Напоследък българският министър-председател Бойко Борисов все по-често прави остри публични забележки на министри от своя кабинет.
Кое е любопитното в тези характерни управленски практики?
Педагогическата руска поговорка „Когото обичам, него и пердаша” очевидно е придобила особено значение за българският премиер Бойко Борисов, който през последната половина година доста творчески я прилага спрямо министрите от своя кабинет. Естествено все още става въпрос за словесно публично скастряне на изявления и постъпки на някои непредпазливи членове на кабинета, но нищо чудно някой ден нервите на премиера да не издържат и той да премине към „шамарните корекции”, какъвто е бил разказаният от самия него случай с приятеля на неговата дъщеря.

Поводи за подобен гняв г-н Борисов има.

Само месец след началото на мандата неговите финансов и социален министър влязоха в остра полемика за замразените доходи на населението, което предизвика нуждата от премиерска намеса. Малко по-късно  уважаваният финансов министър нарече по тв-екран „малоумни” идеите, залегнали в икономическия доклад на президента Първанов, което принуди премиера да дава обстойни пояснения за същината на използувания термин. В първите дни след Нова година министърът без портфейл поиска 20 милиарда от Турция за земите на тракийските бежанци и заплаши, че ако парите на бъдат получени, България ще замрази европейското членство на южната си съседка. Това шокира г-н премиера до такава степен, че се наложи светкавично да заяви, че при следващо подобно изявление ще се раздели с министъра си тутакси.

Удари по глезена на управлението

Ядовете около министерският волунтаризъм, обаче не спряха. Оказа се, че двама от „двигателите” на здравната реформа – министърът на здравеопазването и негов колега-лекар от ПГ на ГЕРБ се разходили до САЩ при сериозни съмнения за конфликт на интереси, което принуди министър-председателят отново да размаха публично „жълт картон” пред шефа на здравното ведомство. В самото начало на седмицата – нов удар по правителствения „глезен” нанесе вицепремиерът и вътрешен министър, който в интервю за популярен всекидневник си позволи да каже, че „съдът е съпричастен към всички убийства от последните години”, а по късно призна, че има нещо „деформирано в съдебната система”. Резултатът беше унизителното примирие, което г-н премиерът трябваше да сключи с могъщия български Висш съдебен съвет и публично да даде „честна пионерска” дума, че нападките ще бъдат прекратени. Което накара вътрешния министър по държавната телевизия да посипе главата си с пепел  и да обещае, че за съдебната система вече ще говори „или само хубаво или нищо”.
Така, „со кротце, со благо и со малко кьотек”/по А.Ляпчев/ и с публично „набиване по министерското канче”  кабинетът на ГЕРБ превежда страната през кризата и във времето. Начело със своя лидер и премиер.

По време на петчасовият парламентарен дебат по искането за отстраняване от длъжност на президента в сряда както и в последвалата пресконференция на президента Георги Първанов бяха казани известни неща, ключови факти бяха полуизречени, а може би най-важното беше премълчано.

Сезонното първоаприлско настроение и очаквания с нетърпение Великденски отдих  лишиха обеднялата и вече силно отегчена от своите политици българска публика от сериозни коментари на определено безвкусният парламентарен дебат около намеренията за свалянето на българския държавен глава от поста, както и на неговата последвала пресконференция.  Дори и предизвестената, а всъщност мнима изненада, поднесена от Яневите „консерватори”  половин час преди началото на парламентарната разправия, не успя да освежи с нищо предварително подготвените речи на участниците, които се представиха в познатия си безцветен и политически банален стил, изпъстрен с втръсналите до болка от ТВ-ефир водевилни „остроумия”. Което неизбежно предизвика сравненията на българският парламентаризъм по-скоро с нивото на някои непрепоръчителни за подрастващи „реалити шоу-та”, отколкото с добрите аналози от европейската и световна практика.

Призраци в къщата

Парадоксалното в отминалия „безпрецедентен” за най-новата история на европейска България дебат на тема „импийчмънт” се оказа, че основните персонажи от предхождащия го скандал отсъстваха от разправията. В българското Народно събрание не дойдоха президент, премиер, финансов министър, нямаше ги дори основните „виновници” за провалената подкрепа на исканата процедура – шестимата депутати от РЗС, които от много време въобще не посещават пленарната зала. Въпреки че имаха не само правото, но и моралното задължение да изразят своите позиции, всички те предпочетоха да следят „сеира” отвън и встрани, вероятно с надеждата, че държат в ръцете си последния печеливш коз. Президентът Първанов се опита да отговори на някои въпроси на близо двучасовата пресконференция на Велики четвъртък, но го направи дистанцирано и не особено убедително.
Поради това като че „увиснаха” във въздуха някои загатнати припомняния, изразени от спорещите в пленарната зала  и извън нея депутати. Като, например, прелюбопитната конструкция, предложена от съпредседателят на ПГ на ГЕРБ Красимир Велчев, който потърси „разковничето” за поведението на „РЗС- дружинката” във веригата „президент, тайни служби, Яне Янев Алексей Петров и ДАНС”, както и в изпуснатото преди време публично признание на Румен Овчаров от БСП:” Създадохме РЗС и направихме грешка”.
Показателен се оказа и отново загатнатият факт, че двама от сегашните министри в правителството на ГЕРБ – Божидар Димитров и Вежди Рашидов са участвали в инициативния комитет за издигането на Първанов за втори президентски мандат, което накара ДПС да попитат от трибуната дали и сегашен депутат от ГЕРБ не е бил също член на въпросния Национален инициативен комитет по преизбирането на сегашния президент?

ДС в ролята на  кукловод

Без отговор остана, естествено, и намекът на един от сивите министри на Тристранната коалиция, сега депутат от БСП, дали „ГЕРБ и „Синята коалиция” не се притесняват от подкрепата на „Атака”, както и основателното му твърдение, че „в нито една европейска държава такива партии не стоят сред управляващите”.
В обичайната тъма остана и въпросът с ролята на тоталитарните репресивни служби в днешните механизми на държавната власт и най-вече в президентската институция. Представителите на „Синята коалиция” традиционно намекнаха за проблема, но ограничиха търсенето на отговор в чисто морално-етичната сфера, а не в политическата, където всъщност се крие въпросното решение. На своята пресконференция президентът Първанов, чийто агентурен псевдоним в ДС е „Гоце” обяснимо заобиколи отговора на същия въпрос.
В началото на март лидерът на РЗС Яне Янев пред свои съпартийци се обърна индиректно към министър-председателя Борисов с патетичното :”Единственото, което можеш да направиш е да ме разстреляш!”, изтъквайки своята „непримирима” опозиционност.
Междувременно същият Янев успя сам успешно да „разстреля” инициативата на ГЕРБ и сините за сваляне на президента от неговия пост, след като вече я беше подкрепил. Това напомня удивително на сценка от старите филми за Дивия Запад, където летят куршуми, разменят се юмруци, трошат се маси и накрая побеждава „добрият”. Кой е той след поредната българска парламентарна свада и почти двучасова пресконференция на слващия ден?
За мнозина, уви, това все още  е загадка, макар и не от трудните. И затова – безсмислена.

Искането на 162 депутати за повдигане на държавно обвинение срещу президента на страната Георги Първанов за нарушаване на Конституцията с цел предсрочното прекратяване на неговите правомощия бележи прецедент в политическата история на страната след 1989 година.
Какво е значението на парламентарните дебати по този казус?
Освен уникалност, предприетата от управляващата партия ГЕРБ с подкрепата на нейните неофициални партньори в парламента, в лицето на „Синята коалиция”, „Атака”, РЗС и независими депутати процедура  по отстраняване на действащия в момента президент съдържа в себе си и своеобразен парадокс. Ако обвинението бъде подкрепено с гласовете на необходимите по Конституцията минимум 161 депутати и попадне за разглеждане в ръцете на Конституционния съд, тогава не върховният суверен на държавата, какъвто е избирателят, нито Народното събрание, което е представител на най-висшата власт в страната, а най-малко общественото мнение, ще решават казуса с българския президент. По въпросния казус ще се произнесат 12-те съдии от парламентарната, президентската и съдебна квота, оправомощени да тълкуват като последна инстанция основния закон на страната.

Опасната дузина

Едва ли има трезвомислещ човек в България, дори и сред инициаторите на процедурата, който да очаква, че подготвените набързо и в състояние на политически афект мотиви ще минат през юридическия филтър на опитната съдийска дузина в Конституционния съд. Поради това смисълът на предприетите действия, по-скоро от политически и морално-етичен характер, отколкото юридически, се съдържа в оценките, които мнозинството депутати би трябвало да  дадат за поведението на сегашния държавен глава на предстоящите дебати, в анализа на функциите, които има неговата институция в политическата система на страната, и най-вече в идеите за една действително наложителна бъдеща конституционна промяна. В този смисъл основното „говорене” от парламентарната трибуна следва да бъде от вносителите на искането за държавно обвинение от ГЕРБ, въпреки тяхната недостатъчна депутатска практика и липса на обигран юридически екип. Поради това основните „залпове” по адрес на Първанов се очаква да дойдат от редиците на „Синята коалиция”, която вече почти месец обстрелва държавния глава с обвинения, вариращи от „акуширането” на престъпната, както се оказва, Тристранна коалиция, до прикриване на истината за агентурното си минало в тоталитарната ДС.  Вероятно аргументите на „Атака” и евентуално на РЗС, ще бъдат поднесени в характерния за тях стил „фойерверки”, респективно „димки”, но понякога, макар и рядко,  сред тях се появяват и запомнящи се факти.

Нашите бият вашите!

Естествено верни на своя вече дълбоко вкоренен „запалянковски” манталитет, българите ще поискат в крайна сметка да разберат кой е победителят в конституционния мач „ГЕРБ срещу Първанов”. Малцина, обаче, ще потърсят истинския губещ в поредния политически двубой, този път в условията на особено тежка икономическа криза. Това едва ли е необходимо, тъй като за разлика от 1990 година, ги няма разярените стотици хиляди българи, които принудиха тогавашният председател на Републиката Петър Младенов да си тръгне от поста сам с „танковете”.
И все пак губещ и губещи в „Импийчмънт 2010” ще има. Ще ги определят Конституционният съд, залинялото, но все още живо обществено мнение,  и най-вече кризата. Която от икономическа, неподозирано бързо може да ескалира в политическа.

Покрай честванията на националния празник 3 март малцина българи успяха да обърнат внимание на новия десетгодишен план за растеж и развитие на ЕС, представен в Брюксел от председателят на ЕК Жозе Мануел Барозу.
Къде е България в стратегията „Европа 2020”?
Какви цели, вече официално, предлага през следващите 10 години новата ЕК на мястото на Лисабонската стратегия, която така и не успя да превърне Европа в „най-динамичната, основана на знанието икономика в света” до тази година? Работа за 75 на сто от европейското население до 64 години; делът на напусналите основно образование ученици да спадне под 10 на сто, а половината млади европейци следва да имат образователна степен или диплома; ускоряване въвеждането на високоскоростни интернет-връзки и 20 милиона по-малко европейци, които да са изправени пред риска от бедност. До 2020 година 27-те членки на ЕС следва да инвестират по 3 на сто от БВП за изследователска и развойна дейност, чиято цел е постигането на „интелигентен” растеж.

„Самоков, Самоков, център на просветата…”

В България все още липсва сериозна дискусия по тези въпроси, въпреки че основните пунктове в стратегията „Европа 2020” бяха ясни още от края на миналата година. Какви ти десетгодишни планове, когато кризата е на път да изхвърли на улицата половин милион българи, когато „малката пица” на тазгодишния бюджет практически е замразила плащанията на фирмите с цел неговото балансиране, когато сегашните антикризисни мерки на правителството приличат повече на политически ПР, отколкото на сериозна икономическа политика! Да, тези дни в Брюксел държавният глава Първанов предложи страната да станела „координатор” за прилагането на новата десетгодишна европейска стратегия в Западните Балкани, но той тепърва трябва да организира поисканата му разработка, която следвало да бъде „проект на българските институции”. На кръгла маса в края на януари в София за пътищата след кризата беше даден старт на обсъжданията, но те отново замряха притиснати от всекидневните проблеми. Въпреки всичко в началото на седмицата не друг, а представителите на ДПС в парламента „сръчкаха” премиера Борисов и кабинета му да изготвят стратегия „България 2020”, която да се превърне в своеобразен десетгодишен план за развитието на страната и че този план трябва да съответства на мерките, залегнали в новата европейска стратегия.

Напред към светлото бъдеще!

Едно от ключовите съмнения по отношение на „Европа 2020”, изразени в неотдавнашното писмо на германската канцлерка Меркел до председателят Барозу е, че не всички членки на ЕС ще са в състояние да гарантират прилагането на стратегията преди тя да бъде приета. България би могла да бъде дадена като красноречив пример. За какви 75 на сто работни места на хората до 64 години може да става дума, когато рисковата възраст да бъдеш изхвърлен от работа от българските предприемачи настъпва след 40 години, а от 60-годишните, според местния черен хумор, се интересуват единствено платените старчески домове! Според националната статистика през миналата година  над 18 хиляди ученици са напуснали преждевременно общообразователните училища, като най-голямата част, около 15 хиляди, се прекъснали учението си в етапа на основното образование. Статистиката сочи също, че сега 32 на сто от европейските българи имат домашни компютри и интернет връзка, но едва 3 на сто от тях използуват електронните онлайн пазари.
Дали с подобни дадености и мудни действия биха могли да бъдат достигнати целите на европейската стратегия за следващите 10 години и най-вече кой би гарантирал за прилагането й  в България, е повече от загадка. В  представите на по-възрастните граничи подобна енигма граничи единствено с митичното „светло комунистическо бъдеще”, което управниците проповядваха преди 20 години. За младите хора, обаче, нещата биха могли да бъдат различни. Дори и в България.

До Освобождението на България от османско робство най-много млади българи са учили в университетите в Москва, Цариград, Виена, във Франция и Германия. Впоследствие почти всички те се връщат за да работят в родината си.
Днес десетки хиляди млади българи, учещи в чужбина, също искат да се върнат у дома, но не го правят. Защо?
Успоредно със съобщенията, че образователният министър Сергей Игнатов е дал дузина местни университети на прокурора, главно заради корупционни практики, стана ясно, че една от най-любимите и доходни въпросни „практики” на въпросните висши училища било т.нар.”спонсорство”. За да продължат започнатото в чужбина образование в родината си, български студенти, учили известно време, да речем, в Германия или Франция, е трябвало да правят „дарения” до 3000 евро, какъвто е случаят с български студент, учил в Германия психология. Причината? Тези млади хора вече попадали в категорията „чуждестранни студенти”.

„Давай чичо, давай, бре, чичо…”

Освен флагрантно обирджийство /законната такса за подобно прехвърляне е до 150 евро!/, по този начин се демонстрира нещо уникално в мисленето на едно общество, което освен икономическа и нравствена , преживява най-тежката демографска криза в света с непредсказуеми последствия за бъдещето на малката балканска нация. Да се държиш като страна-мащеха към собствените си млади хора само защото те са имали смелостта да пренебрегнат местната образователна система в полза на чуждестранната, защото са имали „наглостта” да се дипломират в Европа, САЩ или другаде по света, защото имат „нахалството” търсят и най-малката възможност за работа в родината си и така да „изядат хляба” на местните вишисти с различната си по ниво подготовка, с чужди езици и придобитата вече различна цивилизованост, всичко това  говори за наченки на явлението „национален хиенизъм”/ от кръвожадната и хищна хиена/.

„Моя страна, моя България!”

Рано или късно българите ще бъдат изправени пред тежкото признание, че вътрешно ненавиждат своите сънародници в чужбина. За местното население близо двата милиона българи, напуснали страната през последните 20 години, по старите комунистически аршини продължават да бъдат „родоотстъпници”, „чуждопоклонници”, „антибългари”, често дори „национални предатели”. Единствените ползи от тези хора, поне според примитивните представи на локалните патриоти и в социалните сметки на управлението са, че годишно те превеждат по около два милиарда лева за родители и близки, не тежат на здравната  и образователна система и през летните си отпуски харчат част от спечеленото в страната. Каквито и ПР-мероприятия да „провеждат” официалните власти за привличане на образованите и квалифицирани сънародници от чужбина, те не струват пукната пара пред фактите, които „опарилите” се вече и натирени обратно по света българи изнасят. Та кой местен кредитен милионер-работодател би взел на работа специалист със съответстващо на дипломата му заплащане и което е най-опасно, отказващ да участва в почти задължителната „далавера” на собственика? Кое местно ведомство не би се изкушило да „пооскубе” финансово натрапникът от чужбина с всевъзможни разрешителни, легализации, задължителни „спонсорства” и с какво ли още не и  да му демонстрира как трудно живее и се мъчи българския чиновник? Кой локален интелигент не би се изкушил по класическия „байганьовски” начин да наложи умственото си превъзходство пред знанията, получени в университетите на „тъпите” американци, англичани, германци или французи?
След Освобождението от османско робство истинските „строители на съвременна България” са били образованите в чужбина млади хора. Днес, в „европейска” България, същите тези хора са, меко казано, недолюбвани. И въпреки всичко, някои от тях рискуват. Засега, в повечето случаи, безуспешно.