Седмица след началото на специализираната полицейска операция „Октопод”  продължават политическите трусове, предизвикани от ареста на бившия таен съветник в ДАНС с прозвището „Трактора”. И докато мнозина уплашено се питат докъде е готово да стигне управлението в битката срещу пипалата на мафията във властта, в публичното пространство прозвучаха  и някои важни припомняния.
Ако се върнем осем месеца назад, когато партията ГЕРБ спечели парламентарния вот, и възстановим първите реакции на тази победа, ще си припомним основната причина, поради която някогашният главен секретар на МВР и кмет на София Бойко Борисов спечели доверието на избирателите. Още с основаването на политическата формация Граждани за европейско развитие на България през 2006 година беше заявена нейната основна цел – слагане край на свръхзабогатяването на олигархията, на мафиотските убийства и на дебелите пликове с пачки, които пълнят чекмеджетата на политиците като рушвет. Показателен за настроенията в София е репортажът на Германското национално радио излъчен в следизборните дни. След като отбелязват, че „Бойко е новият герой и голямата надежда на българите за промени”, германските журналисти припомнят на своите слушатели: „България е “черната овца” на Европейския съюз – държавни злоупотреби, подкупи, организирана престъпност – всичко това остава все още ненаказано. Мъж като Борисов идва тъкмо навреме. Той олицетворява копнежа на много българи за законност и уредена европейска държава”.

Война на световете

Тези дни българският министър-председател вече говори публично за „война” на държавата срещу престъпността, в която няма никакво значение „кой е премиер, кой е министър и кой шеф на служби”. Всеки от нас е длъжен да си извърви пътя, който гласоподавателите са му посочили, казва Бойко Борисов и се зарича:”Ние ще стигнем до края!”
Засега хората все още вярват на своя премиер и неговите министри. Въпреки тежкото наследство, получено от управлението на тристранната коалиция, независимо от ударите на кризата върху най-корумпираната и слаба европейска икономика, довели до драстично затягане на коланите за населението, обществената подкрепа за Борисов продължава да е висока. Надеждата, че през 21-вата година от прехода някой ще намери сили да отреже пипалата на срасналата се с властта мафия и ще вкара зад решетките поне някои от нейните най-арогантни представители, продължава да помпа доверието към сегашното управление.

Рамо, рамо, друже мой!

Припомняне за мисията на ГЕРБ направи още в първите часове на операция „Октопод” американският посланик в София Уорлик, който каза, че вярва в решенията на премиера и правителството да се справят с „несправедливостите”, но че тези решения трябва да бъдат „устойчиви и постоянни”. Непосредствено преди полицейската акция германският посланик Матиас Хьопфнер припомни пред Българската търговско-промишлена палата, че „Брюксел очаква да се регистрира напредък освен по линия на борбата с “грубата” престъпност (дрога, грабежи, отвличания) също така и по отношение на икономическата престъпност на високо ниво, която е свързана с явлението корупция”. В този смисъл подкрепа изразиха и дипломатически представители на останалите европейски партньорки на страната.
Така, независимо от рисковете и сложността на първата реална акция на кабинета срещу връзките на организираната престъпност с високите етажи на властта, въпреки непредвидимите капани и опасности за управлението, на които неминуемо ще се натъкне  специализираната полицейска операция в процеса на своето развитие, без оглед на евентуалните последствия от изваждането на публичен показ на кирливите корупционни и ченгесарски ризи на предходите пет кабинета, управлявали страната през годините на прехода, ГЕРБ и неговия лидер преминаха своя „Рубикон” и навлязоха със сила в територията на мафията.
Оттук нататък, както призна премиерът Борисов,  успех ще има онзи, който издържи.

В опитите си да се ориентира как така министерски чиновници са крили „по чекмеджетата” анекси на договори от бившето правителство за два милиарда лева, българският премиер Бойко Борисов призна, че е бил „подведен от дребния и среден ешалон на властта”.

Защо, всъщност, се случи всичко това?

След като правителството на ГЕРБ хлътна в новата бюджетна дупка от над 2 милиарда лева и „аварията” костваше отказ от кандидатстване на страната за еврозоната, някогашният главен секретар на МВР и сегашен премиер Бойко Борисов започна светкавично разследване. В средата на седмицата той подложи на кръстосан разпит в Министерския съвет стотина шефове на дирекции, главни секретари, главни счетоводители и други началници от 13 министерства, за да си изясни защо са подписвали финансово необезпечени договори в края на 2008 и началото на 2009-та, и кой от управлението на Тристранната коалиция им е нареждал това. Вероятно е питал и защо цели 8 месеца въпросните анекси към 150-те договора за двата милиарда лева, са били крити „по чекмеджетата”, както се изрази премиерът.
Едва ли ужасените държавни служители са дали смислени отговори на поставените въпроси. Все пак най-елементарното поведение е да се прехвърли отговорността на фигури от предишното управление, които отдавна дърпат конците отдругаде. Въпросът е – чии конци?

Кукла на конци

Вероятно мнозина си спомнят, как в последните майски дни на миналата година, в самото навечерие на изборите, парламентарното мнозинство на БСП, ДПС и НДСВ поработи славно по инсталирането на свои хора във властта. Дори постави и своеобразен рекорд – на 21 май само за час парламентът разпредели между „свои хора”  постовете за 6 години напред в най-притегателните за влияние върху бизнеса регулаторни институции, като Комисията за финансов надзор, Комисията за защита на конкуренцията, Комисията за регулиране на съобщенията, Националният осигурителен институт, Надзорният съвет на Агенцията по приватизация и други ключови ведомства. Известно е, че само споменатата Комисия по финансов контрол дърпа ръчките на цялата финансова система, с изключение на банките – застрахователните компании, всички участници в капиталовия пазар, инвестиционните посредници и други. Интензивна инфилтрация  на „партийни парашутисти” беше осъществена в големи фирми с държавно участие, в енергетиката, в енергоразпределителните дружества, известни като „ЕРП”-та, в редица банки. Въпреки козметичната чистка, която ГЕРБ все пак направи в държавната администрация, там  останаха бетонираните с мандати и закони „свои хора”, чрез които Тристранната коалиция на практика удължи властта си в администрацията и след края на своето управление. Неслучайно един от воплите към новия премиер на отиващият си Станишев беше „да не вади метлата” и  „да не води политика на реваншизъм по отношение на кадрите”.

Традициите на порока

Известно е, че кабинетът на НДСВ не потърси отговорност от предшествениците си от ОДС, не ревизира техните съмнителни приватизационни сделки и запази повечето от техните административни кадри. Станишев от своя страна, зорко охраняван от Доган и Симеон Сакскобурготски, също не посмя да бръкне в канчето на партньорите си и се задоволи с лъвския „кадрови пай” за своите съпартийци. Борисов, въпреки следизборните си клетви, че ще съкрати до минимум държавната администрация и ще преразгледа всички дотогавашни партийни назначения, не успя да стори това, повлечен от кризата и обичайната политическа турболенция в управлението. Резултатите от този пропуск днес са видими –  бюджетната „дупка” от 2 милиарда лева.
Така, с изненади от „чекмеджета” и външни команди от партийни централи, ешалоните на властта ще продължават да пълзят по изровеното с ями третокласно шосе на европейска България. А 7-те милиона данъкоплатци по задължение ще покриват авариите.

На двудневното  неформално заседание на Съвета на ЕС по икономически и финансови въпроси в Мадрид на 15-16 априлр, българският вицепремиер и министър на финансите Симеон Дянков се опита да защити изработената в началото на годината Конвергентна програма на кабинета за развитие до 2012 година, както и да спаси идеята за влизането на страната в „предверието” на еврозоната.
Доколко възможно е всичко това?
Ако някой все още изпитва съмнения около валидността на  закона на Мърфи, че „щом нещата вървят зле, бъдете сигурни, че те ще станат още по-зле“, той  може спокойно да хвърли поглед върху финансовата и икономическа ситуация в България. Обърканите изявления на управляващите, техните, като правило непредсказуеми действия, и заложените мини на Тристранната коалиция, на които кабинета стремглаво продължава да „налита” вече цели десет месеца, създават усещането за зараждащ се хаос, усилван от вихрите на икономическата криза. А и за все по-често бягство в сферата на романтичните управленски мечтания.

Финансовият „Олимпийски принцип”

В началото на годината кабинетът на ГЕРБ представи пред ЕК своята Конвергентна програма, в която бяха очертани основните аспекти от подготовката за участие на България във Валутен механизъм 2 като етап от процеса на присъединяването към Еврозоната и бяха  описани основните параметри на макроикономическата политика и реформите, които правителството се ангажира да прилага до 2012 година.  Първоначалните уверения на могъщият финансов министър Дянков, че най-късно до ноември миналата година ще бъде депозирано официалното заявление за влизане в евро-чакалнята  бяха променяни неколкократно, за да се стигне до неотдавнашното печално признание на премиера Борисов след срещата на европейските лидери в Брюксел, че сега било „най-неподходящото време да се повдига темата за приемане в Европейския валутен механизъм”, което през миналата седмица прерастна в ясен отказ от икономическото „мероприятие номер едно” на кабинета за 2010-та.
На извънредна пресконференция министър-председателят и неговият вицепремиер обявиха, че в резултат на разкритите нови договорни задължения на държавата към бизнеса за над 2 милиарда лева, държавата няма да покрие критериите от Маастрихт за бюджетен дефицит под 3 на сто от БВП и се налага да се откаже от еврозоната. Поне засега.

А бъдещето?

В представите на финансовият министър Дянков, то е светло. След като утре и вдругиден ЕК даде своята „висока”, „блестяща” или „недвусмислена” оценка за съставената през миналата година Конвергентна програма, след като Брюксел се трогне до сълзи от честността и прозрачността на кабинета, понесъл с достойнство икономическата „гърбица”, завещана му от Тройната коалиция, доверието към  некорумпираната, заможна и правосъдно перфектна европейска членка  – България, ще бъде съхранено. На 1 януари 2011 година  ERM 2 ще я посрещне с аплодисменти  в своята финансова, както я видя г-н Дянков, „фитнес зала”. Дотогава, отново според г-н финансовият министър, българските граждани ще са се обзавели с нови телевизори и ще са прекарали най-безгрижните си летни почивки по морето и планината, тъй като потреблението ще се е вдигнало и икономиката ще е дръпнала напред.
Числените параметри на предстоящият икономически подем  ще станат ясни идната седмица, на 21 април, когато статистическата служба на ЕС – Евростат оповести истинските данни за българският бюджетен дефицит.
Дори и управлението да не си е направило труда да ги представи.

Данните на ЕК, публикувани в редовния Доклад за сближаване в ЕС, потвърдиха, че България не е готова за влизане в еврозоната. Дори повече – Брюксел изрази съмнения за способността на страната да изпълни двугодишните изисквания за престой в т.нар.”чакалня” на Общия валутен механизъм.
Защо и как се стигна дотам?
Трескавите мечти за влизане в еврозоната съпътстват българските управляващи още от първите дни на 2007 година, когато страната влезе в ЕС. Между постоянните страхове дали ще бъде наложена предпазна клауза и ще спрат ли от Брюксел европарите по предприсъединителните и структурни фондове, социалистите на Станишев тръбяха колко непълноценна европейска членка е новоприетата балканска държава без тя да се е присъединила към еврозоната и все още митичното тогава „шенгенско пространство”. И когато, в крайна сметка, въпросните фондове бяха блокирани, а българската икономика с развети пропагандни червени байряци започна стремглаво да затъва в кризата, през март миналата година на извънредната среща на върха в Брюксел, тогавашният премиер обяви, че участието на страната в механизма ERM-2 щяло да бъде „силен импулс за реформи, както и силен сигнал към инвеститорите за финансовата и макроикономическа стабилност” на държавата.  Още тогава председателят на ЕК Барозу и комисарят по икономическите и валутните въпроси Алмуня дадоха да се разбере, че ЕК не е ПР-рекламист на едно провалено управление и най-малкото е некоректно въпросът да бъде повдиган от страна-членка, чиито еврофондове са блокирани поради тежка корупция и измами.

Евро, евро, евро!

Три дни след изборната си победа на 5 юли миналата година, готвещият се за поста тогава финансов министър Симеон Дянков се похвали пред Ройтерс, че през ноември България със сигурност ще кандидатства за еврозоната и то при известният фиксиран курс на еврото. Съвсем празнично в навечерието на първата следизборна конференция на партията ГЕРБ в началото на този януари, премиерът Бойко Борисов обяви публично, че „всичко е в ред, готови сме да поемем пътя към еврозоната до края на месеца и влизането в нея е първи приоритет за външната политика на моето правителство”.
Защо точно „външната политика”, а не финансите и икономиката на страната следваше да изпълняват критериите от Маастрихт, спазвани стриктно от Европейската централна банка, тогава не стана съвсем ясно, но важното е, че байраците на пропагандния ентусиазъм бяха поотръскани от прахоляка и отново вдигнати високо, както и че дебатът, с участието на вечните „говорещи глави”по медиите, титуловани като експерт-икономисти, финансисти и политици, продължи да се развива без сянка на съмнение в готовността за бързо влизане в евро-чакалнята.

Финансовият махмурлук

Никой не се вслуша сериозно в думите на експертът за Източна Европа в „Дойче банк” Гюнтер Дойбер, казани в началото на март, че институциите, отговарящи за приемането на страната в еврозоната – ЕК и ЕЦБ – са „скептично настроени” към българската кандидатура, тъй като държавата има „масивни проблеми” с дефицитите по текущата си сметка и със способността си „да издържа на натиска на международната конкуренция”. Други трезви гласове се опитаха да обяснят на финансовият министър Дянков, че едва ли е особено продуктивно той лично да обяснява на председателя на еврогрупата Юнкер или на германския финансов министър Шойбле какви широкомащабни реформи планира кабинетът на ГЕРБ, вместо да докладва за вече извършени реални промени и предприети радикални мерки в ограничаване на разходите.
През седмицата ЕК обяви, че за разлика от 2008 година, сега България отговаря само на един от четирите критерия за приемането на общата европейска валута. Дори повече, комисията автоматично стартира процедура срещу страната за свръхбюджетен дефицит. На този фон политическият елит продължава да води спорове дали да се посегне на фискалния резерв за запушване на бюджетната дупка или все пак да се иска спешен заем от МВФ. Някои от вездесъщите „говорещи глави” дори вече се възрадваха, че страната е извън еврозоната на фона на гръцката финансова драма и поставиха под въпрос смисилът от едно бъдещо членство.
Така за българското евро-бъдеще предстои все по-често да се говори в минало време. Както за неясен спомен и далечна мечта.

Новата стратегия „Европа 2020” на ЕК е на път да раздвижи някои институции в България – президентът и  външното министерство обявиха, че ще дадат началото на  отделни дискусии по темата.
Ще заговори ли официална София на един глас за мястото на страната в новата стратегия за следващите 10 години?

На среща с прогимназиални ученици през седмицата, българският президент Георги Първанов постави началото на широкомащабна кампания, в която той възнамерявал да води лично „десетки, а може би стотици дискусии в цялата страна” за българската позиция в стратегията „Европа 2020”. По същото време новата говорителка на външното министерство Весела Чернева обяви, че външният министър Николай Младенов възнамерява също да предизвика дискусия за координиране усилията на редица министерства по отношение новата стратегия на ЕК. Плановете са процесът на обсъждане да обхване както най-широк кръг държавни институции, така и неправителствения сектор, бизнеса и всички, които имат отношение към постигане целите на европейската инициатива.
През миналата седмица ДПС притисна правителството да реагира на официално обявената на 3 март от председателя на ЕК Жозе Мануел Барозу десетгодишна стратегия, както и в спешен порядък да представи национален антикризисен план под заглавието „България 2020”.  В интервю за печата бившата еврокомисарка за защита на потребителите Меглена Кунева обясни защо „Стратегията 2020” е важна за „разчитане” в България и констатира, че „ докато в Европа говорят за широколентов интернет, ние българите говорим за дупките по пътищата; докато мислят за “интелигентна мрежа” на енергетиката, ние нямаме връзка със съседите – членове на ЕС, а темата за производството и енергоспестяването я ограничаваме до електрическите крушки”.

Дуетът България – ЕС

Добрата новина от всички изразени досега намерения е, че темата „Европа 2020” вероятно ще изплува на повърхността на обществения дебат от мътилката на политическите разправии независимо от сложната икономическа и социална обстановка, породена от кризата. Неприятната новина е, че официална София трудно ще постигне общонационална позиция във въпросния дебат, тъй като той още в своя зародиш вече се използува за вътрешнополитически и партийни цели.
На 23 февруари в Брюксел президентът Първанов предложи на президента на Европейския съвет Херман ван Ромпой България да поеме координираща роля в „стратегическите търсения за региона на Балканите” в рамките на десетилетието до 2020 година и до „седмица-две” да му представи своя концепция, която всъщност щяла да бъде „проект на всички български институции”. През споменатите седмици досега Първанов успя да обтегне докрай отношенията си с правителството след скандала с вицепремиера Дянков, в резултат на което управляващата партия ГЕРБ започна проучване около възможностите за снемането на държавния глава от неговия пост. На състоялата се през януари кръгла маса с мотото „България – накъде след кризата” държавният глава се обяви за по-висок бюджетен дефицит, мярка, диаметрално противоположна на правителствената икономическа стратегия в момента.

Полифоничният консенсус?

На неформалната среща на външните министри на ЕС в Кордоба, Испания, българският дипломат номер едно Николай Младенов потвърди становището на премиера Бойко Борисов, че новата европейска стратегия за следващите 10 години е и стратегия на България, но преди срещата, в София, за разлика от „координаторските” балкански идеи на държавния глава, настоя за за “запазване на финансовия дял на кохезионната политика и подкрепата за по-бавно развитите страни-членки”, каквато несъмнено е България.
Въпреки създалата се през прехода традиция за разнопосочно говорене по важни международни проблеми, свързани с националния интерес, тежките кризисни обстоятелства налагат България поне по европейските въпроси да бъде постигнат някакъв вътрешен консенсус. Просто защото, според думите на бившата комисарка Меглена Кунева, стратегията „Европа 2020” е „план за онова, което правим сега за следващите 10 години, а не какво трябва да правим в продължение на 10 години”.
Дали, обаче, гласът на разума ще надделее над тесногръдото партийно мислене?  И дали жалките междуличностни политически боричкания ще продължат да пречат на решаването на чисто екзистенциалните обществени проблеми на страната?
Въпроси, въпроси…Засега без никакъв отговор.