Темата „досиета” през седмицата беше разширена с апела на българския президент Първанов да се извадят „икономическите папки на прехода” за да се видело  в тях „кой кой е”.

Каква е целта на този призив и защо той се лансира тъкмо сега?

Един от прийомите на някои политици е да печелят привърженици с призиви, които публиката винаги и безрезервно би подкрепила. Заставате на някоя медийна или политическа трибуна и заявявате на висок глас: „ Апелирам да запълним дупките по пътищата, за да не разбиваме автомобилите си!” или „Призовавам минималната работна заплата да стане 1000 евро, за да не бъдем най-бедната членка на ЕС!” Някой да има нещо против? Едва ли.
Президентът Георги Първанов подходи по аналогичен начин. По слушана частна радиостанция /в България ключовите политици отдавна са се отказали от изяви по финансираните от бюджета държавни електронни медии !/ държавният глава настоя да бъдат извадени икономическите досиета на прехода. Това „кога и кой вербува, зачислява в службите Алексей Петров, кой му помага да се развие от НСС до ДАНС са важни въпроси, но по-важният въпрос е за срастването на политическата с икономическа власт”, каза Първанов и отлетя за Брюксел.

„Пиете ли? Да, когато има…”

Отзивите сред българския политически елит не закъсняха, но като че най-любопитна се оказа спонтанната реакция на бившия съпартиец на президента и доскорошен премиер Станишев. Присъединявайки  се към апела на държавния глава, той безхитростно уточни, че ставало дума за „досиета на ДС, за това как се извършва българският преход, как се натрупаха гигантски богатства, как тези ресурси, които се оказаха в частни ръце при приватизацията на безценица, влияят на политиката и на политическите партии”.  Подобна аналогия направи и лидерът на ДСБ Иван Костов, който окачестви призива на Първанов като „много важен”, но поясни, че темата за отварянето на икономическите досиета на прехода  е „отклонение от основния удар върху досието на ДС, в което се вижда как е създадена организираната престъпност”.  Лидерът на СДС Мартин Димитров също беше категоричен, че икономическите досиета трябва да се отворят, при това заедно с всички досиета на ДС, но изтъкна, че Първанов нямал „лоялното” право да настоява за това, защото той бил „създател на правителството, натрупало престъпните досиета през последните четири години”. Естествено в този хор се чу и тенорът на финансовия министър Дянков, който подкрепи президентската идея и поясни в характерен стил, че неговата операция „Сова” за отваряне на финансовите досиета била паралелна с призива на държавния глава.

Разровиш ли го, ще мирише

Всъщност разравянето на гнилите милиционерски пластове от миналото около операцията „Октопод” и систематичната /все още!/ дейност на Комисията по досиетата, вероятно карат днес неподозирано много „принадлежащи”  да бършат нощем студената  пот от гузните си чела. И да реагират, кой както може. С отклоняващи популистки апели в публичното пространство, с перфидни кампании в собствените печатни издания и електронни медии, насочени срещу „нефелния” сегашен Закон за досиетата, с увеличаващи се „изпреварващи” невротични самопризнания от типа „бях млад, в казармата”, та дори и с обичайните контра – инсинуации от типа  на „Агентка на ДС вади досиета на колеги”…
Страх? Разбунена съвест? Инстинкт за самосъхранение, злобно покаяние или безсилна ненавист? А може би атавистичен порив към „кръгова отбрана” – все пак в края на 1989 година ДС е имала около 30 хиляди свои агенти, а на този етап са отворени досиетата на по-малко от 3000 от тях?
Отговорите на тези, а и на много други въпроси, в това число за икономическите досиета, предстоят. Сега, макар опасно закъсняла, е последната възможност за радикална хирургическа интервенция, на която обществото следва  да се подложи доброволно и което е най-трудното – да я извърши само върху себе си, този път без упойка.  В противен случай целият държавен организъм е в риск. Риск опасен и все по-голям.

Авторите на специалната операция „Октопод” на българското МВР очевидно са я програмирали така, че тя да фокусира изцяло общественото внимание върху себе си.
Някои факти около шумният арест на „пипалата на Осмокракото”, обаче, останаха опасно встрани.
Ловът на  „Октопода”, при който бяха задържани 14 лица, които според главния секретар на МВР са участвали в „цялата палитра престъпления от Наказателния кодекс”, беше организиран в навечерието на две важни събития – предстоящият междинен доклад на ЕК в областта на правосъдието и вътрешните работи и очакваното огласяване от Комисията по досиетата на агентите на бившата ДС в силовите ведомства, като МВР, ДАНС, НСО, НРС и МО.

Трактористи

Действията  на властите, свързани с разбиването на бандата за магистрални грабежи, с двусерийната полицейска операция озаглавена „Наглите”, както и дирижираното фиксиране на местните медии не толкова в акцията „Октопод”, колкото в противоречивата личност на доскорошният съветник в ДАНС, доктор на икономическите науки и доцент в УНСС Алексей Петров, по всяка вероятност целят да убедят новия екип на ЕК, че борбата с организираната престъпност се води неотклонно и първите големи успехи вече са налице и това би следвало да залегне в политическите оценки на пълния доклад през лятото. Въпросът, обаче, е дали почти всичките освободени от съда „наглеци” и трудно доказуемите първоначални обвинения към доцента с прякора „Трактор” ще впечатлят опитните експерти на ЕК, които следят с не по-малък интерес  и действията на съда по делото за източените суми по САПАРД или разтърсващите заключения на Инспектората към ВСС за неадекватността на магистратите, които са налагали само условни присъди по 93-те престъпления за измами на убития миналия месец мафио-шарлатанин Боби Цанков. За тях със сигурност особено показателен ще бъде и съзнателно приглушаваният скандал с „Красьо”, менажирал по телефона си не само съдебната власт, но и други влиятелни фигури от държавните структури.

Следите остават

Друга вероятна цел на операцията „Октопод” е да се провери реакцията на определени среди, свързани с някогашните и сегашни силови ведомства. Още през ноември миналата година министърът на вътрешните работи Цветан Цветанов заяви публично по повод скандалите около ДАНС, че „конфликтите и инсинуациите, които се генерират от бивши служители на ДС и на Шести отдел на ДС не бива да продължават”.  Дори повече, вътрешният министър чистосърдечно констатира, че през последните 20 години въпросните скандали не са „за да създават напрежение, а за да се запази досегашното статукво”.  Както е известно, ръководният екип на заченатото от Сергей Станишев българско ФБР,  беше от трима осветени служители на бившата ДС, като единият от тях се оказа арестуваният сега  бивш агент под прикритие и съветник на шефа на ДАНС, наричан  „Трактора”. Непосредствено след осветяването му от Комисията по досиетата през ноември, в нарочна декларация Съюзът на бившите барети защити своя колега и член на съюза, който по време на т.нар. Възродителен процес бил събирал, представете си, единствено антитерористична информация сред турското население в страната.

Ние сме на всеки километър…

Проблемът, обаче, не са само бившите и сегашни командоси. Според някои изследователи и публикации в печата в подобно положение на зависимост само в ДАНС продължават да работят почти 500 човека от бившата ДС, а по предварителни оценки броят на агентите във всички силови структури днес надхвърля 3000 човека. Сега, от трусовете на детонатора „Трактор”, ще се състави сеизмичната картина за властта след тяхното евентуално осветяване и реакциите, които биха могли да последват.
Тези реакции могат да се окажат твърде опасни. Не е тайна, че голяма част от най-подготвените кадри на комунистическата политическа полиция създадоха сегашната НСБОП, а друга част се захвана с обучението на „дебеловратата” спортна гордост на страната в практиките на престъпния бизнес. В резултат от това криминално ашладисване през 90-те години се пръкнаха големите групировки, чийто елит в голямата си част е свързан с репресивните тайни служби на тоталитарния режим. Сега, когато „хлябът и сиренето” продължават да са в техни ръце, всичко зависи от волята и ловкостта на управлението този път реално да отвоюва държавата от „Октопода”, който със сигурност ще опита да се скрие зад своето защитно „мастило”.
Ще бъде сложно и трудно, тъй като мнозина и днес  потриват ръце със заканата „Ще видим кой кого! Я камилата, я камиларя…”

В едно от първите си интервюта, номинираният за нов български дипломат номер едно  и досегашен министър на отбраната Николай Младенов определи като основна задача на своето бъдещо ведомство “възстановяване доверието на Европа”.
Кои са някои от предизвикателствата, пред които се изправя младият български външен министър?
Непосредствено след победата на ГЕРБ на парламентарния вот, спряганият още тогава за поста външен министър Николай Младенов прогнозира, че новото правителство ще завари една объркана посока във външната политика на България и поясни, че не може да имаш успешна външна политика след като нямаш успешна вътрешна политика.
Шест месеца по-късно, номинираният за нов шеф на българската дипломация Николай Младенов се изправя пред последствията  от разрушителното „европейско земетресение” Желева, пред необходимостта от въвеждане на порядък в дейността на външнополитическото ведомство и пред сложните кадрови проблеми в държавната дипломатическа служба. Преодоляването на тези препятствия ще отнеме още време, но то е задължително, ако правителството на ГЕРБ наистина е решено все пак да направи рестарт в българската външна политика.
Едва ли е необходимо да се изчисляват допълнителните щети върху имиджа на страната, нанесени от безрасъдната авантюра на кабинета с еврокомисарската кандидатура на досегашната външна министърка Желева. „Съживени съмнения дали балканската страна заслужава членството си в ЕС и способна ли е да се пребори с корупцията, отблъскваща инвеститорите”-Ройтерс, „Цялата случка е сериозно унижение за най-бедната страна в ЕС…участието в политически скандал за първия комисар по хуманитарната помощ е сериозен срам  и за Евросъюза”  – в.Индепендънт, „На гладкия брюкселски паркет бившият телохранител на комунистическия диктатор Тодор Живков все пак се подхлъзна” – ФАЦ – това са само част от невидимите, но вече осезателни поражения, които правителството, чрез своята дипломация тепърва ще трябва да разчиства.

Гнездото на осите?

Въпреки приетият в последните дни на 2009-та от кабинета Устройствен правилник за дейността на външно министерство, с който бяха съкратени около 230 служители, беше закрита службата на говорителя на ведомството и бяха създадени две нови дирекции, проблемите останаха и те са свързани с „размита отговорност, липса на координация и контрол, дълго натрупвани дефекти и не на последно място – некадърност”, както поясниха пред медиите отзованите в средата на миналата година посланици във Вашингтон и Истанбул. И още нещо. Целият дипломатически и експертен ресурс на външнополитическото ведомство през последната половин година беше ангажиран с подготовката на своята министърка за еврокомисарското кресло, факт, който до значителна степен отклоняваше министерството от изпълнение на конкретните му задачи. От друга страна честата смяна на неговите шефове едва ли действа обединяващо върху служителите в деликатната система на международните отношения.

С фрак, папийонка и кинжал

Най-сериозното предизвикателство пред новия „красив, умен” и млад външен министър, ще бъдат отново кадрите. Отново, защото от 20 години насам във ведомството се води несекващата битка за политическите назначения, за подбора на служителите, за тяхната подготовка и  професионално развитие. И около принадлежността на огромен брой дипломати/ според самия премиер Борисов 90 на сто!/ към комунистическите тайни служби. Някак незабелязано за обществеността мина фактът, че в екипа на предшественичката на Николай Младенов две ключови фигури – зам.-министър и постоянен секретар – тихомълком си подадоха оставките след като бяха осветени като агенти на ДС. Как ще бъде постигнат балансът в дипломатическата служба след едно постепенното изваждане от играта на някогашния агентурен апарат, как този процес ще бъде „съгласуван” с президента Първанов и каква подкрепа ще получи Николай Младенов от собствения си премиер, са въпроси, чиито отговори не търпят отлагане.
Просто защото натискът срещу пълното отваряне на архивите на тайните служби и за поправки на Закона за досиетата непрекъснато нараства и току-виж „здравите сили” в българското общество отново взели своя реванш! Което, макар и парадоксално, продължава да представлява реална възможност за европейска България.

Независимо от оценките на европарламентарните комисии по развитие и външни отношения за представянето на Румяна Желева, впечатление направиха предхождащите спекулации около личността на българската кандидатка за еврокомисар.
Какъв е произходът на тези спекулации и как те се отразяват върху образа на страната?
Неотдавна мой познат разказа, как овчар, с когото разговаряли на полето, внезапно замахнал с гегата и размазал малко гущерче в тревата. Защо уби тази безвредна животинка?-попитал познатият.  Е, па защо да е жива?-бил незабавният „дълбокоумен” отговор.
Всъщност, подобни действия са доста характерни за българската народопсихология. Не знам дали предателствата и доносничествата/ независимо дали между тях има или няма знак на равенство/ в националната история са повече от подлостите в миналото на другите европейски и балкански народи, но те преминават позорно от древността до наши дни. И което е още по-отблъскващо – продължават и днес. Защо да е техният, а не нашият човек, се навиват съвременните местни партийци и надуват, най-често в Брюксел, изобличителната свирка, известна в международния жаргон с английската дума „whistlеblowing”, сиреч подаване на сигнали до властите за сериозни нарушения.

Примери от последните години – колкото щеш!

Да си припомним шумотевицата, която не спря да се вдига около „произхода” на първата българска еврокомисарка Меглена Кунева, което, обаче, не й попречи да се представи блестящо в ЕК и да бъде избрана за Комисар и Европеец на годината през 2008-ма! Ами изкуствено създаваната киселинна политическа атмосфера, в която бившият външен министър Соломон Паси беше принуден да се състезава през миналата година за поста Генерален секретар на НАТО? Да, кампанията на Ирина Бокова за шефското място в ЮНЕСКО беше подкрепена мощно от президента и управляващата тристранна коалиция, но и тя трябваше да мине през горнилото на опозиционната политическа неприязън, изразявана доста често в чужбина. А защо днес никой, дори и от „Синята коалиция”, не повдигна въпроса за еврокомисарската кандидатура на бившата външна министърка и сегашна евродепатутка Надежда Нейнски, номинирана не от друг, а от СДС, също член на ЕНП, за този пост?

Размазване на кандидата

Ситуацията със сегашната външна министърка Румяна Желева не прави изключение. Канонадата срещу нейната кандидатура за комисарка по „Международно сътрудничество, хуманитарна помощ и отговор при кризи” започна отляво с иронията за „най-непрестижния ресор в ЕК”, премина през упреците за некомпетентност и неспособност той да бъде овладян от кандидатката, промъкна се през съмненията, че образованието й в Германия било финансирано от варненската групировка ТИМ, и накрая понесе обвинението на „Ди Велт”, че е „гангстерска невеста за ЕК” покрай твърдението, че съпругът й е мафиот.
Целта на акцията, осъществена съвършено безсмислено от сегашните политически противници на ГЕРБ сред българската депутатска гилдия в ЕП и партийните централи в София, със сигурност постигна нещо подобно на удара на овчарската гега върху безвредното гущерче. Размазани, в случая обаче, не бяха нито Желева, а още по-малко нейната партия ГЕРБ. Както обикновено, жертва отново се оказа България и най-вече нейният нисък международен авторитет. Просто „овчарите”, дето най-активно развяват националните байряци по повод и без повод в страната, също са си казали: „Е, па защо да е жива?”

Отминалата 2009 година се оказа поредното „време разделно” за българската външна политика. Двойните избори в страната  маркираха границата на различия между бившето и сегашно правителство в областта на международните отношения.
Последната половин година от мандата на управлявалата до юли тристранна коалиция се оказа показателна за характера на българската външна политика през четирите години на нейното управление. Пропагандните акценти на воденото от социалистите правителство бяха: „България е уважавана партньорка в ЕС и нейните трудности не са по-големи от тези в останалите централно и източноевропейски страни; отношенията между София и Москва са модел за всички останали; България е солиден политически фактор на Балканите и перспективен енергиен център в региона; страната изпълнява съюзническите си ангажименти в НАТО, като представянето на българските военни в Ирак, Афганистан и Косово е отлично; двустранните отношения в рамките на Евроатланитическото сътрудничество са блестящи, а връзките с новата администрация в Белия дом са повече от добри.”
Всъщност всички тези твърдения на водената от БСП коалиция се оказаха уязвими  от един единствен аргумент – външната политика не може да бъде успешна, когато вътрешната е пълен провал.
След като върху страната е наложен специален механизъм на наблюдение от Брюксел заради тоталното несправяне с престъпността, когато осъдените за корупция се броят на пръстите на едната ръка и европейските пари са спрени категорично от Брюксел, когато те е страх да заемеш и отстоиш позиция за да не засегнеш някого от „големите”, това е нищо повече от провал, категоричен и безспорен. До средата на лятото България беше усвоила едва 0.3 на сто от полагащите й се средства по европейските фондове и пожарните мерки на кабинета „Станишев” през последните месеци от неговото управление не позволяваха нищо повече, освен воденето на „отбранителна” европейска политика, ориентирана основно към отразяване на лавината от критики, идващи от Брюксел.
Твърде смехотворна беше и концепцията, че България е равно отдалечена от Москва, Брюксел и Вашингтон, в резултат на което възникнаха сериозни подозрения, че поетите към Русия ангажименти на страната във връзка с енергийните проекти като АЕЦ „Белене”, „Южен поток”, „Бургас-Александруполис” не защитават българските интереси и дори потвърждават руската теза, че България е  Троянския кон на Москва в ЕС. Изпълнената с пищни концерти, взаимни посещения и почти „братски” прегръдки „Година на България в Русия” и „Година на Русия в България”  по-скоро подкрепи подобно подозрение, отколкото успя да го разсее.
Оказа се, че през четиригодишния мандат на предишния парламент страната почти е забравила в своята външна политика както Балканите, така и Черноморския регион. Тя стоеше изолирана от протичащите там процеси и ако все пак има нещо, с което си струва да се гордее, това е трудното, но навременно решение за признаването на Косово.
За съжаление външната политика не беше впрегната да работи за изграждане на положителен образ на България в чужбина и репутацията й през годината успя да спадне до най-ниското допустимо равнище.
Втората половина на 2009-та донесе на страната ново управление, което още в първите дни на своя мандат осъзна, че успешната външна политика е функция на правилната и ефективна вътрешна политика и  изрично потвърди схващането си, че еврочленството на България е почти сто процента вътрешна, а не външна политика. Както във всички министерства, така и във външнополитическото ведомство на страната промените започнаха с избора на Румяна Желева за поредната, макар и временна, шефка на българската дипломация.
Получила образование в Германия, новата външна министърка започна с въвеждането на ред в „собствената къща”. Традиционните кадрови промени, различен ръководен екип, структурни трансформации във ведомството по силата на нов устройствен правилник – това бяха първите й  стъпки, които е възможно да се окажат и последни за нейния министерски мандат – както е известно, Румяна Желева беше номинирана за следващата българска еврокомисарка, която ще отговаря за хуманитарната помощ и реакцията при кризи.
Установяването на ред във „външнополитическата къща”, обаче, се натъкна на препятствия. След дълги разправии и шумни проверки за допуснати нарушения в организиране гласуването на българите в Турция и САЩ, посланиците в двете страни бяха отзовани и в крайна сметка президентът прекрати техните правомощия. Този акт ангажира до значителна степен ресурса на новия екип на външнополитическото ведомство, ресурс, който след това беше насочен основно в осигуряване успешната кандидатура на новата външна министърка за еврокомисарския пост. Изникнаха и други неприятни проблеми. Оказа се, че зам.-министърът по европейските въпроси в новия кабинет, дипломат с 26- годишен стаж, е агент на бившите комунистически тайни служби. След оставката му, министърката беше принудена да отстрани от длъжност по същите причини и постоянният секретар на МВнР. Всичко това, на фона на разтърсващото откровение на премиера Бойко Борисов, направено публично при посещението му в Берлин, че „деветдесет на сто от дипломатите във външното министерство са били агенти на ДС”, говори, че в „къщичката” на българската дипломация предстоят още „уборки”, което вероятно ще отклони ведомството от конкретната му работа за неопределено време.
Доколкото следва да се изчака евентуалната поява на заместник на г-жа Желева начело на външнополитическото ведомство, за когото засега се знае само, че ще е „умен и красив”, според определението на бъдещата еврокомисарка, по-важните очаквани външнополитически ходове на кабинета на ГЕРБ през 2010-та могат само да бъдат маркирани.
На форума за климатичните промени в Копенхаген, премиерът Бойко Борисов обвърза парите за климата с размразяването на всички еврофондове за страната, както и с приемането на България в еврозоната. Според амбицията на кабинета това може да стане до три години и би освободило огромни финансови средства, които сега са резерв по правилата на МВФ. Спрени за България са средства по предприсъединителните програми, които приключват в края на тази година. Независимо от установените нарушения и съмнения за корупция, през втората половина на годината страната все пак успя да извоюва възстановяване на средства по програма ФАР, както и на част от средствата по САПАРД.
Извън екзистенциалният въпрос за евросредствата, като особено важно се очертава участието на България в новата дипломатическа служба на ЕС, която ще работи за избрания по силата на Лисабонския договор „външен министър” на общността. Дали при формирането на въпросната служба страната ще може да се възползува от принципа на „равнопоставеност” засега не е известно, но във всички случаи от авторитетното участие в нея биха могли  да се извлекат много дивиденти.
В контекста на сътрудничеството в ЕС, отношенията между сегашното българско правителство и новият кабинет на германската канцлерка Меркел имат добри перспективи. Германия е не само една от най-големите икономически инвеститорки в България, но е и стратегическа партньорка в областта на вътрешните работи и основна консултантка в подготовката за присъединяването на страната към Шенген.
Двустранните отношения на София и Вашингтон също имат окуражителни перспективи, които зависят не само от готовността на страната да приеме затворници от американския център за задържане в базата Гуантанамо в Куба, но и от бъдещото материализиране на интереса на крупни американски фирми към българските ядрени проекти. САЩ очакват от България продължаване на военното й присъствие в Афганистан, ефикасна борба с корупцията и престъпността, и прозрачност в енергийните й отношения с Русия.
Едно от най-сериозните предизвикателства за балканската политика на правителството ще бъдат отношенията с Република Македония. Умело балансираната подкрепа за членството на бившата югорепублика в НАТО и ЕС срещу изпълнението на критериите за това членство, би премахнала напреженията и историческите наслоения във връзките между двете съседки. От друга страна отпадането на визите за гражданите на Сърбия, Македония и Албания със сигурност ще стимулира търговско-икономическите отношения в региона.
Естествено, че България и Русия следва да бъдат партньори и че мястото на София в диалога между ЕС и Москва е запазено, но в подобно партньорство страната следва да пази своето достойнство, за да може двустранните отношения да имат съвременен смисъл.
Още много са предизвикателствата, пред които вероятно ще се изправи българската външна политика през новата 2010 година. Те, обаче, трябва да бъдат преодолявани по европейски, последователно и прозрачно. В противен случай наистина ще можем да говорим за „приемственост” в международните отношения на България, но с отрицателен знак.