В навечерието на 4-дневните празници около Гергьовден, българското правителство оповести дългоочакваните мерки срещу сегашния етап на кризата.

                     Правителството на ГЕРБ най-сетне вдигна завесата пред намеренията си за борба срещу отминаващата криза и отново предизвика въздишка на облекчение сред бизнеса и стреснатото население. След успешното „разузнаване с бой” по медиите за повишаването на ДДС, за което се лансираха варианти до 5 на сто над сегашната  му стойност, след вслушването, в крайна сметка, в предупредителните вопли на политици, икономисти и анализатори, кабинетът реши да го запази в досегашния му размер. В замяна на това към улицата ще потеглят 20 на сто от служителите в държавната администрация, бюджетът ще бъде актуализиран поне до есента, а държавата ще пусне еврооблигации за погасяване на външния дълг. Естествено ще се случват и други „хубави” неща, свързани със затягане на коланите /за населението/, на дисциплината /за разните агенции/ и на контрола /във всички звена на държавното управление/. Тези и редица други мерки, освен да преведат страната през кризата и да не допуснат повторение на гръцката драма, следва да превърнат България, според премиера Борисов в „най-доброто място за правене на частен бизнес в цяла Европа”.

                                         Въпросът, обаче, е на каква цена?

                                         Тя, цената също, оказва се, е формулирана. Разходите за администрацията, например,  ще бъдат съкращавани индивидуално от всяко министерство и държавно ведомство. Министър-председателят дори нахвърли някои идеи – гасене на лампи за пестене на електроенергия, съкращаване на секретарки, освобождаване на личните шофьори и най-вече по-пълноценно използуване на софийското метро за служебните придвижвания в столицата. Вероятно изискванията за  режим в осветлението или раздяла с любимата секретарка, макар и със скърцане на зъби, ще бъдат изпълнени, но лишаването от личния шофьор и най-вече от служебния автомобил, би се оказало тежка тегоба за мнозина местни началник-бюрократи. И вероятно тъкмо затова те искрено презират американските данъкоплатци, които са решили да предоставят служебни автомобили само на своя президент, вицепрезидент и шефа на ЦРУ. Останалите се справят със собствените си возила.

                                     Държавни „превръзки” за цикъла

                                     Новите антикризисни мерки на кабинета, както и бушуващата все още фискална криза демонстрират нещо твърде показателно за най-бедната европейска членка – продължаващата тежка зависимост на бизнеса и икономиката от държавата. Тъкмо след като бяха спрени разплащанията с фирмите започна свиването в реалния сектор, когато секна потокът от чуждестранни инвестиции поради кризисния тайфун в Европа и светът, държавният бюджет започна да залинява и двигателят на икономиката опасно намали своите обороти. Да, задлъжнялостта на България е по-ниска от много нейни партньорки в ЕС, но тя е твърде неустойчива и при неразумни действия и дългове лесно може да хвръкне нагоре. И да се озове там, където сега агонизира южната съседка на страната.
                                     Рано или късно, с новите антикризисни мерки или без тях, с хвалбите на политиците или без тях, цикличното икономическо бедствие ще отмине. Неизвестно кога,  България ще излезе от следкризисната депресия и с помощ отвън икономиката ще премине в оживление, дори и в подем. Кое правителство ще се окичи с този медал предстои да се види. Нищо лошо ако се окаже и сегашното.

В условията на тежка криза, утре в София ще се състои традиционният военен парад по случай Гергьовден, празникът на Българската армия…

„Българската армия има един празник и той, въпреки кризата, трябва да се уважава…” –тези думи на военният министър, генералът от резерва Аню Ангелов, прикриват накърненото войнско достойнство и болка на професионалния войн. И не само на него. Защото през седмата година от членството на страната в Североатлантическия алианс на своя традиционен парад, обрулената от постоянни реформи, недофинансиране, лошо управление, корупция и кражби българска войска, ще демонстрира на празника си два летящи самолета, няколко вертолета и обичайните скромни подразделения пехотинци, които ще набиват крак на жълтите павета. Колесна техника, сиреч танкове, бронетранспортьори и други военни машини поради кризата няма да има. Нови генералски лампази ще получат петима полковници, а трима сегашни генерали ще добавят поредното ромбче върху пагоните си.

Крадливите артелчици

Положението с българската войска наистина е драматично и дори военният министър неколкократно намекна в медиите, че армията е пред фалит. Повод за подобни опасения са сключените през 2006 година договори за доставката на 21 броя вертолети за нуждите на ВВС и ВМС, които не могат да бъдат платени в срок. Санкцията за това неплащане е гигантска, като съществува опасността страната да загуби дори и доставени вече летателни машини.  Пред разваляне, респективно пред колосални неустойки, е и сделката за доставка на транспортни самолети. Неустойки за почти милион евро военното ведомство дължи и на германската фирма „Даймлер” за доставката на 155 високопроходими автомобила „Мерцедес”, не са платени и над 10 милиона евро за купените на старо от кабинета на Станишев две белгийски фрегати. В същото време военният министър Ангелов изрази публично опасенията си, че по някои от споменатите големи сделки са вземани комисионни на високо ниво, опасения е с висока степен на достоверност.

Мирновременната драма на българската войска е и другаде.

В специалният правителствен доклад за състоянието на въоръжените сили през миналата година, публикуван от Министерство на отбраната се констатира, че страната е сред първите места по брой на военни на глава от населението, че по инвестиции за доставка на оборудване, за отбранителни изследвания и технологии, въоръжените сили бележат устойчива тенденция на технологичсо изоставане, което все повече ги отдалечава от оперативната им съвместимост с останалите армии от НАТО. Преди това беше посочено, че в определени висши командни звена офицерите са колкото и хората, които работят в тях, че броят на държавните служители в администрацията на военното ведомство е достигнал до „невъобразимо ниво”, което два пъти надхвърля сумата на администрацията на военните министерства на Белгия и Холандия взети заедно.
Има ли „виновати”?

Кой е отговорен за въпросното „дередже”? Правителството на Тристранната коалиция и неговите последователни военни министри, единият от които вече е арестуван по заповед на прокуратурата? Или върховният главнокомандващ и президент на страната, който въпреки ограничените си по Конституцията правомощия,  наблюдаваше безмълвно всички тези безобразия на бившите си съпартийци през своите два  мандата? А може би вината е в съмнителната „експертиза” на шефа на политическия кабинет на президента и бивш началник на Генералния щаб или на президентският съветник по военната сигурност? Или в предишния парламент, изиграл също не малка роля за сегашната ситуация?
Въпроси, на които „Гергьовденския” парад едва ли ще даде отговор. А отговор е нужен, защото войнското достойнство все още се цени високо в България и неговото поругаване обикновено не остава ненаказано.

Поредният показен разстрел на фигура от престъпния  контингент в центъра на София се оказа не само своеобразно „новогодишно послание” на мафията към властите, но и за сетен път изнесе на показ тежките деформации в българските медии.
Изстрелите на столичния булвард „Стамболийски” в началото на седмицата прозвучаха като истинска „Ода на радостта” за обагрената в ярко жълто медийна среда на „европейска” България. Защото няма по-благодарна тема след постничкият откъм събития празничен новогодишен период, от поредна порция куршуми, трупове и кръв, този път гарнирана с печалната публичност на жертва, гравитирала нагло из многобройните маргинални радиостанциики и кабеларки в продължение на години и натрупала криминални „активи”, за които обикновено се лежи зад решетките повече от десетилетие.
Истинската драма, в този случай, се оказа не толкова логичната гибел на обречен млад авантюрист, колкото припознаването на въпросната личност като част от медийната общност в страната. Провъзгласяването на жертвата за „български разследващ журналист”, „радио и телевизионен водещ” , „хроникьор на мафията” и за „писател”, дори придаването на допълнителни карати на неговата медийна дейност с определението „скандален”, за пореден път постави пред публичното огледало местната журналистическата гилдия, за да може тя отново и отново сама да види реалната си професионална физиономия.

А тази физиономия е наистина отблъскваща и жалка.

Цяла седмица името и личността на отстреляната жертва не слязоха от информационните емисии, от студиата на практически всички електронни медии, в това число и женските кулинарни и козметични предавания, от вестникарските страници. Неизбежното митологизиране на личността на потърпевшия, който приживе е мамил по най-безобразен начин с огромни суми пари стотици наивни зрители, слушатели и читатели, премина от „бандитския шик” на връзките му с „героите” на националната мафия, бивши и настоящи, като стигна до сълзливите откровения на негови медийни колеги и  приятели на маса, които нищеха патетично последните си разговори с убития, обещавал им да направи в тяхното тв или радио студио, представете си, зашеметяващи разкрития около поръчковите убийства на знаковите престъпни фигури от българския преход! Дори повече, бивш работодател на убития в локална радиостанция/ естествено, осветен агент на някогашните тайни служби/ обяви на всеослушание, че жертвата била „най-добрия български радиожурналист през последните 15 години”, но той все пак го изгонил, защото въпросният пускал в ефир реклами за своя лична сметка.

Да задаваш въпроси или да търсиш отговори?

Така, вместо да  поставят до втръсване безсмисления въпрос кой и защо ликвидира поредната натрапчива фигура от подземния свят, добре би било малката, но все още разсъждаваща група местни новинари да запита как и срещу какво началниците на най-маргиналните частни електронни перачници на пари охотно са предоставяли телевизионен и радио ефир на човек с доказано тежко криминално минало?  Да се поинтересува дали чуждестранните медии съзнателно не бяха заблудени, че убитият е  „известен разследващ журналист” и „хроникьор на мафията” или да потърсят отговор на въпроса защо вместо в затвора, потърпевшият продължаваше до последно да вилнее в луксозни заведения, да се движи с бронирани маркови возила със скъпа охрана и да „грее” като слънце по телевизионните  и радио студиа?
И най-вече да проучат докога българите ще наричат откровения мошеник „оправно момче”, та дори той да е в парламента или на тв екран? Лично аз, погнусен, се отказвам от званието „радио” или „телевизионен” водещ. Поне докато нещо, макар и малко, не се промени.

Най-късно след седем дни премиерът Бойко Борисов трябва да обяви името на новия български външен министър след като сегашната шефка на дипломацията Румяна Желева заеме еврокомисарския си пост.
Кои ще са главните предизвикателства пред бъдещият дипломат номер едно?
След влизането в сила на Лисабонския договор, процесът по въвеждане на относителен порядък  в българското външнополитическо ведомство става особено актуален и неотложен. Очакваният от средата на 2009 година постоянен външен министър на страната, за когото засега се знае единствено, че ще бъде „умен и красив”, което по думите на премиера Бойко Борисов можела да бъде единствено собствената му персона, ще бъде изправен пред серия от предизвикателства свързани не само с дейността на „кризисните щабове”, уреждащи постоянно възникващи критични ситуации в международната сфера, но и с нормализиране на досегашната дейност на МВнР.

Енигматичният бъдещ външен министър

След традиционният кадрови „кадрил”, следващ идването на власт на всяко ново правителство от 20 години насам, през последната половин година външнополитическото ведомство на страната се оказа в доста сложна ситуация.  Без зам.-министър и постоянен секретар, напуснали заради принадлежност към комунистическата ДС, без посланици във Вашингтон и Истанбул, отзовани почти скандално заради нарушения при гласуването на българите в двете държави на парламентарния вот, с шокиращо признание на премиера Борисов, направено в Берлин, че 90 на сто от дипломатите във ведомството са агенти на бившите служби, с влязъл в сила едва през последния ден на отминалата година Устройствен правилник за управление на министерството, с министърка, за която от встъпването й в длъжност беше ясно, че няма да остане дълго на поста и с неясната като професионален профил, но щрихирана публично преди  цели два месеца фигура на бъдещия „умен  и красив” дипломат „номер едно” – всичко това предполага неотложното преминаване на външнополитическата дейност към състояние на цивилизована нормалност, така важна в сферата на съвременните международни отношения. Защото не е никак естествено действаща външна министърка и бъдеща еврокомисарка при публичните си изяви да говори непрестанно за своите лични  и партийни врагове, завистници и опоненти, които желаели да й „подлеят вода” за предстоящото прослушване в ЕП, вместо да се съсредоточава основно върху проблемите на националната външна политика.

Накъде в Брюксел?

Един от тези важни проблеми, например, е българското участие в новата дипломатическа служба на ЕС, която ще се нарича Европейска служба за външно действие и ще бъда оглавена от  „външната министърка” на ЕС, баронеса Катрин Аштън. Службата, която през тази година ще бъде формирана окончателно, ще ангажира над 3000 дипломати, които според първоначалните изисквания трябва да работят в ЕК, администрацията на Съвета на ЕС или във външното министерство на собствената си страна. Кои, какви  и колко ще са българските представители в тази служба? Доколко местните дипломати в нея ще бъдат равнопоставени и как ще бъдат разпределени постовете между страните-членки в новата структура? Какви промени в националния дипломатически корпус в чужбина ще има след като София си изясни какви права ще отстъпи на европейските дипломати за представляването й в трети страни? Как, къде и на каква база ще бъде извършено неизбежното закриване на посолства и какво ще струва това на държавата в ситуация на криза?
Тези, а и още много други проблеми неминуемо ще се стоварят като лавина върху главата на новия български външен министър, дори  и за няколко месеца той да се казва Бойко Борисов. Така че вместо да пърхат от радост, че страната се била „отървала” предпазните клаузи на ЕС, българите е хубаво да погледнат по-критично напред в своето международно битие. И затова следва да им помогнат освен Брюксел, и техните собствени международници. Ако, естествено, все още са в състояние да сторят това.

Убедителното представяне на втората българска номинирана кандидатка за еврокомисарския пост Кристалина Георгиева пред комисията на Европейския парламент, постави нови въпроси, свързани с подбора и използуването на кадри с висока международна квалификация.
Прякото предаване от изслушването на Кристалина Георгиева в Брюксел предостави отново възможността българинът да участвува, макар и само като свидетел, в демократичния процес по селекцията на бъдещия еврокомисар. Независимо от усещането за своеобразен „реванш” на националното достойнство, очакван след нелепото представяне на първата българска кандидатура, реакциите на местната политическа класа и медии бяха по-скоро стреснати, отколкото окуражителни. Просто отдавна закърнялата способност на гражданството и неговите представители във властта да се зарадват на индивидуалния успех, независимо от оцветяването на партийните очила или отвъд тежките комплекси на собствената посредственост и ниска образованост, до голяма степен се изрази в класическото абсурдно българско недоумение: „Не може да бъде, та тя ми беше комшийка!”.

Резервната национална гарнитура

Комшийка или не, г-жа Кристалина Георгиева беше вкарана в „еврокомисарския мач” не от резервната скамейка играчи на ГЕРБ – тя не членува в сегашната неопитна управляващата партия, а и деликатно отклони настойчивите покани да заеме вицепремиерския пост в правителството! Тя беше извадена от виртуалната национална кадрова банка, която включва доказалите  се на международния терен българи независимо дали са политици, експерти, учени, творци или студенти. Тяхното признание и опит са резултат от качествата и усилията, положени във формациите с международно представителство, в глобалния бизнес, в политическите органи на световни и регионални организации като ООН, ЕС, НАТО и много други, в елитните университети на планетата, където преподават и учат, в реномирани световноизвестни научни институти, в средищата на глобална култура и цивилизация. Те са основно сред 2-та милиона българи, напуснали през последните 20 години трайно родината си поради невъзможността да реализират в нея своите способности и интелект, но потенциално готови да й помогнат, ако тя знае кога и как да се обърне към тях.

Money, money, money…

А тя, България, за разлика от Чехия, Полша, Балтийските държави, очевидно има трудности в подобен тип комуникация. В първите години след прехода управляващите измислиха „Българският Великден” и „Бъдеще за България” не за да използуват потенциала на способните българи по света, а за да ги „скубят” за валута. Дори един финансов министър с нечовешко малко име, беше скастрил лакомо младите „великденци”: „Ний от вас акъл нищьем, пари носетьи!”. След неубедителното представяне на „сините якички” от НДСВ в управлението, тристранната коалиция реши да заложи основно на здравите сили със солидна съветска подготовка, резултатите от което днес са налице. Всичко това, обаче, не попречи на отделни личности да намерят индивидуално международно признание на своите знания и лични способности, независимо че произхождат от малка балканска държава и колкото и трудности да им е струвало това.

Художествена самодейност

Днес същите тези хора, подобно на новата бъдеща еврокомисарка, са готови да измият лицето на държавата, но на каква цена? Усетил киселинната политическа среда на София известният икономист проф.Илиян Михов побърза да отлети обратно за университета си в Сингапур, като отхвърли вицепремиерската оферта. Подобни са реакциите на десетки, дори стотици ентусиазирани кадърни българи, натирени зорлем обратно в чужбина от грубата местна партизанщина, посредствената завистливост и ендемичната корупция на своите сънародници.
Сега, след като с успеха си новата еврокомисарка Цветелина Георгиева показа на българите, че Брюксел не е сцена за читалищни изпълнения на провинциални самодейци от партийните драмсъстави, може би нещо с отношението към българската „виртуална резервна кадрова скамейка” ще се промени? Дай Боже, макар това да е малко вероятно. Причината –  местният „европеец”  не се променя лесно. Той просто не такъв човек.