на Декларацията от 1999-та, като очаква тя да се оформи като договор. Подобен  бъдещ документ със сигурност би се превърнал в официалния „лиценз”, който България ще предостави на югозападната си съседка за стартиране на нейните присъединителни преговори за членство в ЕС. Защото, и това е необходимо да се припомни, преди 10 години двете страни подписаха декларация, а не договор, за да бъде избегнато ветото на тогавашния македонски президент Киро Глигоров, който по задължение следваше да го наложи след като текстът за „малцинство” противоречеше с чл.49 от Конституцията на Македония, който налага републиката да се „грижи за своите малцинства в България и Гърция”.

„Лиценз” за членство в ЕС

Днес нещата са съвършено различни. На 19 декември падат визите за пътуване в ЕС за македонските граждани. След като Македония и Косово се разбраха за общата си граница пътят за започване на преговорите за присъединяване на бившата югославска република към ЕС е практически отворен, макар че извървяването на този път няма да бъде бързо и лесно за Скопие. Спорът с Гърция за името на страната, изглаждането на отношенията със Сърбия и, което е особено важно, постепенното европейско цивилизоване и отрезвяване, което се очаква от мнозина представители на македонския политически, научен и обществен елит – това ще бъдат основните европейски препятствия за малката и бедна балканска държава.
Всичко това, при здрав разум, би могло да се случи доста по-бързо от очакваното. Особено ако македонците успеят  и творчески да перифразират любимата си космическа мечта в:  „Европо, Европо, земьо македонска!”