През седмицата българският премиер Бойко Борисов отново предизвика опонентите си с  предсрочни избори, този път едновременно с парламентарни и президентски.
Какво политическо средство представлява извънредният вот и какви са опасностите от него?
Предсрочните избори бяха едно от харесваните политически плашила на някогашният извънпарламентарен опозиционер и столичен кмет Бойко Борисов – през последните две години от управлениято на Тристранната коалиция той често го разклащаше по медиите и така държеше кабинета на Станишев в постоянно напрежение. Само 15 дни след изборната победа на ГЕРБ на 5 юли миналата година, победителят Борисов, този път като предстоящ премиер, отново разтрака заплахата, но вече пред „Синята коалиция” и РЗС, че ако не подпишат двустранните меморандуми с новите управляващи, „ще им хвърли мандата и ще ги прати пред урните”. В края на октомври министър-председателят скастри онези, които създавали „допълнително напрежение” на управлението с предупреждението „Ще направя предсрочни избори и ще им видя сеира на всички тогава”, а на следващия месец не издържа на подмятанията на тогава все още негов политически фен Яне Янев за някакви лобита в ГЕРБ и отново избухна: „Ще направя предсрочни избори и РЗС пак ще има 3 процента, колкото на изборите в София!”.

Шапката на сламения пазач

В самия край на миналата година, когато общественото одобрение за новите управляващи продължаваше да расте и според НЦИОМ личният рейтинг на премиера „едва се удържа под стоте процента”, тези предупреждения звучаха по-скоро като снизходителни подръпвания по ушите на немирните парламентарни партньори на ГЕРБ и намиращата се в състояние на политическа прострация опозиция. Постепенно, обаче, сгъстяващите се кризисни реалности, първите несполуки на кабинета и очертаващите се неизбежни рестриктивни мерки в икономиката и социалната сфера, промениха тона на предсрочното „изборно” плашило. В интервю дадено в първите дни на Новата година премиерът Борисов по генералски обяви: „В мига, в който усетя, че има неблагодарност към ГЕРБ и към мен за това, което правим, в този ден давам оставката на правителството в парламента и отивам на избори. В този ден! Усетя ли от политическата класа, че се опитват да ми прехвърлят вината на сини, червени, пембени в условията на криза и не се държат в рамките на нормалното, аз ще си предизвикам вот на недоверие”.

Измъкване от блатото

В началото на март, по повод скандала около поискания импийчмънт на държавния глава, депутат на ГЕРБ и висш партиен функционер заяви, че управляващите имат готовност да се явят на парламентарни избори, но „президентът трябва да подаде оставка и двата вида избори да се проведат едновременно”. През първия ден на лъжовния април самият премиер повтори, че „Ако президента връчи оставка, и правителството ще си подаде оставката. Отиваме на избори час по-скоро и хората да решават кой ще управлява, на кой му трябва мнозинство да измъкне България от блатото”. В началото на миналата седмица, като прикани „сините” да му се обадят по телефона с критиките си за антикризисните мерки на кабинета, министър-председателят каза: „Аз завися само от народа. Ако си оттеглят подкрепата – отиваме на избори и народът пак ще каже кой иска да го управлява”. Сега, два дни преди очакваните първомайски демонстрации, г-н Борисов отново се разфуча срещу червените и сини „мошеници” и се позова на себе си:” Казал съм – веднага избори, излизай, Първанов, на всички избори. Аз нямам грам вина в това, което съм наследил”.
Така, след уплахата от предсрочното „изборно плашило” идват и въпросите – ще се промени ли политическата конфигурация в страната след извънреден вот, ще допринесе ли той за овладяване на тежката икономическа криза, ще изкара ли пред урните миналогодишните 70 на сто от избирателите, ще реши ли институционалния конфликт между президент и правителство?
Засега поне,  въпросите са риторични и са предназначени да пазят политическия бостан от досадниците. Също както плашилото.

Първият ден на май, или 121 ден от годината, от Международен празник на труда отдавна се е превърнал в повод за демонстрации, протести и стълкновения на синдикалисти, социалисти, пенсионери, анархисти и националисти.

Как за този ден се готвят в България?

„Традиционният митинг на 1 май тази година ще бъде протестен!” – това обяви в провинцията секретарят на БСП Антон Кутев и поглеждайки в „кристалната топка” на своята раздирана от вътрешни борби и сериозна политическа безпътица до неотдавна управляваща партия, видя в бъдещето бурни политически протести в страната, които „нямало да бутнат властта, но щели да подобрят чуваемостта между народа и правителството”. Защо бившите български комунисти и настоящи опозиционери са се загрижили за  комуникацията с кабинета на Бойко Борисов остава или тактически партиен секрет, или страничен ефект от бушуването на пролетта, поразил напоследък видимо лявото партийно ръководство. Във всички случаи 50-те каба-гайди и 15-те фолк-състава, които миналата година озвучаваха първомайското шествие начело със Сергей Станишев, няма да ги има. Поне при социалистите.

„Черният блок” в цъфналите градини

Двете основни синдикални централи в България едва ли ще изпуснат възможността  първомайски да „напомпат” допълнително социалното недоволство в кризата. Неотдавна КНСБ съобщи, че води разговори за организирането на национална протестна демонстрация срещу: безработицата, намалението на преките чуждестранни инвестиции, свиването на брутния вътрешен продукт, спадът на потреблението и всичко онова, което всъщност зарежда с енергия на синдикалистите по време на криза.
Федерацията на анархистите, която на 1 май също отбелязва своя най-голям празник, все още се колебае към кого да прикачи малобройното си войнство в очакваните шествия – към това на синдикатите или на т.нар. „Национална съпротива България”, която титулова себе си като „неформална организация, обединяваща български патриоти и националисти, работещи за добруването и напредъка на българщината”. Притесняващото за анархистите било, че от една страна синдикатите били „казионни и комунистически”, а от друга – „националната съпротива” била агресивна и дейна и свързвала черния флаг на анархистите с някакви „крайно десни и расистки идеи”.

Ръката по-високо, по-високо!

Въпросните идеи със сигурност се изповядват от следващият сегмент на първомайските протестиращи – местните десни екстремисти. За тяхната дейност, всъщност левичарската „Национална съпротива” в отворено писмо за празника се произнася по следния начин: „Мълчаливо се приема като “нормално” влизането на организации, свързани с международната неонацистка мрежа, в учебниците по история за 6-ти клас, опитът за анти-гей законодателство в Пазарджик, открито нацисткият „Луков марш”, пребитите цигани, свастиките по еврейското училище, тормозените еврейски деца, битите и заплашвани леви активисти само заради политическата им ориентация, залятият от антисемитска и фашистка литература пазар, част от авторите на книгите, вече политици с влияние и т.н”.
Очевидно в навечерието на 1 май теренът за традиционното протестно дерби е подготвен, отборите са мотивирани и настървени, остава да му мислят само реферите от полицията, които на този ден обикновено имат особено много работа. Както, впрочем, колегите си от Централна и Западна Европа, където „цветята” на празника също са окървавени носове, спукани глави и изпочупени витрини. Но доколкото българската полиция в момента се намира в необикновено активна професионална кондиция, повод за притеснения няма.
Наистина, никакъв повод…

За пореден път британската телевизия ББС посвети свой репортаж на България. Сега камерата посети помпозен клуб в София за да запознае милионите зрители в чужбина със „странното” явление на местната музикална чалга.
Дали това не е поредният неудобен за страната репортаж?

Очевидно Британската радиоразпръсквателна корпорация/ББС/ не е най-големият приятел на европейска България. Дори по-лошо, за предишното правителство световната медиа се оказа истински враг, който си позволи нахалството да покаже пред света истинската същност на несменяемия до неотдавна член на МОК Иван Славков, да разследва обстойно трафикът на бебета във Варна и най-вече, да разкрие пред цивилизования свят разтърсващите условия, в които вегетират болните сираци в Могилино. Всичко това  вбеси тогавашният вътрешен министър Румен Петков, който заяви, че ще бъде „безкомпромисен” към всички случаи на „очерняне на страната от чужденци”, а държавният глава Първанов побърза тежко да нарече британската телевизия „антибългарска” и „обидна”. В крайна сметка в България беше спряно излъчването на радиопредаванията на английски език на Световната служба на ББС, с което страната стана втората в света след Москва, предприела подобна демократична стъпка.

Простотии, секс и шум

Вероятно насаденият „страх” на британските журналисти този път ги е накарал да предприемат по-предпазлив подход спрямо една от невралгичните теми на съвременния българин, която след неприкосновеността на въпроса за домашната ракия, видимо е обладала изцяло душите и умовете на населението във фертилна възраст. Чалгата, която журналистката от ББС характеризира като „трудна за описание странна музика”, бумти в репортажа сред „кичозната” атмосфера на заведение със сбъркано френско име, а между масите с пълни бутилки марково уиски, кършат заголени снаги млади изпълнителки и публика.
Дотук нищо по-различно от обикновен диско или стриптийз клуб по света, ако в думите на британската журналистка не просветваха някои показателни за чуждестранните зрители акценти. Като, например, че „поп-фолк звездите са най-популярните български музиканти, които трупат огромно богатство от записи, концерти и реклама”. Да, това са големите български „музиканти”, а не някакви си оперни певци или инструменталисти, които се опитват да пооправят имиджа на страната по големите световни сцени след като в родината си са обречени на глад и мизерия. Какво значение имат полупразните салони на все по-малкото останали в България сериозни изпълнители, когато с уиски, сред циганско-балкански ритми, кючеци и „обнажена” плът, можеш да научиш как бързо да направиш пачката, как да си хванеш силиконова хубавица или богат мъж и дори да видиш на съседната маса онези национални идоли с дебелите вратове, за които в репортажа се намеква, че са „мафията, организираната престъпност”!

Живот, наречен чалга

В края на кратката си разходка из българският чалга-Версай,  британската журналистка Джанет Бери казва, че слушането на чалга изглежда е едно „виновно удоволствие в България”. Преди това завършилият Оксфорд български политолог проф. Евгений Дайнов беше написал, че „чалгата е визуалното, звуковото и дискурсивното превъплъщение на простотията”, беше доказал защо това е така с констатацията, че е „време за съпротива”.  Анонимен форумец в Интернет тези дни написа: „Чалгата не е просто онази музикоподобна отврат. Чалгата е средата в която живеем. Чалга е дотолкова да свикнеш с мръсотията и боклука по улиците, че да не ти правят впечатление”.
Едва ли някой може да каже нещо повече по тази весела тема. Дори и „антибългарската” ББС.

Наложителните промени в кабинета „Борисов” след аферата „Желева”, блокираната от гръцки фермери южна българска граница  и студената зима не успяха да изместят от общественото полезрение надвисналата опасност от загубата на почти 2 милиарда евро от фондовете по оперативната програма „Околна среда” на ЕС.
„Лошото никога не идва само”, особено когато е свързано с поредното европейско неблагополучие на навлязлата в четвъртата година от своето еврочленство България. В резултат на продължаващо безредие в системата за усвояване на еврофондовете и традиционната липса на приемственост между старата и новата власт, съществува реалната опасност още идната седмица да бъде спрян достъпа до милиард и осемстотин милиона евро по оперативната програма „Околна среда” заради „оскъпени, ненужни на страната и спорни като ефективност общински проекти”.
Някои от въпросните проекти, огласени в българския печат са, например, изработване на „Екоглобус” от измислена провинциална фирма за скромната сума от почти 400 хиляди евро, орязване на /забележете!/, част от тръстиката в природен резерват край Дунав за милион и шестстотин хиляди евро, възстановяване на популацията на лалугерите край средно голям български град за половин милион евро, грижи на ловците и рибарите за „тракийският кеклик”, оценени на милион и сто хиляди евро и т.н и т.н…

Драмата, обаче, продължава.

Писмените уведомления със становище срещу подготвяните безобразия изпратени от шефовете на Главна дирекция „Регионална политика” Жан-Мари Селер и германецът Дирк Анер в началото на миналата година са надлежно скрити от „експертите” на правителството на Станишев и едва в началото на този януари изскочиха застрашително в папките на съответните хора на кабинета на Борисов. Стана ясно ултимативното предупреждение от ЕК, че ако до края на месеца не бъде получен отговор от българското правителство, следва пълното замразяване на възможността за ползуването на предвидените почти два милиарда евро по програмата!
И тогава настъпиха голямата паника и вайкане. Както и неизбежните „обяснителни” обвинения. Кабинетът „Станишев” беше уличен в „саботиране на държавата”  от сегашния премиер, който в кризисен порядък разпореди изготвянето на списъци за провалите по еврофондовете в министерствата на своя предшественик и на конкретните виновници сред бивши министри и длъжностни лица. От своя страна групата предишни управленци отрекоха, че са крили писма и контраатакуваха с аргумента, че за половин година новия кабинет е можел спокойно да се запознае със завареното положение. За Брюксел пожарно хукна сегашният финансов министър Дянков с купчина анализи, списъци и планове, предназначени да спасят, каквото може, от поредните застрашени европейски пари. И да предотврати, евентуално, втория тежък евро-провал на новия кабинет след опустошителния позор около аферата „Желева”.

Защо, всъщност, се стигна отново до „кривата круша”?

Един от отговорите, може би се крие в откровено сбъркания манталитет на местните политици. Двадесет години след демократичните промени те все още не могат  да проумеят, че смяната на властта не е никакво оправдание за действията или бездействията на управляваната от тях държава както в глобален, така и в европейски план, особено когато става въпрос за фундаментални политически и финансови въпроси.  Това че са на власт или в опозиция няма никакво значение за партньорите на страната, когато са засегнати въпроси, свързани с обявени международни интереси и са сключени обвързващи държавата договорености. Партийно-запалянковският подход в подобни случаи е вреден и антинационален. А когато на най-бедната държава в Европа буквално й подаряват пари, при това огромни, а тя прави и немислимото за да не ги вземе, това е тежък симптом на опасна политическа деменция, която изисква радикално лечение и усилия за бързо възстановяване.
Подобно на нуждата от възстановяване на популацията на лалугерите. На тези, българските.

След предпазливата подкрепа за кандидатирането на България за влизане в еврозоната, изразена от германската канцлерка Ангела Меркел пред премиера Бойко Борисов в Берлин, страната изглежда готова да направи формалната стъпка в тази посока.

Успоредно с обявения ангажимент Германия да настоява България да бъде „сканирана” индивидуално за усилията й за влизане в еврозоната, германската канцлерка Меркел припомни в Берлин на българския си гост, че оценката за тази готовност, а и за същинското членство, не се дава от правителствата на 26-те, а единствено от Европейската централна банка и от ЕК. Просто приемането на определена държава в системата на еврото, а преди това включването й към валутния механизъм ERM2, популярно наричан „ евро-чакалнята”, не е следствие нито от силните амбиции на кабинета, нито от сметките, които той крои за бъдещето, а резултат единствено на одобрението на Комисията и нейната централна банка. Дори повече, ясни правила за влизане на кандидатката във въпросния предварителен валутен механизъм липсват и експертите отдавна призовават ЕС да уточни изискванията си в тази област. До днес продължават да бъдат валидни само критериите от Маастрихт, а именно, че „добре дошли” в еврозоната са заможните европейски държави, близки по доходи, ниво на развитие, темпове на растеж и равнище на инфлацията.

Тест за европейско приличие

През пролетта на миналата година управляващата тогава Тристранна коалиция направи опит да уговори ЕК за натиск върху Европейска централна банка да даде съгласие за българската кандидатура в евровалутната чакалня, но удари на камък. Просто председателят Барозу и тогавашния комисар по валутните въпроси  и сегашен негов заместник Алмуня казаха на Станишев, че е неприлично този въпрос да бъде поставян от държава-членка с блокирани еврофондове, масова корупция и тежка престъпност. Сега в Берлин канцлерката Меркел също деликатно намекна пред Бойко Борисов, че „налагането на правовия ред и битката с корупцията” трябва да продължат още по-интензивно, на което българският премиер обеща да направи всичко необходимо, за да може г-жа Меркел „да не я е срам” от оказаната подкрепа.
Очевидно след импрегнирането на кабинета „Борисов” с финансисти с международно реноме и подсигуряването на страната в ЕК с авторитетна експертка от Световната банка, официалното искане за приемане в евро-чакалнята ще бъде направено, още повече, че публичните финанси на България се подържат чрез валутния борд  и рестриктивната фискална политика на кабинета в очакваните от Европа норми, въпреки социалната цена на тази политика.

Какво ще струва въвеждането на еврото?

Мнозина, обаче, си задават въпроса „Какво от това?”, след като се очаква бариерите пред еврозоната да станат почти непреодолими за източноевропейските кандидатки след финансовите провали – висок държавен дълг и огромен бюджетен дефицит – на четири проблематични държави от южното крило на Европа, сред които е българската южна съседка Гърция? Дори да бъде разглеждана индивидуално като европейски финансов „субект”, ще успее ли най-бедната и корумпирана държава в ЕС да убеди изтръпналата от икономическата криза Европа, че ще продължи да затяга икономическия си и социален колан още две, три, а и повече години, до влизането в еврозоната?
Отговор на тези въпроси,/ парадоксално но факт!/, даде преди седмица самият премиер Бойко Борисов. В интервю за европейското издание на американския „Уолстриит джърнъл” той призна, че усилията на правителството му за гарантиране на фискална дисциплина не са неограничени, и че ако тази дисциплина „продължи да нанася тежък удар на хората през следващите години”, неговият кабинет ще трябва да преосмисли подхода си.
Казано точно, ясно и откровено. И не подлежащо на по-нататъшен коментар.